Източници



Приказки

Братя Грим и приказките

Якоб Грим е роден на 4.1.1785 г., а брат му Вилхелм - на 24. 2.1786 г., и двамата в Ханау.
Двамата започват да се занимават сериозно със събирането на немски народни приказки около 1806 г. През 1812 г., около Коледа, излиза първият том на “Kinder- und Hausmarchen” - “Приказки за децата и дома”. Три години по-късно се появява и вторият том. През 1837, 1841, 1843, 1850 и 1857 са публикувани новите, допълнени и значително преработени издания на книгата.
Устни разкази и писмени документи, стари книги и хроники - това са изворите, от които братя Грим черпят живата вода на народното разказваческо изкуство. Помагат им много приятели и съмишленици - от всички краища на страната пристигат вълшебни истории за безстрашни юнаци, красиви принцеси и добри джуджета, забавни случки с разбойници и животни, поучителни разкази за мързеливци и глупаци. Една голяма част от приказките във втория том на “Kinder- und Hausmarchen” братята научават от своята най-добра разказвачка и помощница - Доротея Фиман, съпруга на земеделец от гр. Хесен. Родена във Франция, в стар хугенотски род, още като малко момиченце Доротея се запознава с приказките на Шарл Перо, известния френски писател от времето на крал Луи ХIV. По-късно госпожа Фиман предава на братя Грим тези чудни истории, обогатени и украсени от природната й дарба на сладкодумен разказвач. В предговора на втория том от “Приказки за децата и дома” двамата пишат: “Този, който си мисли, че народният разказвач лесно може да “фалшифицира” устното предание и да прояви небрежност към съхраняването на традицията, а оттук - че е невъзможно трайното съществуване на първоначалния образец, трябва да чуе как тя (Доротея Фиман) винаги разказва приказките по един и същ начин и лично да се убеди в нейния ревностен стремеж към достоверност. Нито веднъж тя не промени каквото и да е било при повторния разказ и поправяше всеки пропуск веднага, щом го забележи.” В знак на благодарност и уважение към всички, които съхраняват и продължават традицията на устното народно творчество, братя Грим поставят портрета на Доротея Фиман на първата страница на своите “Приказки за децата и дома”.
Братя Грим развиват теорията за произхода на приказката от мита. Подкрепя я най-значителния труд на Якоб Грим - “Немска митология”. Така те поставят началото на сериозната научно-изследователска дейност в областта на народното разказваческо творчество. Като учени-изследователи те възприемат народната приказка не просто като забавна случка, като източник на идеи, мотиви и сюжети. За тях тя е обект, който трябва да бъде запазен за науката, да се проучи сериозно и задълбочено. Водени от този принцип, братя Грим се стараят да представят на своите читатели естественото, неподправено обаяние на народната приказка. Макар че Вилхелм обработва историите, за да им придаде по-силно поетично звучене, те запазват живия език и непосредственост. Отначало изследването на приказката като жанр е тясно свързано с литературознанието и историята, но по-късно се оформя като самостоятелна научна дисциплина.
За образец на съвременните издания на приказките на братя Грим служи почти без изключение книгата от 1875 г.
И до днес братята Якоб и Вилхелм Грим са едни от най-популярните и обичани разказвачи на приказки не само в Германия, но и по целия свят. Близо 200 г. тяхната книга се преиздава безброй пъти в Германия, а популярността й в света нараства все повече.




Приказки

С лекотата и майсторството, с които изрязва ту смешни, ту страховити, невероятно преплетени фигурки от хартия, Андерсен превръща всяка дума или история в приказка. Предмети, цветя, животни и хора се раждат, говорят, желаят, влюбват се, страдат, извършват подвизи, умират щастливи с постигнатите си мечти (понякога тъй незначителни и смешни) или пък обратно - намират смисъл да живеят само с такива прости неща като любов, състрадание, красота, дълг. От ранно детство у всеки от нас живеят Палечка, Малката русалка, Грозното патенце, Кай и Герда... Колко мъдрост и ирония носят бълхата с много добри обноски, защото е пила кръв от знатна госпожица; гъсокът, който прави най-високия скок, защото се иска акъл да се приземиш в скута на принцеса; самовлюбеният торен бръмбар или пък пълният с намерения да промени света охлюв, който така и не успява дори да се придвижи по-далеч от розовия храст. Вече трето столетие приказките на големия датски писател Ханс Кристиан Андерсен принадлежат на всички народи и на всички възрасти.




Алиса в Страната на чудесата или приключенията на Алиса в Чудесания

Ако има класика, то “Алиса” е класиката на класиките. Защото макар да минава за детска приказка, книгата на Луис Карол е и за “пораснали” деца. Безсмъртната британска творба е представена в чисто нов превод и с изящните илюстрации на художника Виктор Паунов. Героинята на Луис Карол е един от най-популярните литературни персонажи, но сюжетът минава за сложен и всъщност малцина знаят за какво точно се разказва в тази книга. Може би затова “приключенията” на малкото момиче са изключително слабо експлоатирани от модерните изкуства – кино, анимация, комикси. В настоящото издание модерният превод на Светлана Комогорова – Кома е правен по най-новото английско анотирано издание, в което са обяснени и най-малките съпътстващи детайли от оригиналния авторов текст. Преводът е на Светлана Комогорова-Кома и Силвия Вълкова.




Алиса в Огледалния свят или отвъд огледалото и какво откри Алиса там

Ако има класика, то “Алиса” е класиката на класиките. Защото макар да минава за детска приказка, книгата на Луис Карол е и за “пораснали” деца. Безсмъртната британска творба е представена в чисто нов превод и с изящните илюстрации на художника Виктор Паунов. Героинята на Луис Карол е един от най-популярните литературни персонажи, но сюжетът минава за сложен и всъщност малцина знаят за какво точно се разказва в тази книга. Може би затова “приключенията” на малкото момиче са изключително слабо експлоатирани от модерните изкуства – кино, анимация, комикси. В настоящото издание модерният превод на Светлана Комогорова – Кома е правен по най-новото английско анотирано издание, в което са обяснени и най-малките съпътстващи детайли от оригиналния авторов текст. Преводът е на Светлана Комогорова-Кома и Силвия Вълкова.




Събрани произведения

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Същата година заминава за Одеса, където постъпва във Втора Одеска гимназия, но през 1865 г. е изключен. Учителства в с. Задунаевка, Бесарабия. През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник „Гайда”, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев – „Майце си”. Същата година емигрира в Румъния. Работи в печатницата на Д. Паничков (1868) в Браила, прави първите си литературни опити, превежда, участва в театрални представления, сътрудничи на в. „Гайда” и „Дунавска зора”. Редактор е на в. „Дума на българските емигранти” (Браила, 1871), а през 1872 г. се установява в Букурещ, където заедно с Любен Каравелов е редактор на в. „Свобода” и в. „Независимост”. Издава сатиричния вестник „Будилник” (1873). Ботев оглавява революционната емиграция и списва нейния орган – в. „Знаме” (1874-1875). През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения”.След обявяването на Априлското въстание издава в. „Нова България” (1876) и организира чета в помощ на въстаниците, с която превзема австрийския кораб „Радецки” и слиза на Козлодуй. Последното сражение на Ботев е на 02. 06. 1876 г. – вечерта след това той е пронизан от куршум. Христо Ботев е поет (автор е на 20 стихотворения), публицист, журналист, преводач, литературен критик, революционер и мислител.




Писма

В този справочник е публикувана кореспонденцията на Алеко Константинов до различни личности от научния и културен живот на България. Хора обвързани с политическите обстоятелства в страната в годините след Освобождението. Негови приятели, състуденти и съмишленици.




Майска китка

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Стихосбирката „Майска китка” е плод на първите любовни увлечения на Вазов (1868–1870). През 1870 г. заминава за Румъния и оставя ръкописите си в Сопот на майка си. При опожаряването на града и ръкописите изгарят. В последствие се оказва, че част от ръкописите са останали във Вазовия приятел Никола Иванов, които е трябвало да ги чете. По този начин те се запазват и когато през 1877 г. Вазов се завръща в България оригиналите биват върнати на автора. Тия стихотворения влезли после в стихосбирката „Майска китка”, чието заглавие е сложено без знанието на писателя от издателя Христо Г. Данов. В зрелия си вече творчески период Иван Вазов се срамува от тези свои първи поетически стъпки като ги нарича „слаби и неудобни”. Още при първото отпечатване на „Майска китка” Хр. Г. Данов отбелязва, че твърбите са твърде еротични. Някои от стиховете са подражания на народни песни, подсказани от Парни (Еварист Дезире де Форнс Парни (1753–1814) – френски поет, автор на грубо еротична поезия), както и подражания на Фета и Лермонтов.




Писма

Изследователите познават около шейсет писма на Йордан Йовков, писани между 1912-1937 година. Те са 'делови', 'обикновени', простичко написани и притежават предимно литературно-историческа стойност. Най-много от тях той е написал, когато е бил във Варна (1919-1920), в София (1927-1937) и особено Букурещ (1920-1927). Някои са публикувани в книги и списания(сп. 'Литературна мисъл', в. 'Литературен фронт' и др.) В писмата често се споменават имената Боян, Спиро, Николай, г-жа Дора, Владо. Навсякъде става дума за професорите Боян Пенев и Спиридон Казанджиев, за писателите Николай Лилиев, Дора Габе и Владимир Василев.




Из "Майска китка" (1880)

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Стихосбирката „Майска китка” е плод на първите любовни увлечения на Вазов (1868–1870). През 1870 г. заминава за Румъния и оставя ръкописите си в Сопот на майка си. При опожаряването на града и ръкописите изгарят. В последствие се оказва, че част от ръкописите са останали във Вазовия приятел Никола Иванов, които е трябвало да ги чете. По този начин те се запазват и когато през 1877 г. Вазов се завръща в България оригиналите биват върнати на автора. Тия стихотворения влезли после в стихосбирката „Майска китка”, чието заглавие е сложено без знанието на писателя от издателя Христо Г. Данов. В зрелия си вече творчески период Иван Вазов се срамува от тези свои първи поетически стъпки като ги нарича „слаби и неудобни”. Още при първото отпечатване на „Майска китка” Хр. Г. Данов отбелязва, че твърбите са твърде еротични. Някои от стиховете са подражания на народни песни, подсказани от Парни (Еварист Дезире де Форнс Парни (1753–1814) – френски поет, автор на грубо еротична поезия), както и подражания на Фета и Лермонтов.
Справочника „Из „Майска китка” (1880)” включва всички стихотворения, които са излезли в първото издание на сбирката, осъществено от Данов, и се състои от два дяла: I – „Рина” и II – Смес, както и няколко епиграми, епитафии и стихове, прдиктувани от т. нар. „простонародни песни”.




Разкази

Седем от разказите, които образуват цикъла на 'Вечерите', са свързани помежду си с общи събития и общи герои, докато останалите девет имат своя сюжетан самостоятелност. Този сборник Йордан Йовков започва в Букурещ през 1922 година и завършва в София през 1928.




Трима души в една лодка (без да се брои кучето)

Джером К. Джером (1859–1927) е любим хуморист на няколко поколения, известен с романите и разказите си по цял свят.
Роден е в Уолсол, Централна Англия. Четиринайсетгодишен напуска училище, след което работи като железопътен чиновник, учител, актьор и журналист. Придобива популярност с втората си книга – „Празни мисли на един празен човек” (1886). Следват книгите му „Трима души в една лодка (без да се брои кучето)” (1889), „Трима на бумел” (1900) и др. Превод от английски Асен Христофоров.




Падащи баби

С 'Падащи баби' ще паднете от стола, обещават издателите на най-новия сборник от 'Колекция Хумор'. Книгата събира под една шапка трима от законодателите на съвременния руски хумор - Даниил Хармс, Иля Илф и Евгений Петров, като Хармс е представен с най-доброто от творчеството си, а Илф и Петров - с някои непубликувани на български разкази. 'Падащи баби' е и заглавието на една от знаковите миниатюри на Даниил Хармс. Почти непознатия на българската публика Хармс всъщност е предтеча на повечето от тенденциите в западноевропейския абсурдизъм.




Разкази

Антон Тодоров Страшимиров (15.VI.1872, Варна – 07.XII.1937, Виена). Роден в семейството на зидар, преселник от Разложко. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земедеделското училище в Садово, но напуска. Редактира в. „Глас от Изток” (Бургас). През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на X. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев редактира литературното научнопопулярно сп. „Праг” (Видин). Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактира в. „Реформи”, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда” (Търново) – от кн. 5, издава сп. „Културно единство” (Солун). През 1902 г. заедно с Т. Г. Влайков и Ил. Георгиев е един от основателите и редактор (през първите 2 г.) на сп. „Демократически преглед”. От 1901 г. издава сп. „Наш живот”. Участва в Балканската война, а през Междусъюзническата и I световна война е военен кореспондент; сътрудничи на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Редактира (1921) сп. „Наши дни”, което отразява културния живот в България след войните. Създава и редактира (1922-1923) „Българска общодостъпна библиотека”. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал”. През 1926 г. под редакцията на Страшимиров излиза в. „Ведрина”. Страшимиров печата за пръв път през 1889 г. в сп. „Искра” (Шумен) – стихотворението „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте” с псевдоним Мирьо. Първия си разказ „Дулчев” (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в сп. „Лъча” (Пазарджик). Сътрудничи на списанията „Ден”, „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Ново време”, „Социалист”, „Летописи”, „Просвета”, „Демократически преглед”, на вестниците „Развигор”, „Литературен глас” и др. Страшимировата писателска дейност е доста плодовита и най-разнообразна. Първата му книга „Смях и сълзи” (9 разказа, между които най-бележити са: „Кочаловската крамола”, „Данил”, „Анатема” и „Бойчова майка”), излиза във Видин през 1897 г. След нея почти всяка година издава нови книги. През 1899 г. романът „Смутно време”; през 1900 г. драмата „Прилепски светци”; през 1901 г. „Есенни дни”; комедията „Мрак” и драмата „Вампир”; през 1903 г. повестта „Кръстопът”, която е отличена от първия литературен конкурс у нас; 1904 г. – романът „Среща”; 1906 г. – драмата „Отвъд” и комедията „Свекърва”; през 1910 г. – „Песен на песните”; „Драми” т. I („Вампир”, „Ангелина”, „Къща”), „Драми”, т. II (сценки и драматически етюди), 1911 г. – „Св. Ив. Рилски” (историческа трагедия), „Над безкръстни гробове” (драми); 1916 – „Войни и освобождение”; (1917) „Червени страници”, драмата „Към слънцето”; 1918 г. – „Книга за българите”, „В южните земи”, „Българи, сърби и гърци”; 1921 г. – романът „Бена”; 1922 г. – „Народ и поет [Христо Ботев]”; 1926 г. – „Преход”, и още други между които романът „Без път” (1919), драмата „Ревека” (1908), очеркът „Черньо” (1902). През 1919 г. книгоиздателството на Ал. Паскалев започва да издава съчиненията му и пуска един том („Етюди”) с разкази и очерци; през 1922 г. Министерството на просвещението издава „Антология” от негови творби, съдържаща 9 повести, 5 пиеси и 5 разказа; през 1929 г. книгоиздателство „Хемус” предприема ново издание на съчиненията на Антон Страшимиров, от които са излезли само три тома. Преиздавайки творбите си, Страшимиров внася в някои от тях известни поправки, а на някои сменя и заглавието. Така романът „Без път” по-късно става „Висящ мост”, повестта „Габровка” – „Еснафка” – „Щастието на един век”; разказът „В Кукуш” (из „Етюди”) – „Привет будни” (в „Преход”); „Бойчова майка” (из „Смях и сълзи”) – „Куда” (в „Етюди”); „Нашият народ” е из „Книга за българите”, а самата „Книга за българите” е разширена глава из „Войни и освобождение” (1916); „Вихър” пък е из „Войни и освобождение” и „Червени страници” и пр.




Хрътките на съдбата

В книгата са подбрани преводи на неизвестни за български читател разкази, дело на един от най-знаменитите представители на' черния' хумор на колониална Великобритания.




Избрани повести и разкази

Избрани разкази и повести на Н. В. Гогол – от “Вечери в селцето край Диканка” и “Миргород” до “Петербургски повести”, в най-добрите преводи на белетристиката на този едновременно познат и непроницаем руски класик. Изключително ценно допълнение са есетата на Василий Розанов и на Емил-Мишел Чоран за личността и творчеството на Гогол.




Ранни разкази

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. „Войнишка сбирка” разказа „Мило е отечеството”, в ученическото списание „Извор” разказа „На майчин гроб”, стихотворенията „Зима” и „Привет”. Под стихотворението „Тихи тъги” (ноем. 1897), отпечатано в сп. „Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.




Стихотворения (1922)

Повечето стихотворения от този справочник имат втора редакция. За пръв път те са включени в излезлия през 1922 г. хумористичен сборник 'Календар Българан за 1922 г.'




Стихотворения (1931)

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.V.1885, Стара Загора - 6.X.1960, София).

Роден e в семейство на потомствени учители и свещеници. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията 'Ново общество' и 'Демократически преглед'. През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата 'Антология на българската поезия. От Вазова насам', съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След войната излиза в две издания (едно след друго) първата му книга 'Птици в нощта'. През 1922 излиза книгата му 'Лунни петна'. След поемата си 'Родина' (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. В края на 1931 се появява антологичната му книга 'Стихотворения', а през март 1934 в 'Златорог' излиза цикълът 'При морето' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе.

В справочника 'Стихотворения (1931)' произведенията са групирани в раздели, носещи името на книгата, в която са включени при издаването си, или според жанровия им характер.




Англопоетичен смеховник

Жителите на мъгливите британски острови са създали особен стихотворен жанр, наречен лимърик – по името на града, в който са съхранени първите подобни опити. Става въпрос за лесно запомнящи се петстишия, представящи реална или абсурдна ситуация с неочакван развой и често нелогична поука.




Земен път

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Старопланински легенди

През лятото на 1925 година Йордан Йовков дошъл за няколко седмици в София, срещнал се със свои земляци и ги помолил да му съберат легенди и поверия, които народът разказва в Жеравна. Почти всички, към които се обърнал, му препоръчали стария жеравненски учител и историк Данаил Константинов, който се занимавал със събирането на народни песни, легенди и приказки. Като се завърнал в Букурещ, Йордан Йовков написал писмо, в което го моли да му изпрати предания, случки и песни. Книгата е трябвало да бъде сложена под печат в края на 1926 година. Грижите по нейното издаване Йовков възложил на Николай Лилиев, Боян Пенев и Вл. Василев.




Поеми

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Своите поеми Вазов пише в един сравнително ранен етап от дейността си. Върху титула на книгата си 'Поеми' от 1904 г. той го ограничава така: '1879-1884'. За пръв път книга 'Поеми' излиза през 1893 г. - там не са били включени и 'Зихра', и 'Загорка'.

Въпреки че са писани сравнително рано, редица от поемите са между творбите, които осигуряват още в последните десетилетия на миналото столетие огромната популярност на Вазов всред българската общественост. Самият Вазов цени високо ред от своите поеми - 'Грамада', 'В царството на самодивите'.

Вазовите поеми са сравнително добре проучени и върху тях съществува обширна литература. Особено добре е разработен въпросът за отразените реални събития в тях и за прототиповете на героите им.




Жетварски песни




Обикновен човек

За първи път е поставена на сцената на Народния театър през 1935 г.




Какво пее планината

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

Стихотворенията от стихосбирката „Какво пее планината” са писани през лятото на 1917 г. – което Вазов прекарал в Костенец. В Костенец той създава стихотворения за цяла стихосбирка, която издава под името „Юлска китка” (1917). Тези творби заедно с други още, наричани от него „Дисонанси”, изразяват тогавашните му настроения. По това време Вазов е смутен от развитието на събитията. Той предчувства предстоящата катастрофа и престава да пише войнствени стихове. Отново започват да го вълнуват нежните мотиви: „Дисонанси”, „Юлска китка”. През 1921 г. стихотворенията от „Юлска китка” Вазов помества като втори дял в стихосбирката „Любов и природа” и им слага ново заглавие: „Какво пее планината”. Като първи дял в „Любов и природа” влизат стихотворенията от раздела „Триндафилите”, взети от „Люлека ми замириса” (1919). Като предговор към „Любов и природа” Иван Вазов е написан следното:

„Стана нужно преиздаването на тия две поетични китки.

Първата, свита някога под навеите на любовта – тая песен на живота; втората, пак тъй проста и ароматна, набрана в планинския мир – в лоното на природата – тая поема на бога.

Песни на преживени светли, деликатни вълнения; песни, изтъкани от трепетите на сърцето и от виденията на душата.

И най-хубавите може би цветя в цялата моя лирика.

София, януари 1921

И. В.”




Пижо и Пендо

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. В непретенциозните си, но много популярни хуморески в стихове и проза от сборника 'Пижо и Пендо' (1917) майсторът на иронията и на скептичния шопски присмех пародира увлеченията по селската идилия и поетизираната патриархалност, като им противопоставя суровата и примитивна правда на истинския живот. Героите на Елин Пелин са изключително жизнени, витални, устойчиви на превратностите на съдбата. Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край. Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор.




Сага за Форсайтови

Във викторианска Англия, стабилна и строгонравна, родът Форсайт е сред стълбовете на обществото. Богатството, натрупано от няколко поколения търговци и адвокати, осигурява охолен и спокоен живот на многобройните Форсайтови, олицетворяващи здравомислието, непоклатимите традиции и упованието в собствеността. Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки че бракът u е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане – последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода. Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература. Джон Голзуърди (1867-1933) произхожда от заможно семейство, чиито корени могат да се проследят до XVI в. Учи в Хароу и Оксфорд, където се дипломира като юрист. Първите си книги пише под псевдонима Джон Синджон и издава на собствени разноски. Широк успех постига едва през 1906-а с пиесата „Сребърната кутия”; през същата година излиза и „Собственикът” – първата книга от деветте, съставящи „Сага за Форсайтови”, която постига огромна популярност. Джон Голзуърди е носител на Нобелова награда за литература.




Гоце Делчев

Пейо Яворов (Петко Тотев Крачолов) (1878–1914) Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През това време разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело”, в. „Свобода или смърт”, в. „Автономия”, в. „Илинден”. По-късно влиза в различни чети, с които многократно преминава границата на България и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения” (1909). Биографията на Гоце Делчев, писана от Пейо К. Яворов, и сега си остава най-доброто произведение за водача на националноосвободителното движение в Македония от края на ХIХ и началото на XX в. Ценността на тази биография се предопределя от много невидими на пръв поглед и незабележими причини, които се коренят в неповторимостта на самия исторически материал, в странното съжителство на обекта и субекта на повествованието. Някои изключително интересни исторически обстоятелства при зараждането и създаването на биографията на Гоце Делчев слагат ярък печат върху нея, нейния тон и характер, нейната стилистика и върху цялостния образ на Гоце. Високото качество на прозата на Яворов в случая се създава от непосредственото свидетелство на поета и революционера Яворов за водача на освободителното движение в Македония. Неоспорим факт е, че само пет месеца след смъртта на Гоце Делчев, на 21 април 1903 г., Яворов сключва договор, за да напише да края на същата година неговата биография, а през месец януари 1904 година, само девет месеца след смъртта му, книжката вече е издадена.




Семейно-обредни песни




Светът е тайна (1982)

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Гераците

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения – разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. На младини Елин Пелин е определял държавата като майка за едни и мащеха за други, а по-късно скъсва с тази позиция. Тази му обществена позиция важи и за периода след 1944 г., когато в духа на новото време написва разказа „Врабчетата на стрина Дойна”. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите, особено в повестта „Гераците”. Светът на Елин-Пелиновите герои е двуполюсен свят, в него конфликтът между доброто и злото, черното и бялото е много силен, особено в разказите от началото на века. В този конфликт писателят ясно застава на страната на бедните срещу богатите, на страната на селяните срещу гражданите, на страната на населението срещу властта, на човека срещу държавата. В творчеството на Елин Пелин има само един значим герой, който съчетава богатството с положителни нравствени характеристики – дядо Йордан Герака. Но и тук противоречието в мирогледа на писателя е само привидно. Героят е авторитетен и уважаван, защото е останка от миналите времена на патриархална идилия.




Песни за Македония (1913-1916)

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Трите стихосбирки 'Под гръма на победите', 'Песни за Македония' и 'Нови екове' са свързани с Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. С патриотичен възторг Вазов възпява в тия сбирки счупването на веригите на отоманското робство и победния марш на българския войник. Мнозина обвиняват Вазов, че не успява да схване разликата в целите на войните - Балканската и Първата световна - и някъде изпада в краен национализъм.

Стихосбирката 'Песни за Македония' е писана през 1913, 1915 и 1916 г., т. е. преди стихотворенията от 'Нови екове', които датират от 1916 и 1917 г. Според събитията, които отразяват, двете стихосбирки също следват тоя ред.

В авторовия оригинал 'Пести за Македония' се състои от два дяла: 1913 и 1915-1916, които в настоящия справочник са умишлено пропуснати.




Проза

В този справочник са подбрани произведения от художествената проза на Христо Смирненски, като превес е даден на творбите, създадени главно в периода след 1920 г. Тези произведения в по-голямата си част са били публикувани в списанията „Червен смях” и „Българан” и във в. „Народна армия”; други са били поместени в списанията „Младеж” и „Маскарад”, във в. „Заря” и в притурката на „Работнически вестник”. Прозата на Смирненски от ранния период е представена само с няколко творби от 1917, 1918 и 1919 г. Цикълът от шест фейлетона е бил поместен във в. „Народна армия” между 10 декември 1921 г. и 25 март 1922 г.




Как да живеем с... диабет

През последните години рязко се увеличи броят на хората със захарен диабет Това заболяване може да се изяви във всяка възраст, като голяма роля за развитието му играят стресът, грешките в диетата, някои лекарства и заседналият начин на живот. Ако имате диабет или ако смятате, че сте застрашени, важно е да бъдете добре информирани за особеностите на това заболяване. Има рискове за здравето, които бихте могли да избегнете, ако знаете, че сте с диабет, и ако навреме сте се запознали с основните правила за поведение при това заболяване. Този справочник съдържа важна информация за всеки тип диабет. Подробно е обяснено какво представлява заболяването, по кои признаци може да го познаете и как бихте могли да го контролирате. Съдържанието му ще ви даде възможност да се справяте добре с различните аспекти на заболяването в ежедневието си, за да живеете по-лесно с диабета. В него е включена и актуална и изчерпателна допълнителна информация, полезна за всички, засегнати от това заболяване в България.




Земя

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения – разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. На младини Елин Пелин е определял държавата като майка за едни и мащеха за други, а по-късно скъсва с тази позиция. Тази му обществена позиция важи и за периода след 1944 г., когато в духа на новото време написва разказа „Врабчетата на стрина Дойна”. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите. Светът на Елин-Пелиновите герои е двуполюсен свят, в него конфликтът между доброто и злото, черното и бялото е много силен, особено в разказите от началото на века. В този конфликт писателят ясно застава на страната на бедните срещу богатите, на страната на селяните срещу гражданите, на страната на населението срещу властта, на човека срещу държавата. В повестите му се разгръщат теми и съответните мотиви на страданието и упадъка до мащабите на трагични вещания за свършека на красивия, хармонично свързан с природата живот на българина, за краха на родовите връзки и гибелта на патриархалното село, което за автора е органичното вместилище на всички човешки, битови и социални ценности. В този смисъл повестите „Гераците' (1911) и “Земя' (1922) са емблематични и силно припокриващи се по съдържанието и внушението си текстове. Много е говорено от критици и изследователи по повод на движещите тематични, идейни и сюжетни сили в повестите. Говорено е и за противопоставянето между града и селото в тези първи следосвобожденски десетилетия и за упадъка на патриархалното българско село; за налагането на новите, капиталистически в същността си социални отношения; за „частнособственическата страст”, дошла да замени изначалната връзка със земята и естествената радост от труда. Елин Пелин обаче е този, който казва това по-ясно, разбираемо и въздействащо от всички останали български творци.




Приключенията на Гороломов

Това произведение е последното творение на писателя, над което той е работил до края на живота си. След неочакваната смърт на Йордан Йовков през 1937 година последните три глави на романа остават незавършени. В края на 1930 година авторът е дал за печат на проф. М. Арнаудов първата глава на романа, която излиза в януарската книжка на сп. 'Българска мисъл'. В списанието са отпечатани всичко десет глави от 'Приключенията на Гороломов' (през 1931 година - в кн. І, ІІ, ІІІ, ІV - и през 1937 година - в кн. ІІ, ІІІ, ІV, V, VІ, VІІ). По-късно близките на писателя намират плана на романа, от който се вижда, че той е замислен в 14 глави.




Разкази за деца

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите. През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца -лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най–хубавите български юношески романи 2 части – „Ян Бибиян” (1933) и „Ян Бибиян на Луната” (1934), на книгите „Златни люлки” (1909), „Кумчо–Вълчо и Кума–Лиса” (1918), „Гори Тилилейски” (1919), „Сладкодумна баба” (1919), „Правдата и кривдата” (1920), „Песнички” (1927), „Поточета бистри” (1931), „Приказки и басни” (1949) и др.




Български народни приказки

В този справочник са събрани много от българските народни приказки. Произведенията са представени в техния фолклорен вариант. Заглавията са представители изцяло на детската литература. Голяма част от наличните приказки в този справочник могат да бъдат намерени и преразказани от Ангел Каралийчев.




Стихотворения, печатани през 1877-1880

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Съдържащите се в справочника „Стихотворения, публикувани през 1877–1880” произведения не са влизали в нито една стихосбирка, издавана дотогава от Иван Вазов. Те намират печатна изява в различни вестници и списания. Някои от тях са били нотирани като песни.




Лили

Братя Мормареви са автори на романите „Войната на таралежите”, „Васко да Гама от село Рупча”, „Мъже без мустаци” и редица други любими произведения. Романът „Лили” е написан от Марко Стойчев през 1998 г., след смъртта на по-големия му творчески събрат. „Когато седнах да описвам приключенията на Лили, разбрах, че Мориц е жив.” И действително духът на великолепния тандем Мормареви живее на страниците на „Лили” със заплетените перипетии на смелото момиче, решено на всичко, за да събере разведените си родители.
В този справочник е поместена малка част от произведението на братя Мормареви. Целия роман „Лили” може да прочетете, като поръчате книжното издание на www.trud.cc, или от всички книжарници в страната.




Ранни стихотворения

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05 1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. в детското вестниче „Славейче” (бр.15 от 5.1.1907) е отпечатано първото му стихотворение. Като ученик в Старозагорската гимназия (1907-1911) издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стохотворения; подписва се Гео Милев, Гео Касабов, Георги Милич, Гео Милич. Ученическите му стихове са повлияни от творчеството на П. П. Славейков, когото смята за свой учител в поезията и естетиката. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел.




Стихотворения (1917)

В този справочник са публикувани някои от ранните стихотворения на Христо Смирненски. Те се свързват с предреволюционния период в неговото творчество. Първите стъпки по пътя в изграждането му на един от най-бележитите български поети. За първи път стихотворенията са публикувани в хумористичните вестници „Българан” и „Смях и сълзи”. Поетът се е подписвал под тях с прозвищата: „Ведбал”, „Лорд Вилмон”, „Г. Димов”, „Сашка”, „Твоя южен северняк”, „Вилмон”, „Южен северняк” и „Хр. Смирненски”. Много от стихотворенията от този справочник са включени в първата сбирка на поета „Разнокалибрени въздишки в стихове в проза”, която излиза през 1918 г.




Защита на свидетели в държавите членки на Съвета на Европа

Задължението за даване на показания е справедливо само ако свидетелят не се страхува за живота си. Тъй като опасността от заплашване нараства, правата и нуждите на лицата, които наказателноправната система задължава да дават показания, изискват по-голямо зачитане. Недопустимо е наказателноправната система да не може да заведе процес срещу обвиняемите и да не се стигне до издаване на присъда, защото свидетелите не се насърчават ефективно да дават доброволни и верни показания. Ето защо в интерес на справедливото и ефективно наказателно правосъдие е правителствата на държавите членки на Съвета на Европа да намерят начин да се справят с проблема със свидетелите, подложени на опасност. Иван Петров




Драми

Роден в Копривщица, големият възрожденски писател принадлежи на различни култури – българската, руската и сръбската, взема от всяка по нещо и го връща щедро на читателите – в образи и идеи, в проза и публицистика, в художествено слово и революционно дело. Демократ по убеждения, Любен Каравелов формира своите социални възгледи и естетически пристрастия под влияние на голямата руска литература на деветнадесети век и на съпътстващата я напредничава революционна мисъл. Десетте години учение в Москва го изграждат и оформят като личност. Двете години в Сърбия и деветте в Румъния той посвещава на освободителното и културно-просветното дело на своя народ. В Русия младият Каравелов старателно се обучава и се подготвя за мисията на живота си. Зрелият човек и творец се отдава беззаветно на отечеството си и му служи всеотдайно – като председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), като съратник на Васил Левски, като другар и съмишленик на Ботев, като издател на революционните вестници “Свобода” и “Независимост”, като писател, публицист и идеолог. Каравелов оказва изключително влияние върху българската революционна емиграция в Румъния в най-критичното време на националноосвободителните борби и върху формирането на няколко поколения творци. Неслучайно “най-българската книга” за “най-българското време” – “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, носи посвещение “В памят на българският списател Любена Каравелова...”
Разнообразни са творческите изяви на Любен Каравелов, темите и идеите на неговите произведения. Той е безспорният първенец в жанра на повестта във възрожденската ни литература. Заедно с него създават повести и драми Илия Блъсков, Добри Войников и Васил Друмев, а след него Вазов разработва късия разказ и романа. Онова, което характеризира прозата на Каравелов, е острокритичният поглед към действителността, както и майсторското пресъздаване в художествени форми и образи на традиционния бит и морал на предосвобожденския българин. Безспорните шедьоври в това отношение, а и с оглед цялостното творчество на писателя са повестите “Българи от старо време” (1867) и “Маминото детенце” (1875). Героите в тях носят типичните черти на своята епоха, на социалната среда, която ги е формирала, и едновременно с това са ярки, неповторими индивидуалности. Писателят подхожда към тях и пристрастно, и критично, от позицията на една добре осъзната комична дистанция. Той използва пъстрата палитра на хумора, иронията, карикатурата и гротеската, за да пресъздаде и пародира стила на времето, оставащо вече назад в миналото.
Каравелов остава верен на творческите си принципи и в драматургията. Стойността на този литературен жанр той определя от възпитателното му въздействие, от революционния му патос и изобличителния характер. Талантът на Каравелов като драматург не е значителен, но представените творби в този справочник са разглеждани като своеобразно начало на този жанр в българската литература.
„Сцена из домашният живот на нашите чорбаджии” е драматургичен опит, който излиза през 1864 г. във в. „Гайда”, подписан с псевдонима Л. С. Къртица. Каравелов отново не отстъпва от позицията си на изобличител на недъзите в българското общество от онова време. „Сцената” е насочена срещу нехайството на чорбаджиите. Каравелов е бил известен противник на турската власт благодарение на творбите, които печата в руската преса. Писателят подписва „Сцена из домашният живот на нашите чорбаджии” с псевдоним, за да не компрометира редактора на в. „Гайда”.
Другата драма публикувана в справочника е отпечатана за пръв път през 1872 г. в Букурещ. Отличава се с композиционните си слабости и неубедителни образи, някои моменти също противоречат и на историческите факти. Въпреки всичко отбелязано по-горе, „Хаджи Димитър Ясенов” е била твърде вълнуващо четиво през Възраждането. Освен това е изиграла значителна роля от литературна гледна точка. Смята се, че благодарение на тази драма Ботев черпи идеята за видението на трите самодиви в баладата си „Хаджи Димитър”. Вазов решава да разкаже в повестта си „Немили-недраги” за съдбата на хъшовете, които са били другари на Хаджи Димитър, вдъхновен от Каравеловата драма.
В запазените ръкописи на Каравелов се съдържат и други драматургични опити, които обаче остават незавършени. В този справочник са публикувани драмите на Любен Каравелов, като са запазени езикът, автентичният стил на автора и специфичното за онова време членуване.




Песента на колелетата

Подпомогнат от добри приятели и влиятелни личности, през септември 1920 година Йордан Йовков бил назначен от министър-председателя Александър Стамболийски чиновник в българската легеция в Букурещ, където прекарал около седем години. През това време той завършил 'Песента на колелетата', написал 'Старопланински легенди' и започнал 'Вечери в Антимовския хан'. Първата книга излиза през 1923 година със заглавие 'Последна радост', а при второто издание през 1933 и всички следващи издания сборникът носи наслова 'Песента на колелетата'. Както винаги Йордан Йовков се грижел изданието да бъде художествено и технически добре оформено, с хубава корица, набор, подредба, печат. Той помолил своите приятели Николай Лилиев и Боян Пенев да се погрижат за доброто отпечатване на книгата. Неговата молба е '... да се доизкара всичко на добър край'.




Трима на Бумел

- Много е забавна - потвърдил директорът, - но ако я издадем като хумор няма да има успех. Лицето на автора посърнало. -Ще кажат, че този хумор е пресилен и екстравагантен - продължил директорът. - Книгата ще е забавна за мислещите и интелигентните, а от търговска гледна точка тази част от читателската публика не заслужава внимание.




Стихотворения за малки деца

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
Стихотворенията, включени в този справочник, не са събирани и издавани в отделна самостоятелна стихосбирка. Те са писани в периода 1881–1885 г.




Житие и страдания грешнаго Софрония

Поп Стойко Владиславов е роден през 1739 г. в Котел, в семейството на търговец на добитък. Учи в килийно училище в родния си град по славянски и гръцки черковни книги. Работи като абаджия, но се забелязва стремежът му към духовни занимания. През 1762 г. е ръкоположен за духовник. Работи като учител и книжовник в Котел. Там в 1765 г. се среща с Паисий Хилендарски. Паисий му показва 'История славяноболгарская', от която той прави първия препис, известен като Софрониев препис. Софроний Врачански е пътувал до Света гора (1770-1775). През 1792 г. напуска Котел. Служи в енорията в Карнобат. Отива в с. Арбанаси в манастир (1794), а на 17 септември с. г. е ръкоположен за епископ във Враца под името Софроний. Там развива обществена дейност и по някои сведения става инициатор за изпращане на политическа делегация в Москва от името на врачанските граждани. Поддържа връзки с гръцките фанариотски среди. Все по-трудни стават епископските му задължения. След случили се размирици във Враца (от войските на видинския паша Осман Пазвантоглу - 1797) напуска града и се скита из Северозападна България. За три години се задържа във Видин - този период е важен за изясняване на целите му като писател. През 1803 г. заминава за Букурещ - отново по народополезни дела. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. През последните години се оттегля в манастир край Букурещ. Неизвестна е датата на смъртта (датира се по последния подписан документ от 2 август 1813 г.). Софроний Врачански започва да пише прочутата си автобиографична творба „Житие и страдание грешнаго Софрония” през 1803 г. и я завършва година по-късно. За първи път житието е публикувано от Георги Раковски през 1861 г. (като притурка към в. “Дунавски лебед” (бр. 55-61, посм.) в специалната рубрика на вестника “Драгоценни памятници за българская нова история”. Днес се намира в Санкт Петербург. Критиците определят „Житието” като автобиографична повест, поставяща основите на новобългарската литература и в частност на българската мемоаристика.




Повести

Ангел Каралийчев е роден на 21.08.1902 г. в гр. Стражица, обл. В. Търново. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор в различни вестници и издателства – в. „Кооперативна просвета” (1932-1944), изд. „Народна младеж” (1947-1952), в. „Литературен фронт” (1952-1953), изд. „Български писател” (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. „Нов път”, „Червен смях”, „Чернозем” и др., а по-късно и в сп. „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка” и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книги с разкази – „Ръж” (1925), „Жълтици” (1926), „Имане” (1927), „Сребърна ръкойка” (1935), „Житената питка” (1948). Умира на 14.12.1972 г. в София.
В справочника са поместени две от повестите на Каралийчев: „Ането” (1938) и „Тошко Африкански” (1940), превърнали се в класика в българската литература за деца и юноши.




