Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
Кликни, за да купиш.
   Източник: История на България  
  Статията се среща още в:
  - ИСТОРИЯ > История на България

ДЪРЖАВАТА НА КАН КУБРАТ "ВЕЛИКА, СТАРА БЪЛГАРИЯ"

След двегодишното наместничество на Гостун “Именникът” споменава, че управлението преминало в ръцете на създателя на прикубанска България Кубрат, който (под името Курт в “Именника„) “дръжа 60 години”. В историческата наука през последните десетилетия като че ли се наложи мнението, че зад думата “дръжа” се крие времето на управление, а не на живот на Кубрат. Тъй като той умира най-вероятно нейде около 665 г., най-приемливо е началото на неговото властване да се отнесе към 605 г. Едва ли Кубрат още в първите дни на своето управление е бил самостоятелен владетел, т. е. да е управлявал без настойничество. За съжаление изворите не дават конкретна и ясна информация и в този аспект.

В българската историческа наука съществува мнението (защитавано още от В. Златарски), че през 619 г. Кубрат, все още млад мъж, отишъл в Константинопол и бил покръстен там. У Никифор обаче се говори само за един хунски владетел, който през горепосочената година се озовал в столицата на Византия и заедно със своята свита бил покръстен там; той получил от ромейския император и почетния титул патриций. Фактът, че Кубрат – и отново у патриарх Никифор – е назован владетел на уногундурите и че е получил титула патриций от император Ираклий едва към 635 г., накара Ал. Бурмов, а след него и други български и чужди историци, да се усъмнят (донякъде с право) в идентичността на Кубрат и хунския вожд, споменат у Никифор под годината 619.

Доста спорове сред учените е предизвикала и локализацията на Кубратовата държава. Тя е наречена от хронистите Теофан Изповедник и патриарх Никифор Велика, стара България; те дават сведения и за нейното местоположение, но за съжаление те са твърде неясни на места и създават определени трудности при идентифицирането на дадени земи като български. Все пак не бива да се забравя, че за подвластни територии са се смятали всички онези земи, които са признавали върховния сюзеренитет на даден владетел, т. е. са се намирали, в конкретния случай, под контрола на българите. Проблемът с точните граници на Велика България тръгва оттам, че византийските хронисти я локализират най-общо на изток от Азовско море и на север от р. Кубан, без обаче да определят с необходимата прецизност нейните западни, северни и източни граници, както и нейните съседи. Заслужава внимание обаче едно твърде интересно и като че ли малко популярно сведение у Прокопий Кесарийски, което се датира към средата на VI век. В своето съчинение за войната на ромеите с готите Прокопий пише дословно следното: “Отвъд апсилите... по брега [на Черно море] живеят абазгите, чиито граници се простират до Кавказкия хребет... Зад пределите на абазгите, до Кавказкия хребет