Стихотворения, печатани през 1900-1910

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.




Приказки от 1001 нощ

Приблизително в сегашния си вид „1001 нощ” възниква в края на XIII – началото на XIV в. Приказките са се събирали и се преразказвали в дворците и в Багдад пред тълпите от всички краища на огромния халифат – Арабския полуостров, Индия, Персия, Африка, Китай. Различните автори са оставили своя отпечатък, родили са се нови версии и варианти, които с течение на времето са се оформили като самостоятелни приказки.
Подборът на приказките, които присъстват в този справочник е на Иван Голев, а преводът от арабски е направен от Киряк Цонев.




Хайдушки копнения

Пейо Яворов (Петко Тотев Крачолов) (1878–1914) Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През това време разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело”, в. „Свобода или смърт”, в. „Автономия”, в. „Илинден”. По-късно влиза в различни чети, с които многократно преминава границата на България и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев” (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга „Хайдушки копнения” (1909). Пейо Яворов започва да пише отделните творби от „Хайдушки копнения” в края на 1904 и началото на 1905 г. Върху отделните откъси, импресии, разкази по спомени, които съставят творбата, Яворов работи в различно време и през значително по-голям период, така че книжката излиза чак през 1908 г. „Хайдушки копнения” е съставено от седем мемоарни разказа, чийто обединителен център е непосредственото участие на автора във възкресените епизоди от четническото движение в Македония. Тук Яворов е обработил, в известен смисъл, белетризирал и опоетизирал своите наблюдения и преживявания като четник, революционер и журналист на националноосвободителното движение в този край, разгърнал и развил до завършени разкази бележките, които си е водил още на самото място.




Епопея на забравените

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
За източник на идеята за написването на цикъла „Епопея на забравените” Иван Вазов посочва четена от него руска книга за шведския поет Рунеберг, който написал оди за шведски патриоти. Като пряк повод за написването на българската епопея се приема статия на Захари Стоянов в някакъв румелийски вестник, в която той описва как са загинали повечето от главните дейци на въстанието. Патосът и формата на „Епопея на забравените” Вазов дължал на Виктор Юго, тъй като по това време чел „La legende des siecles”.
Бенковски, братя Жекови, Караджата и Волов авторът не е познавал лично.
Няколко от стихотворенията в „Епопея на забравените” Вазов публикува в периодичния печат. Вече като цикъл една част излизат в „Гусла” (1881), а друга в „Поля и гори” (1884). Във второто издание на „Поля и гори” (1893) ги замества с други стихотворения, като в излязлата същата година „Поеми” събира всички стихотворения от този цикъл.




Земляци

За пръв път повестта е публикувана в сп. 'Демократически преглед', ХІІ, 1915, кн. 3, стр. 214-234, и кн. 4, стр. 314-336.




Руски Паспорт

'Руски паспорт' събира някои от най-интересните истории, написани от патриарха на смешното Марк Твен. Книгата излиза под №4 от успешната поредица на КК 'Труд' - Колекция 'Хумор', която е събирана на следния политико-идеен принцип: най-смешните книги, най-големите автори за всички времена и от всички континенти, най-добрите преводачи на България - за най-умните читатели на планетата.




Как да се справим с... проблемите на щитовидната жлеза

Ако се чувствате неспокойни без видима причина и най-дребното нещо е способно да ви извади от равновесие. Ако изпитвате неутолим апетит или упорито слабеете, ако дланите ви се потят или имате прекомерно болезнена менструация, ако страдате от безсъние или, напротив, непрестанно ви се спи, ако ненадейно са ви връхлетели проблеми с кръвното налягане или, неясно защо, все не можете да забременеете, ако често се сблъсквате с козметични трудности за поддържане на косите, ноктите и кожата, може би причината се крие в нарушената функция на щитовидната ви жлеза. Понякога тези симптоми са временни, но по-често са сигнал за сериозно заболяване и шансовете да го излекувате са по-големи, когато своевременно го откриете или сигнализирате на лекуващия лекар. Справочникът ще ви помогне да разберете, предотвратите и преодолеете смущенията във функционирането на тази малка по обем, но огромна като значение жлеза.




История славянобългарска

Паисий Хилендарски (1722–1773) – български народен будител. За живота му няма открити много сведения, освен съобщението, направено от него, в единствената му сигурна творба „История славянобългарска”. Роден е най-вероятно в Банско, което е било част от Самоковска епархия. Няма образование по преподаваните тогава граматика и светски науки. През 1745 г. постъпва в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен. За събирането на необходимите му материали за написването на историята са му били необходими две години и много труд. Паисиевата история е завършена през 1762 г. в Зографския манастир. При обиколките си из българските земи като таксидиот Паисий Хилендарски носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите. Ампелино (Лозница, днес към Асеновград) е предполагаемото селище, където е умрял монахът на път за Света гора.

В исторически аспект „История славянобългарска” слага началото на Възраждането в България. Тематичното и съдържание е обусловено от необходимостта българския народ да се самоосъзнае, да открие корените си и да започне да гради свободното си бъдеще.




Пътешествие около света за 80 дни

Жул Верн (1828–1905) – един от най-четените романисти, превеждан на 148 езика – е роден в Нант, Франция, като още с първите си произведения е признат за основоположник на „научната фантастика”. Той представя реалистично дори и най-малките подробности. „Пътешествие около света за 80 дни” се базира на реалното пътуване на американеца Джордж Франсис Трейн.
Сред най-известните му произведения са „Децата на капитан Грант”, „Капитан Немо”, „Тайнственият остров”, „Пет седмици с балон”, „Петнадесетгодишният капитан” и др.
Преводът от френски език е направен от Гергана Иванова.




Глъбини

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Стихотворения

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите. През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца -лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най–хубавите български юношески романи 2 части – „Ян Бибиян” (1933) и „Ян Бибиян на Луната” (1934), на книгите „Златни люлки” (1909), „Кумчо–Вълчо и Кума–Лиса” (1918), „Гори Тилилейски” (1919), „Сладкодумна баба” (1919), „Правдата и кривдата” (1920), „Песнички” (1927), „Поточета бистри” (1931), „Приказки и басни” (1949) и др.




Лазарски песни




Стефан Стамболов - от перото до ятагана

Авторът е завършил философия и журналистика, доктор е по история и преподавател по музейно дело. Интересът му към живота на Стефан Стамболов продължава 20 години. В резултат на тези занимания са излезли от печат три монографии, една докторска дисертация и 21 тома 'Архив на Ст. Стамболов', в съставителство със ст.н.с. д-р Милен Куманов. Построени са два паметника на големия държавник в София и Банкя, подготвя се негова самостоятелна музейна сбирка във Велико Търново. Настоящата книга е четвърта част от цялостното изследване 'Арете'.




Гусла

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
В сбирката „Гусла” са поместени стихотворни произведения, които са писани в Берковица и отчасти в Пловдив. За първи път тя е отпечатана от Христо Г. Данов под заглавие „Гусла. Най-нови лирически и епически стихотворения” през 1881 г. В това си издание стихосбирката е съдържала 58 творби, подредени в три отдела. Към нея Иван Вазов пише собствен предговор:
„ ... Стихотворенията, които предлагам на просветений читател, не представляват нещо целно и еднохарактерно. Те не изображават някоя главна мисъл, нямат определено направление, нито изражават някоя обща идея. Те са плод на разнообразни впечатления и бежливи вдъхновения, които са далеко от да са винаги възвишени и светли сред хаотическата епоха, пълна с прозаическа суровина и дребно боричкание на събудените страсти, под влияние на която се намираме подир извършванието на великият акт на освобождението ни.
Тука читателят ще срещне доближени едно до друго сериозното със смешното, задушевното с ветреното и безцелното, мечтателното с жлъчното и бичующето; с една реч, всичкото разнообразие и неопределеност на чувствата ми през последните две години на преход и формирание. ...”




Фейлетони

Фейлетонът е жанр, който деликатно балансира между публицистичното и художественото, между конкретния факт и универсалното обобщение. Тази негова особеност сполучливо се вписва в натюрела на Алеко, чието творчество, създадено като непосредствена реакция на българската следосвобожденска действителност, до голяма степен се различава с жанровите очаквания в литературата. Роден от подлистника, фейлетонът става актуален в епохи, когато се засилва ролята на пресата – било като катализатор на избистряне на значими обществени идеи, както е през Възраждането, било като коректив на упадъчните процеси и деморализацията в обществото, както е след Освобождението. Обикновено писателят тръгва от конкретен факт, който бива „проигран” в различни ситуации, за да се види неговата обществена значимост и валидност. За по-малко от три години – от есента на 1894, когато се явява на изборите в Свищовска околия, до пролетта на 1897, когато става жертва на наемни убийци, Алеко извървява изключително плодотворен път на развитие. Първите му фейлетони са актуални, конкретни и злободневни. Последните, замислени като широко платно на обществените нрави и типажи, са също така актуални, но широко мащабни и далеч надхвърлящи злобата на деня. В цикъла „Разни хора, разни идеали” писателят създава високо художествени образи от чеховски тип. Така книгата е „дописана” в други текстови полета без претенции да бъдат приложени към оригинала. А това става малко преди внезапно да се затвори книгата на Алековия живот, пасажи от която постоянно прескачат в извънтекстовата реалност на България.




Стихотворения (1920)

В по-голямата си част стихотворенията, включени в този справочник имат хумористичен и сатиричен характер. Много от героите са действителни личности. Публикувани са предимно в „Българан”, „Сатър”, „Червен смях”, „Маскарад” и д-р. Някои творби имат авторски ръкописи, които са в няколко варианта, с нанесени значителни поправки от автора. Текстовете им са публикувани според последната редакция на Смирненски.




Аз, ти, той

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. През 1928 г. издава сборника „Черни рози” – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той” (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността.




Чифликът край границата

Печата се за първи път като подлистник във в. 'Зора' . бр. 4297 (29. Х. 1933) до бр. 4360 (15. І. 1934). Като отделна книга излиза през 1934 година. Отначало Йордан Йовков замисля книгата като повест, но по-късно, в процеса на работа, разширява нейния план и написва роман.




Елегии




Как да живеем с... инсулт и инфаркт

През последните години рязко се увеличи броят на хората, засегнати от мозъчен или сърдечен удар. Това несъмнено е резултат от начина на живот днес, като потърпевши стават хора от почти всички възрасти, без значение от пола им, а голяма роля играят - стресът, грешките в диетата, заседналото ежедневие. В настоящият справочник се обясняват причините, довели до удара, как можем да се предпазим и как да се справим, ако пострадаме. Целта й е да разясни какво представляват мозъчният и сърдечният удар и най-вече как можем да помогнем на пострадалите да водят нормален начин на живот. Нещо повече - текстът дава насоки как да различаваме рисковите болни и как да им помогнем да се предпазят от възможната катастрофа. Авторът се е консултирал със специалисти, а съдържанието е съобразено с условията на лечение в България.

Мисълта за мозъчен удар е ужасяваща. За повечето хора заплахата от инсулт е по-страшна от болести като рак и сърдечни заболявания. Мисълта, че всеки може да стане „пленник” на собственото си тяло, да се лиши от възможността да се движи, да чувства, да говори или да контактува, че ще остане безпомощен и зависим... за мнозина с по-страшна от смъртта!
Тази част на книгата е посветена на мозъчния инсулт1. В нея се обясняват причините за неговото възникване, как можем да се предпазим и как да се справим, ако пострадаме. Целта u е да разясни какво представлява мозъчният удар и най-вече как можем да помогнем на пострадалите да продължат да водят нормален начин на живот. Нещо повече – тя дава насоки как да различаваме рисковите болни за това заболяване и как да им помогнем да се предпазят от възможната катастрофа. Въпреки че думата удар подсказва, че нещо се е случило изведнъж, без предупреждение, невинаги е точно така. Почти всеки пострадал от инсулт е бил предупреждаван от симптоми, които алармират за приближаващата опасност. В много от случаите, ако те се вземат под внимание навреме, инсултът може да бъде избегнат.
Книгата е адресирана към три различни категории читатели. На първо място – тя е за всеки един от нас. Ударът е едно от заболяванията на съвременната цивилизация, влияещо се в голяма степен от начина на живот. Рискът от инсулт е реален за всеки, но подобряването на здравната култура и на условията на живот са в състояние до голяма степен да го понижат.
На второ място – книгата е адресирана към болногледачите и към близките на хора, прекарали инсулт. Тя дава необходимата информация относно това кой е най-добрият начин, по който те могат да се справят със ситуацията. Дори без особена подготовка, мотивирани единствено от обичта си, близките могат да направят много за болния, чието здраве е разстроено от различен по тежест мозъчен инсулт.
И не на последно място, тази част на книгата е адресирана и към самите пострадали от мозъчен инсулт. Заболяването най-често настъпва с внезапна парализа, загуба на сетивни възприятия, нарушения в речта и интелектуалните способности, безпомощност, дори кома. Клиничното протичане и изходът от заболяването са различни.
Голяма част от прекаралите инсулт се възстановяват и напълно възвръщат интелектуалните си способности. Може да са налице затруднения в двигателната активност, речта, зрението, но и тези проблеми се преодоляват, ако не изцяло, то поне в значителна степен. Но най-голямата трудност, свързана с инсулта, остава фрустрацията – чувството за безпомощност, загубата на контрол над собственото тяло, непълноценният начин на живот, които трябва да бъдат превъзмогнати.
Много от прекаралите удар ще са в състояние да прочетат написаното в тази книга или поне да го изслушат, когато някой им го чете. Няма нищо за криене или премълчаване, нито пък факти и информация, които ще съкрушат оптимизма им относно възстановяването.
Въпреки моментите на отчаяние пациентите не бива да се отказват. Лекарите уверяват, че възстановяването е възможно дори ако заниманията започнат месеци след прекарания удар. Винаги има начин чрез подобряване функциите на оцелелите мускули и сетива да се компенсират способностите, загубени в резултат на инсулта.
Трябва да се отбележи, че в тази книга жертвите на инсулта принципно са в мъжки род. Това е въведено единствено и само за удобство. В никакъв случай не се прави някакво разделение между половете. Ударът е болест, която еднакво спохожда и мъже, и жени. А за пострадалите от него също с еднаква всеотдайност се грижат представители и на двата пола.

1 За удобство по-нататък в текста думите инсулт и удар се употребяват с идентичен смисъл. В българския език това са две названия, означаващи едно и също заболяване.




Под манастирската лоза

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения – разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. На младини Елин Пелин е определял държавата като майка за едни и мащеха за други, а по-късно скъсва с тази позиция. Тази му обществена позиция важи и за периода след 1944 г., когато в духа на новото време написва разказа „Врабчетата на стрина Дойна”. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. През 1936 г. излиза за първи път сборникът „Под манастирската лоза”. Той отразява един нов поглед и път в творчеството на именития български писател. Ако в разказите от началото на века полюсите между доброто и злото, греха и праведността, истината и лъжата ясно са очертани, в този сборник те са взаимно свързани, преливат едно в друго, или казано иначе – те са относителни категории, немислими са едно без друго. Грехът е нужен, за да се открои праведността. Казва го разбойникът, разпънат с Христа, от разказа „Светите застъпници”. Злото е нужно, за да придаде смисъл на доброто. Казва го дяволът, помолил свети Христофор да го пренесе на другия бряг на реката. Повечето от разказите в сборника имат притчов характер и ясно открояваща се структура. В началото е налице погрешната теза, на която героят робува. Противопоставя й се антитеза и се прави извод обобщение, който има поучителен характер.




Експресионистично календарче за 1921

Гео Милев (Георги Касабов Милев – 15.01.1895, Раднево – след 15.05 1925 – София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911–1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. През декеври 1913 г. в сп. „Листопад” се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия”. През юли 1914, след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с английската литература, изучава английски език. Среща се с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. При Гео Милев идеята за бунта, за рушенето приема екзистенциален, социален и естетически смисъл. Тя се движи от жеста на несъгласието в една от ранните му творби 'Грозни прози' (1918 г.) през конвулсиите на гнева в 'Експресионистично календарче за 1921', в поемите 'Ад' и 'Ден на гнева' до стихията на бунта в поемата 'Септември'. Цялото творчество на поета до 'Септември' (поемата, за която е арестуван, осъден и заплаща с живота си) е 'репетиция' за нея. През януари 1924 година, няколко месеца след погрома на септемврийския метеж, Гео Милев започва издаването на сп. 'Пламък'. В сравнение с 'Везни' то е по-директно публицистично, по-пряко обвързано с политическия живот.




Митрофан и Дормидолски

Повестта е отпечатана за пръв път в пловдивското списание „Наука” – г. I (1881), кн. V (август), стр. 339–351, кн. VI (септември), стр. 431–446, кн. VII (октомври), стр. 519–539, кн. VIII (ноември), стр. 628–635 – под заглавието „Митрофан”. Издадена е като отделна книжка под същото заглавие през 1882 г. от Д. В. Манчов в Пловдив.
Повестта „Митрофан и Дормидолски” е отпечатана в първата годишнина на сп. „Наука”, както и спомените „Неотдавна”, и е вторият опит на Вазов в областта на белетристиката. В повестта липсва конкретен биографичен момент, но тя се основава на личен опит – работата в Берковския съд.
Първоначално у Вазов съществува колебание относно жанровия характер на творбата – при първата u публикация тя е назована „нувела”, а при второто издание обаче е определена като „повест”.
През годините в различните издания на повестта нейни рецензенти са били Захари Стоянов и д-р Кръстев. Интересното е, че и двамата казват сравнително едно и също за нея. Те окачествяват „Митрофан и Дормидолски” като похватна комбинация между комедията „Ревизор” и повестта „О том, как поссорился Иван Иванич с Иваном Никифоровичом” на Гогол, пренесена на българска почва във времето на формиране на България.
Днес е наистина документално доказано, че главните герои на повестта Иван Аспазиевич Дормидолски и Митрофан Дакито имат съвсем конкретни прототипове – помощник-адвоката Иван Стоянов и члена на окръжния съд в Берковица Йордан Шишков от времето на Вазовото съдийство. Приликата е визуализирана дори със снимков материал.




Любовни песни




Ян Бибиян

Непослушното хлапе Ян Бибиян по цял ден скита и се чуди каква поразия да направи. Единствен другар в игрите му става дяволчето Фют. То отвежда малкия пакостник в омагьосаното царство на Мирилайлай. Ще успее ли рошавият немирник да победи злия магьосник и да се върне при обичните си родители?




Стихотворения в проза

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05 1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. През февруари 1918 г. заминава със съпругата си за Берлин, за да бъде опериран; остава до март 1919 г. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, по-късно отразява в някои откъси от „Грозни прози”. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание „Акцион”. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни” (1919-1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. При Гео Милев идеята за бунта, за рушенето приема екзистенциален, социален и естетически смисъл. Тя се движи от жеста на несъгласието в една от ранните му творби 'Грозни прози' (1918 г.) през конвулсиите на гнева в 'Експресионистично календарче за 1921', в поемите 'Ад' и 'Ден на гнева' до стихията на бунта в поемата 'Септември'. Цялото творчество на поета до 'Септември' (поемата, за която е арестуван, осъден и заплаща с живота си) е 'репетиция' за нея. През януари 1924 година, няколко месеца след погрома на септемврийския метеж, Гео Милев започва издаването на сп. 'Пламък'. В сравнение с 'Везни' то е по-директно публицистично, по-пряко обвързано с политическия живот.




Старогръцки легенди и митове. Том ІІ

Николай Албертович Кун (1877–1940) е един от най-авторитетните и известни в света историци и популяризатори на античната култура. От 1909 г. започва научната му, преподавателска и популяризаторска дейност като професор в редица руски престижни университети. Автор е на книгите „Какво са разказвали древните гърци за своите богове и герои”, „Предшественици на християнството. Източните култове в Римската империя”. „Митове на Древна Гърция” многократно е издавана на много езици.
Превода от руски език е направен от Розалина Евдокимова.




Безкрайни лъжи

Книгата представя Ярослав Хашек с най-добрите му хумористични и сатирични разкази, пропити с естествения комизъм на чешките нрави и действителност и с дъха на вдъхновяващите халби чешка бира. Бащата на Швейк отново плете сладкодумни истории и въвежда читателя в един различен, магически свят, пронизан от неудачите и победите на 'малкия' човек и озарен от всепобеждаващото чувство за хумор на славянските народи.




Писма

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения – разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. На младини Елин Пелин е определял държавата като майка за едни и мащеха за други, а по-късно скъсва с тази позиция. Тази му обществена позиция важи и за периода след 1944 г., когато в духа на новото време написва разказа „Врабчетата на стрина Дойна”. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература.




Как да живеем с... проблемите на простатната жлеза

През последните години броят на заболяванията на простатната жлеза се увеличава прогресивно. Те съставляват 30-40 % от всички урологични заболявания. Тази книга е написана на достъпен език и има за задача да запознае читателя с характера на най-често срещаните заболявания на простатната жлеза и което е по-важно – с тяхната профилактика и лечение. Ако смятате, че сте застрашени, ако чувствате някой от симптомите – разстройство в половата сфера, леки неврози, затруднено уриниране и др., справочникът ще ви даде ценни съвети как бързо да се ориентирате и да потърсите специалист. Подробно са обяснени и най-честите заболявания на простатата – хроничните и наследствените възпаления, раковите образувания, камъните в жлезата, различните видове неврози и т. н. „Как да живеем с... проблемите на простатната жлеза” предлага най-актуалната и изчерпателна информация, полезна за всички, засегнати от тези заболявания в България.




В чужбина 1888-1889

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Стихосбирката 'Звукове' е поредната, излязла из под перото на Иван Вазов, в началото на която е поставено мото. В конкретния случай то е:

Цикълът 'В чужбина' е част от стихосбирката 'Звукове' и съдържа 28 стихотворения, които са отражение на изгнаническата мъка на Вазов в Русия.

Част от стихотворенията от този цикъл поетът изпраща от Одеса на Ст. Костов през декември 1888 г. за публикуване в 'Библиотека Св. Климент'. Някои от стихотворенията Ст. Костов публикува в редактираното от него издание. В последствие Вазов решава да не печата в периодиката тези си произведения, за да не излиза пред аудиторията с тези тъжни нюанси на душата си.




Очерци и разкази

Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в Свищов. Баща му Иваница Хаджиконстантинов е бил виден търговец, което дава възможността Алеко да посещава частните учители Емануил Васкидович и Я. Мустаков. В периода 1874–1877 учи в Априловската гимназия в Габрово. Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885).
Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.
Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека Свети Климент“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894). На 11 май 1897 г. е убит по политически причини от немците.




Да бъде ден!

Стихосбирката „Да бъде ден!” е претърпяла в течение на една година две издания: първото издание излиза от печат през февруари 1922 г., а второто – в края на декември същата година. При подбора на стихотворенията Христо Смирненски проявява изключителна самокритичност. Той се спира на трийсет стихотворения, написани и публикувани в периода от края на април 1920 г. до края на януари 1922 г. Почти всички стихотворения са били обнародвани най-напред в редактираното от Д. Полянов списание „Червен смях”. Първоначално Смирненски е възнамерявал да нарече подготвяната за печат стихосбирка „През бурята” според заглавието на включеното в нея едноименно стихотворение, но в последния момент той се спира на по-изразителното и „по-перспективно” название „Да бъде ден”. При подготовката на стихосбирката „Да бъде ден” за печат Смирненски извършва значителна работа над текста на повечето от публикуваните по-рано стихотворения: съкращава и преработва цели строфи или отделни стихове, заменя някои думи, като конкретизира образите или очиства стиха от известна самоцелност и по този начин усъвършенства творбите както в идейно, така и в художествено отношение. Във второто издание на стихосбирката отпадат четири стихотворения от първото издание: „Утрешният ден”, „Веригите на мисълта”, „Вечният карнавал” и „Червен смях”, като ги замества с други четири стихотворения: „Гладиатор”, „Пролетно писмо”, „Огнен път” и „Към висини”.




Вълшебникът от Оз

Тази книга е посветена
на моя добър приятел и другар,
жена ми
Л. Ф. Б.


Народни приказки, легенди, предания и вълшебни приказки са съпровождали детството през всички времена. Защото всяко жизнено дете по инстинкт харесва фантастичните, чудноватите и явно нереалните истории. Крилатите феи на Братя Грим и на Андерсен са създали повече радости на детските сърца, отколкото всички други живи създания.
Но някогашните вълшебни приказки, с които са отрасли редица поколения, сега вече могат да бъдат класирани в детските библиотеки като “исторически”. Защото настъпи време за по-нов вид “чудесни приказки”, в които не бива да участват стереотипните духове, джуджета и феи, от които трябва да бъдат изхвърлени всички страхотни и ужасяващи случки, описвани от техните автори, за да подчертават страшната поука от всяка приказка. При съвременното възпитание на децата се включва и учението за нравствеността. Така че съвременното дете търси само забавното в своите чудесни приказки и с удоволствие се отказва от всяка неприятна случка.
Като имах предвид това, написах приказката “Вълшебникът от Оз” само за радост на днешните деца. Това е една модерна вълшебна приказка, в която изненадите и веселието изобилстват, а тъгите и кошмарите са изоставени.

Чикаго, април 1900 г.
Л. ФРАНК БАУМ

Преводът от английски е направен от Анна Каменова. Илюстрациите, поместени в справочника, са на Уилям Денслоу.




Жетварят

Първото издание на повестта излиза през 1920 година в книгоиздателство 'Просвещение', а второто - през 1930 в 'Хемус'. При повторното издание Йордан Йовков преработва основно произведението: пише нови глави, размества други, уплътнява някои от образите, прави много стилови и езикови промени.




Страната на Оз

Лиман Франк Баум (1856-1919) е роден в градчето Читенаго, щата Ню Йорк. До четирийсетата си година сменя много професии – печатар, търговец на марки, служител, фермер, собственик на театър, актьор, журналист, продавач на глинени съдове и фойерверки. Първата му книга за деца с цветни илюстрации на художника Уилям Денслоу излиза през 1897 г. Следващата им книга, появила се през 1900 г., е романът “Вълшебникът от Оз”. Дори днес, повече от век след публикуването й, тя остава един от върховете в световната класика за деца. През 1904 г. излиза продължението на романа – “Страната на Оз”.
Превод от английски Жени Божилова. Илюстрациите в справочника са на Уилям Денслоу.




Юнашки песни




Смешни песни




Стихотворения и поеми

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05 1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. Застъпено естетическо мислене, неразграничаващо модернизъм и символизъм, е основа на първата поетическа книга - 'Жестокият пръстен'. В нея наборът от определени думи, които символистите предпочитат да използват (луна, призрачен, Сън, печал, венец, спомен и пр.), се включва в нова конструкция на образа. Поетиката на 'Жестокият пръстен' е гранична, родена от близостта и сблъсъка между две естетически системи - на символизма, чиято традиция в българската лирика е твърде силна до 20-те години, и новото изкуство на модернизма. Друга поетическа книга на Г. Милев - 'Иконите спят' (1922) - е също поетически образ на модерната душа. Тя включва пет стихотворни творби, писани по религиозни мотиви. Заглавията им, по модела на експресионистичната поетика, са пределно смислово ударни, емоционално въздействащи: 'Змей', 'Стон', 'Кръст', 'Гроб', 'Край'.




Приказки от цял свят

Ангел Каралийчев е роден на 21.08.1902 г. в гр. Стражица, обл. В. Търново. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор в различни вестници и издателства – в. „Кооперативна просвета” (1932-1944), изд. „Народна младеж” (1947-1952), в. „Литературен фронт” (1952-1953), изд. „Български писател” (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. „Нов път”, „Червен смях”, „Чернозем” и др., а по-късно и в сп. „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка” и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книги с разкази – „Ръж” (1925), „Жълтици” (1926), „Имане” (1927), „Сребърна ръкойка” (1935), „Житената питка” (1948). Умира на 14.12.1972 г. в София.




Преводи

Гео Милев (Георги Касабов Милев – 15.01.1895, Раднево – след 15.05 1925 – София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911–1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912–1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. През декеври 1913 г. в сп. „Листопад” се появяват първите му публикации – „Литературно-художествени писма от Германия”. През юли 1914, след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с английската литература, изучава английски език. Среща се с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание „Акцион”. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание „Везни” (1919–1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Отпечатва в ограничен тираж литературни листове за Ст. Маларме, Р. Демел, П. Верлен, Ем. Верхарн и Фр. Ницше, които съдържат преведени от Милев стихове; всеки лист е посветенн на някого от младите поети-символисти - Н. Лилиев, Д. Дебелянов, Т. Траянов, Л. Стоянов и Н. Райнов.




Първи стихотворения (1870-1876)

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
В справочника „Първи стихотворения (1870–1876)” са подбрани творби, които маркират първоначалните поетически стъпки на Иван Вазов. Стихотворението „Борба” е публикувано в „Периодическо списание на българското книжовно дружество”, г. I, кн. 2, 1870 г. „Днес” е писано по повод Френско-пруската война (1870–1871) и е отпечатано от Любен Каравелов във в. „Свобода” през 1871 г. С тази творба поетът Вазов получава признанието на Каравелов и неговата подкрепа.




Как да се справим с... ревматизъм и артрит

След рака и сърдечните болести ставните заболявания са най-големият здравен проблем във Великобритания и в цяла Европа. Артритът и ревматичните болести са сред основните причинители на инвалидност в Европа и Америка. Над 20 милиона души от населението на Англия са имали поне един епизод на ревматична болка на година.
В справочника са включени обяснения какво заболяване е артритът и какви са рисковите фактори, които могат да го предизвикат. Диагностиката и различните методи на лечение, с техните положителни и отрицателни страни, също са силно застъпени. В отделените приложения могат да се открият облекчаващи гимнастики, както и извлечения от наредбите за профилактични прегледи и диспансеризация, списъци с лекарствени медикаменти и лекарства, заплащани от НЗОК.

След рака и сърдечните болести ставните заболявания са най-големият здравен проблем във Великобритания и в цяла Европа. Артритът и ревматичните болести са сред основните причинители на инвалидност в Европа и Америка. Над 20 милиона души от населението на Англия са имали поне един епизод на ревматична болка на година.
В справочника са включени обяснения какво заболяване е артритът и какви са рисковите фактори, които могат да го предизвикат. Диагностиката и различните методи на лечение, с техните положителни и отрицателни страни, също са силно застъпени. В отделените приложения могат да се открият облекчаващи гимнастики, както и извлечения от наредбите за профилактични прегледи и диспансеризация, списъци с лекарствени медикаменти и лекарства, заплащани от НЗОК.




Те победиха

Големият български писател Йордан Йовков е роден в планинското село Жеравна, а е отрасъл и прекарал най-хубавите си младежки години в Добруджа, където е учителствал. Според изследователя Иван Сарандев емоционалният живот на писателя е символично раздвоен между планината и равнината, които си подават ръка в неговото творчество. Жеравна и Добруджа са главни места на действието във възловите му сборници с разкази “Старопланински легенди” и “Вечери в Антимовския хан”. Героите на Йовков – добруджанци или планинци – са хора чувствителни, вътрешно вглъбени, но и щедри, способни на неочаквани жестове, изпълнени с усет за красивото и копнеж по възвишеното. И все пак двата сборника представят различни типове човешки характери. “Старопланински легенди” среща читателя с извънмерни герои на драматичния преход от висотата на прекрасното в бездната на трагичното. Шибил, Индже, Пауна, Рада, Йовковите хайдути или Йовковите жени са хора изключителни, хора, каквито не се срещат всеки ден и трудно биха се побрали в рамките на бита. Те са родени от легендата и са обречени да живеят в нея. “Вечери в Антимовския хан” представя друг тип герои – с души, отворени за хоризонта на равнината, широко скроени и деликатни, хора с усет за безкрайния празник на живота и за неговите нюанси в безбройните преливания между синьото и зеленото, цвета на небето и цвета на изкласилите жита и ливади... Повечето от Йовковите разкази разглеждат темата за малкия човек в голямата вселена на страданието и на надеждата. И в този смисъл разказът “По жицата” е особено представителен. Съпричастието към болката на другия е в центъра на авторовия интерес. За Йовков това съпричастие е част от етичната му мяра за морал и е характерен белег за интереса му към особеното, единичното, неповторимото. Една от героините на писателя, госпожица Елиза Шмид от разказа “Частният учител”, заявява: “Аз сама обичам всичко, което е особено – особени животни, особени хора.” В тази посока трябва да се разбират Йовковият интерес към чудаците и тяхната вътрешна драма, Йовковият стремеж да улови контурите на вечната човешка орис. Коварната болест изненадва писателя, когато той е в разцвета на творческите си възможности. Но животът му продължава по страниците на неговите книги, които съхраняват по неповторим начин представата му за добродетелите на човека и универсалните му нравствено-етични и психологически критерии за хуманизъм.




Албена

За първи път се публикува, макар и в незавършен вид, през 1928 г. в списание 'Златорог', а първата й постановка е на сцената на Народния театър през 1929 г.




Легенди при Царевец

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Книгата 'Легенди при Царевец', съдържаща кратки лирически поеми и балади, Вазов създава през едно десетилетие, когато трайно е завладян от българската средновековна история. Повечето от творбите в сбирката са печатани в сп. 'Българска сбирка' през 1906-1907 г. Публикациите със своята последователност подсказват, че книгата е писана с предварителната идея да бъде създадено нещо цялостно, единно по дух и тематика. В началото на века Вазов посещава няколко пъти Велико Търново и това свидетелства за непресекващия му интерес към дейците от второто българско царство. Тогава той пише повестите си 'Светослав Тертер' и 'Иван-Александър', драмите 'Към пропаст' и 'Борислав', пътеписните очерци 'Велико Търново', 'Царевец', 'Асенова махала'. Много от творбите в 'Легенди при Царевец' кореспондират тематично и идейно с повечето от тези произведения, въпреки че с лирическите си произведения Вазов наистина предава преди всичко легендарните моменти в историята на Търновското царство.

Независимо от търсенето на легендарното и баладичното в далечното ни минало Вазов проявява стремеж да бъде исторически точен и да не противоречи на историческата истина. Според някои свидетелства Вазов е проявявал огромен интерес към научната историческа книжнина и е достигал до 'педантизъм' (по собствен негов израз) в отношението си към историческите факти.

В началото на своята книга Вазов поставя настоящия предговор:

ПРЕДГОВОР

Два пъти посетих Търново - първи път през 1902 година и втори - през 1905, когато работех над историческите си повести 'Светослав Тертер' и 'Иван-Александър'. Ходих там, за да се запозная със старата Асеневска столица, да изгледам местностите в нея, които правех театър на събитията в тия мои съчинения. Скитах се по нейните диви урви и скали, мечтаех над мълчаливите и пустинни акрополи, Трапезица и Царевец, стърчащи над дълбоките и причудливи завои на Янтра. Аз търсех с жаден поглед какви-годе останки - свидетели за старото величие на града. Уви, много малко ги има. Разрушителната ръка на завоевателите и на времето са помели древните замъци, църкви и палати, колкото скромни и да са били, за които ни споменува историята и даже пътешественици от XVII век. Храсти и бурени, размесени с късове тухли и камъняк, застилат Трапезица и Царевец, заспали мъртъв сън между разрушените си стени, лишени от грамадните си порти, развенчани от кулите си.

При всичко това тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот. И няколкото дни, що прекарах самотен там, аз се бях всецяло унесъл в миналите векове, в спомените за трагичните и съдбоносни събития, ставали там, и призраците на миналото възкръсваха пред мене с всичкото си печално величие и омая... И в това мистическо настроение, заживял с онова, което е изчезнало, но е тъй мило и скъпо за моята българска душа, аз мислено витаех в други кръгозори, далеч от шума на действителността, самотен и честит в чаровний свят на спомените и виденията.

А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа. И какъв наплив, какъв рой от тях! Ето там, до десния бряг на Янтра, останките от църквата 'Св. Димитрий', с нейната чудна легенда, свързана с Асеня I и прогласяването независимостта на второто българско царство; ето заклетий от Шишмана бряст на Царевец, след петвековно съхнене внезапно разлистил се, за да обади настъпилото освобождение от турското иго; ето църквата 'Св. четирийсет мъченици' с постоянно падающето минаре и с великата и тайна през нощта срещу 9 март. Там, на северния край на Царевец, е скалата, отдето един патриарх е фърлен в пропастта, а на южния край останките от кулата, която ми посочват за затвор на Калояновия пленник, императора Балдуин. А Жидов гроб на върха Картал баир, дето обезглавеният труп на издайника-евреин отива да легне в трапа си? А стената, дето секирата на джелатина увисва във въздуха, отказвайки да падне въз наведения врат на патриарха Евтимия?... И ред още тайнствени предания, запазени в паметта на народа, украсени с дивните цветове на една мрачна, но богата фантазия.

И каква поезия в тия предания! Как те се натрапват с неотразима сила на мисълта на поета, за да им даде плът и кръв, да ги извади от бурена на забравата, дето са тлели векове, и да оживи с красотата им цяла епопея от миналото! И те, тия предания, тия видения, тия полумъгляви образи, възкръснали пред мене в развалините на Търново, преследваха ме и после все по-ясно се очертаваха в ума ми, тревожеха въображението ми със своята странна поетичност. И аз не устоях на изкушението да ги възсъздам в тия поеми и балади. Но рамката на картината ми се разширяваше, нови образи от историята съблазняваха перото ми. И тая сбирка се обогати с ред други още поеми с чисто моя концепция; само че тая концепция и развитието й са в духа на народното вярване и пропити с мистицизма на епохата, стоят близко до народното въображение и носят общ печат с другите. (За повечето от стихотворенията в тая книга аз съм се ползувал освен от устните предания на народа в Търново и от българската история на Иречека, от византийските и латинските летописци, както и от ценните 'Историко-археологически изследвания' на д-р В. Берон.

За последователност и целност на впечатлението стихотворенията съм поместил тука не по реда на написването им (през 1905 и 1906 г.), а по историчен ред.)

Но в моето решение да използувам за целта на поезията тоя фолклорен материал лежеше друга, по-дълбока мисъл, без която едва ли бих се заловил с такова увлечение за тая работа. Аз исках да оживя историята, да изобразя събития кобни от живота на второто българско царство и в примамливата форма на легендата, като изрисувам най-силните моменти от миналото му, да припомня това минало, забравено и пренебрегнато повече, отколкото трябва, а и съвсем неизвестно за болшинството у нас.

Защото - това е една истина - ние още не познаваме историята си. Ни нашето училище, ни нашата историческа наука, ни нашето изкуство, ни нашата поезия не са сторили много, за да я популяризират, за да събудят интерес към нея; особено последната, поезията ни, тя съзнателно бяга от българската история, и стара и нововремска, както бяга и от българския живот, търсейки храна и вдъхновение в области, чужди на българската душа.

Осъдиха ме някои, че се въвирам в 'мъртвото минало' - така го нарекоха. Напразно. Всичко е интересно за човешкия дух. Светът на поета е велик, безпределен; за крилатата му мисъл няма граници. Той има право да черпи вдъхновение из всичките области, из всичките времена. Важното е да пише с вдъхновение и да обладава талант. А при тях важното е още - за българския поет - да бъде син на своя народ и на своето време, па било че се втурва в миналото, било че се лутва из талазите на съвременния живот, било че си избира общочеловешки теми, и с писането си да засегне която и да е струна от народната душа, да я направи да кънти от всяко негово чувство, радост и копнеж, той да бъде отзив на нейните. И за симпатията той ще срещне симпатия. Без това сродство между неговата душа и душата на народа той ще остане чужд на последния, колкото и талант да е вложил в творението си.

Но как, 'мъртвото минало'? Нашата история е мъртво нещо? Нима тя няма жива връзка с настоящето ни! Нима нашите национални и политически идеали нямат корена си в дълбоката старина, която ни ги е предала като скъпи завети, в които се възпитава народното ни съзнание, в които духът ни расне? И може ли да се тури рязка граница между миналото и настоящето? С кое поколение се свършва първото и с кое се зафаща второто? След гибелта на второто българско царство нима инстинктите, мирогледът, основните черти в характера на българина не са преживели катастрофата и са минали в наследство на следующите поколения? Политическите учреждения загинват, но душата на народа остая жива с всичките си добри и лоши проявления. Виждаме и днес някогашните страсти, пороци, добродетели, които са обуславяли процъфтяването или отслабването на старата българска държава. Каква поразителна прилика на някои днешни явления, на някои днешни дейци с едновремешните! Историята се движи по един незиблем закон, във връзката на събитията има страшна логика. Историята на миналото е едно огледало, което обяснява настоящето и отражава бъдещето, както би рекъл Тен. Тя е пълна с дълбока поучителност.

И онова, което ратува още за моята мисъл, то е, че самият народ обича миналото си, обича да слуша за него, каквото и да е било то, защото то е част от неговия живот и е близко до сърцето му. И въпреки тоя дух на отрицание на своето, на родното, който вее у нас от години насам, въпреки неразумната пропаганда да се охлади националното чувство народът, във всичките си обществени слоеве, остая дълбок националист, той обича отечеството си и заветите му, и историята си с нейните светли и тъмни страници; тя пази за него странно обаяние, когато му се рисува в художествена реч. Особено когато миналите му съдби се възкресяват пред погледа му във феерията на сцената. Друмевата драма 'Иванко', при всичките си недостатки, но носеща печата на таланта, в продължение на четирийсет години не слезе от сцената, извиквайки вълнения и трепети в народната душа: да припомня пътьом - нека ми се позволи тая малка суетност - и приема, сторен на моите скромни драматически трудове: 'Към пропаст' и 'Борислав'.

Значи, съществува една духовна жажда у народа, на която поезията, в широкия смисъл на думата, не може, няма право да остане безучастна, ако иска да отговори на призванието си, ако иска да запази яка връзка с народа и да засяга деликатните струни на душата му.

И писателят, когато пише, трябва да знае какво пише и за кого пише, да помни, че той пише, за да бъде четен, разбран и оценен не от чужденци, а от българи. Така само може да остане самобитен и да влияе със словото си на широките народни маси. А да бъде ценен и обичан от своя народ - има ли по-завидна участ за един писател - бил той и с най-широкото честолюбие?

Разумява се, аз имам предвид даровитите от тях. Бездарният писател само ще опошли благодатната тема и всичко, до което се докосне, за каквито ни дава пример историята на нашата книжнина.

И за жалост, ние виждаме нещо нежелателно. Съвременната ни поезия, повтарям, не се стреми да говори на народната душа, тя се чужди от нея.

Тя се развива из крива посока. Нашите млади поети, между които има и със силни дарования, в стремежа си, законен впрочем, за оригиналност, да дирят нови пътища и нови форми за мисълта си, откъснаха се от народната среда и запяха според нововремските навеи в западноевропейската литература. Зареяха се в областта на олимпийската отчужденост и индиферентизъм, углъбиха се в самосъзерцание и скъсаха всяка връзка с окръжающия живот. Станаха символисти, индивидуалисти, декаденти, свръхчеловеци и не знам още какви. Поезия космополитична, студена, небългарска, нестоплена от живо човешко чувство, защото не е расла на българска почва, чужда на българския дух. Те забравиха правдивите думи на великия Белински: 'Поезията на всеки народ е непосредствено изражение на неговото съзнание, тя е тясно свързана с живота на народя. В силата на това поезията на всеки народ трябва да има национален характер и да не прилича на поезията на всеки друг народ.'

И онова, което е характерно у тоя род поезия, то е тъмнотата й, старанието на мнозинството от представителите й да пишат отвлечено, да забулят с нарочита мъгла на изразите мислите си или тяхната убогост, за да изглеждат дълбоки и по-малко понятни за читателите. И това антихудожествено течение намери още насърчители у нас. Явиха се критици, които мерят достойнството на поета по степента и неразбирането му и нечетенето му от народа. (Сп. 'Мисъл'. Друг един критик, като искаше да обезцени един популярен поет у нас, не от тая школа, изказа буквално тая изумителна по своята нелепост мисъл: 'Него го е наказала най-печалната участ, която може да постигне един художник: да не може да остане неразбран!') Тия господа забравят, че ясността в мислите е едно от главните качества у поета, който желае да достигне до сърцето на читателя си; забравят, че гениални поети, като Байрон, Хюго, Шилер, Хайне, Пушкин и др., са кристално ясни и тях твърде добре ги разбират и високо ценят и у нас.

И настана разрив между тия наши пости и народа. И той ги не чете.

И чухме гневните им хули към тоя народ, когото обвиниха в невежество. Защо се сърдят? Широки кръгозори за вдъхновение им се откриват в живота ни, в миналото ни, в настоящето ни, в природата наша; в борбите на идеите и страстите, които новото време роди, в широките потребности на народния дух. Но те не счетоха това достойно за своята лира. Народът очакваше учители и пророци - той и днес има нужда от тях, - а видя бежанци от него и от живота, 'пещерни хора', както духовито го нарече нейде г. Стоян Михайловски.

И народът ги не чете.

Краен ли съм? Може би сън едностранчив? Може би. Но аз казах онова, което мисля, и мисля, че не съм далеко от истината. Несмислени критици могат да насърчават младите писатели из този им лош път, могат да им крещят: 'Напред, дръжте модерните учители, зарежете народа, той не е дорасъл до вас, вие сте избраници, а той е тълпа некултурна или малокултурна, некадърна да ви разбере и оцени гения ви, вие пишете за грядущите поколения!' А аз жаля толкова млади таланти, които се хабят в безплодни усилия да следват модата, и им казвам: 'Млади поети, бъдете българя, синове на своя народ. Чувствувайте и пишете по български. Черпете вдъхновение не от чуждите души, а от българската, от богатата и здрава българска душа. И разкрийте ни я, осветлете я. Засявайте в девствената и почва заедно с почитта към родното и благородните семена за любов към доброто, към истината, към човека, и тя ще ви се отзове с благодарност.'

София, 1910 г.

Авторът




Поля и гори

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
Стихосбирката „Поля и гори” е плод на упоителното въздействие, което оказват върху Вазов красотите на България при неговите пътувания из Стара планина, Родопите, Средна гора и долината на Марица. Целта на автора не била само да възпее българската природа, а и спомените от величавите борби на народа за свобода. Чисто лирични елементи в стихосбирката са малко, по-силен е сатиричният елемент.
В собствен уводен текст към сбирката Иван Вазов прави опит за отговор на нападките на многобройните си литературни противници. Той се чувства охулен и отрицаван дори и в най-интимните си чувства, въпреки че споделя веруюто: „Честит авторът у нас, чието произведение се удостои поне с едно ругателство”.
Първоначално авторът е смятал да нарече стихосбирката си „Българските поля и гори”, но впоследствие се утвърждава настоящото наименование.




Преводи

Преводите на Алеко Константинов (с изключение на „Цигани” от Пушкин и „Партиите в Монако” от В. Сарду, сп. Мисъл, IV, 1894, кн. 5, стр. 1–128 – притурка) са поместени в библиотека „Свети Климент”, г. I–III, Средец, 1888–1890. Библиотека „Свети Климент” е издавана от Петко Каравелов, с участието на Пенчо Славейков. Ив. Вазов, Т. Г. Влайков, Ст. Михайловски др. В нея се помесват както оригинални произведения, така и преводи на произведения на западноевропейски писатели – Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Торгенев, Толстой, Петрарка, Молиор, Байрон и др. Преводачи са били Пенчо Славейков, Алеко Коистантинов, Екатерина Каравелова, Иван Славейков и др.




Как да се справим със... стомашните язви




Беседи, изказвания, интервюта

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература.




Милионерът

За първи път е поставена на сцената на Народния театър през 1930 г.




Записки по българските въстания

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев). (1850, с. Медвен, Бургаска област - 2.IX.1889, Париж)

Роден е в семейството на овчаря Ст. Далакчиев. Учи в църковното училище в с. Медвен (1856-1862). Член на Русенския революционен комитет. Участва в Старозагорското въстание (1875). Един от апостолите на IV революционен Пловдивски окръг по време на Априлското въстание (1876). След разгрома на въстанието е затворен в Пловдив, по-късно принудително е изпратен в с. Медвен. Нелегално отива в освободеното Търново (1877). Член на окръжния съд в Търново (1880). Секретар на Апелационния съд и съдебен следовател в окръжния съд в Русе (1881). Служител в Дирекцията на правосъдието на Източна Румелия (1882-1885). Оглавява БТЦРК, който организира съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). От 1886 е в София. Народен представител в Народното събрание (1886), подпредседател на НС (1887), председател на НС (1888-1889).

За пръв път публикува фейлетони в рубриката 'Знаеш ли ти кои сме' (1880) във в. 'Независимост' и статии (1881) във в. 'Работник'. Редактира в. 'Работник' (1881), в. 'Борба' (1885), в. 'Свобода' (1887-1889). Публицистиката на Захари Стоянов е идейно-емоционално и стилно-езиково повлияна от Л. Каравелов и от руските революционни демократи В. Г. Белински, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Некрасов. Поддържа в Източна Румелия връзки с руски емигранти-народници, а чрез тях и с руската революционна емиграция в Швейцария и Румъния. След 1885 става активен член на народнолибералната стамболовистка партия и застава начело на органа й в. 'Свобода'. Актуалният политически живот (политиката на Батенберг, режимът на пълномощията, Съединението) е тема на първата книга на Захари Стоянов 'Искандер бей. Разказ из българския живот', както и на 'Чардафон Велики', 'Заробването на Гаврил паша, 6-ти септември 1885 г.' и др.

Основната творческа дейност на Захари Стоянов е свързана с мемоарно-биографични произведения, характеризиращи се с особен патос, които продиктуван от преосмислянето на съвременните критерии за национални нравствени ценности. С такъв идеен патос З. Стоянов зарежда книгите си 'Записки по българските въстания', 'Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му', 'Христо Ботйов. Опит за биография', 'Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата. 1867-1868'. Основният замисъл на автора е да се опишат българските въстания от 40-те и 50-те години до 1876 г.

Най-значителното произведение на Захари Стоянов е 'Записки по българските въстания. Разказ на очевидци. 1870-1876' - плод на дългогодишно осмисляне, равносметка на собствения жизнен път, събиране на факти, документи, спомени и разкази на очевидци и участници в събитията, на тяхното пресяване и композиране в единно цяло. В процеса на работата авторът надхвърля първоначалната задача - да опише личните си преживявания по време на преломните за нацията събития от 1875 и 1876 г. Захари Стоянов обхваща въстанията и техните основни етапи - подготовка, избухване, ход, поражения, последици. Книгата е едновременно разказ и мемоар, очерк и документ; съдържа пътеписни описания и елементи на автобиография.




Какво знаем за... полово предаваните болести

Авторката на книгата Мери-Клер Мейсън е журналистка на свободна практика с интереси към здравните проблеми. Член е на Асоциацията на медицинските журналисти и на Сдружението на здравните писатели. Има много публикации на здравно-популярни медицински теми в Британската преса и в списания за жени.




Епически песни

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на видния български възрожденски деец, народен поет, общественик и демократ Петко Рачев Славейков. От 1866 до 1876 г. Пенчо е ученик в Трявна. По-късно учи в Стара Загора, където баща му е назначен за учител през 1876 г. През следващата година войските на Сюлейман паша отново завземат града и го опожаряват. Момчето се изгубва в пожара и преживеният ужас завинаги остава в спомените му.
След Освобождението семейството живее в Сливен и Търново, а от 1879 до 1881 г. – в София. Преместват се в Пловдив, когато Пенчо е петнадесетгодишен. От малък бъдещият поет слуша приказките и песните, с които майката приспива многобройната си челяд: петима синове и две дъщери. По-късно Пенчо Славейков помага на баща си в събирането на автентични образци от родния фолклор – песни, приказки, предания.
През зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заспива на пързалката върху заледената Марица, изморен и изпотен от буйната игра. След силната простуда заболява от тиф. Три месеца се бори със смъртта и по чудо оцелява, но здравето му е невъзвратимо увредено. Частично парализиран, той е обречен цял живот да ходи с бастун, говори и пише с неимоверни усилия. Нещастието преобразява изцяло характера му – буйното, весело и енергично момче, „главатар на тайфа ученици”, се превръща в меланхоличен и самовглъбен юноша. Литературата се превръща в негова единствена утеха и духовна опора. Особено силно въздействие върху него оказва книгата на големия руски писател Иван С. Тургенев „Живи мощи”. Тя открива на физически непълноценния младеж „поезията на уединението”, „живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец”. Идеята за непобедимостта и величието на човешкия дух, който преодолява страданието и излиза от него по-силен и извисен, мобилизира болния Славейков за борба – с живота и със себе си. По-късно под влиянието на творчеството на Фридрих Ницше, Хенрих Ибсен и Хайнрих Хайне този възглед се оформя окончателно като негова житейска и творчества философия. Силната творческа личност, горда в своята самотна борба се превръща в идеал на основателя на индивидуализма в българската литература.
През 1884 г. семейството се установява окончателно в София. През следващите години Пенчо Славейков продължава да учи и чете усилено, превежда руски поети за сп. „Библиотека Свети Климент”, публикува и свои оригинални творби. От 1890 г. той сътрудничи на Вазовото списание „Деница”.
Първата му стихосбирка с интимна лирика „Момини сълзи” излиза през 1888 г. Иван Вазов, най-големият литературен авторитет от това време, се изказва изключително ласкаво за „несумнения талант” на Славейков и пише, че в поезията му „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Но естетическият критерий на 22-годишния дебютант е твърде висок, а стремежът му към художествено съвършенство – безкомпромисен. Още на следващата година, недоволен от стихосбирката, той се опитва да изземе от книжарниците останалите екземпляри и да ги изгори.
През 1892 г. на българския литературен небосклон се появява ново списание – „Мисъл”. В продължение на 15 години редактираното от д-р Кръстьо Кръстев издание ще бъде една от най-авторитетните трибуни в българския литературен и културен живот, а Славейков – един от най-известните и ерудирани сътрудници на списанието. През октомври същата година 26-годишният поет заминава в Лайпциг и Берлин. Вдъхновен от най-високите образци на античното и най-новото европейско изкуство, Славейков се отдава на активна творческа дейност – започва работа над поемата „Кървава песен”, сътрудничи редовно на сп. „Мисъл” и „Българска сбирка”, създава поемите си „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, много от лиричните миниатюри от „Сън за щастие”. Като признание за неговия голям поетичен талант и забележителна личност през 1892 г. той е избран за председател на българската секция на Славянското академично дружество, а на следващата година вече е председател на Общото славянско академическо дружество.
Особено голям е неговият интерес към философските и естетическите възгледи на Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер, Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Опознава творчеството на Ибсен, трудовете на Киркегор и Шопенхауер.
През 1895 г. смъртта на баща му поставя Пенчо Славейков пред особено тежко изпитание. По-късно поетът посвещава на своя родител и духовен учител стихотворението „Баща ми в мен” (публикувано в „На острова на блажените”, 1910) – ярко художествено свидетелство за синовна, човешка и творческа признателност.
През 1896 г. Славейков издава в Лайпциг книжка първа на „Епически песни” и започва подготовката на книжка втора, озаглавена „Блянове”, която излиза в София две години по-късно.
Славейков се завръща в България през 1898 г. Работи като учител в Първа софийска мъжка гимназия, като поддиректор (1901–1908) и директор (1909–1911) на Народната библиотека. В периода 1908–1909 г. е директор на Народния театър.
В една майска вечер на 1903 г. се запознава с Мара Белчева, която остава негова вярна спътница до края на живота му.
През 1907 г. излиза лирическата му стихосбирка „Сън за щастие”, както и поетическият сборник „Епически песни” – преработени и избрани стихове от „Епически песни” (1896) и „Блянове” (1898). Следват ги „На острова на блажените” (1910), преводната антология „Немски поети” (1911), първата и втората част на „Кървава песен”.
Пенчо П. Славейков умира на 28 май 1912 г. в курорта Брунате край езерото Комо в Италия. Костите му са пренесени в родината девет години по-късно.
За своето богато поетическо наследство Пенчо Славейков е предложен за Нобелова награда. Ранната му смърт (той умира на 46 години) го лишава от това голямо признание.




Чичовци

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. В хумористичната повест „Чичовци” писателят пресъздава патриархалната среда на своето детство – изостанала, с наивната си любознателност, с плахите си патриотични пориви. Повестта представлява богата галерия от човешки образи с ярки и оригинални физиономии. Изобразявайки дребни битови епизоди от един застоял живот и колоритни образи на българи, израсли под сянката на робството, Вазов съумява да внуши исторически дух на епохата. Оттук и тясната връзка, съществуваща между „Чичовци” и „Под игото”.




Дивото зове

Американският писател Джек Лондон (1876–1916) е автор на над 50 книги и около 200 разказа, в които увлекателно описва силата на природата и борбата за оцеляване. За първия си публикуван разказ той получава само 5 долара и замалко не се отказва от писателската кариера. Стилът на Джек Лондон – груб, експресивен и вълнуващ – го прави изключително популярен извън родината му.
Сред най-известните му романи са „Морският вълк”, „Белия зъб”, „Дивото зове”, „Мартин Идън”, „Лунната долина” и др.
В този справочник е поместена малка част от произведението на Джек Лондон. Целия роман „Дивото зове” може да прочетете, като поръчате книжното издание на www.trud.cc, или от всички книжарници в страната.




Белия зъб

Американският писател Джек Лондон (1876–1916) е автор на над 50 книги и около 200 разказа, в които увлекателно описва силата на природата и борбата за оцеляване. За първия си публикуван разказ той получава само 5 долара и замалко не се отказва от писателската кариера. Стилът на Джек Лондон – груб, експресивен и вълнуващ – го прави изключително популярен извън родината му.
Сред най-известните му романи са „Морският вълк”, „Белия зъб”, „Дивото зове”, „Мартин Идън”, „Лунната долина” и др.
Преводът на текста от английски език е направен от Асен Христофоров и Сидер Флорин. Илюстрациите в справочника са дело на Ирена Тошкова.




Стихотворения

Роден в Копривщица, големият възрожденски писател принадлежи на различни култури – българската, руската и сръбската, взема от всяка по нещо и го връща щедро на читателите – в образи и идеи, в проза и публицистика, в художествено слово и революционно дело. Демократ по убеждения, Любен Каравелов формира своите социални възгледи и естетически пристрастия под влияние на голямата руска литература на деветнадесети век и на съпътстващата я напредничава революционна мисъл. Десетте години учение в Москва го изграждат и оформят като личност. Двете години в Сърбия и деветте в Румъния той посвещава на освободителното и културно-просветното дело на своя народ. В Русия младият Каравелов старателно се обучава и се подготвя за мисията на живота си. Зрелият човек и творец се отдава беззаветно на отечеството си и му служи всеотдайно – като председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), като съратник на Васил Левски, като другар и съмишленик на Ботев, като издател на революционните вестници “Свобода” и “Независимост”, като писател, публицист и идеолог. Каравелов оказва изключително влияние върху българската революционна емиграция в Румъния в най-критичното време на националноосвободителните борби и върху формирането на няколко поколения творци. Неслучайно “най-българската книга” за “най-българското време” – “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, носи посвещение “В памят на българският списател Любена Каравелова...”
Разнообразни са творческите изяви на Любен Каравелов, темите и идеите на неговите произведения. Той е безспорният първенец в жанра на повестта във възрожденската ни литература. Заедно с него създават повести и драми Илия Блъсков, Добри Войников и Васил Друмев, а след него Вазов разработва късия разказ и романа. Онова, което характеризира прозата на Каравелов, е острокритичният поглед към действителността, както и майсторското пресъздаване в художествени форми и образи на традиционния бит и морал на предосвобожденския българин. Безспорните шедьоври в това отношение, а и с оглед цялостното творчество на писателя са повестите “Българи от старо време” (1867) и “Маминото детенце” (1875). Героите в тях носят типичните черти на своята епоха, на социалната среда, която ги е формирала, и едновременно с това са ярки, неповторими индивидуалности. Писателят подхожда към тях и пристрастно, и критично, от позицията на една добре осъзната комична дистанция. Той използва пъстрата палитра на хумора, иронията, карикатурата и гротеската, за да пресъздаде и пародира стила на времето, оставащо вече назад в миналото.
В Русия Каравелов прави първите си поетически опити. Там през 1860 г. в сп. „Братски труд” са публикувани стихотворенията му „Загорец”, „Желание” и „Пастир”. Лириката на поета се отличава със стремеж за доближаване до народното творчество. Каравелов публикува стихотворенията си и вестниците „Свобода”, „Знание” и „Независимост”, които са силно обвързани с революционната дейност. Най-важното за лириката на поета се оказва въздействието u върху обществото.
Стихотворенията на Каравелов не се отличават с голямо поетическо дарование. Въпреки това през Възраждането та са били преписвани и учени наизуст. Прави впечатление близостта им до българската народна песен. Така много от стихотворенията на поета са се предавали в музикална форма от поколение на поколение. Каравелов е автор на голяма част от текстовете на известни фолклорни песни, което и до днес не е известно на широката общественост: „Хубава си, моя горо”, „Не раждай ме, мамо”, „Я не плачи, я не тъжи”, „Пролет дойде и пиленце”, „Съдбо моя, невернице” и т.н.
Каравелов има и голяма преводаческа практика. Той превежда на български език стихотворенията на Т. Шевченко, И. А. Добролюбов, И. Кирилов, Р. Бърнс, Х. Хайне, Ал. Кониски. Някои текстове Каравелов работи от руски, а други от украински език, като в едни случаи преводът е почти дословен, а в други си позволява своеволия, като вмъква изрази и нови стихове.
В този справочник стихотворенията на Каравелов са подредени хронологически, като накрая са поместени първите му поетически опити. Като цяло, неговата лирика е много слабо проучена, затова е трудно да се разграничат някои оригинали от преводни текстове.




Гъливер в страната на лилипутите

Романът “Пътешествията на Гъливер” е написан в началото на 18. век, но въпреки многобройните си издания от тогава насам не спира да ни изненадва с откритията, обществено-политическите прозрения и социални пророчества, които авторът е втъкал в сюжета, образите и ситуациите. В случая не става въпрос за гениалните технологични измислици на Жул Верн, вдъхновили изобретателите от по-късните епохи, а за конкретни научни и практически факти. Малцина знаят, че “Пътешествията на Гъливер” е първата западноевропейска художествена творба, в която се споменава Япония и дори в нея се развива част от сюжета на произведението. Освен това в третата част на книгата – “Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и Япония”, Суифт описва с поразителна точност двата спътника на Марс, които учените наблюдават едва 150 години след първия тираж на “Пътешествията...” (Лондон, 1726 г.)! Идеята за написването на книга, която да осмее прекомерната наукообразност на съвремието, се ражда през 1713 г., когато една вечер Суифт и приятелите му Александър Поуп и Джон Арбътнот спорят за великото и незначителното, гигантското и дребното. 46-годишният вече утвърден публицист изтъква пред другарите си аргумента, че нищо в света не е голямо или малко, ако не бъде сравнено с нещо друго. Именно така съзрява идеята за “Пътешествията на Гъливер” – първият истински роман на Суифт, първото му задълбочено “гмуркане” в света на художествената проза. Книгата е оформена в четири части, на първите две от които литературните критици лекомислено слагат етикета “детска литература”. За третата и четвъртата нещата стоят по-иначе: там никой не се осмелява да отрече или омаловажи силата и мащаба на сатиричното изображение. Даже повечето от маститите й съвременни тълкуватели със страхопочитание се измъкват с баналната вече фраза, че “Гъливер” е може би най-недооценената класическа творба в английската литература.




Винету І

Карл Май (1842–1912) е роден в малкото градче Ернсттал, Германия. През 1875 г. прави първите си крачки в приключенския жанр с разказа си „Олд Файерхенд”. През 1893 г. издава трите тома на „Винету”. До края на 1900 г. създава десетки произведения със стотици образи, много от които стават нарицателни. Едва след като получава широка популярност като писател, осъществява мечтите си и пътува до Северна Африка и Близкия Изток (1899–900) и в САЩ (1908). Творчеството му е огромно по обем. Книгите му са публикувани в повече то осемдесет милиона екземпляра в целия свят.
Преводът на произведението на Карл Май от немски език е направен от Веселин Радков.




Лунатичка

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Избрани повести и разкази

Антон Павлович Чехов е руски писател и драматург. Роден на 29 януари 1860 г. в Тагнарог в семейство на търговец. Той е автор на множество къси разкази, както и на пиеси, оказали силно влияние върху драмата през ХХ век.

'В историите за порочността на местните нрави имаше много лъжа, той ги презираше и знаеше, че такива истории се съчиняват в повечето случаи от хора, които сами на драго сърце биха съгрешили, стига да можеха; но когато дамата седна на съседната маса на три крачки от него, той си спомни тия истории за леки победи, за разходки из планината и съблазнителната мисъл за близка мимолетна връзка, за приключение с непозната жена, на която не знаеш името и презимето, изведнъж го завладя'.

'Дамата с кученцето'

Диалогът с Антон Павлович Чехов за висшите цели на битието, за човешкото достойнство, за любовта и смъртта, за стремежа към съвършенство продължава вече повече от сто години след смъртта му (1904).




Черни рози

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. През 1928 г. издава сборника „Черни рози” – стихотворения в проза, импресии с изповедни размисли и настроения. В книгата „Аз, ти, той” (1936) – злободневни фейлетони, хумористични очерци и скици – изобличава общественополитическата и нравствената поквара на съвременността.




Женско сърце

Една част от разказите в този справочник са писани през есента на 1931 и зимата на 1932, а другата - през втората половина на 1934. В тези 19 разказа писателят се връща към спомените си отпреди години, когато е учителствал из Добруджа. Първото издание на 'Женско сърце' излиза в края на февруари 1935 година и е посрещнато положително от критиката.




Малки жени

Американската писателка Лунза Мей Олкът (1832-1888) публикува през 1868 г. романа „Малки жени”, с който се превръща в любимка на читателите. Сагата за дома на госпожа Марч и красивата Мег, начетената Джо, крехката Бет и романтичната Ейми се развива по време на Гражданската война в Нова Англия. Четирите сестри изживяват трудния процес на израстването от момичета в жени, като не губят от чара и борбения си дух, ценени така силно и днес.

Преводът на текста е направен от Правда Игнатова.




Разкази 1881-1901

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Структурата на този справочник е решена в две части. В първата част са поместени разказите, които самият Иван Вазов е включил в т. VI, VII и VII от последното издание на своите съчинения. Фактически това са най-ранните разкази на Вазов, създадени в периода от 1881 до 1893 г. и събрани за пръв път в тритомния сборник 'Повести и разкази'. Подредбата на разказите е същата като установената от самия автор в изданието на неговите съчинения от 1921-1922 г.

Във втората част на справочника са включени разкази, писани и обнародвани между 1888 и 1901 г., но по едни или други причини не са включени от Вазов в неговите събрани съчинения. Повечето от тези разкази са били издирени и събрани за пръв път от Б. Вазов в поредицата 'Библиотека Иван Вазов'. Тук подредбата им е хронологическа, като определяща е датата, поставена от автора, под текста или датите на техните първи публикации.




В лоното на Рила

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

'В лоното на Рила' е последният цикъл, изграждащ заедно с 'В чужбина' и 'Дисонанси' стихосбирката 'Звукове'. Целият цикъл, посветен на българската планина, с изключение на стихотворението 'Мусала'е печатан в сп. 'Денница' през октомври, ноември и декември 1891 г. със заглавие 'Впечатления от Рила'.

Цикълът 'В лоното на Рила' е бил съставен още при написването му, за което свидетелства първата му публикация в периодичния печат. Както много други дялове от Вазовата лирика той е плод на едно пътуване. Цикълът е обединен под едно мото:

'Рьiльская горо, взиграй окрестньiя

созьiвая горьi и холмьi.'

Из службата на св. Иван Рилски




Литературно-художествена критика, есета, публицистика

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05 1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. През декеври 1913 г. в сп. 'Листопад' се появяват първите му публикации - 'Литературно-художествени писма от Германия'. През юли 1914, след започването на Първата световна война, заминава за Лондон, където се запознава с английската литература, изучава английски език. Среща се с емигриралия белгийски поет Емил Верхарн. В Берлин се запознава с новите явления в немската литература, свързва се с немски писатели и художници, превежда и печата експресионистичното списание 'Акцион'. След като се завръща в София, Гео Милев издава списание 'Везни' (1919-1922), което се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България.




Нашенци

Тези неща са писани между годините 1933 и 1940. Излизаха като подлистници на един столичен вестник (в. “Зора”). Теснотията, която и до днес цари в долните етажи на нашата преса, не им позволи да пораснат, та останаха дребни и някак недоразвити. Разкази ли са, фейлетони ли, или нещо друго – да кажат специалистите. Въпреки многото им недостатъци те продължават да се търсят от читателите, което не говори много добре за тях. А може би все пак са верни родни картинки от онова време, поръсени с хумор. Казват, че народите са като децата – не обичат да им се чете морал, а искат да стигнат до истините, развличайки се. Казват още, че ако сатирата е хирургическият нож, то хуморът е 'сладкият мехлем' за раната. Щом е така, не остава друго, освен да си пожелаем този сладък мехлем да се произвежда масово и да се продава под път и над път, защото у нас има още много рани за лекуване. Чудомир




Когато гръм удари, как ехото заглъхва

Пейо Яворов (Петко Тотев Крачолов) (1878–1914)

Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През това време разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело”, в. „Свобода или смърт”, в. „Автономия”, в. „Илинден”. По-късно влиза в различни чети, с които многократно преминава границата на България и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. Заживява в София и със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време – сп. „Мисъл”. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения”. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912).

Пиесата „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” е започната на 27 октомври 1911 г. и на първо време носи заглавието „Майката”. При втората редакция от 2 февруари 1912 г. то се променя в „Родителите и рожбата”. Първото действие е наименовано „Бащата”, като съществуват и други проекти за заглавия, които са зачеркнати от автора – „Под стария дъб”, „В града”, „Родителите и синът”. Второто действие е наименовано „Майката”, третото – „Синът”, а епилогът – „Под стария дъб”. На 17 май 1912 г. Пейо Яворов сключва с Ал. Паскалев договор за издаване на новата си драма, озаглавена „Под стария дъб” (първа част – „Когато гръм удари” и втора – „Как ехото заглъхва”). Август същата година тя е вече отпечатана.

Пиесата е предложена на Народния театър и влиза в неговия репертоар след рецензиите на д-р Иван Шишманов и д-р Михаил Тихов.

Справочникът „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” включва едноименната пиеса на П. К. Яворов и се състои от две части. Първата е „Когато гръм удари”, която е определена като драма в три действия, а втората – „Как ехото заглъхва” като разказ.




Приказки

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите. През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца -лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най–хубавите български юношески романи 2 части – „Ян Бибиян” (1933) и „Ян Бибиян на Луната” (1934), на книгите „Златни люлки” (1909), „Кумчо–Вълчо и Кума–Лиса” (1918), „Гори Тилилейски” (1919), „Сладкодумна баба” (1919), „Правдата и кривдата” (1920), „Песнички” (1927), „Поточета бистри” (1931), „Приказки и басни” (1949) и др.




Гъливер в страната на великаните




Пряпорец и гусла

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Съдържанието на справочника „Пряпорец и гусла” е идентично със съдържанието на стихосбирката в първото пълно издание на Вазовите съчинения, подготвяно от книгоиздателство Ал. Паскалев през 1911 г. и редактирано от самия Вазов. Обособен е справочник „Пряпорец и гусла (1876)”, в който са включени всички останали стихотворения, публикувани в някои от многото издания на стихосбирката. В последното издание на „Пряпорец и гусла” Иван Вазов е оставил само ония стихотворения, които имат някакво отношение с въстанието, а не с последствията му. Повечето от стихотворенията в „Пряпорец и гусла” са писани в Сопот, а останалите в Букурещ. Произведенията са писани като бунтовнически песни, по-голямата част от които излизат в стихосбирката. За създаването им Вазов се е повлиял от новите революционни идеи и от книжката на Х. Ботев и Ст. Стамболов. Сбирката „Пряпорец и гусла” е издадена изцяло на негови разноски, а е разпространявана и продавана от търговеца Д. В. Манчов. Иван Вазов не получава пари от продажбата u. Тогава поета си поставя псевдонима Пейчин, подсказан му от Манчов. Предпочел подписването с псевдоним, за да не излага баща си и братята си на преследване в Турция.




Тъгите на България

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Първоначално Вазов е мислил да нарече втората си сбирка „Въздишките на България”, но после се спира върху названието „Тъгите на България”. Всички стихотворения от тази стихосбирка са писани в Букурещ под влияние на лошите новини, пристигащи от България след потушаването на въстанието и при обнадеждаващите слухове за неизбежността на Руско-турската война. Вазов печата „Тъгите на България” в 1000 екземпляра. Стихосбирката се посрещнала с голямо съчувствие, а по думите на самия Вазов тя е била оценена и от Л. Каравелов.




Лъжата - Жан, Иван и Величеството




Звукове

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Стихосбирката 'Звукове' е поредната, излязла из под перото на Иван Вазов, в началото на която е поставено мото. В конкретния случай то е:

De verre, pour gеmir, d'airain, pour resister

V. Hugo

'Звукове' е може би най-продължително време писаната и композирана Вазова стихосбирка. В двете издания на стихосбирката стихотворенията понякога са дадени размесено. Всъщност 'Звукове' обхваща в окончателния си вид стихотворения, писани в периода 1882-1895. Това безспорно определя и тематичното разнообразие на стихосбирката: циклите особено са плод на различни преживявания, настроения, пътувания.

Преводът на мотото на титулната страница на 'Звукове' гласи: 'От стъкло - за да кънти, от бронз - за да устоява. Виктор Юго.'

В книжните издания на поезията на Иван Вазов в сбирката 'Звукове' са включени три големи цикли: 'В чужбина', 'Дисонанси' и 'В лоното на Рила'. В настоящите електронни издания на вазовите творби отделните цикли са публикувани като отделни справочници със съответните си заглавия.




Стихотворения, невключени в стихосбирката от 1931

Николай Лилиев (псевдоним на Николай Михайлов Попиванов) (26.V.1885, Стара Загора - 6.X.1960, София). Роден e в семейство на потомствени учители и свещеници. През 1905-1906 следва 3 семестъра литература в Лозана, откъдето изпраща стихове в списанията 'Ново общество' и 'Демократически преглед'. През 1907 е чиновник в Долна баня; запознава се с Д. Дебелянов, среща се за пръв път с Вл. Василев и Б. Пенев, с които е свързана творческата му съдба. През 1910 Лилиев е представен с 14 стихотворения в първата 'Антология на българската поезия. От Вазова насам', съставена от Д. Подвързачов и Д. Дебелянов. След войната излиза в две издания (едно след друго) първата му книга 'Птици в нощта'. През 1922 излиза книгата му 'Лунни петна'. След поемата си 'Родина' (1925) в продължение на 9 години Лилиев не публикува нови стихове. В края на 1931 се появява антологичната му книга 'Стихотворения', а през март 1934 в 'Златорог' излиза цикълът 'При морето' - последните стихове, които поетът отпечатва приживе.

В справочника 'Стихотворения, невключени в стихосбирката от 1931' произведенията са групирани в раздели, носещи името на поредицата, в която са били включени творбите при създаването си.




Приказки

Макар че умира едва па двайсет и пет години, Видхелм Хауф завещава в културното наследство на Германия голям брой произведения - сатирична проза, три тома новели, тритомен исторически роман, стихотворения. Най-хубав дял от творчеството му обаче завинаги остават приказките, които пише като млад учител за своите ученици. Някои от тях са преразказани немски легенди, а други са повлияни от арабската съкровищница 'Хиляда и една нощ', но във всички тях витае духът на доброта, красота и справедливост. След множество перипетии, красиви заблуди, примамливи обещания и терзания тържествува чистият непокварен човешки дух.




На острова на блажените

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на видния български възрожденски деец, народен поет, общественик и демократ Петко Рачев Славейков. От 1866 до 1876 г. Пенчо е ученик в Трявна. По-късно учи в Стара Загора, където баща му е назначен за учител през 1876 г. През следващата година войските на Сюлейман паша отново завземат града и го опожаряват. Момчето се изгубва в пожара и преживеният ужас завинаги остава в спомените му.
След Освобождението семейството живее в Сливен и Търново, а от 1879 до 1881 г. – в София. Преместват се в Пловдив, когато Пенчо е петнадесетгодишен. От малък бъдещият поет слуша приказките и песните, с които майката приспива многобройната си челяд: петима синове и две дъщери. По-късно Пенчо Славейков помага на баща си в събирането на автентични образци от родния фолклор – песни, приказки, предания.
През зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заспива на пързалката върху заледената Марица, изморен и изпотен от буйната игра. След силната простуда заболява от тиф. Три месеца се бори със смъртта и по чудо оцелява, но здравето му е невъзвратимо увредено. Частично парализиран, той е обречен цял живот да ходи с бастун, говори и пише с неимоверни усилия. Нещастието преобразява изцяло характера му – буйното, весело и енергично момче, „главатар на тайфа ученици”, се превръща в меланхоличен и самовглъбен юноша. Литературата се превръща в негова единствена утеха и духовна опора. Особено силно въздействие върху него оказва книгата на големия руски писател Иван С. Тургенев „Живи мощи”. Тя открива на физически непълноценния младеж „поезията на уединението”, „живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец”. Идеята за непобедимостта и величието на човешкия дух, който преодолява страданието и излиза от него по-силен и извисен, мобилизира болния Славейков за борба – с живота и със себе си. По-късно под влиянието на творчеството на Фридрих Ницше, Хенрих Ибсен и Хайнрих Хайне този възглед се оформя окончателно като негова житейска и творчества философия. Силната творческа личност, горда в своята самотна борба се превръща в идеал на основателя на индивидуализма в българската литература.
През 1884 г. семейството се установява окончателно в София. През следващите години Пенчо Славейков продължава да учи и чете усилено, превежда руски поети за сп. „Библиотека Свети Климент”, публикува и свои оригинални творби. От 1890 г. той сътрудничи на Вазовото списание „Деница”.
Първата му стихосбирка с интимна лирика „Момини сълзи” излиза през 1888 г. Иван Вазов, най-големият литературен авторитет от това време, се изказва изключително ласкаво за „несумнения талант” на Славейков и пише, че в поезията му „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Но естетическият критерий на 22-годишния дебютант е твърде висок, а стремежът му към художествено съвършенство – безкомпромисен. Още на следващата година, недоволен от стихосбирката, той се опитва да изземе от книжарниците останалите екземпляри и да ги изгори.
През 1892 г. на българския литературен небосклон се появява ново списание – „Мисъл”. В продължение на 15 години редактираното от д-р Кръстьо Кръстев издание ще бъде една от най-авторитетните трибуни в българския литературен и културен живот, а Славейков – един от най-известните и ерудирани сътрудници на списанието. През октомври същата година 26-годишният поет заминава в Лайпциг и Берлин. Вдъхновен от най-високите образци на античното и най-новото европейско изкуство, Славейков се отдава на активна творческа дейност – започва работа над поемата „Кървава песен”, сътрудничи редовно на сп. „Мисъл” и „Българска сбирка”, създава поемите си „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, много от лиричните миниатюри от „Сън за щастие”. Като признание за неговия голям поетичен талант и забележителна личност през 1892 г. той е избран за председател на българската секция на Славянското академично дружество, а на следващата година вече е председател на Общото славянско академическо дружество.
Особено голям е неговият интерес към философските и естетическите възгледи на Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер, Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Опознава творчеството на Ибсен, трудовете на Киркегор и Шопенхауер.
През 1895 г. смъртта на баща му поставя Пенчо Славейков пред особено тежко изпитание. По-късно поетът посвещава на своя родител и духовен учител стихотворението „Баща ми в мен” (публикувано в „На острова на блажените”, 1910) – ярко художествено свидетелство за синовна, човешка и творческа признателност.
През 1896 г. Славейков издава в Лайпциг книжка първа на „Епически песни” и започва подготовката на книжка втора, озаглавена „Блянове”, която излиза в София две години по-късно.
Славейков се завръща в България през 1898 г. Работи като учител в Първа софийска мъжка гимназия, като поддиректор (1901–1908) и директор (1909–1911) на Народната библиотека. В периода 1908–1909 г. е директор на Народния театър.
В една майска вечер на 1903 г. се запознава с Мара Белчева, която остава негова вярна спътница до края на живота му.
През 1907 г. излиза лирическата му стихосбирка „Сън за щастие”, както и поетическият сборник „Епически песни” – преработени и избрани стихове от „Епически песни” (1896) и „Блянове” (1898). Следват ги „На острова на блажените” (1910), преводната антология „Немски поети” (1911), първата и втората част на „Кървава песен”.
Пенчо П. Славейков умира на 28 май 1912 г. в курорта Брунате край езерото Комо в Италия. Костите му са пренесени в родината девет години по-късно.
За своето богато поетическо наследство Пенчо Славейков е предложен за Нобелова награда. Ранната му смърт (той умира на 46 години) го лишава от това голямо признание.




Стихотворения, печатани през 1913-1921

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.




Иванко, убиецът на Асеня І

Васил Друмев е писател, политически деец, висш духовник, родоначалник на българската белетристика, почетен член на БКД (1898). Участва в I българска легия. Един от създателите и председател (1898) на БКД. През 1873 приема духовен сан. След Освобождението е министър-председател и министър на народното просвещение (24 ноем. 1879 - 24 март 1880, 9 - 12 авг. 1886). По убеждение е русофил, обявява се против политиката на С. Стамболов и Фердинанд I, заради което е преследван и заточван. Автор на първата оригинална българска повест „Нещастна фамилия” (1860), един от основоположниците на българската драматургия – „Иванко, убиецът на Асеня I” (1872). Литературен теоретик, критик и историк.




Непечатани приживе произведения




Стихотворения

В този справочник са поместени по-добрите стихотворения на Христо Смирненски, писани и обнародвани от 1917 до 1923 г., но невключени в стихосбирката „Да бъде ден!”. С няколко изключения тези стихотворения имат само по една публикация. Те са печатани най-често в списанията „Българан”, „Смях и сълзи”, „Маскарад”, „Младеж”, „Червен смях”, във вестниците „Народна армия”, „Работнически вестник” и др. Повечето стихотворения са от зрелия период на неговото творческо развитие – след 1920 г. Няколко са стихотворенията писани и обнародвани през 1917, 1918 и 1919 г.; не са представени и ученическите му стихотворения от 1915–1916 г., печатани предимно в хумористичното вестниче „Кво да е”.




Теменуги

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Стихотворни преводи

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Преводаческото дело на Иван Вазов е може би най-непроучената част от неговата дейност на литератор. Неговите преводи все още не са описани систематично. Голяма част от тях стоят в старите списания и вестници без масовият съвременен читател да има достъп до тях. Настоящия справочник има задача по-скоро да систематизира вече известните текстове и да онагледи процеса на тяхното окончателно оформяне, отколкото да попълни горепосочените празнини.

Трябва да се има предвид, че голяма част от своите стихотворни преводи Вазов прави около 1884 г. - за подготвената съвместно с Константин Величков 'Българска христоматия'. Редица от тези преводи носят несъвършенствата, характерни за делата на едно още неукрепнало перо. Преводите трябва да се четат със съзнанието за историческата роля, която са играли, защото книгата на Вазов и Величков е дала възможност на много млади българи от това време да влязат за пръв път в досег с големите европейски писатели на миналото и на тогавашната съвременност.

Пълното название на този съвместен труд на Вазов и Величков е: 'Българска христоматия или сборник от избрани образци по всичките родове съчинения, с приложение на кратки жизнеописания на най-знаменитите списатели. За в класовете на градските училища и на реалните гимназии'. От самото заглавие личи, че пред книгата са поставени едни общообразователни цели, но тя добива популярност не само сред учениците.

В 'Българска христоматия' творбите са разположени в няколко раздела по родове: епическа поезия (Басни и приказки; Балади; Идилии; Поеми), лирическа поезия (Оди; Елегии), песни (Народни песни; Художествени песни; Сатири и епиграми; Антологически песни, сонети и други стихотворения), драматическа поезия (Трагедии; Драми; Комедии). Заедно с преводните творби в нея са включени и произведения на български автори и образци на нашия фолклор. С това 'Българска христоматия' става една от първите антологии на българската поезия, като същевременно предоставя възможност да се съизмери ръстът на новата българска литература с големите европейски литератури.

Образците, които Вазов и Величков са използвали при съставянето на книгата си, са били действително подходящо избрани. 'Галаховата христоматия', за която говори Вазов, е 'Русская хрестоматия' - отпечатана през 1842 г. и преиздавана многократно. Алексей Дмитриевич Галахов (1807-1892) е руски литератор, чиято дейност е тясно свързана с кръга на Белински. Явно названието на 'Галаховата христоматия' е било модел за залавието на труда на Вазов и Величков. Николай Василевич Гербел (1827-1883) е също прогресивен руски литератор - той е близък на М. Л. Михайлов и Н. В. Шелгунов. Неговите христоматии: 'Поэзия славян' (1871), 'Русские поэты в биографиях и образцах' (1873), 'Английские поэты в биографиях и образцах' (1875). 'Немецкие поэты в биографиях и образцах' (1877), са били познати не само в пределите на Русия. Открити са запазени свидетелства за това, че тези книги са били постоянно и любимо четиво на Вазов в ранния му период на дейност.

Като допълнение към голяма част от творбите в 'Българска христоматия' Вазов и Величков поместват кратки очерци за биографията и цялостното творчество на авторите. Необходимите сведения за тези очерци те черпят предимно от споменатите руски сборници. Твърди се със сигурност, че Вазов е автор на очерците за Мицкевич, Омир, Тасо, Лермонтов, Некрасов, Колцов, Жилбер, Шамисо, Хайне, Бърнс, Шели, Тенисън, Шилер, Гьоте, Корней, Молиер.

Особено внимание на преводната литература Вазов обръща в периода на редактирането на сп. 'Денница' (1890-1891). На страниците на това издание той помества критични материали за преводите на: 'Демон' от Лермонтов (преводачи Алеко Константинов и Пенчо Славейков); 'Моцарт и Салиери' и 'Скъперникът рицар' от Пушкин, 'Хамлет' от Шекспир и 'Фауст' от Гьоте (преводач Т. Ц. Трифунов); 'Животът на Ал. Македонски' от Плутарх (преводач Никола К. Лица) и др.

В различно време преводаческата дейност на Вазов привлича вниманието на видни наши литератори. Някои от по-важните работи за Вазовите преводи са: Пенчо Славейков, 'Историята на една малка песен', сп. 'Мисъл', г. XIII (1903), стр. 345.; Боян Пенев, 'Гете у нас', сп. 'Училищен преглед', 1908, кн. IX, стр. 420; М. Милетич-Букорещлиева, 'Поетическите преводи на Вазова', сб. Иван Вазов. Живот и творчество. За седемдесетгодишнината от рождението му. София, 1921 г.; Георги Бакалов, От Пушкина до Смирненски. Литературни очерки, София, 1937 (главите 'Вазовите преводи из Некрасова' и 'Вазовите преводи из Надсона'); Михаил Арнаудов - бележките към т. 4 от: Иван Вазов. Събрани съчинения, С., 1948 г.

Вазов не включва преводите си в проекта за Паскалевото издание на своите съчинение, а това усложнява работата по уточняването и подреждането на преводаческото му наследство. Поетът прави един опит да събере в отделна книга преводите си в издадената през 1911 г. сбирка 'Из големите поети'. Именно тя е ориентир при настоящата подредба на тази част от вазовото литературното творчество.

Сбирката 'Из големите поети' излиза като № 25-26 на 'Нова библиотека' на книгоиздателство 'Знание' - София, което издава прогресивна литература. На титулната страница е отбелязано: 'Поправено издание', което означава, че при събирането на своите преводи Вазов чувствително е преработил повечето от тях.




Край Места

Големият български писател Йордан Йовков е роден в планинското село Жеравна, а е отрасъл и прекарал най-хубавите си младежки години в Добруджа, където е учителствал. Според изследователя Иван Сарандев емоционалният живот на писателя е символично раздвоен между планината и равнината, които си подават ръка в неговото творчество. Жеравна и Добруджа са главни места на действието във възловите му сборници с разкази “Старопланински легенди” и “Вечери в Антимовския хан”. Героите на Йовков – добруджанци или планинци – са хора чувствителни, вътрешно вглъбени, но и щедри, способни на неочаквани жестове, изпълнени с усет за красивото и копнеж по възвишеното. И все пак двата сборника представят различни типове човешки характери. “Старопланински легенди” среща читателя с извънмерни герои на драматичния преход от висотата на прекрасното в бездната на трагичното. Шибил, Индже, Пауна, Рада, Йовковите хайдути или Йовковите жени са хора изключителни, хора, каквито не се срещат всеки ден и трудно биха се побрали в рамките на бита. Те са родени от легендата и са обречени да живеят в нея. “Вечери в Антимовския хан” представя друг тип герои – с души, отворени за хоризонта на равнината, широко скроени и деликатни, хора с усет за безкрайния празник на живота и за неговите нюанси в безбройните преливания между синьото и зеленото, цвета на небето и цвета на изкласилите жита и ливади... Повечето от Йовковите разкази разглеждат темата за малкия човек в голямата вселена на страданието и на надеждата. И в този смисъл разказът “По жицата” е особено представителен. Съпричастието към болката на другия е в центъра на авторовия интерес. За Йовков това съпричастие е част от етичната му мяра за морал и е характерен белег за интереса му към особеното, единичното, неповторимото. Една от героините на писателя, госпожица Елиза Шмид от разказа “Частният учител”, заявява: “Аз сама обичам всичко, което е особено – особени животни, особени хора.” В тази посока трябва да се разбират Йовковият интерес към чудаците и тяхната вътрешна драма, Йовковият стремеж да улови контурите на вечната човешка орис. Коварната болест изненадва писателя, когато той е в разцвета на творческите си възможности. Но животът му продължава по страниците на неговите книги, които съхраняват по неповторим начин представата му за добродетелите на човека и универсалните му нравствено-етични и психологически критерии за хуманизъм.




Разкази (1906-1948)

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия”, „Ветрената мелница”, „На оня свят”, „Гост”, „Андрешко”, „Пролетна измама”. Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег на несломената жизненост на българския национален характер. Героите на Елин Пелин са изключително жизнени, витални, устойчиви на превратностите на съдбата. Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край. Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор. Малко са Елин-Пелиновите разкази, в които няма комични отблясъци. Тъжното и смешното вървят ръка за ръка. Хуморът в разказите на Елин Пелин има социална основа и социална насоченост, той е оръжие на бедните срещу богатите, на човека срещу властта. Така в разказите на писателя от началото на века, чиято поетика е максимално избистрена и отработена според изискванията на реализма, се създава един художествен свят с ясно зададени параметри, един регионално-котловинен свят с национална и универсална значимост.




Тодор Живков - мит и истина

Историкът Боян Кастелов прави опит за пълен прочит на биографията на Тодор Живков – с плюсовете и минусите, с митовете и истината. В края на книгата издателството предлага студията на доц. д-р Искра Баева “Тодор Живков – политик и държавник, прагматик и хитрец или всичко заедно” – общ фон на времето, на политическите и на икономически процеси в България и света, на действията и решенията на някогашния “пръв партиен и държавен ръководител”.




Стихотворения, печатани през 1881-1885

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
Стихотворенията от този справочник са отпечатвани във в. „Народний глас”.




Стихотворения (1923)

В справочника са включени някои от последните творби на Христо Смирненски. За пръв път те са отпечатани в „Звънар”, „Маскарад”, „Червен смях”, „Българан” и др. Авторът освен с „Хр. Смирненски” ги подписва с: „Нитроглицерин”, „Сопоносец Храбри”, „Нагел Смуглий”, „Хр. См.”, „Ведбал”, „Гаврош”, „Християн Снежни” и „Пропаднал трибун”. Както цялото му творчество, така и тези стихотворения на Смирненски са дълбоко повлияни от исторически събития и факти от обществения живот.




Старогръцки легенди и митове. Том І

Николай Албертович Кун (1877–1940) е един от най-авторитетните и известни в света историци и популяризатори на античната култура. От 1909 г. започва научната му, преподавателска и популяризаторска дейност като професор в редица руски престижни университети. Автор е на книгите „Какво са разказвали древните гърци за своите богове и герои”, „Предшественици на християнството. Източните култове в Римската империя”. „Митове на Древна Гърция” многократно е издавана на много езици.
Превод от руски език Розалина Евдокимова.




Италия

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.
Стихосбирката „Италия” е плод на едно пътуване на Иван Вазов по море до Италия през май 1884 г. По тематика тя е една от най-цялостните лирически сборници на поета. Повечето от стихотворенията са родени от конкретни впечатления.
За поета това пътуване има естетически подбуди, защото за него Италия (а и Гърция, която е обект на много от стихотворенията в стихосбирката) е преди всичко страна с древна и по-нова култура, от която той се възхищава и която му дава възможност за направата на паралели, за поетически размисли относно съдбата на изкуството. Може да се твърди, че основен тематичен момент в стихосбирката е именно ролята на изкуството (поезия, живопис, скулптура) за съхраняването на красотата в човешкия живот. С тази си проблематика „Италия” става една от първите книги у нас след Освобождението, където вече пълноправно се свързват проблемите на нашата култура и изкуство със световната култура.
Интересна е композицията на стихосбирката. Тя условно може да се раздели на две части: първата съдържа стихотворения върху конкретни впечатления, които следват хронологията на пътуването, а втората (най-вече „Сонети”) – обобщава тези впечатления. Изборът на такава композиция придава на стихосбирката цялостност и завършеност.
Творбите са писани в период на творчески подем, под напора на множество впечатления, стихосбирката „Италия” е написана и отпечатана бързо. Поради тази причина повечето стихотворения не са публикувани в периодичния печат, а някой се появяват там след излизането на първото книжно издание на стихосбирката.




Хоро

Антон Тодоров Страшимиров е роден през 1872 г. във Варна, в семейството на зидар, преселник от Разложко. Останал сирак на 13-годишна възраст, напуска родния си град. Слугува из Добруджа в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. Учи в Разград, след това в Земедеделското училище в Садово, което напуска. В периода 1890–1894 е начален учител във Варненско и Бургаско. Редактира бургаския в. „Глас от Изток”. През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на Хайнрих Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. По-късно (1898–1899) е гимназиален учител във Видин. Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев редактира литературното научнопопулярно списание „Праг” (Видин). Учител в Педагогическото училище в Казанлък (1899–1900), от което е уволнен заради спречкване с кмета. Получава забрана да преподава. Участник в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактор е на в. „Реформи”, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда” (Търново) – от кн. 5, издава сп. „Културно единство” (Солун). През 1902 г. е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII НС, което по-късно се превръща в Радикалдемократическата партия. Народен представител е през 1911 г. (XV НС), 1929 г. (XXII НС). От 1901 г. издава сп. „Наш живот”. Участва и в Балканската война като редник. По време на Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент - сътрудник на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Редактира (1921) сп. „Наши дни”, създател и редактор е на „Българска общодостъпна библиотека” (1922–1923). След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал” – акт на гражданска смелост и достойнство. Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. Дейно сътрудничи на сп. „Пламък” на Гео Милев; печата във в. „Звезда” и в. „Новини”. През 1926 г. под редакцията на Страшимиров излиза в. „Ведрина”. Първото стихотворение, което печата Страшимиров е „Мъчно, тясно ми е – простор ми дайте” (през 1889 г. в шуменското сп. „Искра”). Първият публикуван разказ на автора е „Дулчев”(през 1892 г. в №21 на сп. „Лъча” (Пазарджик). Сътрудничи на списанията „Ден”, „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Ново време”, „Социалист”, „Летописи”, „Просвета”, „Демократически преглед”, на вестниците „Развигор”, „Литературен глас” и др. Герои на разказите му са бунтари, непокорници, които не се помиряват с неправдите. Страшимиров създава поредица романи, в които се стреми да обхване живота на големия град, да разгадае духовната криза на интелигенцията. Романът „Смутно време” е опит за пресъздаване на обществения живот в България след 1886. В следващите си творби с градска тематика – „Среща”, „Висящ мост” (2 изд. със заглавие „Без път”), „Бена”, „Пропаст” Страшимиров продължава да търси новите социални, икономически и психологически промени в градския начин на живот, опитва се да обясни драмата на героя интелигент, навлизайки в сферата на подсъзнателното, ирационалното, субективистичното. Романът-хроника „Вихър. С шопите към Цариград”, създаден през Балканската война, обединява различни жанрове. Отличава се с подчертана автобиографичност, с оригинални народоведски наблюдения. Връх в творчеството на Страшимиров е романът „Хоро”. Същинската тема на романа е не толкова погромът след потушаването на Септемврийското въстание 1923 г., колкото разпадането на общността, трагическото преобръщане на традиционната фолклорна обредност. Повествованието започва със сватба, но всъщност разказва за смърт. Хорото около труповете на убитите е символ на кървавия ужас и насилието, но в свързването на сватбата със смъртта прозират елементи от древния народен мироглед. Засегнати са формирани с векове стереотипи в душевността на българина и ценностни критерии, свързани с взаимоотношенията между личност и колектив, традиция и съвременност.




Книга за джунглата

Британският писател и поет Джоузеф Ръдиард Киплинг(1865-1936) е най-младият Нобелов лауреат за литература, който получава наградата на 42-годишна възраст. Вдъхновен от индийската култура и традиции, Къплинг пише сборниците с разкази “Книга за джунглата” и “Втора книга за джунглата”, илюстрирани от неговия баща. Осемте разказа за Маугли са издавани в цял свят като отделен роман, а в настоящия справочник предлагаме на читателите и някои от най-добрите разкази на Киплинг.

Преводът от английски е на Светлозар Бахчиев.




Поеми

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите. През 20-те и 30-те години на XX век Елин Пелин пише предимно за деца -лирични стихотворения, поеми и басни, хумористични разкази и сценки, преразказва и сам пише приказки, съставя христоматии и читанки. Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най–хубавите български юношески романи 2 части – „Ян Бибиян” (1933) и „Ян Бибиян на Луната” (1934), на книгите „Златни люлки” (1909), „Кумчо–Вълчо и Кума–Лиса” (1918), „Гори Тилилейски” (1919), „Сладкодумна баба” (1919), „Правдата и кривдата” (1920), „Песнички” (1927), „Поточета бистри” (1931), „Приказки и басни” (1949) и др.




Иван-Александър

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

„Иван-Александър” е историческа повест, която се нарежда в поредицата произведения със сюжети от второто българско царство – „Легенди при Царевец”, „Светослав Тертер”, „Борислав” и др.

Повестта е отпечатана за първи път в отделна книга – № 5 на библиотека „Духовна пробуда”, издание и печат на П. Беловеждов, Пловдив, 1907 г.

Вазов осмисля сюжета с оглед на дълбоките, според него, последици от женитбата на застаряващия български цар Иван-Александър с еврейката Сара за българската история. Любовната интрига е свързана така с големите проблеми на епохата, че понякога дори доминира над тях.

Когато е публикувана повестта, някои критици откриват в нея пряка връзка с настоящето – царедворство, развала, шефове и подшефове, партии и пр. С преработката на повестта в пиеса – „Към пропаст” – това впечатление се засилва. С поставянето си в края на същата 1907 г. „Към пропаст” на сцената на Народния театър повестта остава извън вниманието на културната общественост.




Под гръма на победите

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Трите стихосбирки 'Под гръма на победите', 'Песни за Македония' и 'Нови екове' са свързани с Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. С патриотичен възторг Вазов възпява в тия сбирки счупването на веригите на отоманското робство и победния марш на българския войник. Мнозина обвиняват Вазов, че не успява да схване разликата в целите на войните - Балканската и Първата световна - и някъде изпада в краен национализъм.

Предговор

Под шума на епическите борби по тракийските бойни полета, под трясъка на безсмъртните победи на българските мишци и на българския дух, под гръмовните поздрави и възторги на целий свят, въздивен, омаян от проявата на великите нравствени сили на един малък, но велик народ, каквито историята е рядко отбелязвала, написах тия песни.

Като ги обнародвам днес, след порухата на нашето величие и идеали, аз с болка чувствувам, че те са един дисонанс сред великата народна скръб.

Аз обаче ги давам просто като исторически документи от една преживяна епоха.

Исторически документи за онова, което е изчезнало, и за онова, което е безсмъртно:

Нашите победи!

Лучезарните слави на България, които се наричат: Лозенград, Люлебургаз,Булаир, Одрин... Цариградските стени!

Защото, ако злодеянието в Букурещ отне плодовете на победите ни, то не отне нищо от сиянието им: те ще са наша гордост през всички векове, изражение на исполинската мощ ва българския гений. Те заставиха света да ни почита! И никакви превратности на съдбата, никакви заговори на завистта и злобата не могат засени блясъка им, не могат откъсна нито листец от лавровия венец, който неуведаем краси челото иа България.

Днешното униние с време ще мине, болката ще позаглъхне.

И България, в тия възвишающи спомени на небивалите си триумфи, ще зачерпи бодрост, мъжество и доверие в себе си аз своя устрем към светло обновление и величие.

Може би и тия песни тогава ще заговорят по-радостно на душата и.

15 февруари 1914

И. В.

Първоначално Вазов е мислил да даде друго название на тази стихосбирка - 'Под гръмът на урата', която да се печата веднага след мира. Всички творби, съдържащи се в 'Под гръма на урата' Вазов написал за няколко дни, което било като опровержение на споделяното от мнозина опасение, че поетът се е изчерпал.




Статии

Статиите на Алеко Константинов от този справочник са публикувани за първи път в изданията „Периодическо списание” и в. „Знаме” в периода 1889–1895.




Странният случай на доктор Джекил и господин Хайд

Робърт Луис Стивънсън (1850—1894) е роден в Единбург, Шотландия. Учи за инженер и работата му е оценена високо, но поради влошеното си здраве се насочва към правото. Никога не практикува професията си, защото авантюристичният му характер го отвежда в Калифорния, а от там - на островите Самоа, където умира само на 44 години. Сред най-известните му произведения са „Островът на съкровищата”, „Доктор Джекил и господин Хайд”, „Черната стрела”, „Отвлеченият” и др.
Преводът от английски език е на Правда Игнатова.

На Катарин де Матос

Не бива да губим връзките, които Бог е отредил, защото си оставаме деца на пирена и на виещия вятър. Така далече от дома, о, знай, все тъй за тебе и за мен като че ли метла отвява всичко хубаво към севера студен.




Как да живеем с... алергия и астма

Според статистиките около 10 на сто от хората, търсещи медицинска помощ, проявяват симптоми на алергия или непоносимост спрямо храни или различни фактори на околната среда. Прогнозите са през следващите години процентът на алергичните болести да нараства поради непрекъснато увеличаващото се разнообразие от вещества, към които човешкият организъм е чувствителен. Докато за алергията може да се каже, че е стопроцентова болест на съвремието и се дължи на начина на живот днес, то астмата е известна на хората още от древността. Дали астмата е само наследствено заболяване, как да се предпазим от появата и, какво да предприемем, ако близък човек страда от астма, къде да потърсим помощ, как да организираме ежедневието си? На всички тези въпроси може да се открие отговор в съдържанието на справочника „Как да живеем с... алергия и астма”. Приведената информация може да се използва от страдащите от алергични болести и астма, както и от общопрактикуващите лекари. В справочника може да се намери ценна информация за болестта и начина на нейното лекуване, като целта е да се опишат и разяснят начините за лечение вкъщи, както и да се ориентират хората към кого да се обърнат, ако се нуждаят от професионална помощ.




Приключенията на Том Сойер

Самюъл Лангхорн Клемънс (Марк Твен) е роден в град Флорида в Мисури и израснал в Ханибал в същия щат. Марк Твен (Mark Twain) е литературен псевдоним на Самюъл Лангхорн Клемънс – световноизвестен американски писател, журналист и хуморист (1835–1910). Твен пръв въвежда в творбите си разговорния американски говор на южните щати. Какво превръща „Приключенията на Том Сойер” в любима книги, сцените от нея – в емблематични, запомнящи се и дори пример за умело управленско поведение? Разбира се, заслугата за всичко това е на проницателното око на Марк Твен, умението му на разказвач и на чувството му за хумор, което го е направило автор и герой на множество анекдоти. При всичките ни основания да обявим книгите му за своеобразни учебници по психология, мениджмънт и реклама те са преди всичко класическо забавно и увлекателно четиво. А малкият Том Сойер, който тайничко си похапва от сладкото на леля си, постоянно престъпва забраната u да се къпе в реката, не внимава в час или се забърква в най-невероятни истории, мигом спечелва сърцата на читателите, защото в него те откриват себе си.




Ако можеха да говорят

През ноември 1936 година книгоиздателство 'Хемус' отпечатва сборника 'Ако можеха да говорят', съдържащ 22 разказа, публикувани в 'Зора', 'Литературен свят' и 'Българска мисъл'.




Ян Бибиян на Луната

Особено място в творчеството на Елин Пелин заемат романите „Ян Бибиян”, появил се за първи път през 1933 година, и продължението „Ян Бибиян на Луната” – излязло от печат през следващата 1934 година. В „Ян Бибиян на Луната” е въплътена вековната жажда на човечеството да стъпи на Луната, да полети из космичните предели и да опознае нови светове. Тази книга е част от световната литературна класика за деца.




В полите на Витоша

Пейо Яворов (Петко Тотев Крачолов) (1878–1914) Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През това време разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело”, в. „Свобода или смърт”, в. „Автономия”, в. „Илинден”. По-късно влиза в различни чети, с които многократно преминава границата на България и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. Заживява в София и със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време – сп. „Мисъл”. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения”. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Обикновено в „В полите на Витоша” се тъпси отражението на трагическата любов на Яворов и Мина, на конфликта със семейството на еленския чорбаджия. Христофоров се отъждествява с образа на поета, а трагическото със самоубийството като че ли не оставя никакво място за колебания и други тълкувания. Трагедията, структурирана в пет действия е започната на 4 ноември 1910 г. и е завършена на 17 декември същата година. Непосредствено след завършване на текста авторът се залавя да го обработва и редактира. Втората преработка на ръкописа е завършена на 24 януари 1911 г., а при предаването на пиесата за печат през месец март, съществува и трети вариант, който представлява едно значително съкращение и сбиване на текста, особено чувствително в първите три действия. Две от действащите лица са с променени – д-р Марко Белиборович става Марко Петрович, а Амели Белиборович – Амелия М. Петрович. Съкратени са и репликите на Чудомир Чипиловски.




Люлека ми замириса

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

През 1918 г. Вазов подготвя нова стихосбирка, която смята да нарече „Дисонанси”. На следващата година обаче то вече не му харесва и той иска да я нарече „На заник слънце”. Противничка на това заглавие е сестрата на Вазов, която изтъква, че заникът е далече, а подобно заглавие щяло да провокира неприятелите му. Взимайки предвид всичко това, Вазов предлага заглавието „Пролет на една душа”. Но той получава предложение да кръсти стихосбирката на някое от стихотворенията в нея. Поетът отваря сбирката си и се спира на заглавието на стихотворението „Люлека ми замириса”, което след известни колебания се установява като заглавие и на цялата стихосбирка.

Тук трябва да отбележим, че между заглавията, които се предлагат за тая сбирка, особено впечатление прави „Дисонанси”, т. е. несъзвучия, разнозвучия. Защо? Откъде идва това? То идва оттам, че още през войната, когато трябва да отразява големите събития и преживяванията на народа, Вазов започва да пише – и то доста много – поезия интимна, да изразява свои (чисто лични) настроения, чувства, размисли. Изпада следователно в разнозвучие с времето...

Върху „Люлека ми замириса” Вазов работи дълго и упорито. Стихотворенията от „Юлска китка” и особено тези от „Люлека ми замириса” търпят многобройни промени от автора. Коренни преработки, промени на стихове, отделни изрази, думи, заглавия, съкращавания на строфи, изхвърляне на цели стихотворения и т. н. Всичко това свидетелства за стремежа на поета да стегне произведението, да намери най-краткия, но най-съдържателен израз, най-точната дума, най-богатия образ. И успява. Много любов и старание е вложил той в обработката на тия си лирически песни.

Той цени извънредно високо тая си сбирка.

Личният характер на стиховете в „Люлека ми замириса” първоначално е смущавал много автора. Неговата патриотична и социална съвест му е подсказвала, че в едно време, когато народът изнемогва под ужасите на войната, той няма право да се отдава на интимни настроения. Затова пише бележки-послеслов към сбирката, за да се оправдае. Тия бележки претърпяват няколко редакции, една от които подсказва за намерението на автора да не издава сбирката си.

Ето тая редакция на послеслова: „Тия стихотворения са писани през 1917 г. Катастрофата на България още не беше настъпила, даже се не предвиждаше в тая ужасна форма, каквато я видим днес. Прочие, стихотворенията, поради съдържанието си, не трябва да излязат на свят. Неудобно е, даже грешно е! България цяла въздиша и плаче. Личните тихи преживявания на поета са “non sens” [безсмислица]. Кому трябва това? Нека прочие останат в тъмнината, из която са излезли!

И. В.”

Поетът преодолява тези угризения на съвестта и издава „Люлека ми замириса”. През септември и октомври 1919 г. той приготвя вече и сбирката си „Не ще загине!” – чието предстоящо излизане (в края на 1919 г.) може би го улеснява да вземе решение за издаването и на интимните песни.

„Люлека ми замириса” излиза между 20 и 26 ноември 1919 г. със следния послеслов:

„С изключение на песните в III отдел („Триндафилите”), писани в друго време, останалите в тая книга са писани между 1910 и 1919 година. Но всичките, както ще е видял читателят, съединява един общ дух. В тях са намерили отражение само личните съкровени душевни преживявания на поета и човека. Песни на спомени, на видения, на самооглъбление: страници, откъснати от книгата на сърцето...

А бурните събития през тоя период? Техен отглас бяха лирическите сбирки „Под гръма на победите”, „Песни за Македония”, „Нови екове”.

В тях поетът отдаде дан на отечеството.

В сегашната сбирка той отдаде дан на човека.

София, 1919.

Авторът.”

Още в началото на послеслова Вазов твърди, че стиховете от III отдел „Триндафилите” са писани в друго време. Понеже изпитвал стеснение, че в такава късна възраст се е отдал така силно на сърдечните си увлечения, той си послужва с една малка хитрост: под заглавието на отдела слага в скоби подзаглавието „Из старите ми тетрадки”. Мистификацията е била подсилена чрез добавяне на подпис под стихотворенията: „Из John Saxeille”, т. е. превод от този – измислен – поет, чието име на български значи Иван Скалоградски или Иван Каменоградски. Този подход е заимстван от Пенчо Славейков, който нарича Панагюрище Каменград.

„Je t`adore ange, et t`aime femme” е мотото към отдела „Триндафилите”, което значи: „Аз те обожавам като ангел и те обичам като жена”.




Лъжата - Жан, Иван и другите

Няколко думи

Тази книга не е история на страната през годините след 10 ноември 1989 г. Това са по-скоро отделни фрагменти от изминалото време, но фрагменти не за самите събития, а за хората, за доста от тях, които управляваха автомобила България. Сменяха скоростите и блъскаха по спирачките. Тази книга не е и биография на споменаваните хора. В нея са запечатани само мигове от живота им. Мигове срещу митовете за мнозина от тях.

Така се сложи животът ми, че още от ученик тръгнах към журналистиката. Бях 15-годишен, когато за първи път видях името си под публикувана дописка във вестник. Това бе през далечната 1958 г. А от 1965 г. съм професионален журналист – бях завършил само първия курс в университета по българска филология. Останалите карах задочно. И колкото някои да оспорват, отричат и охулват всичко, натрупано преди тринайсет години, твърдя, че онова, което бях живял, преживял, работил и направил тогава, е в основата на цялата ми журналистическа кариера след 1990 г. След нея аз се оказах в самия водовъртеж. Впрочем в него бяха мнозина от колегите ми, но може би силата и влиянието на “Труд”, които мнозина свързват и с моето име, не само ме поставиха в центъра на събитията, но ме сближаваха с хората, които ги правеха. “Сближаваха” в случая не трябва да се разбира непременно като приятелство...

Тази книга нямаше да се появи, ако не бяха Иван Гранитски, Дончо Цончев и Любомир Левчев. Точно през послед¬ните две-три години ние не само се виждаме често, но мисля, че по някакъв обясним само от Господа начин си влияем, помагаме, изменяме и... растем. (На години...) Иван например, беше в началото – той ме нахъсваше, убеждаваше, мачкаше: “Ти всичко си видял, познаваш го, и тях ги познаваш. Длъжен си да го кажеш.” Глупости, защо да съм длъжен, не се давах пък аз, виж, Живот не остана, а Време пък – хич, но колкото да се дърпах, един ден (през март 2002 г.) написах неочаквано и за себе си няколко страници.
И после се завъртя.
Дончо, а малко по-късно и Любо бяха първите ми читатели. Дърпаха ръкописа ми през 30–40 страници и... така.
Пишех в събота и неделя. В кабинета си в редакцията. В тези дни не водех планьорките, а заместниците ми поемаха главното. Не повече от 10–15 пъти на ден се допитваха за нещо до мен. През другите дни вестникът не ми отпускаше време. Пишех през отпуските – на два пъти по петнайсет дни през август 2002 г. и през януари 2003 г. Помагаха ми бележките, които съм си правил през тия години, и бележките в настолните календари, които до един съм запазил. Разполагах и с доста записи на касетофон (направени не само от мен). Особено ценна ми бе подробната документация за всички що-годе значими събития, събрана в шкафовете на “Труд”.
Стараех се да бъда коректен. Твърде често, като препрочитах написаното, изпитвах съчувствие към някои “герои”, блъсках се по главата, че може би е редно някого да пожаля, и, признавам си, често го правех... При някое следващо четене възстановявах поне част от задрасканото. Нямаше да е честно пред другите, убеждавах се сам, независимо от личните ми симпатии.
Категорично твърдя, че в книгата няма нищо измислено. Неточности, признавам, възможни са. Но само в детайлите. Впрочем най-много “неточности” има в пряката реч. Защото, дори когато ползвах и някои от подробните записки, аз рядко разполагах със стенографирана реч. Кое е важно обаче – пряката реч, конкретните думи на героите ми са съдържателно точни. Опитвал съм да използвам и характерните думи, стилистиката на изговор, индивидуална за всеки човек.
За неточностите и, пази, Боже, ако от тях пък се е получило изкривяване на някоя истина, моля за прошка. Макар да знам, че няма да я получа. Донякъде с основание: прошката си е прoшка, но битият – бит!

Книгата завършва с няколко справки. Първата е за състава на всички правителства след 10 ноември 1989 г., включително и за правителството на Георги Атанасов, по време на което избухна демокрацията у нас. След нея са разположени бележки за някои от героите ми по преценка на редактора – независимо дали тези герои са хора, партии, забравени вестници... Тези справки изготвиха колегите от документацията на “Труд”, за което сърдечно им благодаря.

Това са няколкото ми предварителни думи. А надеждата ми е да съм казал нещо, което да ни помага по-точно да разберем откъде идва лъжата в днешния ни ден.




Боряна

За първи път е поставена на сцената на Народния театър през 1932 г.




Стихотворения (1921)

Някои от стихотворенията от този справочник са публикувани по два пъти. Втора редакция имат част от творбите, включени в излезлите през 1921-1922 г. хумористични сборници - 'Календар Българан за 1921 г.', 'Сборник Българан' от 1921 г. Отделни стихотворения имат авторски ръкописи, като някои от тях са в няколко варианта, с нанесени незначителни поправки и изменения от автора.




Непубликувани произведения (1903-1948)

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: „Напаст божия”, „Ветрената мелница”, „На оня свят”, „Гост”, „Андрешко”, „Пролетна измама”. Автори е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот - белег на несломената жизненост на българския национален характер. Героите на Елин Пелин са изключително жизнени, витални, устойчиви на превратностите на съдбата. Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край. Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор. Малко са Елин-Пелиновите разкази, в които няма комични отблясъци. Тъжното и смешното вървят ръка за ръка. Хуморът в разказите на Елин Пелин има социална основа и социална насоченост, той е оръжие на бедните срещу богатите, на човека срещу властта. Така в разказите на писателя от началото на века, чиято поетика е максимално избистрена и отработена според изискванията на реализма, се създава един художествен свят с ясно зададени параметри, един регионално-котловинен свят с национална и универсална значимост.




Българи от старо време

Роден в Копривщица, големият възрожденски писател принадлежи на различни култури – българската, руската и сръбската, взема от всяка по нещо и го връща щедро на читателите – в образи и идеи, в проза и публицистика, в художествено слово и революционно дело. Демократ по убеждения, Любен Каравелов формира своите социални възгледи и естетически пристрастия под влияние на голямата руска литература на деветнадесети век и на съпътстващата я напредничава революционна мисъл. Десетте години учение в Москва го изграждат и оформят като личност. Двете години в Сърбия и деветте в Румъния той посвещава на освободителното и културно-просветното дело на своя народ. В Русия младият Каравелов старателно се обучава и се подготвя за мисията на живота си. Зрелият човек и творец се отдава беззаветно на отечеството си и му служи всеотдайно – като председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), като съратник на Васил Левски, като другар и съмишленик на Ботев, като издател на революционните вестници “Свобода” и “Независимост”, като писател, публицист и идеолог. Каравелов оказва изключително влияние върху българската революционна емиграция в Румъния в най-критичното време на националноосвободителните борби и върху формирането на няколко поколения творци. Неслучайно “най-българската книга” за “най-българското време” – “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, носи посвещение “В памят на българският списател Любена Каравелова…”.
Разнообразни са творческите изяви на Любен Каравелов, темите и идеите на неговите произведения. Той е безспорният първенец в жанра на повестта във възрожденската ни литература. Заедно с него създават повести и драми Илия Блъсков, Добри Войников и Васил Друмев, а след него Вазов разработва късия разказ и романа. Онова, което характеризира прозата на Каравелов, е острокритичният поглед към действителността, както и майсторското пресъздаване в художествени форми и образи на традиционния бит и морал на предосвобожденския българин. Безспорните шедьоври в това отношение, а и с оглед цялостното творчество на писателя са повестите “Българи от старо време” (1867) и “Маминото детенце” (1875). Героите в тях носят типичните черти на своята епоха, на социалната среда, която ги е формирала, и едновременно с това са ярки, неповторими индивидуалности. Писателят подхожда към тях и пристрастно, и критично, от позицията на една добре осъзната комична дистанция. Той използва пъстрата палитра на хумора, иронията, карикатурата и гротеската, за да пресъздаде и пародира стила на времето, оставащо вече назад в миналото.




Из "Пряпорец и гусла" (1876)

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
В справочника „Из „Пряпорец и гусла” (1876)” намират място стихотворенията от „Пряпорец и гусла”, публикувана в поредицата „Библиотека за мало и голямо”.




Сън за щастие

Пенчо Петков Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Той е най-малкият син на видния български възрожденски деец, народен поет, общественик и демократ Петко Рачев Славейков. От 1866 до 1876 г. Пенчо е ученик в Трявна. По-късно учи в Стара Загора, където баща му е назначен за учител през 1876 г. През следващата година войските на Сюлейман паша отново завземат града и го опожаряват. Момчето се изгубва в пожара и преживеният ужас завинаги остава в спомените му.
След Освобождението семейството живее в Сливен и Търново, а от 1879 до 1881 г. – в София. Преместват се в Пловдив, когато Пенчо е петнадесетгодишен. От малък бъдещият поет слуша приказките и песните, с които майката приспива многобройната си челяд: петима синове и две дъщери. По-късно Пенчо Славейков помага на баща си в събирането на автентични образци от родния фолклор – песни, приказки, предания.
През зимата на 1884 г. Пенчо Славейков заспива на пързалката върху заледената Марица, изморен и изпотен от буйната игра. След силната простуда заболява от тиф. Три месеца се бори със смъртта и по чудо оцелява, но здравето му е невъзвратимо увредено. Частично парализиран, той е обречен цял живот да ходи с бастун, говори и пише с неимоверни усилия. Нещастието преобразява изцяло характера му – буйното, весело и енергично момче, „главатар на тайфа ученици”, се превръща в меланхоличен и самовглъбен юноша. Литературата се превръща в негова единствена утеха и духовна опора. Особено силно въздействие върху него оказва книгата на големия руски писател Иван С. Тургенев „Живи мощи”. Тя открива на физически непълноценния младеж „поезията на уединението”, „живата вода на вяра, че ще се събуди за живот онзи, на когото и чужди и свои гледаха като на мъртвец”. Идеята за непобедимостта и величието на човешкия дух, който преодолява страданието и излиза от него по-силен и извисен, мобилизира болния Славейков за борба – с живота и със себе си. По-късно под влиянието на творчеството на Фридрих Ницше, Хенрих Ибсен и Хайнрих Хайне този възглед се оформя окончателно като негова житейска и творчества философия. Силната творческа личност, горда в своята самотна борба се превръща в идеал на основателя на индивидуализма в българската литература.
През 1884 г. семейството се установява окончателно в София. През следващите години Пенчо Славейков продължава да учи и чете усилено, превежда руски поети за сп. „Библиотека Свети Климент”, публикува и свои оригинални творби. От 1890 г. той сътрудничи на Вазовото списание „Деница”.
Първата му стихосбирка с интимна лирика „Момини сълзи” излиза през 1888 г. Иван Вазов, най-големият литературен авторитет от това време, се изказва изключително ласкаво за „несумнения талант” на Славейков и пише, че в поезията му „блика струя от нова, игрива и нежна поезия”. Но естетическият критерий на 22-годишния дебютант е твърде висок, а стремежът му към художествено съвършенство – безкомпромисен. Още на следващата година, недоволен от стихосбирката, той се опитва да изземе от книжарниците останалите екземпляри и да ги изгори.
През 1892 г. на българския литературен небосклон се появява ново списание – „Мисъл”. В продължение на 15 години редактираното от д-р Кръстьо Кръстев издание ще бъде една от най-авторитетните трибуни в българския литературен и културен живот, а Славейков – един от най-известните и ерудирани сътрудници на списанието. През октомври същата година 26-годишният поет заминава в Лайпциг и Берлин. Вдъхновен от най-високите образци на античното и най-новото европейско изкуство, Славейков се отдава на активна творческа дейност – започва работа над поемата „Кървава песен”, сътрудничи редовно на сп. „Мисъл” и „Българска сбирка”, създава поемите си „Ралица”, „Бойко” и „Неразделни”, много от лиричните миниатюри от „Сън за щастие”. Като признание за неговия голям поетичен талант и забележителна личност през 1892 г. той е избран за председател на българската секция на Славянското академично дружество, а на следващата година вече е председател на Общото славянско академическо дружество.
Особено голям е неговият интерес към философските и естетическите възгледи на Йохан Волфганг Гьоте и Фридрих Шилер, Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау. Опознава творчеството на Ибсен, трудовете на Киркегор и Шопенхауер.
През 1895 г. смъртта на баща му поставя Пенчо Славейков пред особено тежко изпитание. По-късно поетът посвещава на своя родител и духовен учител стихотворението „Баща ми в мен” (публикувано в „На острова на блажените”, 1910) – ярко художествено свидетелство за синовна, човешка и творческа признателност.
През 1896 г. Славейков издава в Лайпциг книжка първа на „Епически песни” и започва подготовката на книжка втора, озаглавена „Блянове”, която излиза в София две години по-късно.
Славейков се завръща в България през 1898 г. Работи като учител в Първа софийска мъжка гимназия, като поддиректор (1901–1908) и директор (1909–1911) на Народната библиотека. В периода 1908–1909 г. е директор на Народния театър.
В една майска вечер на 1903 г. се запознава с Мара Белчева, която остава негова вярна спътница до края на живота му.
През 1907 г. излиза лирическата му стихосбирка „Сън за щастие”, както и поетическият сборник „Епически песни” – преработени и избрани стихове от „Епически песни” (1896) и „Блянове” (1898). Следват ги „На острова на блажените” (1910), преводната антология „Немски поети” (1911), първата и втората част на „Кървава песен”.
Пенчо П. Славейков умира на 28 май 1912 г. в курорта Брунате край езерото Комо в Италия. Костите му са пренесени в родината девет години по-късно.
За своето богато поетическо наследство Пенчо Славейков е предложен за Нобелова награда. Ранната му смърт (той умира на 46 години) го лишава от това голямо признание.




Под игото

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове. Романът „Под игото”, написан през 1894 г., рисува подготовката, избухването и погрома на Априлското въстание, както те се пречупват в живота и психиката на обикновените хора от Подбалканската долина. Сюжетът не е извлечен от исторически документи, в основното действие почти не се вплитат исторически имена. Въпреки това в романа се усеща общонационалният патос – изобразени са революционизирането на народните маси, превръщането на обикновения мирен българин в ентусиазиран бунтовник. „Под игото” е роман за цялостния битово-исторически живот на селищата и личностите (герои като Бойчо Огнянов, Рада, доктор Соколов, Кириак Стефчов, Мунчо, Колчо и Боримечката), въплъщаващи представата ни за „българското” в последния период на Българското национално възраждане. Неслучайно се счита за „национална епопея”, а авторът му за „патриарх” на българската литература. Илюстрациите са предоставени от Тодор М. Чипев, внук на Т. Ф. Чипев, първи издател на романа. До края на XIX столетие романът „Под игото” е преведен на основните европейски езици и навсякъде получава високи оценки, заслужени похвали.




Стихотворения (1915-1916)

В този справочник са поместени почти пълно най-ранните произведения на Христо Смирненски, което спомага за придобиването на по-ясна представа за идейно-естетическото развитие на поета, да се проследи пътят, който той изминава, тръгвайки от веселите и безобидни стихчета из ученическия живот. Ранното творчество дава пълна картина на постепенното и бързо съзряване и оформяне на поета, идейното му и художествено израстване. Това са първите стъпки на един младеж с неспокоен и търсещ дух, с будна мисъл, богато въображение и поетически усет. Това е началото на един разгърнал се талант.




Коледни песни




Стихотворения, пародии, сатири, сценки

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература.




Бай Ганьо

Алеко Иваницов Константинов (01.I.1863, Свищов – 11.V.1897, край с. Радилово, Пловдивска област).

Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872–1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа”, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм – изкачването на „Черни връх”, 27. VIII. 1895). Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека „Свети Климент”. Член на опозиционната Демократична партия, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки и статии в нейния орган в. „Знаме” от създаването му (1894). Убит е от наемници по политически причини.

Първата зряла творба на Алеко Константинов е „До Чикаго и назад”. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Той дава обещание в пътните бележки „До Чикаго и назад” (завършени през октомври 1893 г.), че ще тръгнем веднъж с бай Ганьо из Европа. „Бай Ганьо” започва да се печата в сп. „Мисъл” през април 1894 г. В „Мисъл” очерците са без заглавия и са в два дяла: „Бай Ганьо тръгна по Европа” и „Бай Ганьо се върна от Европа”. Също в „Мисъл” през 1895 г. е отпечатан и очеркът „Бай Ганьо прави избори”. В отделна книга очерците излизат през 1895 г. със заглавие „Бай Ганьо – невероятни разкази за един съвременен българин”, която е издадена от книжарницата на Пенчо В. Спасов в София. В тази книжка е включен и непубликуваният преди това в периодичния печат очерк „Бай Ганьо журналист”.

В настоящия справочник влизат всички очерци, които е съдържало изданието от 1895 г., както и фейлетоните, писани след излизането на Алековата творба, герой на които е бай Ганьо. Включен е и очеркът „Дружество „Въздържание”, които е включен сред произведенията, чиито герой е бай Ганьо, през 1936 г. със заглавие „Бай Ганьо основава въздържателно дружество”.




Невидими очи (1970)

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Неотдавна

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Творбата „Неотдавна”, която би могла да се нарече обширен мемоарен очерк, е първата белетристична творба на Иван Вазов. Тя не притежава фикционален сюжет и това нееднократно е посочено и от самия автор. Въпреки това нейният обем, който покрива общоприетата представа за размера на „повест” и тематичната й близост с най-популярната Вазова повест „Немили-недраги” определя „Неотдавна” именно като повест. „Неотдавна” е една от първите белетристични творби на автора, писани в пловдивския период от живота му (1881–1885). Там, в столицата на Източна Румелия Пловдив, Иван Вазов попада в творческа атмосфера, която дава силен тласък за насочването му към белетристиката. И той се поддава на стремежа на литераторите от този период да осмислят в художествените си творби току-що отминалите героични събития, довели до дълго лелеяната свобода. В Пловдив живеят и творят имена като Константин Величков и Захари Стоянов, които пресъздават в творбите си героиката на близката история, на Априлското въстание. Поради липсата на непосредствения опит от участието във въстанието произведението на Вазов дава един страничен поглед върху нещата. „Неотдавна” е една широка панорама на тогавашния живот. Връщането към „Неотдавна” в по-ново време показва, че мемоарите не притежават големи художествени достойнства, които да предизвикват цялостен естетически анализ. Въпреки това те са важен източник при изграждането биографията на Иван Вазов, както и за разкриване дейността на последния букурещки комитет. Някои критици откриват в повестта зародиша на идеята и някои от героите в „Немили-недраги” и „Под игото”. Като подзаглавие на творбата е поставено уточняващото изречение: „Лични и исторически възпоминания от събитията в 1876 година”.




Стихотворения (1919)

Стихотворенията от този справочник са публикувани предимно в „Българан”, „Сатър”, „Червен смях”, „Маскарад” и др. Много от тях имат само по една публикация. Текстът се публикуват според последната авторска редакция. В по-голямата си част включените стихотворения са сатирични и хумористични. В тях намира пълно и всестранно отражение злободневността. Много от героите му са действителни личности, а сюжетите почти винаги са изградени върху конкретни исторически събития и факти. Сатиричната поезия на Христо Смирненски повдига най-значителните, най-съществените въпроси от неговата съвременност.




Библия




Стихотворения в проза

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература. Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература, създател на галерия ярки, незабравими образи. Елин Пелин разказва за своите шопи, за своето село. Той си поставя като главна художествена задача да покаже „какво става на село”. Но неговият идеал е патриархалното българско село преди епохата на класово разслоение. Като художник с обострен усет за промените в бита и нравите на селяните, той вижда социалните процеси, които разрушават патриархалния модел и пораждат драмата на героите.




Нора

Повестта „Нора” има една-единствена публикация приживе на Вазов: Нора, повест от Ивана Вазов. Библ. „Духовна пробуда” № 8, Издание и печат на Петко Беловеждов, Пловдив, 1908 г.
При подготвянето на Паскалевите издания от 1921 г., чиито редактор е самият Иван Вазов, повестта „Нора” не е включена. Това недвусмислено говори да ниската оценка, която u дава самият автор. Тя е израз на консервативните страни в неговия мироглед.
Заглавието на произведението е заето от руското театрално заглавие на пиесата „Куклен дом” (1879) на големия норвежки драматург Хенрих Ибсен (1828–1906) – под това заглавие тази пиеса е била поставяна и у нас. „Нора” на Вазов е своеобразен български аналог на „Кройцерова соната” на Лев Толстой, но няма същата художествена стойност. Тя е един опит да се покаже вредното според Вазов въздействие на модерната литература върху традиционния български семеен морал.
Драмата „Куклен дом” („Нора”) е имала изключителна популярност в славянските страни през началото на нашия век. У нас деен пропагандатор на творчеството на норвежкия драматург е списание „Мисъл”.




Ранни разкази

В този справочни са включени десет от ранните разкази на писателя, писани между 1910-1912 година, които, макар да не притежават особени художествени качества, все пак са интересни за ония читатели, които искат да хвърлят поглед върху първите опити и началните търсения на един голям талант в българската литература. Приживе авторът не ги включва в своите книги. През 1928 година, когато пише 'Старопланински легенди', Йордан Йовков се връща към някои от ранните си разкази ('Една песен') с намерение да ги поправи, но след като ги прочита отново, той се отказва от тази своя идея. Единственият разказ, който поправя (всъщност пренаписва отново), е 'Овчарова жалба' и го включва в 'Старопланински легенди', воден единствено от желанието да не 'разваля' замислената композиция на книгата.




Стихотворения за деца

Гео Милев (Георги Касабов Милев - 15.01.1895, Раднево - след 15.05 1925 - София) Роден е в учителско семейство. Баща му изоставя учителството и урежда книжарница и издателство в Стара Загора. Следва романска филология в Софийския университет (1911-1912); продължава образованието си в Лайпциг (1912-1914), където слуша лекции по философия и по театрално изкуство и пише дисертация за Р. Демел. От детска възраст проявява интерес към литературата и рисуването. През 1907 г. в детското вестниче „Славейче” (бр.15 от 5.1.1907) е отпечатано първото му стихотворение. Като ученик в Старозагорската гимназия (1907-1911) издава ръкописни вестници, съставя сборници, които сам илюстрира, пише хумористични, патриотични и интимни стохотворения; подписва се Гео Милев, Гео Касабов, Георги Милич, Гео Милич. Ученическите му стихове са повлияни от творчеството на П. П. Славейков, когото смята за свой учител в поезията и естетиката.




Избавление

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което владее атмосфера на строг ред и патриархалност, уважение към религиозните и битовите традиции, отзивчивост към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Завършва местното взаимно и класно училилище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от И. Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията иа П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.
Стихосбирката „Избавление” е започната от Иван Вазов в Свищов и е довършена в Русе, където той като чиновник е преместен през 1878 г. Тази своеобразна трета книга отначало той е смятал да нарече „Дунавски песни”.




Мемоари

Роден в Копривщица, големият възрожденски писател принадлежи на различни култури – българската, руската и сръбската, взема от всяка по нещо и го връща щедро на читателите – в образи и идеи, в проза и публицистика, в художествено слово и революционно дело. Демократ по убеждения, Любен Каравелов формира своите социални възгледи и естетически пристрастия под влияние на голямата руска литература на деветнадесети век и на съпътстващата я напредничава революционна мисъл. Десетте години учение в Москва го изграждат и оформят като личност. Двете години в Сърбия и деветте в Румъния той посвещава на освободителното и културно-просветното дело на своя народ. В Русия младият Каравелов старателно се обучава и се подготвя за мисията на живота си. Зрелият човек и творец се отдава беззаветно на отечеството си и му служи всеотдайно – като председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК), като съратник на Васил Левски, като другар и съмишленик на Ботев, като издател на революционните вестници “Свобода” и “Независимост”, като писател, публицист и идеолог. Каравелов оказва изключително влияние върху българската революционна емиграция в Румъния в най-критичното време на националноосвободителните борби и върху формирането на няколко поколения творци. Неслучайно “най-българската книга” за “най-българското време” – “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов, носи посвещение “В памят на българският списател Любена Каравелова...”.
Разнообразни са творческите изяви на Любен Каравелов, темите и идеите на неговите произведения. Той е безспорният първенец в жанра на повестта във възрожденската ни литература. Заедно с него създават повести и драми Илия Блъсков, Добри Войников и Васил Друмев, а след него Вазов разработва късия разказ и романа. Онова, което характеризира прозата на Каравелов, е острокритичният поглед към действителността, както и майсторското пресъздаване в художествени форми и образи на традиционния бит и морал на предосвобожденския българин. Безспорните шедьоври в това отношение, а и с оглед цялостното творчество на писателя са повестите “Българи от старо време” (1867) и “Маминото детенце” (1875). Героите в тях носят типичните черти на своята епоха, на социалната среда, която ги е формирала, и едновременно с това са ярки, неповторими индивидуалности. Писателят подхожда към тях и пристрастно, и критично, от позицията на една добре осъзната комична дистанция. Той използва пъстрата палитра на хумора, иронията, карикатурата и гротеската, за да пресъздаде и пародира стила на времето, оставащо вече назад в миналото.




Празнични песни




Не ще загине

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

Стиховете от стихосбирката „Не ще загине” са писани през септември – октомври 1919 г. под влиянието на погрома и на тежките условия на мира. Издаването u е вид изявление на пряката обвързаност на Вазов със съдбата на България, въпреки че преди това е издал интимната си лирическа стихосбирка „Люлека ми замириса”.

През 1918 г., както и през последните месеци на 1917 г., Вазов не пише стихове за войната. Долавяйки че работите вървят зле, той губи вдъхновението си.

За заглавие на цикъла от следвоенни стихотворения авторът първоначално се е колебал между заглавието „О, майко” и „България не гине”.

Мотото на „Не ще загинат” е „Ce siecle est a la barre, et je suis son temoin”, което в превод на български значи: „Този век е на подсъдимата скамейка и аз съм неговият свидетел”.




Сливница

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Стихосбирката 'Сливница' започва със следното мото:

Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.

И. В.

В първото издание на 'Сливница', 1886, е поместен следният предговор:

На 7 миналий ноемврий пловдивските бърда чуха ековете на Сливница. Аз тръгнах.

И в Пловдив, който изпращаше с плач и с цветя крилатите дружини към българската граница, до съдбоносний при Пирот бой, на който се натъкнах (14 - 15 ноемврий), аз бях зрител на една велика епопея от героизми и самоотвержения нечути, които само свободата може да зароди в человеческите гърди, и отчаянието - да заяви.

Правдата първи път в тоя век се бореше победоносно с едно велико безчестие. Аз присъствувах на славата на България.

Кому се дължи тя? Кой военен гений изхвръкна из димът на борбата? Кой извърши тия чудеса? Кой изнесе подвига? Кой грабна победата? Кой направи възхитеното човечество да вика: осанна?

Едно лице. Кое? Българский войник. Как се вика той? Българский народ.

Покланям му се.

Пловдив. 9 януарнй 1886

И. В.

Във второто издание този текст е поместен отново, вечe с наслов 'Предговор на първото издание'. Добавен е и 'Предговор на второто издание':

Не ще ни дума, че ако книгата ни вижда тъй бързо второ издание, то това се дължи най-много на обстоятелството, в което се появи. Сливница беше съвременна, сиреч тя беше просто изражение на вълненията на българската душа през бурний период, който вчера едвам изминахме; тя беше слаб, но верен ек на господствующите чувства, които мъчително повдигаха трепетните народни гърди от Дунава до Олимп. Кои бяха тия чувства?

Две: възторгът за победата и скръбта за войната.

Последното беше по-живо.

А сега, когато опиянението от лаврите позамина, ние сещаме още по-болезнено лютата и кръвопускающа рана от тая братоубийствена война; всичката големина на злото, всичкий позор на светотатството, всичкий ужас на престъплението!... И като гледаме това ново издание на труда си, ние чувствуваме една вътрешна мъка, прилична на гризение, задето освежаваме, вместо да направим да се забрави, спомена на тая проклета война.

Както и да е, ние идем да благодарим публиката за съчувственото посрещане на нашите песни. Но колко бихме били по-честити, ако българската поезия да нямаше да възпява такова едно нещастие, нито славянската история - да запише такъв срам!

Пловдив, 20 февруарий 1886.

И. В.

В първото издание голяма част от авторовите бележки към стихотворенията са изнесени на последната страница. Във второто те навсякъде са дадени под линия. По отношение на съдържанието и подредбата на стихотворенията между двете издания няма разлики с едно изключение - от второто издание отпада 'Про-щавка'.

Стихосбирката 'Сливница' очевидно е писана спонтанно, под напора на непосредствените впечатления. Това е време, когато масово се създава поезия за войната. Книгата постига и своеобразен издателски рекорд за този период - двете й издания се изчерпват в разстояние на два месеца. Стихосбирката е издадена толкова бързо, че Вазов дори не печата в периодиката своите творби (както е обичайната му практика).

Въпреки че непосредствено след Съединението (което предшества Сръбско-българската война) Вазов е в политическа немилост като представител на източнорумелийските 'съединисти', той не може да остане безучастен зрител на съдбоносните събития и се отдава без остатък на патриотичния си порив. Голяма негова заслуга в тази книга е трезвата му преценка за истинските виновници за войната: поетът навсякъде говори против сръбската кралска институция, против сръбските буржоазни управници. В нея няма нито ред срещу сръбския народ, който продължава да бъде в съзнанието му един братски славянски народ, насила въвлечен в братоубийственото стълкновение. С това свое отношение Вазов става родоначалник на една хуманистична линия в нашата лирика за войните.

Към темата на тази стихосбирка Вазов се връща в свои по-късни творби: стихотворението '4-та годишнина на Сливница' от 'Сливница', пътеписния очерк 'Вискер планина', очерка 'Сливница. Възпоминания по случай един кървав юбилей' от 'Пъстър свят'. С отдалечаването на събитието у Вазов все повече надделява изразеното и в множество стихотворения от книгата огорчение от братоубийствения характер на тази война.

Вазовата стихосбирка намира възторжен прием всред най-широки читателски кръгове, както и всред професионалните литератори.

За изключителната популярност на Вазовите творби от тази стихосбирка говори фактът, че много от тях стават текстове за песни, а 'Новото гробище на Сливница' - на известния военен траурен марш.




Стихотворения, печатани през 1893-1899

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.




Стихотворения (1918)

Повечето от стихотворенията в този справочник са отпечатани за пръв път във в. „Барабан” и в. „Българан”. Много от тези творби са включени в първата издадена стихосбирка на Христо Смирненски – „Разнокалибрени въздишки в стихове в проза” (1918). Други стихотворения от справочника са отпечатани за пръв път след смъртта на поета – в сборника „Хр. Смирненски. Събрани съчинения” то 1958 г.




Тримата мускетари

Атос, Портос и Арамис, трима смели и дръзки мускетари от ротата на господин Дьо Тревил, са предизвикани от съдбата в коварна борба за спасяването на крал Луи XIII. Те трябва да провалят замисъла на кардинал Ришельо, целящ да злепостави френския монарх. Към неразделната тройка се присъединява и младият благородник Д'Артанян. Но когато той се влюбва в красивата и опасна шпионка на кардинала милейди Уинтър, мечтата му да стане мускетар изглежда почти неосъществима, а мисията за спасяване на краля — невъзможна...




Поезия

Пейо Яворов (Петко Тотев Крачолов) (1878–1914) Пейо Яворов е роден в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. През това време разпространява левите идеи сред младите хора, а след 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – в. „Дело”, в. „Свобода или смърт”, в. „Автономия”, в. „Илинден”. По-късно влиза в различни чети, с които многократно преминава границата на България и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. Заживява в София и със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време – сп. „Мисъл”. През 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения”. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Този справочник обхваща всички известни стихотворни творби на Пейо К. Яворов – оригинални и преводни. Приживе авторът е издал следните стихосбирки, в които са били отпечатани по-голямата част от стиховете: 1. Стихотворения. П. К. Яворов, Варна – 1901, Издание на Стефан Георгиев. 2. Стихотворения. П. К. Яворов. С предговор от Пенчо Славейков. Второ издание на Олчевата книжарница, София, 1904. 3. П. К. Яворов. Безсъници, София, Премия на сп. „Библиотека”, 1906–1907. 4. П. К. Яворов. Подир сенките на облаците. Отбрани стихотворения, София, Издание на Ал. Паскалев. 1910. Стихотворните преводи на Яворов не са събирани в отделна книга.




Нови екове

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Трите стихосбирки 'Под гръма на победите', 'Песни за Македония' и 'Нови екове' са свързани с Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. С патриотичен възторг Вазов възпява в тия сбирки счупването на веригите на отоманското робство и победния марш на българския войник. Мнозина обвиняват Вазов, че не успява да схване разликата в целите на войните - Балканската и Първата световна - и някъде изпада в краен национализъм.

При първото публикуване на стихосбирката 'Нови екове' през 1917 г. под заглавието ? има и второ название: 'Дисонанси'. На последната страница в една бележка Вазов обяснява, че когато е подготвял стихосбирката за печат е смятал в нея да включи отдел песни с лирически характер, които нямат пряка връзка с описаните в 'Нови екове' събития. В последствие се приема за по-удачно тези стихотворения да се отделят в самостоятелна стихосбирка.

Има данни, че първоначалното намерение на поета е било да озаглави стихосбирката 'Тутракан'.




Невероятните приключения на барон Мюнхаузен

През 1785 година в Лондон се появила на бял свят една малка книга за приключенията и пътешествията на барон Мюнхаузен. Читателите разграбили тази книга като топъл хляб. От петото английско издание немският писател Бюргер я превел на немски език и дълго време литераторите смятали, че той е нейният автор. Но през 1824 година животописецът на Бюргер открил, че истинският автор на книгата не е Бюргер, а Рудолф Ерих Распе, известен навремето си писател, археолог и естественик. Распе бил високообразован човек, роден в Хановер. Твърде отрано той заминал за Англия и там спечелил широка известност.
Човекът, който вдъхновил Распе да напише веселите си разкази, не е измислен. Той се нарича барон Карл Фридрих Йероним фон Мюнхаузен. Родил се през 1720 година в Баденвердер, близо до Хановер. Няколко години служил като кавалерийски офицер в руската войска и през 1737–1739 година воювал срещу турците. След като напуснал Русия, Мюнхаузен се прибрал в родния си град и там останал до края на живота си – 1781 година.
По сведенията, оставени от А. Елизен, учен от Гьотинген, барон Мюнхаузен с голямо въодушевление разказвал на приятелите си за своите необикновените и невероятни свои приключения и пътувания. Разказите му били фантастични, весели и наситени с парлива сатира. Те ходели от уста на уста из цяла Европа. Тези именно разкази е преразказал и обработил Рудолф Ерих Распе.
Илюстрациите в този справочник е нарисувал французинът Гюстав Доре, един от най-големите световни художници. Текстът се базира на преразказа на Ангел Каралийчев




Дисонанси (1891-1895)

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др.

Стихосбирката „Звукове” е поредната, излязла из под перото на Иван Вазов, в началото на която е поставено мото. В конкретния случай то е:

След „В чужбина” „Дисонанси” е другият голям цикъл от стихосбирката „Звукове”. Тъй като включва в себе си някои по-малки цикли, можем да го приемем за дял от стихосбирката. Той съдържа: стихотворението „Трънкосливката”, цикъла „Предпролетни сонети”, голяма поредица самостоятелни стихотворения и малките цикли „Какво мълвеше Монблан” и „Женевско езеро” (първият е печатан преди това в стихосбирката „Под нашето небе”). Като обяснение за заглавието на стихосбирката се дава разнородността на отразените в нея настроения. Иван Вазов е имал идея да издаде цяла стихосбирка със заглавие „Дисонанси”, но намеренията му се осъществяват едва до цикъл със същото заглавие в пределите на „Звукове”.




Стихотворения, печатани през 1888-1892

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.




Бъбречно-каменна болест

Бъбречнокаменната болест е широко разпространено заболяване, което представлява 50% от всички бъбречни заболявания. Тези заболявания през последните години зачестяват у нас и по света и имат голямо медико-социално значение. Няма раса или нация, пощадени от образуването на камъни в бъбреците и пикочните пътища. Боледуват и мъже, и жени (по-често мъже), но камъни в бъбреците често се срещат и в детска възраст. Основната цел на справочника е да даде на читателите по-широка информация за причините, видовете камъни, лечението и профилактиката на тези заболявания, както и исторически данни. Отредено е място и на лечение чрез традиционна медицина – фитотерапия.




Статии и бележки

Авторът на 'Старопланински легенди' и 'Вечери в Антимовския хан' не е обичал да дава интервюта, нито пък да прави изказвания по различни поводи. Нещо повече: той не е обичал и да пише статии. Със своите читатели Йордан Йовков е разговарял единствено чрез художествените си произведения. И все пак в справочника са поместени някои от малкото на брой статии, изказвания и бележки на автора, които имат предимно литературен характер.




Тайната градина

Франсис Ходжсън Бърнет (1849–1924) е родена в Англия, но е живяла в САЩ. Литературното си творчество започва на 17 години. Написала е повече от 20 книги за деца, най-известните от които са „Малкият лорд Фаунтлерой”, „Тайната градина”, „Малката принцеса”. Героите u са деца, които се борят с трудности, побеждават и израстват. Преводът от английски е дело на Светлана Комогорова-Кома и Силвия Вълкова. Илюстрациите са изготвени от Славина Пеловска.




Български народни приказки

В справочника са събрани едни от най-добрите приказки от ненадминатия български разказвач Ангел Каралийчев, създал един истински вълшебен свят. В него славни момци спасяват прекрасни девойки, юначни петлета побеждават без страх свирепи вълци, врабченца мечтаят за пъстри премени, гущерчета и змии притежават несметни богатства, в реките текат разноцветни води и ако си с добро сърце, като се окъпеш в тях, ставаш златен.

Ангел Каралийчев е роден на 21.08.1902 г. в гр. Стражица, обл. В. Търново. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор в различни вестници и издателства – в. „Кооперативна просвета” (1932-1944), изд. „Народна младеж” (1947-1952), в. „Литературен фронт” (1952-1953), изд. „Български писател” (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. „Нов път”, „Червен смях”, „Чернозем” и др., а по-късно и в сп. „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка” и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книги с разкази – „Ръж” (1925), „Жълтици” (1926), „Имане” (1927), „Сребърна ръкойка” (1935), както и на десетки книги за деца и юноши: „Ането” (1938), „Тошко Африкански” (1940), „Житената питка” (1948). Умира на 14.12.1972 г. в София.




Под нашето небе

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

Стихосбирката 'Под нашето небе' (с подзаглавие на вътрешната корица: 'Нови стихотворения') излиза през 1900 г. като издание на редакцията на краткотрайното старозагорско списание 'Надежда'. В първото издание е бил включен цикълът 'Какво мълвеше Монблан', който и според самия автор е стоял чуждо в тази стихосбирка. По-късно 'Какво мълвеше Монблан' става част от стихосбирката 'Звукове'. Стихосбирката носи името на първото стихотворение от нея. Темите, третирани от поместените в нея произведения са взети из българския живот и българската природа.

Известна част от стихотворенията са публикувани в сп. 'Надежда', което и издава стихосбирката. По-голямата част от останалите творби не са публикувани в периодиката, което при Вазов означава, че той е създавал книгата си за кратко време.

'Под нашето небе' не намира голям отзвук в литературните среди след издаването си. Като евентуална причина може да се приеме фактът, че списание 'Мисъл' набира скорост и атаките срещу Вазов от страна на авторитетния кръг около списанието засилват. Проблематиката във възприемането на стихосбирката идва от това, че разглеждането на проблематиката й не е достатъчно аналитична и задълбочена. Повечето литератори, заели се с разглеждането й, виждат в нея единствено неспособността на поета да съзре действителните нови социални проблеми и обвиняват Вазов в консерватизъм.




Пътешествията на Гъливер

Романът “Пътешествията на Гъливер” е написан в началото на XVII век, но въпреки многобройните си издания от тогава насам не спира да ни изненадва с откритията, обществено-политическите прозрения и социални пророчества, които авторът е втъкал в сюжета, образите и ситуациите. В случая не става въпрос за гениалните технологични измислици на Жул Верн, вдъхновили изобретателите от по-късните епохи, а за конкретни научни и практически факти. Малцина знаят, че “Пътешествията на Гъливер” е първата западноевропейска художествена творба, в която се споменава Япония и дори в нея се развива част от сюжета на произведението. Освен това в третата част на книгата – “Пътуване до Лапута, Балнибарби, Лъгнаг, Глъбдъбдриб и Япония”, Суифт описва с поразителна точност двата спътника на Марс, които учените наблюдават едва 150 години след първия тираж на “Пътешествията...” (Лондон, 1726 г.)! Идеята за написването на книга, която да осмее прекомерната наукообразност на съвремието, се ражда през 1713 г., когато една вечер Суифт и приятелите му Александър Поуп и Джон Арбътнот спорят за великото и незначителното, гигантското и дребното. 46-годишният вече утвърден публицист изтъква пред другарите си аргумента, че нищо в света не е голямо или малко, ако не бъде сравнено с нещо друго. Именно така съзрява идеята за “Пътешествията на Гъливер” – първият истински роман на Суифт, първото му задълбочено “гмуркане” в света на художествената проза. Книгата е оформена в четири части, на първите две от които литературните критици лекомислено слагат етикета “детска литература”. За третата и четвъртата нещата стоят по-иначе: там никой не се осмелява да отрече или омаловажи силата и мащаба на сатиричното изображение. Даже повечето от маститите й съвременни тълкуватели със страхопочитание се измъкват с баналната вече фраза, че “Гъливер” е може би най-недооценената класическа творба в английската литература.




Стихотворения и поеми

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Нови стихове (1963)

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Приказки и разкази за деца

Между младите български писатели от първите години на двадесетото столетие най-младият, но и един от най-проявените, дарен с будно обществено чувство, е Константин Константинов.
Едва осемнайсетгодишен, той редовно сътрудничи на „Българан”, „Българска сбирка”, „Наблюдател”, „Слънчоглед”. Не случайно народният поет Иван Вазов пожелава да се срещне с него и остава учуден, че новият автор е толкова млад, а такава зрелост е заключил в своите първи произведения.
През 1910 година Антологията на български поети, съставена от Димитър Подвързачов и Димчо Дебелянов, се закрива със стихотворения от Константин Константинов, тогава най-младият български поет, който вече скърби по изминалите дни.
Макар да е свързал името си – и като Душечка, и като К. Бродяга, и като Константин Константинов - с голям брой „стихотворения в проза”, той е автор и на не по-малко на брой стихотворения в отмерена реч - оригинални по замисъл и художествено изпълнение, плод на неподправено творчество.
Бавно се откъсва Константин Константинов от стихотворната реч и заживява в съзнанието на българския читател като автор на произведения, в които мъчно може да се определи кое взема превес: коравото българско слово или благородното чувство, движило ръката на поета, когато е писал своето произведение. Във всяка дума се чувствува утвърденият писател, за когото тя е придобила своето истинско, дълбоко значение и не би могла да бъде заменена с никоя друга.
Без преувеличение може да се каже, че прозата на Константин Константинов звучи като интимна поезия, вълнува като лирическа поема. Рядко в българската литература е имало такъв стилист, съчетал в своите разкази из градския живот прозрачната чистота на словото с изтънченото чувство, което се стреми да намери свой точен израз. Точността – това е другата особеност на неговия стил. Сам Константинов дели творчеството си на две: за деца и за възрастни, а всъщност повечето от неговите произведения се четат с еднакъв интерес както от възрастни, така и от деца – и може да бъдат полезни за естетическото възпитание както на едните, така и на другите.
Жаждата му да види света, да го опознае и разбере, рано го извежда в Париж. Там той среща старите свои „приятели”: Зола, когото превежда, преди още да е бил във Франция, Мопасан, Флобер, стига до Егзюпери, но не за да им подражава и да ги наподобява, а за да се поучи от техния богат, разнообразен опит и да почерпи още по-голяма вяра в своето, в оригиналното, което носи в себе си.
Наблюдения, парливи усещания, скръб по родината, тъга по миналото – най-остри чувства намират отражение в художествените му произведения. Но не по-малко говорят за своя преводач и неговите преводни книги. Те носят аромата на стила му: ту стегнат и измерен, ту задушевен и цветист. Възпроизвеждат чуждата класическа и съвременна литература на роден език – винаги жив, винаги изразителен.
Не е ли все едно какъв надслов имат тия книги, щом за техния превод се е грижил Константин Константинов? – Неговото присъствие сякаш ги прави и по-търсени, и по-желани от българския читател. От тях той черпи нови сили и естетическа наслада: учи се как да бъде по-издръжлив в битките на живота, по-мъдър във всяко свое начинание.
Мекотата и непринудената лиричност, характерни за дарованието на Константин Константинов, предполагат ония вътрешни преживявания, които определят неговия език. Но силата му не е само в своеобразието на този език, който придава особена прелест и очарование на цялото негово творчество. Тя е в онова здраво реалистично чувство, което лежи в основата на художественото му дело и го вдъхновява. Това реалистично чувство, през дните когато можеше да се говори за символизъм и у нас, го предпази от излишни увлечения и не му позволи да измени на своето творческо начало: да изгражда характера на всяко свое действуващо лице върху лични преживявания и много често сам да бъде герой на произведението си.
Вън от разказите, събрани в неговите книги за деца и възрастни, вън от стихотворенията му, оригинални и преводни, пръснати из българските списания, Константин Константинов е автор на множество изказвания и статии, написани на изискан български език, ценни и по мислите, които ги възвисяват, свидетелство за културата и интелигентността на писателя, който е бивал и редактор на художествения преглед на добри български списания.

София 1959                                                                                                                      Николай Лилиев




Почакай, слънце (1967)

Дора Петрова Габе е родена на 28 август 1886 г. в с. Харманлък, Варненска област. Дъщеря е на руския преселник - Петър Габе, общественик и публицист. Средното си образование Дора Габе завършва във Варна. През 1904 г. записва естествени науки в СУ „Св. Климент Охридски”. Учи френска филология (1905-1906) в Женева и Гренобъл. По късно става учителка по френски в Добрич. Заедно със съпруга си проф. Боян Пенев в периода 1911-1932 пребивава в Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Великобритания. През 1925 г. съвместно със С. Андреев редактира поредица „Библиотека за най-малките“. Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. В периода (1947–1950) е съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава. Освен това е представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.
Стихотворението „Пролет“ е първото, което Дора Габе публикува през 1900 г., в шуменското сп. „Младина”. От 1905 г. до 1906 г. в списанията „Мисъл”, „Демократически преглед“ и „Ново общество“ са поместени стихотворните цикли на поетесата, което е своеобразен творчески дебют. До края на 30-те години Дора Габе печата поезия за деца и възрастни, разкази, пътеписи, есета, импресии, театрална критика, публицистика, спомени за различни творци в списанията „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ и др., във вестниците „Слово“, „Епоха“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Съвременник“, „Вестник на вестниците“, „Дневник“, „Заря“, както и в детските: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Другарче“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др.
Първата стихосбирка на Дора Габе е „Теменуги“, редактирана е от Пейо Яворов, а неин съставител е съпругът u проф. Боян Пенев. В областта на детската литература дебютът на Габе е през 1921 г. в „Златна книга на нашите деца“ на Александър Божинов. Днес произведенията u за най-малките са се превърнали в класика.
Дора Габе развива активна преводаческа дейност до края на живота си. Превежда Адам Мицкевич, Мария Конопницка, Станислав Виспянски, Казимир Тетмайер, Юлиуш Словацки, Владислав Реймонт, Ян Каспрович, Хенрик Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Юлиан Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, Карел Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и много други. Езиците, които Дора Габе владее са полски, чешки, руски, френски, гръцки, а нейните творби са публикувани в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.




Лица от големите портрети

Киряк Цонев – дипломат, писател, преводач. Роден е през 1938 г. в село Нейково, Добричка област. Завършва гимназия в Каварна, Институт за международни отношения – Москва, специалност „Отношения с арабските страни”. Работи като дипломат в системата на Министерството на външните работи от 1965. Заема различни постове в посолствата на България в Сирия, Египет, Алжир; посланик на България в Алжир и Мавритания; първи консул в ОАЕ; началник отдел „Арабски страни” в Министерство на външните работи. Преподава в катедра „Арабистика” в СУ „Св. Климент Охридски” (сред основателите на катедрата); преподава във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Член на Съюза на преводачите в България; член на Съюза на българските журналисти; заместник-председател на Клуба на приятелите на арабските народи; член на Управителния съвет на Сдружение за насърчаване на двустранните отношения с Либия. Преводач от арабски език. Публикува преводи от арабски автори; статии и репортажи. Автор на книгите: „Докосване през времето”, 1995; „Жаравата ражда огън”, 1997; „Българо-арабските отношения”, 1999; превод на „Хиляда и една нощ”, 2002; „Българи и араби”, 2003; „Законът за скачените съдове”, 2004; „Лица от големите портрети”, 2005; „Ба'ал-гури – тайни и загадки”, 2005 (в съавторство с дъщеря му Мирослава); „Картата от кожения щит”, 2006 и др. Почетен гражданин на Каварна, 2006.




Скитнишки песни

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката 'Майска китка'). През 1870 г. в 'Периодическо списание на Браилското книжовно дружество' излиза и първото му публикувано стихотворение 'Борба'. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в 'Периодическо списание', списание 'Читалище', вестник 'Отечество', вестник 'Свобода' и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание 'Наука' - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла 'Епопея на забравените', стихотворенията 'Българският език', 'Към свободата', 'Не се гаси туй, що не гасне', 'Новото гробище над Сливница', повестите 'Немили-недраги', 'Чичовци', разказа 'Иде ли?' и др.

През 1897 г. Вазов става министър на народното просвещение в кабинета на Стоилов, отдръпвайки се от писателското поприще поради разочарованията, които му донася острата критика на романа 'Нова земя'. Известно време авторът остава верен на решението си да не твори повече.

През лятото на 1899 г. той прави няколкодневно пътуване из малката Стара планина към Искърския пролом и музата му се активира. Тогава той написва стихосбирката си 'Скитнишки песни', в която излага новите си настроения.

Поради тази причина Вазов е точен, когато слага подзаглавие на стихосбирката си: 'Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина'. Това са произведения, родени от съвсем конкретни наблюдения. Подобно на 'Италия' и 'В лоното на Рила' те отново в своята цялост представляват един своеобразен лирически пътепис.

'Скитнишки песни' е една от малкото Вазови стихосбирки с едно издание от периода преди войните. Родена за кратко време, от единни впечатления, той очевидно е смятал книгата си за нещо завършено в идеята и реализацията ?.




Книга за българите

Антон Тодоров Страшимиров (15.VI.1872, Варна – 07.XII.1937, Виена). Роден в семейството на зидар, преселник от Разложко. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земедеделското училище в Садово, но напуска. Редактира в. „Глас от Изток” (Бургас). През 1895 г. заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на X. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев редактира литературното научнопопулярно сп. „Праг” (Видин). Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактира в. „Реформи”, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда” (Търново) – от кн. 5, издава сп. „Културно единство” (Солун). През 1902 заедно с Т. Г. Влайков и Ил. Георгиев е един от основателите и редактор (през първите 2 г.) на сп. „Демократически преглед”. От 1901 г. издава сп. „Наш живот”. Участва в Балканската война, а през Междусъюзническата и I световна война е военен кореспондент; сътрудничи на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Редактира (1921) сп. „Наши дни”, което отразява културния живот в България след войните. Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека”. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал”. През 1926 г. под редакцията на Страшимиров излиза в. „Ведрина”. Страшимиров печата за пръв път през 1889 в сп. „Искра” (Шумен) – стихотворението „Мъчно, тясно ми е - простор ми дайте” с псевдоним Мирьо. Първия си разказ „Дулчев” (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 г. в сп. „Лъча” (Пазарджик). Сътрудничи на списанията „Ден”, „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Ново време”, „Социалист”, „Летописи”, „Просвета”, „Демократически преглед”, на вестниците „Развигор”, „Литературен глас” и др. Страшимировата писателска дейност е доста плодовита и най-разнообразна. Първата му книга „Смях и сълзи” (9 разказа, между които най-бележити са: „Кочаловската крамола”, „Данил”, „Анатема” и „Бойчова майка”), излиза във Видин през 1897 г. След нея почти всяка година издава нови книги. През 1899 г. романът „Смутно време”; през 1900 г. драмата „Прилепски светци”; през 1901 г. „Есенни дни”; комедията „Мрак” и драмата „Вампир”; през 1903 г. повестта „Кръстопът”, която е отличена от първия литературен конкурс у нас; 1904 г. – романът „Среща”; 1906 г. – драмата „Отвъд” и комедията „Свекърва”; през 1910 г. – „Песен на песните”; „Драми” т. I („Вампир”, „Ангелина”, „Къща”), „Драми”, т. II (сценки и драматически етюди), 1911 г. – „Св. Ив. Рилски” (историческа трагедия), „Над безкръстни гробове” (драми); 1916 г. – „Войни и освобождение”; 1917 г. - „Червени страници”, драмата „Към слънцето”; 1918 г. – „Книга за българите”, „В южните земи”, „Българи, сърби и гърци”; 1921 г. – романът „Бена”; 1922 г. – „Народ и поет [Христо Ботев]”; 1926 г. – „Преход”, и още други между които романът „Без път” (1919), драмата „Ревека” (1908), очеркът „Черньо” (1902). През 1919 г. книгоиздателството на Ал. Паскалев започва да издава съчиненията му и пуска един том („Етюди”) с разкази и очерци; през 1922 г. Министерството на просвещението издава „Антология” от негови творби, съдържаща 9 повести, 5 пиеси и 5 разказа; тази година (1929) книгоиздателство „Хемус” предприема ново издание на съчиненията на Антон Страшимиров, от които са излезли само три тома. Преиздавайки творбите си, Страшимиров внася в някои от тях известни поправки, а на някои сменя и заглавието. Така романът „Без път” по-късно става „Висящ мост”, повестта „Габровка” – „Еснафка” – „Щастието на един век”; разказът „В Кукуш” (из „Етюди”) – „Привет будни” (в „Преход”); „Бойчова майка” (из „Смях и сълзи”) – „Куда” (в „Етюди”); „Нашият народ” е из „Книга за българите”, а самата „Книга за българите” е разширена глава из „Войни и освобождение” (1916); „Вихър” пък е из „Войни и освобождение” и „Червени страници” и пр. За описателната си сбирка „Книга за българите” самият автор казва: „Етюдът ми „Ние, българите” (Увод на „Войни и освобождение”) възбуди интерес: от много страни ме подканиха да го разширя в самостоятелен труд. Така създадох тази си „Книга за българите”. Не мисля, че съм изчерпателен. И не се мъчих да бъда: книгата ми е първи опит от тоя род.” Коледа, 1918 г. А. СТРАШИМИРОВ




Статии и очерци

Eлин Пелин (Димитър Иванов Стоянов) (1877–1949) Роден в Байлово, Софийско, днес град Елин Пелин на 18 юли 1877 г. Истинското му име е Димитър Иванов Стоянов. Псевдонима си Елин Пелин взема под влияние на писателя Тодор Влайков и с идеята да представи горчивата истина за българското село, както е горчив пелинът. През 1895 г. излизат първите му печатни произведения -разказите „Мило е отечеството” и „На майчина гроб”. През първите години на ХХ век издава четири броя на списание „Селска разговорка”, което пише и редактира почти сам. Списанието има голям успех сред учителството, за което е предназначено. Назначен е на служба в Университетската библиотека от министъра на просветата Иван Шишманов и излиза първата му книга с разкази. В периода 1906-1907 г. е командирован е във Франция заедно с поета Пейо Яворов с мотива „да научат език и да видят европейска култура”, „да се поотракат”. Живеят в Нанси и в Париж. След завръщането си е назначен в хранилището на Народната библиотека. Между 1926 и 1944 г. работи като първия уредник на музея „Иван Вазов” в София. Участва в редактирането на хумористичния в-к „Българан” (1908-1909), на литературното списание „Слънчоглед” (1909). Редактор във в-к „Развигор” (1921-1924). Редактира детски издания като „Веселушка”, „Чавче”, „Светулка”. Член е на редакционния комитет на в-к „Септемврийче” (1945-1949). През 1940 е избран за председател на Съюза на българските писатели, както и е член на Българската академия на науките. Умира през 1949 г. в София като отдавна признат класик на българската литература.




Саломе

Превод на пиесата на Оскар Уайлд със същото заглавие. — Първа публикация: Оскар Уайлд. „Саломе”. Драма в едно действие. Превел от френския оригинал П. Яворов „Всемирна библиотека”. София. Книгоиздателство на Ал. Паскалев, 1910. — Втора прижизнена публикация: О. Уайлд. „Саломе”. Драма в едно действие. Превел от френския оригинал П. К. Яворов. Второ издание, София. Книгоиздателство на Ал. Паскалев, 1911 г. Към първото и към второто издание на пиесата Яворов помества в началото едно свое „Указание към българския превод” и едно преводно предисловие. Между текстовете от двете издания съществуват известни разлики. Двата предговора - „Указание към българския превод” и „Предисловие към отделното английско издание” - се дават според второто издание.




Пътеписи

Алеко Иваницов Константинов е роден на 1 януари 1863 г. в Свищов. Баща му Иваница Хаджиконстантинов е бил виден търговец, което дава възможността Алеко да посещава частните учители Емануил Васкидович и Я. Мустаков. В периода 1874–1877 учи в Априловската гимназия в Габрово. Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885).
Алеко Константинов е съдия (1885–1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886–1888) и съдия (1890–1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.
Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов — идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека Свети Климент“. Той е член на Демократическата партия, водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. „Знаме“ от създаването му (1894).
Алеко е известен с любовта си към пътуванията. През 1889 г. посещава Всемирното изложение в Париж, Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организирания туризъм — изкачването на Черни връх, 27 август 1895).
На 11 май 1897 г. е убит по политически причини от немците.




Как да живеем с... мигрената

Мигрената е заболяване, което според някои изследователи измъчва всеки десети човек, според други процентът е два пъти по-висок. Знае се, че силното страдание не е пощадила много известни исторически личности. От мигрена са страдали св. Павел, Юлий Цезар, Чарлз Дарвин, принцеса Маргарет и принцеса Даяна, Едгар Алън По. Днес едва всеки трети от страдащите от мигрена се обръща за помощ към своя лекар. Тази книга е предназначена за всички, които живеят и се справят с мигренозното главоболие. Тя запознава с различните медикаменти, които лекарите най-често предписват, дава ценни съвети как можете сами да си помогнете и с какво може да ви помогне природната медицина, как да разпознавате настъпването на мигренозния пристъп и как навременно да се справите с болката. В справочника са представени историите на много хора, които са излекували своята мигрена. Може би тя ще помогне и на вас да се справите завинаги с мъчителното мигренозно главоболие.




Големите убийства

Анна Леонидова Заркова – журналистка. Родена на 1.XI.1958 в София. Омъжена, съпруг Костадин, дъщеря Катерина, син Крум. Завършва Софийския университет 'Климент Охридски', специалност Българска филология, 1981. Работи като коректор в Българската телеграфна агенция 1982-1983; журналист във в. „Ком”, Берковица 1984-1986; журналист във в. „Транспортен глас” 1987-1989; във в. „166” 1989-1991; отговорен редактор на отдел „Криминален и съдебни новини” във в. „Труд” 1992. Носителка на званието „Журналист на годината” на в. „Труд” – 1992, 1993, 1997; носителка на наградата „Кристален орел” на Международния съюз на журналистите със седалище Ню Йорк 1998; носителка на наградата „Първенец в професията” на международната асоциация на жените журналистки със седалище Вашингтон 1999. Хоби стрелба с пистолет. Ползва руски и френски език.

От 14 години насам всяко правителство идва с обещанието, че ще отвоюва България от бандитизма. И в течение на мандата си непрестанно се хвали, че 'чисти къщичката', 'чупи гръбнака на Октопода' и 'лови акули в подземния свят'. После всяка новодошла власт обявява, че старата е хванала само някакви цаци, дребни раци и дори планктон. А през цялото време всичките управляващи са съмишленици за едно: че тоя, който сочи мръсотията в държавата, е по-опасен от оня, който я прави.




Проза, печатана приживе




Стихотворения (1920)




Приказки и разкази

Ангел Каралийчев е роден на 21.08.1902 г. в гр. Стражица, обл. В. Търново. Следва химия в Софийския университет, завършва дипломация в Свободния университет в София (1928). Работи като редактор в различни вестници и издателства – в. „Кооперативна просвета” (1932-1944), изд. „Народна младеж” (1947-1952), в. „Литературен фронт” (1952-1953), изд. „Български писател” (1952-1969). Започва да публикува през 1919 г. Сътрудничи на сп. „Нов път”, „Червен смях”, „Чернозем” и др., а по-късно и в сп. „Златорог”, „Българска мисъл”, „Венец”, „Детска радост”, „Светулка” и др. Пише разкази, пътеписи, приказки, както и авторизирани приказки и легенди от българския и чуждестранния фолклор. Автор е на книги с разкази – „Ръж” (1925), „Жълтици” (1926), „Имане” (1927), „Сребърна ръкойка” (1935), „Житената питка” (1948). Умира на 14.12.1972 г. в София.




Нещастна фамилия




Стихове

Димитър Иванов Бояджиев (1880—1911) е, един от първите български поети - майстори на елегията в нашата литература. Димитър Бояджиев е роден в Пазарджик в бедно и многочислено семейство. На 13 години остава сирак и е принуден да поеме издръжката на семейството си. Напуска училище и постъпва като писар в общината. Първите си стихове, в духа на социалистическото увлечение, праща на Димитър Благоев. През 1901 г., чрез ходатайството на Константин Величков, започва работа в Отделението за печата при Министерство на външните работи в София. Той е учредител и сътрудник в сп. „Летописи”. От руски превежда творбите на Михаил Лермонтов, Иван Тургенев, Максим Горки, Леонид Андреев, Иван Бунин, Фьодор Тютчев и други. По-късно работи като секретар на българското консулство в Марсилия, както и в Дирекция на печата. Самоубива се по лични причини. Димитър Бояджиев е един от най-драматичните поети в нашата лирика. Поезията му е тревожна, напрегната, конфликтна. Като душевни изживявания и емоционалност, тя се доближава до творчеството на П. К. Яворов и Димчо Дебелянов. Лириката на Бояджиев е отражение на една непрестанна борба, която разкрива сблъсъка на две противоположни начала – светлото, жизнерадостното начало, любовта към живота, към духовните ценности, красотата и щастието, от една страна и скръбта, носталгията, неверието, страха и ужаса от действителността, от друга.




Стихотворения

Добри Чинтулов е роден в Сливен през септември 1822 г. Израсъл е в бедно семейство. Първите си шестнайсет години прекарва в родния си град и учи в гръцко училище. Образованието си продължава в Търново (1938), където престоява само шест месеца, а след това се упътва към Букурещ. Там той учи гръцки при братята Христиди (гърчеещи се българи). Там научава, че има отпусната от руското правителство стипендия за българи, която той спечелва и заминава за Одеса. Образованието му там продължава около осем години, а след това завършва семинария. В България той се завръща през 1850 г. от тогава до 1871 година той учителства в Сливен е Ямбол. Той е унаследил своите заложби от майка си, а години по-късно в Одеса изпява една от най-задушевните си изповеди – стихотворението „Стара майка се прощава със сина си”. Одеският период от живота на Чинтулов е част от най-хубавите години от живота му, години богати на впечатления, наблюдения и преживявания. Той буквално израства на свобода (от 16-та до 26-та си година) под мощното въздействие на руската литература от първата половина на XIX век. Негови косвени учители са руските поети Пушкин, Лермонтов, Шевченко, Хомяков, Жуковски, Батюшков, Братински и др., от които се учи на патриотизъм, хуманизъм и художествено майсторство. През 1843, 1844 и 1845 г. в Одеса Добри Чинтулов окончателно написва първите си две революционни песни „Стани, стани, юнак балкански” и „Къде си, вярна ти любов народн”. Силно вълнуват и разпалват въображението и поетическата чувствителност на Чинтулов разказите за смелите борци, юнашките подвизи и героичната смърт на безстрашните и самоотвержени българи, които въставали за освобождението на родината от османската тирания. Историите се отнасят до гръцкото въстание – „Заверата” – през 1821–1827 г. Тези впечатления обаче бързо отстъпват място на непосредствените впечатления много по-силни от предишните, свързани с посрещането на руските войски през 1828–1829 г.




Стихотворения

Братята Димитър и Константин Миладинови са родени в малкия град Струга, който се намира близо до Охрид, на северозапад. Двата съседни града са люлка на древна образованост и стават водещ център за просветно и национално пробуждение за Македония. Майката била будна, умна жена, която имала впечатлителна певица на български народни песни. Баща им Христо Миладинов е беден стружки грънчар, които има многодетно семейство (шест сина). Димитър Миладинов е най-големият син в семейството, той е роден през 1910 г., а брат му Константин е най-малкият – роден е през 1830 г., три месеца след смъртта на баща им. Димитър се е учил първоначално в гръцкото училище в Струга, след това продължава учението си като послушник при игумена на манастира „Св. Наум”, а после отива в Охридското училище при даскал Димитър Мокрянина. Това образование не удовлетворява Димитър и през 1836 година той заминава за Янина, където учи в една от най-елитните за времето си гръцки гимназии. Той владее отлично гръцки и познава добре гръцката литература, става отличен елинист. Отделно владее италиански и донякъде френски. През останалата част от живота, освен просветителската дейност, той започва да учителства. Още при престоя си в Янина Димитър се замисля върху факта, че топографията на Епир е почти цяла славянска. Осмисля влиянието, което е упражнило славянството върху гръцкия народ и отражението му в езика им. Така се пробужда интересът към родното и симпатии към забравения народ. Константин Миладинов завършва същото начално училище, което е завършил и най-големият му брат. По-късно, през 1856 г., той отива в Одеса при преосвещения Инокентий, който е голям приятел на българите и главен радетел на одеското българско настоятелство. Той получава поддръжка за следване в Москва. В периода 1857–1860 г. (три учебни години) К. Миладинов е в Москва като студент в историко-филологическия факултет и се занимава със славянска диалектология. В свободното си време той работи в университетската и синодалната библиотека, където подготвя научна разработка на български език и история. В Русия Константин се движи сред славянофилите около Аксаков и дружи с другите български студенти там – Р. Жинзифов, Л. Каравелов, К. Геров и В. Н. Попович. Те издават „Братски труд” и се стремят да покажат на руската общественост борбите и страданията на българите и по този начин да подтикнат към братска помощ в свещената борба. Именно тогава Константин проявява поетическата си дарба и в „Братски труд”, „Български книжици” и „Дунавски лебед” печата първите си поетически произведения.




Цариградски сонети

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Стихосбирката „Цариградски сонети” излиза през 1899 г. като издание на софийския книжар Д. Голов. През същата година книгата претърпява още две издания, които обаче са просто препечатки или по-скоро допълнителен тираж. Една година по-късно стихосбирката е преведена на чешки език. Величковите „Цариградски сонети” са приети с внимание от българската културна общественост. Отзиви се появяват в най-известните списания, написани от видни поети и литератори: в сп. „Надежда” от Иван Вазов; в сп. „Мисъл” от Пенчо П. Славейков; в „Периодическо списание” от Ал. Теодоров-Балан и др. В началото на стихосбирката стои посвещение: „На свещената памет на своите родители посвещава труда си признателният им син.” Повечето от сонетите на Величков са запечатали впечатления и настроения от периода на доброволното му изгнаничество в Цариград, остров Халки (1893–1894), а останалите са писани в края на 80-те години, когато той е в Италия. Това е причината стихосбирката да се дели на дяловете „Цариградски сонети” и „Италиански сонети”. Част от сонетите на К. Величков са обнародвани в периодичния печат преди отпечатването на стихосбирката „Цариградски сонети”. Негов трибун са сп. „Денница”, сп. „Изкуство”, сп. „Библиотека Свети Климент” и др.




Италиански сонети

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Стихосбирката „Цариградски сонети” излиза през 1899 г. като издание на софийския книжар Д. Голов. През същата година книгата претърпява още две издания, които обаче са просто препечатки или по-скоро допълнителен тираж. Една година по-късно стихосбирката е преведена на чешки език. Величковите „Цариградски сонети” са приети с внимание от българската културна общественост. Отзиви се появяват в най-известните списания, написани от видни поети и литератори: в сп. „Надежда” от Иван Вазов; в сп. „Мисъл” от Пенчо П. Славейков; в „Периодическо списание” от Ал. Теодоров-Балан и др. В началото на стихосбирката стои посвещение: „На свещената памет на своите родители посвещава труда си признателният им син.” Повечето от сонетите на Величков са запечатали впечатления и настроения от периода на доброволното му изгнаничество в Цариград, остров Халки (1893–1894), а останалите са писани в края на 80-те години, когато той е в Италия. Това е причината стихосбирката да се дели на дяловете „Цариградски сонети” и „Италиански сонети”. Част от сонетите на К. Величков са обнародвани в периодичния печат преди отпечатването на стихосбирката „Цариградски сонети”. Негов трибун са сп. „Денница”, сп. „Изкуство”, сп. „Библиотека Свети Климент” и др.




Ранни опити (1874-1886)

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Стихотворенията на Константин Величков, включени в справочника „Ранни опити”, са писани в периода 1874–1886 г. Тези негови поетически творби не са издирени и проучени добре. Чрез тези произведения може да се изгради известна представа за образците, на които авторът се стреми да подражава, и за насоките на неговите творчески търсения. Когато се четат тези стихотворения, е редно да се имат предвид събитията в неговия живот от този период. Началото на литературното му дело е поставено по вреве на ученическите му години, във френския лицей в Галата сарай, където той изживява първите си патриотични вълнения. Отражение дава и участието му в подготовката на Априлското въстание.




В изгнание (1886–1894)

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Стихотворенията от справочника „В изгнание” са писани в периода 1886–1894 г. Тогава Константин Величков е бил извън пределите на страната. През юли 1886 г. той заминава за Австро-Унгария, където го заварва вестта за извършения в България на 9 август преврат срещу Алекссандър Батенберг и последвалия го контрапреврат веднага след това. Октомври същата година той заминава за Италия и живее там до 1889 г. като сменя няколко града. От Италия той се отправя за Цариград, където пребивава до падането на Стамболовия режим. През осемгодишния си престой в чужбина той непрекъснато пише стихове. Освен поместените в стихосбирката „Цариградски сонети” произведения той е написал десетки други стихотворения, които остават непубликувани. След време, когато се завръща в България, Величков публикува някои от тях в сп. „Летописи”, като поставя бележка: „Из неиздадената сбирка „В изгнание”. Други пък остават ненапечатани приживе на автора. Тези стихотворения носят датите на сътворяване и подредени по хронологичен ред могат да послужат за своеобразен поетически дневник. Преобладаващото чувство в тях е тъгата.




Тъги и радости (1897–1907)

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. В началото на юни 1894 г., когато К. Величков пристига в България, той отдава всичките си сили на обществено-политическа дейност. Този му период се характеризира с постигането на важни придобивки в областта на изкуството и културата, но това се отразява негативно върху неговото лично творчество. Той печата сравнително малко на брой произведения, които са писани главно в периода на неговото „доброволно изгнаничество”. Творческата му дейност се възобновява след ноември 1898 г., когато напуска министерското кресло. Той има активно участие в списването и редактирането на сп. „Летописи”, което фактически започва да излиза на 15 ноември 1899 г. Още в първия му брой е публикувано стихотворение на Величков. Това периодично издание се превръща в негов трибун за изява на поетичното творчество. Константин Величков бива назначен като дипломат в Белград (1902–1903), където той засилва творческата си дейност и още по-усилено сътрудничи на списанието. Когато го отзовават от сръбската столица, той загърбва за няколко месеца писането. Стихотворенията, събрани под името „Тъги и радости”, са писани в периода 1897–1907 г. Поетичните творби на Величков от този периода са между най-добрите му постижения в тази област. Именно произведенията, писани в този времеви откъслек, са били замислени като ядро на стихосбирката „Тъги и радости”, която обаче остава неосъществена. Стиховете, които включва настоящият справочник, не реконструира съдържанието на замислената от Величков стихосбирка, а само използва заглавието. То много добре отразява съществените особености на стихотворенията от този период. Творбите са подредени сравнително хронологически, а стихотворенията от цикъла „Крайморски строфи”, които са писани по време на неговия престой във френския град Мантон, са подредени съобразно намеренията на автора.




Басни

П. Р. Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Младият Петко променя фамилията си на Славейков, след като вижда славеи, които го впечатляват изключително много. Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), където разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Появата на оригиналната българска басня като художествено произведение датира от 50-те години на XIX век и се свързват с името на П. Р. Славейков. През 1852 г. писателят издава за първи път в България 140 Езопови и други басни. „Езопови басни” са от изключително значение за българската литература. В основни линии П. Р. Славейков се придържа към оригинала, но прави леки изменения най-вече в повествованието и поуката на баснята. Тези промени имат за цел да отразят духа на времето. Славейков успява да развие този жанр в българската литература, като използва похватите на народното творчество, на пословиците и поговорките.




Басни

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Басните на Константин Величков не са били обект на специално и задълбочено специализирано литературно проучване. Те се появяват сравнително рано – първите от тях са отпечатани в съставената през 1884 г. съвместно с Иван Вазов „Българска христоматия”. Там „бял свят” за читателите виждат „Орел и змия”, „Щука и котка”, „Приятелите”, „Левът учреждава съвет”, „Свиня под дъба” и „Два гълъба”. Няколко свои басни Величков включва в съставената от него през 1890 г. „Христоматия или сборник от избрани образци по всичките родови съчинения за горните класове на градските училища и на гимназиите”, както и в другата си „Христоматия за долните класове на средните училища и на гимназиите”, издадена през същата година. Част от тях са публикувани и във Величковата стихосбирка „Детска гусла”, издадена през 1894 г.




Детски стихотворения

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Лятото на 1894 г., след като се е завърнал в България от продължителното си изгнаничество, Константин Величков издава малка и изящно оформена стихосбирка – „Детска гусла”. Нейн издател е Христо Г. Данов, Пловдив. Това се явява една от първите български книги със стихотворения за деца. Началото поставят Петко Р. Славейков, В Попович и Иван Вазов. В детската стихосбирка са включени 65 стихотворения и пет от басните на автора. Тези детски стихотворения се оказват насъщна потребност за образователно-възпитателната работа. Много от произведенията са многократно препечатвани в различни периодични издания, христоматии, читанки, сборници. Отзивите са положителни, а най-добро впечатление като творба със засилен морално образователен заряд се посочва стихотворението „Мисли за нещастните”. Повечето от детските стихотворения имат дидактическо съдържание. Те целят събуждането на благородни чувства в малките читатели: състрадание и съчувствие към бедните, привързаност към родината, любов към труда, уважение към близките.




Драми в стихове

Константин Величков (Константин Величков Петков) е роден през 1855 г. в Пазарджик и умира на 03.XI.1907 г. в Гренобъл, Франция. Завършил е Цариградския лицей. Учителства в Пазарджик в периода 1874–1876 г. Преподава по български, френски език, история и география. Членува в революционния комитет в Пазарджик и заедно с Тодор Каблешков участва активно в подготовката на Априлското въстание. Арестуван и осъден на смърт. Няколко месеца е в затвора, но бива спасен от европейската комисия, разследваща беззаконията при потушаване на въстанието. През 1879–1885 е народен представител в Областното събрание. В IV обикновено Народно събрание (НС) е народен представител. По време на Стамболовото управление е политически емигрант във Флоренция, Италия, а до 1894 г. е „доброволен изгнаник” в Цариград. Назначаван е последователно за министър на обществените сгради и съобщенията (1894), на народното просвещение (1894–1897), на търговията и земеделието (1897–1898). Умира на път за Гренобъл, а две години след смъртта му костите му са пренесени в София. Константин Величков още от младежки си години е свързан с културата и литературата. Превежда драми на Виктор Юго, А. Пушкин и др. В края на 70-те години на XIX век става главен редактор на в. „Народний глас”. В столицата на Източна Румелия той развива усилена литературна дейност – пише драми, повести, разкази, стихотворения и статии. Той подема инициативата по изготвянето на двутомно издание „Българска христоматия” съвместно с Иван Вазов през 1884 г. През 1890 г. съставя две христоматии за началните и горните класове, а по-късно подготвя курс по всеобща история на литературата. В началото на деветдесетте се завръща отново в Цариград, където започва да пише спомените „В тъмница”. Редовен сътрудник е на списание „Мисъл”. Константин Величков инициира откриването на рисувално училище в София. Негов е и законът за депозиране на екземпляри (по два броя) от всички печатни произведения в Народната библиотека в София и Пловдив. Владее френски, италиански и руски език и превежда литературните класици от тях. Пише и литературна критика, в която прави творчески портрети на възрожденски писатели като Георги С. Раковски, Петко Р. Славейков, Васил Друмев, Григор Пърличев, Добри Войников, Любен Каравелов и Христо Ботев. Интересът на Величков към драматургията води началото си още от ученическите му години. Първата му реализирана авторска драма е „Невянка и Светослав”, която е поставена на сцена още през 1972 г., а от печат излиза през 1974 г. Постановки се играят в Цариград и Русе, публиката е очарована от драмата и това донася първата литературна слава на автора, както и първият му хонорар (необичайно явление за онова време). Величков продължава своята работа в областта на драматургията и в годините след Освобождението. Той не само продължава да превежда драматични произведения, но и пише няколко оригинални драми. Още през 1881 г. във в. „Народний глас” започва обнародването на неговата драма „Отечество”. След завръщането си в България той написва съвместно с Вазов малка двуактна комедия със заглавие „Господин Мортагон”, която също първоначално е отпечатвана като подлистници на в. „Народний глас”. Премиерата на театралната сцена на комедията е белязана с комедийна случка. Актьорът, който играел главната роля, ролата на Мортагон, не се явил и за да не се стигне до отлагане на представлението и скандал, на сцената се качил самият К. Величков. Салонът бил изпълнен с консули и видни личности, които приели пиесата много добре, фурорът бил пълен. Духовитостта на единия от авторите спасява пиесата. През 1882 г. Величков издава като самостоятелна книжка драмата „Виченцо и Анжелина, драма в пет действия”. Смята се, че сюжетът й е зает от сюжета на Хамлетовите „Ромео и Жулиета”. Тази, а и предходните драматични опити на автора, имат безспорно литературно-историческо значение. Сравнени с останалите произведения от този жанр до началото на 80-те години, когато са се появили, те биха могли да се посочат като сравнително добри постижения. Днес обаче не блестят с особени литературни качества. Като най-издържани драматични творби в сравнение с ранните му опити могат да се посочат трите му стихотворни драми „Хадерал”, „Опълченец” и „На морския бряг”.




Молитви

Константин Философ (роден в Солун, днес Гърция, през 827 г. – умира на 14.II.869 г. в Рим, днес Италия), които в монашеството си е наречен Кирил, и Методий (роден в Солун през 815 г. – умрял на 6.IV.885 г. във Велика Моравия) произхождат от знатни родители. За времето си е те получават солидно образование и заемат важни обществени длъжности. Кирил и Методий изпълняват три мисии – при сарацините, хазарите и моравците. Именно във връзка с една от тези мисии – моравската (863), братята съставят славянската азбука и превеждат от гръцки на славянски най-необходимите богослужебни книги. За съжаление оригиналите на тези преводи не са достигнали до наши дни. Счита се, че запазените по-късни преписи отразяват преведения от Кирил и Методий текст. Освен с преводи двамата братя оставят след себе си и авторски творби – слова и други религиозни текстове. Житието на св. Кирил било написано от св. Климент Охридски при непосредствено сътрудничество на св. Методий.




Слова и канони

Константин Философ (роден в Солун, днес Гърция, през 827 г. – умира на 14.II.869 г. в Рим, днес Италия), които в монашеството си е наречен Кирил, и Методий (роден в Солун през 815 г. – умрял на 6.IV.885 г. във Велика Моравия) произхождат от знатни родители. За времето си е те получават солидно образование и заемат важни обществени длъжности. Кирил и Методий изпълняват три мисии – при сарацините, хазарите и моравците. Именно във връзка с една от тези мисии – моравската (863), братята съставят славянската азбука и превеждат от гръцки на славянски най-необходимите богослужебни книги. За съжаление оригиналите на тези преводи не са достигнали до наши дни. Счита се, че запазените по-късни преписи отразяват преведения от Кирил и Методий текст. Освен с преводи двамата братя оставят след себе си и авторски творби – слова и други религиозни текстове. Житието на св. Кирил било написано от св. Климент Охридски при непосредствено сътрудничество на св. Методий.




Драски и шарки

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Двете книги на „Драски и шарки” на Иван Вазов са съвсем ново, оригинално явление в българската следосвобожденска литература със съвременна проблематика. Писани едновременно с „Под игото” и „Нова земя”, те изразяват съвсем друга тенденция в многопосочното и многообемно творчество на Вазов. Частите на сборника излизат в един преломен за политическата ни история момент – първата се появява месеци преди падането на Стефан Стамболов (началото на 1894 г., а на корицата е означено 1893 г., което всъщност е годината на печатане), а втората – по-малко от година след 18 май 1894 г. Отражение върху тематичната насоченост на очерците и разказите в „Драски и шарки” дават напрежението на епохата, политическите борби и негативните социални явления, породени от тяхната острота. Пред 1889 г. Вазов се завръща в България и се установява в София, където започва да издава сп. „Денница” (1890–1891). То му служи за трибуна, където помества редица свои разкази, които предизвикват гнева на управниците. Пребиваването на И. Вазов в Русия дава отражение върху сбирката „Драски и шарки”, но не в емигрантско противопоставяне на властващия режим, а в една принципна новост, която демонстрират произведенията в жанрово отношение. Конкретната критическа насоченост срещу негативните социални явления, сатиричността на творбите е само външен епидермален тематичен план. Авторът дава точна жанрова и тематична характеристика с последователно слаганото подзаглавие и под двете книги: „очерки из столичний живот”. Емигрантството на Вазов в Русия задълбочава познанията му по руска литература. „Драски и шарки” свидетелстват, че тогава той се е запознал по-обстойно с образци на популярен за времето на натуралната школа в руската белетристика жанр – „физиологическия” очерк. Жанрът се е появил през 40-те години на XIX век и се характеризира с доминираща урбанистична проблематика, с локализация по място или по социална принадлежност. Влиянието на „физиологиите” върху „Драски и шарки” се изразява в последователността при изобразяването преди всичко на „столичния живот”. Необходимо е да се има предвид, че по време на Вазовото емигрантство „физиологизмът” в чистия му научен вид е преодолян и синтезиран с ред преобразуващи го белетристични прийоми. Когато се завръща Вазов от Русия, столицата София е за него нова и „самостоятелна” социална действителност, на която той гледа с очите на „румелийски” литератор – тоест от позицията на полемично настроения срещу казионното, институционализираното и социално битие. Интелигент, свикнал с пъстротата на политическата многопосочност на обществения живот в Пловдив от периода 1880–1885 г. Въпреки отчуждеността в „Драски и шарки” Вазов е вече въвлечен в столичния живот. Прилично на редовите „строители на съвременна България”, които тук стават негови персонажи (представители на чиновничеството, интелигенцията или средната буржоазия, представени като социален типаж), той също е първо поколение столичанин. Тези хора са без спомени за предишното си битие и в това е една от особеностите на стремящата се да добие форма, да получи завършеност столична действителност. Този нов столичен свят е смешен с мащабите си, с прекомерната сериозност на обитателите си, със социалните си аномалии. Вазов не пропуска да отбележи и буржоазното високомерие на столичния жител спрямо коренната градска беднота („Наводнение”) или спрямо обграждащото София селско „шопско” население („Слугиня”). Сатиричната струя не трябва да пречи при долавянето на реализирания в тях изследователски стремеж да се обхване всестранно една нова социална действителност, да се проучат закономерностите й. Една от формите на очерковност в творбите от „Драски и шарки” е топографската точност в тях. Споменати са реално съществуващи редица улици, площади, градини и заведения в София. Непосредствено след появяването на първата книга то „Драски и шарки” тя предизвиква отзиви и в редица славянски страни. Например във втората книжка от 1895 г. е препечатана рецензия за първата от полския критик Титус Сопоцко, поместена в „Przeglad Powszhechny”. Независимо от широкия отклик, които предизвикват, „Драски и шарки” са прочетени по-внимателно и с вникване в социалната им проблемност едва след излизането на втората им част през 1895 г. Основно се прави паралел с произведението на Алеко Константинов „Бай Ганьо”. Сравняват си е двете книги на „Драски и шарки” помежду си, като критиците са единодушни, че в новата си книга Вазов е по-конкретен, по-„очерков”, по-свързан с политиката на деня.




Приказчици

П. Р. Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Младият Петко променя фамилията си на Славейков, след като вижда славеи, които го впечатляват изключително много. Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), където разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист.




Нрави и обичаи

П. Р. Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Младият Петко променя фамилията си на Славейков, след като вижда славеи, които го впечатляват изключително много. Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), където разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист.




Видено и чуто

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Сборникът „Видено и чуто”, издаден през 1901 г., не прилича по своя състав на предхождащите го две книги на „Драски и шарки”. „Очерки из столичния живот” са концептуално създадени и подредени, а в новата книга са включени разнотипни творби: очерци, разкази, спомени и един обемен пътепис (пътеписът „Мусала” не е поместен тук, той ще намери място сред справочниците с пътеписи). Творбите от „Видено и чуто” не са печатани в литературната периодика – в книгата е тяхната първа публикация. В своето списание „Летописи” Константин Величков отпечатва разказа „Дядо Йоцо гледа” като добавя и своя рецензия към него, в която нарича тази творба „най-хубавият разказ” и обещава на читателите втора част на сбирката „Видено и чуто”. Вазов не реализира този проект, но може би става въпрос за следващия сборник „Пъстър свят”, който първоначално е бил замислен като такава втора част. Новата книга на Вазов е приета благосклонно от литературната общественост, но не се появяват някакви задълбочени критически анализи на творбите. Положителните отзиви се състоят от суперлативни оценки, които не са подкрепени с никакви факти. Адмирацията от страна на повечето литературни издания се нарушава най-драстично от списание „Мисъл”. След появата на сборника „Пъстър свят” на страниците на списанието се появява статията на Стефан Минчев „Издребнял писател”, в която се прави съпоставка между тази сбирка и „Видено и чуто”. Тезата, която защитава С. Минчев е, че Вазов все още е много силен в сферата на спомените, където детайлно и точно успява да улови големите проблеми на епохата. Когато напусне тази сфера и се впусне в настоящето, в съвременното, той търси куриозното и отдава значение на дребната случка. Вазовият поглед върху съвременността не улавял духа на епохата и нейните характеристики. „Дядо Йоцо гледа” е разказът, който веднага след появата на „Видено и чуто” се откроява като едно от най-значимите Вазови къси белетристични произведения. Това остава непроменено и до днес. Сред статиите, свързани с творчеството на Вазов, в сп. „Нов живот” може да се открие една, която е посветена изцяло на образа на дядо Йоцо. Тя излиза през 1901 година и е подписана с инициалите „Г. П. С.”, което навежда на мисълта, че неин автор е Георги Стаматов. „А само четвърт век се измина от тогава! И възторгът на дядо Йоцо се обърна на пародия. Какво стана с тази девственица България? Излъга ли ни тя в своята невинност или ние грубо, цинично я изнасилихме? Какво стана с тези характери като Ботев и Левски, характери, които ний смятахме присъщи на българина? Мигар можа толкова скоро да се изроди цяло поколение... Защо, като вървиш из нашите улици, не виждаш ни едно умислено лице, на което да прочетеш страдание за тази нещастница – България? Да, ний можеме да споделяме радостта и възторга на дяда Йоца, ний можем само да му завиждаме, че той е изгубил зрението си, нищо не вижда и ще умре, като занесе със себе си образа на чиста и девствена България, каквато ний никога няма да я видим”. Такава присъда за съвременността дава Стаматов в статията си. Тя се характеризира със засилена критичност, но изразява начина, по който е бил разчетен при първата си публикация разказът.




Нова земя

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Романът „Нова земя” излиза за пръв път през 1896 г.: „Нова земя”, роман из живота на българите през първите години след Освобождението. Съдържанието му е групирано в седем части и е придружено от 19 илюстрации на Обербауер, Мърквичка, А. Митова и Канелла. Издаден е от централната книжарница на Т. Ф. Чипев в обем от 542 страници. Изданието от 1896 г. съществуват шест издания, които всъщност са шест тиража от по 1000 екземпляра на едно и също издание. За втори път романът излиза след смъртта на Иван Вазов през 1922 г. В бележките на редакцията (писани навярно с участието на самия Вазов) към публикувани в българската преса глави от произведението „Нова земя” е наречена „един вид продължение на „Под игото”. Същото заявява авторът в самия роман, където при появата на Иван Боримечката той припомня: „Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече от една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно...” В романа се появяват или се споменават и още много герои на „Под игото”, между които и главният герой на „Нова земя” Найден Стремски, които също има тясна връзка с „Под игото” – той е син на чорбаджи Марко Иванов. Първият роман рисува живота на българите в предвечерието на Освобождението, а вторият – живота на българите през първите години след Освобождението. В някои от моменти в „Нова земя” може да се открие връзка с разказа „Хаджи Ахил” и повестта „Чичовци”, което по един или друг начин свързва романа с всички ония произведения, чрез които Иван Вазов създава образа на своята Бяла черква. Разликата е в това, че в „Под игото” авторът използва Бяла черква и хората й като призма, през която пречупва живота на цялата нация и кипежа на подготовката за борба, а в „Нова земя” опожареното градче се появява като малка част от доста пъстрата картина на следосвобожденския живот на България. „В тоя роман аз описах първите прояви на политико-обществения живот в току-що освободената България и новите веяния, и новите нрави в свръзка и с Пловдивския преврат. В лицето на Стремски изобразих себе си. Впечатленията си от града Русе и от тогавашното русенско общество и особено от интелигенцията съм предал в писмото на графа Марузина. Описах в „Нова земя” и живота в канцеларията на губернатора. Всичко, каквото казвам тук, е вярно или presque (почти). Генералгубернаторът, който в романа се крие скромно под буквата А., е генерал Акимов. По-малко вярно от генерала Акимова съм описал началника на канцеларията графа Марузина. В действителност той се казваше граф Кутузов и беше един сприхав и злобен човек. С мене беше постоянно в натегнати отношения. Подигравателното стихотворение „Графу К.” в стихосбирката „Майска китка” от 1880 г. (в библиотеката на znam.bg стихотворението се намира в справочника „Из „Майска китка” (1880)”, раздел „Две епитафии”) е посветено нему” – пояснява самият Вазов. Вазов си е поставил за цел да изобрази върху конкретен исторически материал идейния живот на най-добрата част от българската интелигенция на фона на все по-широко обхващащата следосвобожденското общество нравствена поквара и пронизан откровено то обществено-политическите възгледи, симпатии и антипатии на своя автор. Естествено романът „Нова земя” предизвиква голям шум. Някои от отзивите са положителни, има хвалебствени рецензии, но голямо огорчение донасят на автора отзивите, които са рязко отрицателни. „Нова земя” е нападнат най-безпощадно, книгата предизвиква поток от хули, отричания и нападки. Вазов се огорчава и до известна степен обезсърчава от това отношение към произведението, което той самият смята за „по-добро художествено произведение от „Под игото”. Голямата част от критиците не само, че не са на това мнение, но изповядват крайната противоположност. Романът търпи и социалистическа критика заради демонстративно подчертаното отношение на Вазов към социализма като към благородно, но безпочвено и даже вредно за българските условия учение. Вазов се заема сам да обясни основната задача и замисъла на своя роман и произтичащите от това особености на композицията. Той написва бележка със заглавия „Г-н Вазовата „Нова земя” и критиците й по въпроса на Съединението и пр.”, излязла в сп. „Българска сбирка” от 1896 г., под която се подписва с инициалите В. С. В тази бележка той извежда две основни точки: (1) че „Нова земя” е роман не за Съединението, а за „живота на българите във всичките му главни проявления през цял един период”; и (2) че единството на романа се състои „в единството на господстващата мисъл, в целокупността на картината, а не в материалната свръзка на събитията със Стремски или Съединението”. Години по-късно в интервю от 1905–1906 „Из интимния живот на нашите знаменитости” Вазов се отказва от така категорично защитаваната преди теза и дава по-спокойна и реална оценка. Приема критиките относно целостта на романа, но категорично отхвърля като несъстоятелни обвиненията в пристрастност и партизанско изображение на Съединението.




Жития и слова

Предполага се, че Климент Охридски е роден в Югозападна Македония. Данните за живота му преди неговата дейност в Македония са оскъдни. Той е пряк ученик на Кирил и Методий. След смъртта на Методий (885) той идва в България. Борис изпраща Климент в Македония, за да организира културно-просветния живот. Борис I му подарява три имения, в които той да отсяда. Климент Охридски използва главно третото около Охрид, където и създава Охридската книжовна школа – първия славянски университет. За седем години (886–893) той обучава на глаголица близо 3500 ученици. През 893 г. е извикан от новия цар Симеон в Преслав, където бива ръкоположен за епископ на Величката епархия (Велека / Великия и Дрембица) в същата област, с титлата „Велички”. Така той става първия славянски епископ. Климент основава в Охрид с помощта на цар Симеон манастира „Св. Панталеймон” и още една църква, която после става архиепископско седалище. Фактически Климент Охридски е построил две от трите тогавашни охридски църкви. Той посещава Преслав и моли цар Симеон да го освободи от задълженията му като епископ, но получава отказ. Работещ над превода на „Триода”, Климент умира на 27 юли 6121 г. (916 г.) в Охрид. Погребан е в притвора на манастирската църква „Св. Панталеймон”, превърната около 1515 г. в джамия, а днес е руина. Останките му са пренесени в охридската църква „Св. Богородица Периблептос”, наречена след това „Св. Климент”. Скоро след неговата смърт епископ Климент е канонизиран за светец. В историята Климент Охридски е познат като черковен проповедник и организатор, като учител и книжовник. Свети Климент Охридски е един от най-значимите автори на старобългарски език, той пише жития, похвални слова, църковни химни, превежда църковни текстове.




Учително (Поучително) евангелие

Константин Преславски живее в края на IX и началото на X век. Той е старобългарски писател и църковен деец, представител на Преславската книжовна школа. Достигнал е епископски сан в черковната йерархия. Принадлежи към Симеоновия кръг писатели, ученик е на св. Методий, моравския архиепископ. Като книжовник той заема значително място в старобългарската литература, счита се за основоположник на химничната поезия в българската литература. Негови творби са „Учително (Поучително) евангелие” (893–894 г.), „Азбучна молитва”, „Проглас”, „Историкии”, „Служба на Методий”. Интересна е творбата „Азбучна молитва”, което е първото стихотворение в старобългарската литература. То е написано в дванайсетосрични стихове, които са организирани от азбучен акростих и е представител на т. нар. декламационен тип. Константин Преславски е основоположник и на историческите трудове в нашата литература. Този труд е разположен в края на „Учително евангелие”.




Шестоднев

Йоан Екзарх живее през IX–X век и също като Константин Преславски принадлежи към Симеоновия кръг книжовници. Сведенията за живота му са оскъдни, затова повечето информация се черпи от произведенията му. Творчеството му предполага отлично познание на гръцки, което навежда на мисълта, че е възпитаник на някоя от византийските образователни школи. Най-известните негови съчинения „Небеса (Богословие)” и „Шестоднев”. Първото е превод на съчинението на византийския писател и черковен песнописец Йоан Дамаскин. Второто също има предимно преводен характер, то е компилативно. Йоан Екзарх е автор и на няколко слова.




За буквите

Черноризец Храбър е живял през X–XI век. Той е работил в Преславската книжовна школа. Биографична информация за него няма, но името му се смята за псевдоним, използван от някой от другите изявени представители на школата. Някои смятат, че зад това име може да стои и самият цар Симеон I. Черноризец Храбър е автор на произведението „За буквите”, което е едно от двете произведения в старобългарската литература, заедно с „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма, които са изградени в завършен полемически стил и които дават значителна представа за епохата. В това произведение е застъпено основно защитата на славянската писменост от влиянието на чуждите, най-вече византийските среди, и на техните поддръжници в България. Вероятна причина за създаването на „За буквите” е Преславският събор от 893 г., на който славянската азбука и старобългарският литературен език са официално узаконени в богослужението и в дейността на държавните институции.




Жития

Евтимий Търновски (ок. 1325–1330 – ок. 1401–1412) е български патриарх (1375–1393), книжовник и обществен деец. Сведенията за жизнения му път са много оскъдни. Знае се, че е роден в Търново (дн. Велико Търново) и че е произхождал от рода Цамблаковци. Предполага се, че е учил в търновските манастири, след което продължил образованието си при Теодосий Търновски в Килифаревския манастир. Тук се запознал и с исихазма. През 1369 заедно със своя учител заминали за Цариград, където се свързали с най-изявените представители на византийската култура. Прекарал една година в Студийския манастир край византийската столица, който бил известен със своята богата библиотека и книжовни традиции. После заминал за центъра на източното православие и на византийската култура от онова време – Света гора. Живял е в един от най-старите светогорски манастири – лаврата „Св. Атанасий”, в чиято богата библиотека се намирали стари славянски ръкописи. Освен това получил достъп и до Зографския манастир. Евтимий Търновски бил заточен за няколко месеца на о. Лемнос заради противопоставянето му на опита на византийския император Йоан V Палеолог да обедини Източната и Западната християнска църква. След като бил освободен, се завърнал в Търново и се отдал на книжовна дейност в близкия манастир „Св. Троица”. Организирал т.нар Търновска книжовна школа, привличайки много ученици. Нейните традиции оставили трайна следа както в българската, така и в сръбската, румънската и руската средновековна литература. Благодарение на инициативата на Евтимий Търновски се поставя правописна реформа в българския език, чрез възстановяване на буквени знаци въз основа на стария Кирило-Методиев правопис и създаване на правописно единство. Творчеството на Евтимий Търновски е богато и разнообразно. Той е автор на голям брой жития, по-важните от които са посветени на българи или на личности, свързани с България – св. Иван Рилски, св. Петка Търновска, св. Иларион Мъгленски и др. Той е създател и на редица похвални слова и послания. Избран е за български патриарх около 1375 г., време изключително тежко за България – навечерието на нейното завладяване от османските нашественици. Развил извънредно активна дейност като предводител на Българската православна църква. Той проповядвал идеята, че страната може да бъде спасена, ако се отстрани съществуващата нравствена поквара сред населението. Борил се за възобновяване на монашеството чрез аскетизма и исихазма, чрез унищожаването на различните еретически движения и пр. При обсадата и завладяването на Търново от турците през 1393 се превърнал в абсолютен водач на народа. Заловен е от турците и заточен в Тракия. Предполага се, че последните години от своя живот Евтимий Търновски е прекарал в Бачковския манастир.




Похвални слова

Григорий Цамблак (ок. 1364–1420) е книжовник с висш духовен сан. Роден е в град Велико Търново. Произхожда от знатен търновски род Цамблаковци. Започва обучението си при патриарх Евтимий Търновски, а след което продължава да де образова в Атон и Цариград. В Цариградската патриаршия е на служба известно време. Като пратеник на патриарха изпълнявал редица църковни мисии в Молдова, Сърбия и други страни. В края на 1406 г. той заминава за Москва, където живее чичо му Киприан Цамблак. По време на неговото пътуване обаче чичо му починал. Г. Цамблак се намесва в обострения конфликт между Московското и Литовското княжество, заставайки на страната на литовския княз. Така с помощта на владетеля е избран за киевски митрополит през 1414 г. В книжовническата си дейност той съставя поучителни и похвални слова. Сред тях са: „Похвално слово за Евтимий Търновски”, „Слово за възнесение Господне”, „Похвално слово за Киприан” и др. Към делата му може да се отбележи и дейното му участие в разпространението на българската култура в Молдова, Сърбия, Литва и Русия.




Разяснение за буквите

Константин Костенечки (около 1380–първата половина на XV в.) е средновековен учител и книжовник. Практиката по време на средновековието хората да се именуват с името на мястото, в което са живели, кара учените да предполагат, че Костенечки е роден в с. Костенец, Софийско. Учил е в Бачковския манастир при Андроник. Ученик е и на патриарх Евтимий, където се запознава с традициите на Търновската книжовна школа. Там той научава гръцки език. Напуска Бачковския манастир заради зачестилите насилствени атаки на турците в Родопите и избягва в Сърбия през 1410 г. Сръбският крал Стефан Лазаревич приема радушно Константин Костенечки в страната си и му позволява да развива книжовна дейност. Негово дело е житието на Стефан Лазаревич, където историците и изследователите на средновековната книжнина откриват ценна информация относно нахлуването на османските турци на Балканския полуостров и битките, които провеждали с владетелите на балканските страни. Друго известно произведение на Костенечки е разяснението за буквите, за обучението в граматика на сръбския език. Там той предлага да се проведе реформа, идентична с промените, въвеждани от патриарх Евтимий в българския език, в правописа на сърбите. С неговото име се свързва и началото на един от литературните жанрове – пътепис. Той написва прототипа на познатите ни представители на жанра „Пътуване до Палестина”, което достига до нас в преписи от XVI в. В трудовете му се откриват много сведения за нравите, обичаите и бита на народите на Балканите от този период (края на XIV – началото на XV в.).




Пространно житие на митрополит Петър

Киприан Цамблак (приблизително 1330–1406) е духовник с висш сан и български книжовник. Той е чичо на Григорий Цамблак. Киприан е част от Килифаревската книжовна школа, основана от Теодосий Търновски, която през XIV век попада под влиянието на Търновската книжовна школа. Теодосий е учител на Евтимий Търновски, Дионисий, Киприан и др. Развитието на Търновската книжовна школа преминава през три етапа: първият е свързан със създаването на школата, занимаваща се главно с преводачество; вторият етап настъпва след смъртта на цар Иван Александър през 1371 г. и се свързва с дейността на Евтимий Търновски; третият етап настъпва след окончателното падане на страната под турско робство и продължава още няколко десетилетия след това. Този последен етап е свързан с емиграцията на книжовниците в съседни страни като Сърбия, Румъния дори и Русия, където заемат висши духовни постове и продължават своята книжовна дейност. Примери да това са Киприан Цамблак, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и Йоасаф Бдински. През 1375 г. Киприан Цамблак е киевски и литовски митрополит, а през 1390 г. става московски и всеруски митрополит. Работи за осъществяване на идеята за обединяване на всички християнски народи срещу османските завоеватели и свикването на Вселенски събор в Русия за тази цел. Приема идеите на Евтимий Търновски и провежда правописно-езикова реформа, ревизира богослужебните текстове. През 1472 г. е канонизиран за светец от Руската православна църква. Творческото му наследство се състои от агиографски съчинения, химнографски творби и послания. Известни негови произведения са „Похвално слово за Петър”, „Житие на московския митрополит Петър” и „Служба за Петър”. Под неговото ръководство върви съставителството на нов индекс на еретически книги, Московския летописен свод и др.




Разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски в Рила

Владислав Граматик е български книжовник от XV в., роден в началото на века и починал през втората половина. Развива делото си в западните земи. Родом е от Ново Бърдо, но напуска родното си градче и се установява в Кумановското село Младо Нагоричино. След време постъпва като секретар в намиращия се между Скопие и Куманово Жеглиговски манастир. Службата му му дава възможност да пътува из сръбските, българските и гръцките земи. Той е един от продължителите на делото на патриарх Евтимий Търновски и традициите на Търновската книжовна школа. Литературно-книжовната дейност на Владислав Граматик е свързана със съставянето на енциклопедични справочници с произведения на старобългарски и византийски автори. Общият брой на сборниците е четири с обем около 4300 страници. В наследство е оставил и авторски произведения, едно от които е запазено до днес – разказ за пренасяне мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир, известна като „Рилска повест”. Известен е и като преводач, като най-значително негово творение в областта е преводът на „Шестоднев” на Йоан Екзарх.




Молитва към Богородица

Димитър Кантакузин е книжовник от византийски произход, който работи през XV в. в западните предели на страната (България). Получил е солидно богословско образование. Животът и работата му се разгръщат сред южнославянските народи. Част от дейността му се свързва с популяризирането на обновения през 1460 г. Рилски манастир и превръщането му в манастирско и културно средище с общобългарско значение. Д. Кантакузин е автор на житие и служба на Иван Рилски, похвални слова и стихотворното произведение „Молитва към Богородица”, състояща се от 314 стиха. Просторната поетическа творба е била широко разпространена в българската, руската и сръбската литература. До момента са известни над двайсет български и сръбски преписа, дванайсет от които са от периода XVII–XVIII в. Най-старите преписи са от 1619 г. в ръкописен типик на Сава; от 1629 г. в ръкописен номоканон, който днес се съхранява в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”; от 1644 г. в следовен псалтир. В Русия молитвата към Богородица е отпечатана през 1660 г. в книгата „Анфологион”, московско издание.




Драми

Петко Юрданов Тодоров (26.IX.1879 – 14.II.1916) е роден в град Елена в чорбаджийско семейство. Фамилията му има роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Още в семейното обкръжение в него се формира широк кръг от интереси в областта на културата. В периода 1894–1895 г. е гимназиален ученик в Търново, а една година по-късно заминава за Франция, Тулуза, с брат си Христо Тодоров, където е приет да учи. В България се впуска в участия в литературни четения и групи и приема идеологията на социалдемокрацията. Във Франция се свързва с френските общественици, чете руска и френска литература. Там той сътрудничи на вестник „Ла Депеш”, а след завръщането си в родината (1897) започва да издава в. „Законност”, където публикува своите обществено-политически статии. Бива изправен пред русенския окръжен съд заради едно възвание против управляващото правителство и княза, но е освободен поради ненавършено пълнолетие. Завършва висшето си образование през 1904 г. в Лайпциг и Берлин, където е следвал литература, а по-рано в Берн, Швейцария – право. В България след пристигането си в началото на века попада под влиянието на д-р. К. Кръстев и П. Славейков, след което ревизира естетическите и обществените си възгледи. Първите му творби са разкази със социална тематика, а по-късно започва да твори в индивидуалистичен дух. Началните си опити публикува във в. „Другар” и в. „Съвременна младеж”, както и в списанията „Светлина” и „Искра”. Той е един от членовете на идейния и творчески кръг около списание „Мисъл”, заедно с П. Славейков, П. К. Яворов и д-р. К. Кръстев. Литературното му творчество е обвързано с вижданията на „Мисъл”. П. Ю. Тодоров е създател на нов жанр в българската литература – идилии. Първата му творба в този жанр е „Певец” (1899), с която се поставя началото на промяната в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В литературното си наследство той ни е завещал разкази, няколко драми и идилии. Основата на произведенията му са фолклорни мотиви, които той разработва и вплита в художествените си идеи. Драматургичните му творби разкриват романтичното и необикновеното в живота. Главни герои в идилиите му са независимите, гордите и волните личности, чрез които той създава обобщени образи-символи. Идилиите на Тодоров са невероятен синтез между поезия и проза, посредством умелото вплитане на приповдигната емоционалност, великолепна пейзажност и пъстра образност. Драмата „Зидари” е първата драматургична творба на Петко Ю. Тодоров, замислена е още през 1899 г. В първоначалните планове на автора тя е била в четири действия и е трябвало да се казва „Каманари”. Пълният текст е готов година и половина по-късно. Отпечатана е обаче след нанасянето на корекции по внушение на П. Славейков и д-р Кръстев, които четат ръкописа и правят някои препоръки, през 1902 г. в сп. „Мисъл”. В публикуваната драма броят на действията вече е три. Появата на „Зидари” предизвиква засилени дебати в литературно-критическите среди като се акцентира на мотива за вграждането. През 1908 г. драмата е поставена на цената на Народния театър за пръв път от тогавашния режисьор на театъра Йозеф Шмаха. „Самодива” е второто драматургично произведение на Тодоров. Започнал е да обмисля по сериозно и да разработва идеята за написването й веднага след издаване то на „Зидари”. И тази творба е публикувана за първи път в „Мисъл”. Авторът непрекъснато прави промени по „Самодива”, като най-многобройни и значителни редакции нанася през 1909 г., когато драмата влиза в подготвян от него самостоятелен том „Драми”. Това издание е реализирано от „Мисъл” през 1910 г. и в него са включени и драмите „Страхил страшен хайдутин” с подзаглавие „Драматически епилог в едно действие” и посвещение „На моя майстор Пенча Сламейкова посвещавам тая тиха песен” и „Невяста Боряна”, чието поставяне на сцената на Народния театър (12.IV.1909) е режисьорският дебют на Пейо Яворов. „Змейова сватба” е замислена като пиеса-приказка със заглавие „Змейово либе”, но по-късно се трансформира в драма с две действия. Първото й отпечатване е в книга втора на сборника „Драми” на „Мисъл” през 1910 г. с посвещение „На паметта на сестра ми Минка”. Последната драма, включена в този справочник, „Първите” е изградена на основата на реални събития, случили се в родния град на Тодоров Елена. Сюжетът се изгражда около продължителните борби на ограбваното и онеправдано население срещу чорбаджийската власт. Това въстание получава името „Джумхур” (въстание, безначалие), което в началото е прието от автора за име на творбата му. Отпечатана е за първи път в сп. „Мисъл” през 1907 г. с посвещение „Д-ру К. Кръстеву”, което в по-късните издавания отпада.




Идилии

Петко Юрданов Тодоров (26.IX.1879 – 14.II.1916) е роден в град Елена в чорбаджийско семейство. Фамилията му има роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Още в семейното обкръжение в него се формира широк кръг от интереси в областта на културата. В периода 1894–1895 г. е гимназиален ученик в Търново, а една година по-късно заминава за Франция, Тулуза, с брат си Христо Тодоров, където е приет да учи. В България се впуска в участия в литературни четения и групи и приема идеологията на социалдемокрацията. Във Франция се свързва с френските общественици, чете руска и френска литература. Там той сътрудничи на вестник „Ла Депеш”, а след завръщането си в родината (1897) започва да издава в. „Законност”, където публикува своите обществено-политически статии. Бива изправен пред русенския окръжен съд заради едно възвание против управляващото правителство и княза, но е освободен поради ненавършено пълнолетие. Завършва висшето си образование през 1904 г. в Лайпциг и Берлин, където е следвал литература, а по-рано в Берн, Швейцария – право. В България след пристигането си в началото на века попада под влиянието на д-р. К. Кръстев и П. Славейков, след което ревизира естетическите и обществените си възгледи. Първите му творби са разкази със социална тематика, а по-късно започва да твори в индивидуалистичен дух. Началните си опити публикува във в. „Другар” и в. „Съвременна младеж”, както и в списанията „Светлина” и „Искра”. Той е един от членовете на идейния и творчески кръг около списание „Мисъл”, заедно с П. Славейков, П. К. Яворов и д-р. К. Кръстев. Литературното му творчество е обвързано с вижданията на „Мисъл”. П. Ю. Тодоров е създател на нов жанр в българската литература – идилии. Първата му творба в този жанр е „Певец” (1899), с която се поставя началото на промяната в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В литературното си наследство той ни е завещал разкази, няколко драми и идилии. Основата на произведенията му са фолклорни мотиви, които той разработва и вплита в художествените си идеи. Драматургичните му творби разкриват романтичното и необикновеното в живота. Главни герои в идилиите му са независимите, гордите и волните личности, чрез които той създава обобщени образи-символи. Идилиите на Тодоров са невероятен синтез между поезия и проза, посредством умелото вплитане на приповдигната емоционалност, великолепна пейзажност и пъстра образност. Събраните идилии Петко Ю. Тодоров издава в самостоятелен сборник през 1908 г. Това първо събрано издание включва почти всички негови творби от този жанр – без десет. В по-късни времеви етапи авторът се връща към творбите си, за да нанася поправки. Самият той споделя, че му е трудно да редактира идилиите си, защото мъчно се влиза в „такова настроение”. Определя произведенията си като „чудно поетически сюжет”, който е „детински, неумело използван”. Авторът прави поправки и подготвя второ издание, в което указва дори местата на някои от идилиите сред останалите творби. Така подредени, според вижданията на Тодоров, произведенията са отпечатвани в последващите издания – 1918, 1923, 1942, 1945, 1948 г. Събирането и отпечатването на пълно издание на съчиненията на П. Ю. Тодоров е било замисляно още през 1922 г., а редактор е трябвало да бъде Александър Балабанов. Тази идея се реализира повече от трийсет години по-късно (1958), когато е подготвен тритомен сборник „П. Ю. Тодоров – Събрани произведения”. Редактори на изданието са Никола Фурнаджиев, Любен Георгиев и Николай Янков. Текстовете в настоящия справочник са публикувани според последните поправки, нанесени от автора, и в подредбата, която той е определил при последната им редакция.




Ранни творби

Петко Юрданов Тодоров (26.IX.1879 – 14.II.1916) е роден в град Елена в чорбаджийско семейство. Фамилията му има роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Още в семейното обкръжение в него се формира широк кръг от интереси в областта на културата. В периода 1894–1895 г. е гимназиален ученик в Търново, а една година по-късно заминава за Франция, Тулуза, с брат си Христо Тодоров, където е приет да учи. В България се впуска в участия в литературни четения и групи и приема идеологията на социалдемокрацията. Във Франция се свързва с френските общественици, чете руска и френска литература. Там той сътрудничи на вестник „Ла Депеш”, а след завръщането си в родината (1897) започва да издава в. „Законност”, където публикува своите обществено-политически статии. Бива изправен пред русенския окръжен съд заради едно възвание против управляващото правителство и княза, но е освободен поради ненавършено пълнолетие. Завършва висшето си образование през 1904 г. в Лайпциг и Берлин, където е следвал литература, а по-рано в Берн, Швейцария – право. В България след пристигането си в началото на века попада под влиянието на д-р. К. Кръстев и П. Славейков, след което ревизира естетическите и обществените си възгледи. Първите му творби са разкази със социална тематика, а по-късно започва да твори в индивидуалистичен дух. Началните си опити публикува във в. „Другар” и в. „Съвременна младеж”, както и в списанията „Светлина” и „Искра”. Той е един от членовете на идейния и творчески кръг около списание „Мисъл”, заедно с П. Славейков, П. К. Яворов и д-р. К. Кръстев. Литературното му творчество е обвързано с вижданията на „Мисъл”. П. Ю. Тодоров е създател на нов жанр в българската литература – идилии. Първата му творба в този жанр е „Певец” (1899), с която се поставя началото на промяната в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В литературното си наследство той ни е завещал разкази, няколко драми и идилии. Основата на произведенията му са фолклорни мотиви, които той разработва и вплита в художествените си идеи. Драматургичните му творби разкриват романтичното и необикновеното в живота. Главни герои в идилиите му са независимите, гордите и волните личности, чрез които той създава обобщени образи-символи. Идилиите на Тодоров са невероятен синтез между поезия и проза, посредством умелото вплитане на приповдигната емоционалност, великолепна пейзажност и пъстра образност.




Разкази и очерци

Петко Юрданов Тодоров (26.IX.1879 – 14.II.1916) е роден в град Елена в чорбаджийско семейство. Фамилията му има роднински връзки със семейството на Стоян Михайловски. Още в семейното обкръжение в него се формира широк кръг от интереси в областта на културата. В периода 1894–1895 г. е гимназиален ученик в Търново, а една година по-късно заминава за Франция, Тулуза, с брат си Христо Тодоров, където е приет да учи. В България се впуска в участия в литературни четения и групи и приема идеологията на социалдемокрацията. Във Франция се свързва с френските общественици, чете руска и френска литература. Там той сътрудничи на вестник „Ла Депеш”, а след завръщането си в родината (1897) започва да издава в. „Законност”, където публикува своите обществено-политически статии. Бива изправен пред русенския окръжен съд заради едно възвание против управляващото правителство и княза, но е освободен поради ненавършено пълнолетие. Завършва висшето си образование през 1904 г. в Лайпциг и Берлин, където е следвал литература, а по-рано в Берн, Швейцария – право. В България след пристигането си в началото на века попада под влиянието на д-р. К. Кръстев и П. Славейков, след което ревизира естетическите и обществените си възгледи. Първите му творби са разкази със социална тематика, а по-късно започва да твори в индивидуалистичен дух. Началните си опити публикува във в. „Другар” и в. „Съвременна младеж”, както и в списанията „Светлина” и „Искра”. Той е един от членовете на идейния и творчески кръг около списание „Мисъл”, заедно с П. Славейков, П. К. Яворов и д-р. К. Кръстев. Литературното му творчество е обвързано с вижданията на „Мисъл”. П. Ю. Тодоров е създател на нов жанр в българската литература – идилии. Първата му творба в този жанр е „Певец” (1899), с която се поставя началото на промяната в творчеството му и ориентиране към модерните европейски идейни и естетически течения, свързани с философията на индивидуализма. В литературното си наследство той ни е завещал разкази, няколко драми и идилии. Основата на произведенията му са фолклорни мотиви, които той разработва и вплита в художествените си идеи. Драматургичните му творби разкриват романтичното и необикновеното в живота. Главни герои в идилиите му са независимите, гордите и волните личности, чрез които той създава обобщени образи-символи. Идилиите на Тодоров са невероятен синтез между поезия и проза, посредством умелото вплитане на приповдигната емоционалност, великолепна пейзажност и пъстра образност. Разказите и очерците са събрани и издадени за първи път през 1942 г. от „Хемус”. В това издание не е присъствала единствено идилията „Дрямка”. Включените тук произведения са подредени хронологично, в зависимост от датата на написването им. Последната творба „Под липата” е незавършена от автора идилия.




Пъстър свят

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Произведенията от сборника „Пъстър свят” са възникнали главно през периода 1897–1902 г. и са били напечатани първоначално в списанията „Българска сбирка”, „Летописи”, „Надежда” и във в. „Мир”; само няколко от тях – разказите „След двайсет години”, „Тъмен герой”, „Епоха-кърмачка на велики хора” и сладкодумен гост на държавната трапеза” – имат по-ранна дата: първият е напечатан в списание „Българска сбирка” през 1894 г., а останалите са публикувани още през 1890 и 1891 г. в редактираното от самия Вазов списание „Денница”. Сборникът „Пъстър свят” е излязъл от печат през месец август 1902 г. със следното посвещение: „Изказвам явно дълбока и гореща признателност към многоуважаемия г-н Ив. Ев. Гешов, че с щедрата си материална помощ улесни издаването на тая книга. София, 31 юли 1902 г. Иван Вазов.” Идеята да съставянето на този сборник е възникнала през пролетта на 1902 г. При подготовката на сборника „Пъстър свят” Вазов е направил значителни промени в текста на повечето творби. Тези промени най-често се заключават в съкращаване на някои не нужни подробности и описания или в добавяне на отделни думи и изрази, а понякога и на цели пасажи, чрез които се доразвиват и някои идеи или се допълва характеристиката на героите; в други случаи поправките засягат предимно композицията; променени са и заглавията на отделни разкази; направени са голям брой стилистични поправки. През 1921 г., в края на живота си, Вазов се връща още веднъж към сборника „Пъстър свят”, включвайки го – с известни промени в състава – като т. XI от последното издание на своите съчинения. Тук той изоставя единайсетте си пътеписа : „Искърски пролом”, „Своге”, „Един наш черноморски бисер”, „Велико Търново”, „Волът”, „Седем престола”, „Мургаш”, „Юмрючал”, „Богдан”, „Една родопска усоя” и „Из Владайското усте”, които малко по-късно биват поместени заедно с други пътеписи в т. XVII на същото издание под общото заглавие „Живописна България”; в замяна на това добавя разказите „Епоха-кърмачка на велики хора” и „Сладкодумен гост на държавната трапеза”, останали до този момент извън неговите сборници с разкази. Работата на Вазов над текста във връзка с подготовката на т. XI от неговите съчинения се изразява главно в осъвременяване на езика и правописа. Придържал се е към установените и установяващите се тогава правописни норми на книжовния език (много от тогавашните правила са отпаднали или са изменени днес, поради което в настоящия текст се откриват несъответствия със съвременните правописни норми – бел. екип znam). Поради несъмнеността на Вазовото участие при подготовката за печат на т. XI от изданието на неговите съчинения от 1921–1922 г., всички произведения в настоящия справочник са публикувани по текста от това издание, като не са направени никакви промени в състава и реда.




Утро в Банки

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот – 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Сборникът „Утро в Банки” е излязъл от печат в края на месец септември 1905 г. с подзаглавие „Добродушни разкази”. По всяка вероятност той е бил замислен в началото на същата година. В едно съобщение, напечатано във в. „Вечерна поща”, март 1905 г. под наслов „Нова сбирка от разказите на Иван Вазов”, може да се прочете следното: „Както се научаваме, скоро ще излезе от печат сбирка от най-новите разкази на Иван Вазов под заглавие „Разкази и комедии”. Сбирката ще съдържа 14 илюстровани разкази с илюстрации от 14 наши художници.” Вероятно заради влошеното здравословно състояние на Вазов работата над книгата се е забавила. С течение на времето е бил изменен първоначалният замисъл и самото название на сборника. В септемврийската книжка на „Българска сбирка” се съобщава, че Вазов вече е напълно здрав и подготвя „нова сбирка от стари и нови разкази и очерци под наслов „Утро в Банки”. Произведенията, поместени в сборника „Утро в Банки”, са писани главно през периода 1900–1905 г. Само няколко разказа са създадени през 90-те години на XIX век: „На карантина” (1893), „Нощ във вълшебен замък” (1894), „Емма” (1894), „Апостолът в премеждие” (1895), „Бъдни вечер в столицата” (1895) и „Великденско размишление” (1899). С изключение на разказите „Запалените снопи” и „Емма” и на повестта „Една одисея из Делиорман” всички останали произведения от сборника „Утро в Банки” са били обнародвани предварително в периодичния печат – най-често в списанията „Българска сбирка”, „Летописи”, „Илюстрация Светлина”, „Български преглед” и във в. „Мир”. При подготовката на сборника „Утро в Банки”, както и при подготовката на сборника „Пъстър свят” Вазов е направил на места значителни поправки в текста: съкращавал е отделни думи, изрази и по-големи пасажи, правил е някои допълнения, преработвал е понякога началото или края на творбите, зачертавал е или е добавял някои обяснителни бележки, променял е заглавията на отделни разкази, внасял е многобройни стилни поправки. В много от случаите поправките засягат езика и правописа. Тук, както и при работата си над сборника „Пъстър свят”, Вазов е отстранявал редица архаични и диалектни форми, както и някои ненужни русизми. В края на своя живот Вазов се връща още веднъж към сборника „Утро в Банки”, за да го включи като т. XII в последното издание на съчиненията си. Този том излиза от печат през лятото на 1921 г., малко преди смъртта на Вазов. С изключение на пътеписа „На върха Свети Никола” и пиесата „Кандидати на славата”, които са преместени в други томове на изданието, построено съобразно жанрово-хронологическия принцип, тук са включени всички останали произведения, съдържащи се в първото издание; добавки или провени в реда на творбите не са правени. При подготовката за печат на т. XII от своите съчинения Вазов е извършил промени над текста, състоящи се главно в правописни и стилистични поправки. В настоящия справочник творбите са публикувани според последната творческа воля на Иван Вазов. Спазен е съставът и подредбата на творбите от сборника „Утро в Банки” според текста от т. XII на последното издание на Вазовите съчинения от 1921–1922 г.




Басни

Стоян Николов Михайловски (07.I.1856, Елена – 03.VIII.1927, София) е роден в стар високо просветен род. Негов баща е Никола Михайловски, който е известен възрожденски деец, учител, преводач, писател, съдия и законодател със завидно образование и завършен докторат по философия в Москва. Известен член на фамилията е Иларион Макариополски – чичо на Стоян Михайловски. Образованието си С. Михайловски започва в Търново през 1865 г. Учи заедно с Константин Величков в Цариград във Френския султански лицей „Галата сарай”, който завършва през 1972 г. Още там започва да се проявява и в литературата, публикувайки свои неща в цариградското сп. „Читалище”. Следва право във Франция (Ексан-Прованс). След Освобождението се завръща в България, където работи на различни служби – адвокат, съдия, редактор на в. „Народний глас”, учител по френски в средни училища, а по-късно обучава по френски и студентите в Историко-филологическия и Юридическия факултет на Висшето училище (СУ „Св. Климент Охридски”). Работи и в Министерството на външните работи като началник отделение, както и в Министерството на правосъдието като главен секретар. Бил е член на БАН, народен представител и председател на Върховния македоно-одрински комитет в периода 1901–1903 г. Има условна присъда заради статията срещу княз Фердинанд „Потайностите на българския дворец”, отпечатана през 1904 г. във в. „Ден”. Към неговото литературно творчество могат да се причислят различни жанрове в сатирично-публицистичния стил и в поезията. Известен е със своите басни, афоризми, епиграми и пародии. Негова е заслугата за възобновяването на кратките сатирични форми в българската литература. В тази част от литературното си творчество той е силно злободневен и афористичен. Поетичните му произведения са изтъкани от библейски и митологични мотиви. Може да се открие стремеж към постигане на синхрон и единство между поезия, философия и политика. Интерес в неговото творчество представляват проблемите за противоборството между Бог и Сатана, добро и зло, живот и смърт, свобода и несвобода. Изследователите на творчеството му извеждат като лайтмотив превеса посредствеността и потисничеството, както и постоянното непостигане на свободата. Най-ключови и емблематични негови творби са басните „Бухал и светулка”, „Секира и търнокоп” и „Орел и охлюв”, които и до днес за залегнали в образователната програма. Негов е и химнът на българската просвета и култура – стихотворението „Кирил и Методий”. Всички истини за живота, представени чрез неговия светоглед и светоусещане, са изложени в „Книга за българския народ”. Неговите произведения са служили за извор на информация при изучаването на българската народопсихология заедно със Записките на Захари Стоянов и изследванията на Иван Хаджийски. Използвал е и различни псевдоними, с които се е подписвал под творбите си –Драгостин Истров, De Profundis, Викентий Розенберг, Ст. Стрелков и др.




Поезия

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.




Преводи

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.




Статии, спомени, разговори

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.




Писма

Мара Белчева е една от първите български поетеси и една от най-образованите за времето си дами в България. Тя завършва средното си образование във Велико Търново. След това учи във висшия девически институт във Виена, а малко по-късно завършва филология в същия град. За кратко време работи като учителка в Русе и София. Още съвсем млада се омъжва за Христо Белчев – министър на финансите в правителството на Стефан Стамболов. След смъртта на съпруга си, тя става спътница на Пенчо Славейков до края на живота му. Освен поетеса, Мара Белчева е и преводачка. Тя превежда произведения от Фридрих Ницше – „Тъй рече Заратустра” (1915), Герхарт Хауптман – „Потъналата камбана” (поставена 1922) и др. През 1907 г. издава стиховете си. Творчеството й не е голямо по обем, но заема изключително важна роля в българската „женска” поезия. Нейните стихове са интимни и нежни, посветени на човешката близост и доверие. Споменът за Славейков озарява поезията на Мара Белчева със съзнанието, че духовната връзка е неизчерпаема и непреходна. Изповедното начало, характерно за ранните стихове на поетесата, по-късно се свързва с размисли върху вечните човешки въпроси.




Черната стрела

Робърт Луис Стивънсън (1850—1894) е роден в Единбург, Шотландия. Учи за инженер и работата му е оценена високо, но поради влошеното си здраве се насочва към правото. Никога не практикува професията си, защото авантюристичният му характер го отвежда в Калифорния, а от там - на островите Самоа, където умира само на 44 години. Сред най-известните му произведения са „Островът на съкровищата”, „Доктор Джекил и господин Хайд”, „Черната стрела”, „Отвлеченият” и др. Преводът от английски език е на Невяна Розева.




Баскервилското куче

Сър Артър Конан Дойл (1859–1930) – бащата на най-известния детектив Шерлок Холмс, е роден в Единбург. Дипломирал се като лекар, той открива истинското си призвание в писането. Творчеството му е събрано в седемдесет тома. Артър Конан Дойл придобива световна слава с романите и разказите за Шерлок Холмс, а „Баскервилското куче” и „Знакът на четиримата” са безспорно сред най-прочутите му творби. Преводът е на Тодор Вълчев. Този разказ дължи много на моя приятел г-н Флечър Робинсън, който ми помогна при разработването на общия план и при уточняването на редица местни особености – А. К. Д.




Робин Худ

Робин Худ - господарят на Шеруудската гора и закрилник на бедните - е най-обичаният герой от староанглийските балади. "Принцът на крадците" е обект на много книги, филми и песни, но най-известната и пълна интерпретация на неговия живот е написана през 1912 г, от английския писател Хенри Гилбърт. Преводът е на Жана Тотева.




Капитан Немо

Жул Верн е роден на 8 февруари 1828 г. в Нант, Франция. Влечението към мореплаването и морските приключения писателят наследява по майчина линия – майка му е от известна фамилия на корабостроители и морски капитани. В “Капитан Немо“ (1870) Жул Верн представя един от първообразите на днешните супергерои – а именно капитан Немо. Неговата подводница “Наутилус“ (по името на парната подводница на американеца Робърт Фултън), вдъхновява много изобретатели. А първата подводница, задвижвана изцяло с електрическа тяга, построена през 1886 г., е кръстена в чест на подводницата на капитан Немо. Превод от английски Александър Хрусанов




Светослав Тертер. Роман из българската история в края на XIII век

Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София).

С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”.

В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др.

В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?”, както и неговите незабравими романи „Под игото”, „Нова земя”, „Казаларската царица” и „Светослав Тертер”.

Романът „Светослав Тертер” е плод от увлечението на Иван Вазов по средновековната история на България, което характеризира творчеството му от началото но XX век. Тогава той реализира няколко посещения в старата столица (Велико Търново), откъдето се заражда и идеята му да се занимае с миналото на родината. В края на „Светослав Тертер” авторът е поставил годината 1902 г., което обаче не е точната дата на завършване на произведението. Всъщност идеята за романа или дори началото на работата по него е тогава, но окончателно завършен текстът е през 1907 г. За първи път е отпечатан през 1907 г. от Книжарницата на Т. Ф. Чипев.




Ранно поетическо творчество (1843–1869)

П. Р. Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Младият Петко променя фамилията си на Славейков, след като вижда славеи, които го впечатляват изключително много. Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), където разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. В настоящия справочник са събрани ранните поетически творби на Петко Р. Славейков, които са групирани в две части – първата се състои от произведения, които са завършени, публикувани от писателя като завършена редакция или подбрано за публикуване, а във втората са поместени ранни опити и други редакции.




Поезия

Георги Стойков Раковски е виден български възрожденец и революционер. Рожденото му име е Съби Стойков Попович. Сменя името си на Сава Стойков Попович, но повече е известен като Георги Сава Раковски. Роден е в будно занаятчийско семейство в град Котел. Обучението му започва в килийното училище в родния град и по-късно продължава при Райно Попович в Карлово. През 1837 г. постъпва във Великата школа в Цариград. След големи премеждия, свързани с революционната му дейност и участието му в различни събития, той се установява във Франция. Иска да продължи образованието си там, но не успява, след което се завръща в Котел и продължава по един или друг начин революционните си идеи. Организира собствена чета от дванайсет души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да подтикне българското население да се присъедини към руските войски. Поради оттеглянето на руските войски той е принуден да разпусне четата и се укрива в дома си в Котел. През този престой Георги Раковски замисля най-голямото си поетично произведение – поемата „Горски пътник”. Неговото първо реализирано поетично произведение е стихотворението „Постъп българский”, написано през 1855 г. в Свищов. В последствие Раковски заминава за Букурещ, а по-късно за Нови Сад, където издава първият български революционен вестник „Българска дневница”. С него се поставя и началото на българската революционна журналистика. През престоя си замисля в. „Дунавски лебед”, издава „Предвестник горского пътника” и започва отпечатването на поемата „Горски пътник” (1857). Проблеми с турското правителство, което настоява да бъде арестуван и съден, го принуждават да замине за Одеса, където учи в Духовната семинария. През 1860 г. се връща в Сърбия (установява се в Белград), където реализира издаването на в. „Дунавски лебед” (1860–1861) и довършва отпечатването на „Горски пътник”. През 1862 г. Георги Раковски създава Първата българска легия, която взима участие в сблъсъците между турци и сърби. Продължава революционната си журналистическа дейност с издаването на в. „Бъдущност” (1864) и в. „Бранител”. Повечето му периодични издания са били отпечатвани и на чужд език (френски, румънски и др.), с което цели привличането на световното обществено внимание върху българския въпрос. Негово дело и „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято”. Г. С. Раковски умира от туберкулоза в Румъния (покрайнините на Букурещ). Георги Раковски пише своя подробна автобиография, част от която е публикувана в началото на справочника.




Зряло поетическо творчество (1870–1889)

П. Р. Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията. Младият Петко променя фамилията си на Славейков, след като вижда славеи, които го впечатляват изключително много. Петко Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Емануил Васкидович), където разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник „Гайда“ (1863–1867), вестник „Македония“ (1866–1872), списание „Ружица“ (1871), сп. „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872–1873), „Звънчатий глумчо“ (1872), в. „Шутош“ (1873–1874), „Костурка“ (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в църковна борба и става един от ръководителите й. По-късно е учител в българската екзархия. През 1873 г. създава известната поема „Изворът на белоногата“. Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. В настоящия справочник са събрани зрелите поетически творби на П. Р. Славейков. Сред тях са известни и изучавани в училище произведения като поемата "Изворът на белоногата" (1873), стихотворението "Жестокостта ми ся сломи" (1873), "Сурвакня" (1878), римуваният анализ на населените места "Поместни прокобения" (1876), много хумористични и болезнено сатирични творби, както и детски стихотворения, най-популярното от които е "Малък Пенчо" - посветено на сина му известният поет символист Пенчо Славейков. Негови са и болезнено критичните стихотворения "Не пей ми ся" (1870) и заклеймяващото "Не сме народ, не сме народ, а мърша...". Стихотворенията са групирани според перода, годината в която са написани. По този начин може да се улови развитието на творчеството на автора, промяната на музата, преминаването през злободневието, фолклора, любовта, привързаността, политическото и умелото им преплитане. В творчеството му могат да се открият много познати мотиви, подети и дообработени от други български поети. Петко Славейков е основна фигура в раждането и развитието на българската художествена литература.




Марш

Стефан Стамболов (31.I.1854 – 6.VII.1895) е роден във Велико Търново. Родителите му са от Трявна. Започва да се образова в родния град, а по-късно се мести в Одеската семинария (1870–1872), но не завършва. Революционната мисъл е закърмена още от детството в Стамболов – баща му е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и споделя идеите на Капитан Дядо Никола Филиповски (1853). Важен е фактът, че С. Стамболов израства сред революционери като Христо Иванов – Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунето и др. Взима участие в почти всички борби за политическа независимост през 70-те години – член е на БРЦК в Букурещ, включва се в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). След Освобождението Стефан Стамболов влиза в Народното събрание и през 1880 г. заема длъжността заместник-председател, а по-късно и председател на НС. От 1888 до 1894 г. е министър председател на България. Като държавник е известен с провежданата от него националистична политика. Работи за укрепването на дипломацията, икономиката и на държавническата мощ на страната. Влиза в конфликт с Русия и княз Фердинанд и намира смъртта си пребит от политически врагове. През есента на 1875 г. е отпечатана стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”, произведенията в която не са подписани от автора. Това предизвиква спорове относно авторството на някои от творбите. Друг опит за събиране на творбите си Стамболов не е осъществявал. Стихотворенията му са публикувани главно във вестници – в. „Нова България”, в. „Остен”, в. „Свободен печат”, в. „Целокупна България” и др. Датировките на отделните творби посочват, че някои от тях са писани още през 1873 г., но първата си публикация Стамболов реализира през 1875 г. в сп. „Читалище”, където публикува стихотворението „Пияница”.




Вечен спомен – безсмъртна душа

Стефан Стамболов (31.I.1854 – 6.VII.1895) е роден във Велико Търново. Родителите му са от Трявна. Започва да се образова в родния град, а по-късно се мести в Одеската семинария (1870–1872), но не завършва. Революционната мисъл е закърмена още от детството в Стамболов – баща му е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и споделя идеите на Капитан Дядо Никола Филиповски (1853). Важен е фактът, че С. Стамболов израства сред революционери като Христо Иванов – Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунето и др. Взима участие в почти всички борби за политическа независимост през 70-те години – член е на БРЦК в Букурещ, включва се в подготовката на Старозагорското въстание (1875) и на Априлското въстание (1876). След Освобождението Стефан Стамболов влиза в Народното събрание и през 1880 г. заема длъжността заместник-председател, а по-късно и председател на НС. От 1888 до 1894 г. е министър председател на България. Като държавник е известен с провежданата от него националистична политика. Работи за укрепването на дипломацията, икономиката и на държавническата мощ на страната. Влиза в конфликт с Русия и княз Фердинанд и намира смъртта си пребит от политически врагове. През есента на 1875 г. е отпечатана стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова”, произведенията в която не са подписани от автора. Това предизвиква спорове относно авторството на някои от творбите. Друг опит за събиране на творбите си Стамболов не е осъществявал. Стихотворенията му са публикувани главно във вестници – в. „Нова България”, в. „Остен”, в. „Свободен печат”, в. „Целокупна България” и др. Датировките на отделните творби посочват, че някои от тях са писани още през 1873 г., но първата си публикация Стамболов реализира през 1875 г. в сп. „Читалище”, където публикува стихотворението „Пияница”.




Видрица

Видрицата е едно малко каче с железни халки и с клуп отгоре, което може да събере пет-шест оки вода. Тая видрица носят закачена на ръката си циганките, които ходят от къща в къща, та просят. В нея събират всякакъв материал за ядене: айран, ишумик, сирене, варени тикви, артисала гозбица и прочие, и прочие, каквото си изпроси, та я подарят. И затова моето описание нарекох „Видрица”, защото има описано за българи, даскали, ученици, попове, училища, черкви, воеводи, хайдути, дангули, арнаути, разбойници, турци кръвопийци, цигани и прочие. 12 юлий 1894 г. Свещеник Минчо Кънчев с. Арабаджиево, Старозагорска околия




Криворазбраната цивилизация. Смешна позорищна игра в пет действия

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции в драматургията са възприети и от последователите му Васил Друмев и Иван Вазов.




Въцаряванието на Крума Страшний

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Поевропейчване на турчина

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




По неволя доктор

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Стоян войвода след падението на българското царство

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Диманка или вярна пръвнинска любов

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Чорбаджията

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Райна княгиня

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Разкази 1901-1921

Иван Минчов Вазов (27.VI.1850, Сопот - 22.IX.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” - първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове - цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Справочникът съдържа разкази на Иван Вазов от последния период на живота му (1901-1921), които не са били публикувани в неговите сборници с белетристични творби. Тези произведения допълват представата на читателя за крупното и многостранно дело на Вазов и за пореден път разкриват страстната и всеобхватна любов на писателя към България. Разказите са поредното доказателство, че Вазов е живял с болките и радостите на своя народ, с неговите борби и стремежи. Произведенията могат да бъдат разделени на две големи групи. Едните са писани в периода 1902-1914, а другите са публикувани между 1901-1921 в периодични издания – вестниците: „Мир”, „Малък дневник”, „Напред” и списанията: „Българска сбирка”, „Духовна пробуда”, „Листопад”.




Цветна градинка

Стоян Стойчев Русев (02.II.1866 – 16.I. 1936), с псевдоним Дядо Благо, е роден в Малкотърновското село Заберно в многодетно семейство (той е деветнайсетото дете). Образова се в Сливенската гимназия, а по-късно работи като учител в селата Орман, Мемиш Суфулар и в Бургас. По-късно е главен учител в училище „Кирил и Методий” в София (1903–1925). Първоначално започва да твори стихове за деца (1884) под влиянието на И. Вазов и К. Величков, а от 1889 г. и за възрастни. Издава списание „Градинка”, в което публикува свои неподписани гатанки, скороговорки и превежда по една приказка от Братя Грим, които илюстрира. Сътрудничат му Цанко Церковски, Иван Вазов, Васил Попович и др. През 1906 г. започва издаването на вестник „Славейче”, където използва псевдонимът Дядо Благо. Във списването на вестника си сътрудничи с другия известен детски автор Стоян Михайлов Попов (Чичо Стоян). Първата му книга с гатанки излиза в рамките на Библиотека да малките през 1926 г. и е илюстрована от Вадим Лазаркевич, а съставител е Дора Габе. Четири години по-късно (1930) Стоян Русев издава сборника „Кръгосветче”, в който са включени приказки, гатанки, стихове, поговорки и басни. През 1931 г. излиза замисленото като периодично издание за деца „Росна капка”, а през 1933 г. Дядо Благо издава в. „Земеделче”, който е притурка на в. „Земеделско знаме”. Стоян Русев е автор и на много статии, разглеждащи проблемите на детската литература и образованието. Той взима участие и в борбите на странджанския край за освобождение от турското робство, бил е и секретар на Македоно-одринското опълчение в България.




Вампир

Антон Тодоров Страшимиров (15.VI.1872, Варна – 07.XII.1937, Виена). Роден в семейството на зидар, преселник от Разложко. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, но напуска. Редактира в. „Глас от Изток” (Бургас). През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на X. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев редактира литературното научнопопулярно сп. „Праг” (Видин). Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактира в. „Реформи”, орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. „Звезда” (Търново) – от кн. 5, издава сп. „Културно единство” (Солун). През 1902 заедно с Т. Г. Влайков и Ил. Георгиев е един от основателите и редактор (през първите 2 г.) на сп. „Демократически преглед”. От 1901 издава сп. „Наш живот”. Участва в Балканската война, а през Междусъюзническата и I световна война е военен кореспондент; сътрудничи на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”. Редактира (1921) сп. „Наши дни”, което отразява културния живот в България след войните. Създава и редактира (1922–1923) „Българска общодостъпна библиотека”. След Септемврийското въстание (1923) пише знаменития позив „Клаха народа, както и турчин не го е клал”. През 1926 под редакцията на Страшимиров излиза в. „Ведрина”. Страшимиров печата за пръв път през 1889 в сп. „Искра” (Шумен) – стихотворението „Мъчно, тясно ми е - простор ми дайте” с псевдоним Мирьо. Първия си разказ „Дулчев” (с псевдоним Т-о) публикува през 1892 в сп. „Лъча” (Пазарджик). Сътрудничи на списанията „Ден”, „Мисъл”, „Българска сбирка”, „Ново време”, „Социалист”, „Летописи”, „Просвета”, „Демократически преглед”, на вестниците „Развигор”, „Литературен глас” и др. Страшимировата писателска дейност е доста плодовита и най-разнообразна. Първата му книга „Смях и сълзи” (9 разказа, между които най-бележити са: „Кочаловската крамола”, „Данил”, „Анатема” и „Бойчова майка”), излиза във Видин през 1897 год. След нея почти всяка година издава нови книги. През 1899 г. романът „Смутно време”; през 1900 г. драмата „Прилепски светци”; през 1901 год. „Есенни дни”; комедията „Мрак” и драмата „Вампир”; през 1903 г. повестта „Кръстопът”, която е отличена от първия литературен конкурс у нас; 1904 – романът „Среща”; 1906 – драмата „Отвъд” и комедията „Свекърва”; през 1910 – „Песен на песните”; „Драми” т. I („Вампир”, „Ангелина”, „Къща”), „Драми”, т. II (сценки и драматически етюди), 1911 год. – „Св. Ив. Рилски” (историческа трагедия), „Над безкръстни гробове” (драми); 1916 – „Войни и освобождение”; (1917 –) „Червени страници”, драмата „Към слънцето”; 1918 г. – „Книга за българите”, „В южните земи”, „Българи, сърби и гърци”; 1921 – романът „Бена”; 1922 – „Народ и поет [Христо Ботев]”; 1926 – „Преход”, и още други между които романът „Без път” (1919), драмата „Ревека” (1908), очеркът „Черньо” (1902). През 1919 год. книгоиздателството на Ал. Паскалев започва да издава съчиненията му и пуска един том („Етюди”) с разкази и очерци; през 1922 г. Министерството на просвещението издава „Антология” от негови творби, съдържаща 9 повести, 5 пиеси и 5 разказа; тази година (1929) книгоиздателство „Хемус” предприема ново издание на съчиненията на Антон Страшимиров, от които са излезли само три тома. Преиздавайки творбите си, Страшимиров внася в някои от тях известни поправки, а на някои сменя и заглавието. Така романът „Без път” по-късно става „Висящ мост”, повестта „Габровка” – „Еснафка” – „Щастието на един век”; разказът „В Кукуш” (из „Етюди”) – „Привет будни” (в „Преход”); „Бойчова майка” (из „Смях и сълзи”) – „Куда” (в „Етюди”); „Нашият народ” е из „Книга за българите”, а самата „Книга за българите” е разширена глава из „Войни и освобождение” (1916); „Вихър” пък е из „Войни и освобождение” и „Червени страници” и пр. Неговото върхово постижение в драматургията е драмата „Вампир”, която е играна на театрална сцена преди да бъде отпечатана в книжно издание. А. Страшимиров казва, че е написал драмата да една седмица, а я е редактирал след това три месеца. Поставена е на 3 април 1901 г. от трупата на „Сълза и смях” в салона на „Славянска беседа” в София. Авторът й дава пояснение за нея, че е драма „из живота на старопланинските колибари”, а в по-късните издания е назована дори „битова драма”. Първото книжно издание на произведението е осъществено през 1902 г. във Варна. Това издание има авторово мото, което е превод от Карл Лудвиг Мишле и гласи: „Вървете простичко, ръка за ръка с народа. Дайте му книги и празници, докато не сте му дали закони; дайте му оная форма на образование, която съставя всичката слава на античното възпитание – театър чисто народен. В този театър вие му показвайте неговите собствени легенди, неговите исторически подвизи, всичко онова, което той сам върши. Хранете народа с народа... Как бих аз желал преди смъртта си да видя народното побратимяване поне в театралното дело! Давайте прости сценични представления в селата, където ведрината на сърцето, младостта на въображението и силата на впечатлителността у зрителите допущат липсата на бляскави декорации и разкошни костюми, които са необходимост за съвременните бедни по мисъл драматурзи.” В следващо издание от 1910 г. отпада мотото и описанията към образите на Малама Ханджийката (около 40-годишна, младолика, едра, мъжествена) и дъщеря й Вела (17–18 годишна, дребна). Страшимиров многократно преработва финала на пиесата. В първото издание Жельо е убит на сцената, Вела полудява, а Динко е хванат от и завързан от самата Малама. В следващо издание от 1929 г. авторът нанася промени като решава трупът на Жельо да се изнася навън, а Вела да бъде отвлечена от Динко. Това е и последната авторова редакция на текста, според която той се печата и до днес.




Покръщение на Преславский двор

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Велислава, българска княгиня

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Зиналата стена

Цани Гинчев (VIII.1835 – 26.VII.1894) е български писател, просветен деец и публицист. Роден е в град Лясковец, Северна България. За неговото семейство и житейския му път не се знае много. Популярен и важен факт от биографията му е членството му в Българското книжовно дружество от 1884 г. Той поддържа приятелски взаимоотношения с много от известните личности на Българското възраждане, в чиято сянка може би попада образът му и до днес. Сред тях са Драган Цанков, митрополит Климент Търновски, Любен Каравелов, Стефан Стамболов, майор Коста Паница, Иван Шишманов и др. Архивът на Цани Гинчев е разпръснат в различни архивни хранилища, което създава допълнителна трудност на изследователите. Литературното му наследство също е малко изследвано. Някои от прозаичните произведения на Гинчев са попаднали под обектива на литературноисторическите изследователи и са придобили по-широко достояние за читателите. Най-популярни за масовата аудитория са повестите „Ганчо Косерката”, „Женитба”, „Зиналата стена”, пътеписът „Алтън Панега” и баладата „Две тополи или неожидана среща”. Изследовател (Андрей Бобев) открива в архива на БАН много неизвестни до момента творби на писателя. Намерен е пътепис със заглавие „Габерското езеро”, за който се смята, че е част от замислена поредица пътеписи, отразяващи Врачанско-Оряховското окръжие. Най-съществено откритие са намерените около 90 напълно неизвестни стихотворения и поеми. Те биват любовни, хумористични, патриотични, „пейзажни” и други стихове Това допълва творческия портрет на Цани Гинчев и го представя и като поет. Гинчев е известен и със своите басни. Той е издал книгата „Български басни”. Основен принос в българската литература Цани Гинчев има със своето литературно-научно списание „Труд”, което по-късно служи като модел за списание „Мисъл”. То излиза от 1887 до 1892 г. (има едногодишно прекъсване през 1891 г.). Мотото му е: „Знанието е сила, а трудът – богатство”. За първи път повестите на автора са публикувани в литературната част на „Труд”. Приживе на автора излиза в отделна книга единствено повестта „Ганчо Косерката” (1890). „Зиналата стена” и „Женитба” са публикувани през 1955 г. от Божан Ангелов. Повестта „Зиналата стена” е неделима от „Ганчо Косерката”. Те разкриват еволюцията във вътрешното съдържание на българина в края на ХVIII век – упадъка на еничарството, стихийното пробуждане на националното самосъзнание и заверите.




Фросина, дъщерята на цар Георгя Тертер старий

Добри Попов Войников (10.XI.1833) е роден в Шумен. Учи началното си образование в родния му град при Иван Богоров, Сава Филаретов и Сава Доброплодни. След това завършва френския колеж в Цариград. Професията, която практикува през целия си живот, е учител. Първоначално в Шумен, откъдето стартира и обществено-политическата му дейност, след това емигрира в Румъния и работи като учител в Браила (1864–1870) и Гюргево (1873–1874). Приема руско пованство, за да се завърне в Шумен (1874), а по време на Руско-турската освободителна война е управител на сиропиталище в Търново. Там умира от тифус на 27.III.1878 г. Биографията на Д. Войников съдържа данни за различните му културни и политически поприща – учител, писател-драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец, основоположник на българския театър, пръв български режисьор. Името му се свързва с учредяването на Българското книжовно дружество (днес БАН). През 1865 г. в Браила той организира българска любителска театрална трупа, която е под негово ръководство до 1870 г. Д. Войников първи в историята на българския театър включва жени-актриси. Продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен (1870–1876). Добри Войников е автор на пиесите „Райна княгиня” (1866), „Покръщение на Преславский двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870) и нейната последна редакция „Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер старий”, „Въцаряванието на Крума Страшний” (1871) и на комедиите „Криворазбраната цивилизация” (1871), „Чорбаджията” (1881), „По неволя доктор” (1884) и битовата драма „Диманка или вярна пръвнинска любов”. Противоречиви са мненията за авторството на драмата „Стоян войвода”. Добри Войников е автор на още две пиеси – „Войводов и Цвятко” и „Фантасаний ученик”, за които се знае от възрожденския периодичен печат, но текстовете им не са достигнали до наши дни. Творчеството на Войников съставлява основния репертоар на българския възрожденски театър. Утвърдените от него литературно-художествени традиции са възприети в драматургията и на последователите му – Васил Друмев и Иван Вазов.




Ганчо Косерката

Цани Гинчев (VIII.1835 – 26.VII.1894) е български писател, просветен деец и публицист. Роден е в град Лясковец, Северна България. За неговото семейство и житейския му път не се знае много. Популярен и важен факт от биографията му е членството му в Българското книжовно дружество от 1884 г. Той поддържа приятелски взаимоотношения с много от известните личности на Българското възраждане, в чиято сянка може би попада образът му и до днес. Сред тях са Драган Цанков, митрополит Климент Търновски, Любен Каравелов, Стефан Стамболов, майор Коста Паница, Иван Шишманов и др. Архивът на Цани Гинчев е разпръснат в различни архивни хранилища, което създава допълнителна трудност на изследователите. Литературното му наследство също е малко изследвано. Някои от прозаичните произведения на Гинчев са попаднали под обектива на литературноисторическите изследователи и са придобили по-широко достояние за читателите. Най-популярни за масовата аудитория са повестите „Ганчо Косерката”, „Женитба”, „Зиналата стена”, пътеписът „Алтън Панега” и баладата „Две тополи или неожидана среща”. Изследовател (Андрей Бобев) открива в архива на БАН много неизвестни до момента творби на писателя. Намерен е пътепис със заглавие „Габерското езеро”, за който се смята, че е част от замислена поредица пътеписи, отразяващи Врачанско-Оряховското окръжие. Най-съществено откритие са намерените около 90 напълно неизвестни стихотворения и поеми. Те биват любовни, хумористични, патриотични, „пейзажни” и други стихове Това допълва творческия портрет на Цани Гинчев и го представя и като поет. Гинчев е известен и със своите басни. Той е издал книгата „Български басни”. Основен принос в българската литература Цани Гинчев има със своето литературно-научно списание „Труд”, което по-късно служи като модел за списание „Мисъл”. То излиза от 1887 до 1892 г. (има едногодишно прекъсване през 1891 г.). Мотото му е: „Знанието е сила, а трудът – богатство”. За първи път повестите на автора са публикувани в литературната част на „Труд”. Приживе на автора излиза в отделна книга единствено повестта „Ганчо Косерката” (1890). „Зиналата стена” и „Женитба” са публикувани през 1955 г. от Божан Ангелов. Повестта „Зиналата стена” е неделима от „Ганчо Косерката”. Те разкриват еволюцията във вътрешното съдържание на българина в края на ХVIII век – упадъка на еничарството, стихийното пробуждане на националното самосъзнание и заверите.




Що е то?

Асен Петков Коларов (2.XI.1897–30.VII.1951) е български поет, драматург, белетрист и преводач, известен с псевдонима Асен Разцветников. Роден е в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново (1916), а през 1918 г. започва да работи като телеграфист на гара Горна Оряховица. Висше образование учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където завършва славянска филология (1920) и право (1926). Слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921–1922). Преди избухването на Септемврийското въстание през 1923 г. Разцветников е определен за свръзка в София, но след големия провал в столицата и последвалите арести заминава за провинцията, където преживява дните на въстанието. След като завършва висшето си образование сменя няколко длъжности – библиотекар, учител, юрист. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1927–1929), а след това няколко месеца е лектор по немски език в III мъжка гимназия в София. Проблемът, който му пречи да продължи да преподава, е липсата на завършено висше филологическо образование. Отдава се на литературна дейност – пише стихове, превежда то старогръцки, френски, немски и руски език. В периода 1940–1947 г. е редактор на вестник „Весела дружина” – седмично издание за деца, където работи заедно с Е. Коларов и Ц. Цветанов. След 9 септември 1944 г. е в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. След драстично влошаване на здравето е изпратен на лечение в Москва, където и умира.
Литературният му път започва още в ученическите години – първата си творба отпечатва през 1917 г. в сп. „Българан”. След 1919 г. става активен сътрудник на много периодични издания – списанията: „Червен смях”, „Младеж”, „Звънар”, „Смях и сълзи”, „Нов път”, „Златорог” и вестниците: „Работнически вестник”, „Звезда”, „Лъч”, „Наши дни”. Преди въстанието от 1923 г. той пише няколко стихотворения, които имат ярка революционна насоченост, с което си спечелва името на пролетарски поет. След смъртта на Христо Смирненски Разцветников е сочен като негов достоен приемник. През 30-те години на ХХ век Асен Разцветников се утвърждава като талантлив български детски поет. Достига нови върхове на художествено майсторство в детските гатанки (сборникът „Що е то?” (1943) и забавни стихотворения за най-малките (например: „Юнок Гого”(1931), „От нищо нещо” (1932), „Хороводец Патаран” (1936), „Мързелан и Мързеланка” (1939), „Комар и Мецана”(1946), „Щурчово конче” (1948), „Голямата баница” (1949), „Сговорна дружина” (1950) и др.).
Известни псевдоними: Анри, Хенри Фей, Фей, Кент, Симо Веслар, Пчела 2, Пчела 4.




Детска гусла

Васил Попович (18.XI.1833 – 7.VIII.1897) е български писател. Роден е в Браила в семейството на ямболски изселници. Първите четири години от основното си образование учи в румънско училище, а втората част в българско – в Браила. След завършването си започва работа като писар в английското консулство в Браила и Галац, а през 1851 г. се записва като ученик в киевската Втора гимназия. През 1856 г. се включва като доброволец заедно със своя брат Константин в Кримската война. Студент е в Киевския университет през 1857 г., но прекъсва и се завръща в родния си град. Продължава образованието си следващата година в Московския университет (1858–1861). В този период публикува първите си произведения и редактира сп. „Братски труд”. След приключване на образованието си той работи като учител в Централното българско училище в Белград, откъдето сътрудничи при издаването на в. „Дунавски лебед”. Продължава да печата произведенията си и усърдно помага в периодиката от онова време. Взима дейно участие в театралните представления на Войниковата трупа. Учителства в различни градове – във Велес (1872–1874), в Пловдив (1874–1877) и в София във Военното училище (1879–1884). Детската стихосбирка „Детска гусла” е отпечатана за първи път през 1879 г. Избран е за народен представител във Второто обикновено народно събрание през 1880 г., а три години по-късно става член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение. Междувременно е преподава български език на българския княз Александър I Батенберг. Избран е за редовен член на Българското книжовно дружество (днес БАН). В последните години от живота си издава предимно прозаични творби. През целия си живот е отдаден на просвещаването и образоването на българските деца.




Револверът

Димитър Подвързачов (6.X.1881–13.XI.1937) е български поет. Автор е на много лирически и хумористически стихотворения, както и на фейлетони. Известен е и като преводач и журналист. Роден е в Стара Загора, където завършва гимназия. Редактира списания „Звено” и „Българанъ”. Превежда предимно произведения от руски класици, между които и в стихове. Издава три книги: „Хумористични, драски, фейлетони и парадокси” (1933), „Крачун и Малчо” (1932–1933) и „Война в джунглата” (1934) – книги за деца. Той е един от най-забележителните творци на първата половина на ХХ век. И днес Д. Подвързачов е известен повече като съставител заедно с Димчо Дебелянов на първата антология на българската поезия, както и като организатор и насърчител на поетите-символисти.




Полска китка

Цанко Генов Бакалов (28.X.1869–2.V.1926) е български писател и политик, известен с псевдонима си Цанко Церковски. Роден е в търновското село Бяла черква – населено място, известно с будния си възрожденски дух. Там е развивал дейността си легендарният революционер и народен поет Бачо Киро. Още преди Освобождението в това китно селце е основано първото селско читалище.
Ц. Церковски получава основното си образование в родното място. Учи гимназия във Велико Търново, Педагогическото училище в Казанлък, а през 1891 г. завършва педагогическо училище в Силистра. Веднага след завършването си той започва да работи като народен учител в различни села – Бей бунар, Полски Тръмбеш, Мусина и Батак (Търновско). След 1897 г. се завръща в Бяла черква, където започва да пропагандира социализма, да се занимава с журналистическа дейност и със земеделие. Първият му политически ход е постъпването като член на Българската работническа социалдемократическа партия (1898), в чието списание – „Ново време“, сътрудничи.
Церковски е един от основателите на Българския народен земеделски съюз и взима дейно участие в политическия живот на България. Заема длъжността министър няколко пъти – министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството (17.X.1918–23.I.1919; 21.V.1920–16.III.1923); министър на железниците, пощите и телеграфите (28.XI.1918–6.X.1919; и.д. 9.II.1923–14.III.1923); министър на народното просвещение (6.X.1919–21.V.1920). Няколко пъти лежи в затвора заради политичческите си възгледи – последният от които довежда до смъртта му.
Цанко Церковски е изпитал всички радости и неволи на селския живот и земеделския труд, макар че работи като учител, а по-късно се издига до висши държавнически постове. Той си остава дълбоко свързан с радостите, страданията, нуждите и грижите на селото. С това са свързани и многото му стихотворения, разкази, пиеси и роман. Литературната му дейност започва още докато учи – първото му отпечатано стихотворение е „Молепсаний“, което излиза в списание „Ден“ през 1891 г.
Още като млад той започва да пише стихотворения за деца – в този период автори на творби за деца са единствено П. Р. Славейков, В. Попович и И. Вазов. Името на Церковски се свързва с най-добрите образци в детската поезия, а той е един от създателите на детската поезия в България. Най-напред са издадени детските му стихове в книгата „Детски раздумки” през 1905, а през 1931 г. Министерството на народното просвещение издава стиховете му под заглавие „Златни класове”. В този сборник със стихотворения са поместени почти всички негови детски поетически творби, а в текста е запазена авторовата редакция.




Щурчово конче

Асен Петков Коларов (2.XI.1897–30.VII.1951) е български поет, драматург, белетрист и преводач, известен с псевдонима Асен Разцветников. Роден е в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново (1916), а през 1918 г. започва да работи като телеграфист на гара Горна Оряховица. Висше образование учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където завършва славянска филология (1920) и право (1926). Слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921–1922). Преди избухването на Септемврийското въстание през 1923 г. Разцветников е определен за свръзка в София, но след големия провал в столицата и последвалите арести заминава за провинцията, където преживява дните на въстанието. След като завършва висшето си образование сменя няколко длъжности – библиотекар, учител, юрист. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1927–1929), а след това няколко месеца е лектор по немски език в III мъжка гимназия в София. Проблемът, който му пречи да продължи да преподава, е липсата на завършено висше филологическо образование. Отдава се на литературна дейност – пише стихове, превежда то старогръцки, френски, немски и руски език. В периода 1940–1947 г. е редактор на вестник „Весела дружина” – седмично издание за деца, където работи заедно с Е. Коларов и Ц. Цветанов. След 9 септември 1944 г. е в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. След драстично влошаване на здравето е изпратен на лечение в Москва, където и умира.
Литературният му път започва още в ученическите години – първата си творба отпечатва през 1917 г. в сп. „Българан”. След 1919 г. става активен сътрудник на много периодични издания – списанията: „Червен смях”, „Младеж”, „Звънар”, „Смях и сълзи”, „Нов път”, „Златорог” и вестниците: „Работнически вестник”, „Звезда”, „Лъч”, „Наши дни”. Преди въстанието от 1923 г. той пише няколко стихотворения, които имат ярка революционна насоченост, с което си спечелва името на пролетарски поет. След смъртта на Христо Смирненски Разцветников е сочен като негов достоен приемник. През 30-те години на ХХ век Асен Разцветников се утвърждава като талантлив български детски поет. Достига нови върхове на художествено майсторство в детските гатанки (сборникът „Що е то?” (1943) и забавни стихотворения за най-малките (например: „Юнок Гого”(1931), „От нищо нещо” (1932), „Хороводец Патаран” (1936), „Мързелан и Мързеланка” (1939), „Комар и Мецана”(1946), „Щурчово конче” (1948), „Голямата баница” (1949), „Сговорна дружина” (1950) и др.).
Известни псевдоними: Анри, Хенри Фей, Фей, Кент, Симо Веслар, Пчела 2, Пчела 4.




Чудното хоро

Асен Петков Коларов (2.XI.1897–30.VII.1951) е български поет, драматург, белетрист и преводач, известен с псевдонима Асен Разцветников. Роден е в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново (1916), а през 1918 г. започва да работи като телеграфист на гара Горна Оряховица. Висше образование учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където завършва славянска филология (1920) и право (1926). Слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921–1922). Преди избухването на Септемврийското въстание през 1923 г. Разцветников е определен за свръзка в София, но след големия провал в столицата и последвалите арести заминава за провинцията, където преживява дните на въстанието. След като завършва висшето си образование сменя няколко длъжности – библиотекар, учител, юрист. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1927–1929), а след това няколко месеца е лектор по немски език в III мъжка гимназия в София. Проблемът, който му пречи да продължи да преподава, е липсата на завършено висше филологическо образование. Отдава се на литературна дейност – пише стихове, превежда то старогръцки, френски, немски и руски език. В периода 1940–1947 г. е редактор на вестник „Весела дружина” – седмично издание за деца, където работи заедно с Е. Коларов и Ц. Цветанов. След 9 септември 1944 г. е в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. След драстично влошаване на здравето е изпратен на лечение в Москва, където и умира. Литературният му път започва още в ученическите години – първата си творба отпечатва през 1917 г. в сп. „Българан”. След 1919 г. става активен сътрудник на много периодични издания – списанията: „Червен смях”, „Младеж”, „Звънар”, „Смях и сълзи”, „Нов път”, „Златорог” и вестниците: „Работнически вестник”, „Звезда”, „Лъч”, „Наши дни”. Преди въстанието от 1923 г. той пише няколко стихотворения, които имат ярка революционна насоченост, с което си спечелва името на пролетарски поет. След смъртта на Христо Смирненски Разцветников е сочен като негов достоен приемник. През 30-те години на ХХ век Асен Разцветников се утвърждава като талантлив български детски поет. Достига нови върхове на художествено майсторство в детските гатанки (сборникът „Що е то?” (1943) и забавни стихотворения за най-малките (например: „Юнок Гого”(1931), „От нищо нещо” (1932), „Хороводец Патаран” (1936), „Мързелан и Мързеланка” (1939), „Комар и Мецана”(1946), „Щурчово конче” (1948), „Голямата баница” (1949), „Сговорна дружина” (1950) и др.). Известни псевдоними: Анри, Хенри Фей, Фей, Кент, Симо Веслар, Пчела 2, Пчела 4.




Жертвени клади

Асен Петков Коларов (2.XI.1897–30.VII.1951) е български поет, драматург, белетрист и преводач, известен с псевдонима Асен Разцветников. Роден е в село Драганово, Великотърновско. Завършва гимназия във Велико Търново (1916), а през 1918 г. започва да работи като телеграфист на гара Горна Оряховица. Висше образование учи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където завършва славянска филология (1920) и право (1926). Слуша лекции по естетика във Виена и Берлин (1921–1922). Преди избухването на Септемврийското въстание през 1923 г. Разцветников е определен за свръзка в София, но след големия провал в столицата и последвалите арести заминава за провинцията, където преживява дните на въстанието. След като завършва висшето си образование сменя няколко длъжности – библиотекар, учител, юрист. Учителства в Механо-техническото училище в Габрово (1927–1929), а след това няколко месеца е лектор по немски език в III мъжка гимназия в София. Проблемът, който му пречи да продължи да преподава, е липсата на завършено висше филологическо образование. Отдава се на литературна дейност – пише стихове, превежда то старогръцки, френски, немски и руски език. В периода 1940–1947 г. е редактор на вестник „Весела дружина” – седмично издание за деца, където работи заедно с Е. Коларов и Ц. Цветанов. След 9 септември 1944 г. е в Института за художествени преводи към Министерството на информацията. След драстично влошаване на здравето е изпратен на лечение в Москва, където и умира.
Литературният му път започва още в ученическите години – първата си творба отпечатва през 1917 г. в сп. „Българан”. След 1919 г. става активен сътрудник на много периодични издания – списанията: „Червен смях”, „Младеж”, „Звънар”, „Смях и сълзи”, „Нов път”, „Златорог” и вестниците: „Работнически вестник”, „Звезда”, „Лъч”, „Наши дни”. Преди въстанието от 1923 г. той пише няколко стихотворения, които имат ярка революционна насоченост, с което си спечелва името на пролетарски поет. След смъртта на Христо Смирненски Разцветников е сочен като негов достоен приемник. През 30-те години на ХХ век Асен Разцветников се утвърждава като талантлив български детски поет. Достига нови върхове на художествено майсторство в детските гатанки (сборникът „Що е то?” (1943) и забавни стихотворения за най-малките (например: „Юнок Гого”(1931), „От нищо нещо” (1932), „Хороводец Патаран” (1936), „Мързелан и Мързеланка” (1939), „Комар и Мецана”(1946), „Щурчово конче” (1948), „Голямата баница” (1949), „Сговорна дружина” (1950) и др.).
Известни псевдоними: Анри, Хенри Фей, Фей, Кент, Симо Веслар, Пчела 2, Пчела 4.




Грешна молитва

Валери Иванов е съвременен поет, литературен критик, педагог и композитор. Роден е в Пазарджик, където и завършва средното си образование –математическа гимназия. Висшето си образование получава в ИНПУ „Любен Каравелов”, гр. Кърджали, специалност Педагогика. По-късно завършва и Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”, специалност Българска филология, 1997 г.

Работи като преподавател по Български език и литература. Работил е като кореспондент на БНТ, както и като сътрудник на в. „Народна армия”, сп. „Читалище”. Автор е на няколко стихосбирки: „Шепотът на града” (1993), „Смарагди в пепелта” (1998) и „Грешна молитва” (2006). Из под неговото перо са излезли и АБВ–Кратък литературен речник и монографиите „Фейлетонно творчество на Алеко Константинов” и „Последният гладиатор на българския Монпарнас” (2009) – литературно-критически очерк за Иван Пейчев. Негови творби са включени в поетични антологии и чуждестранни сборници.

В.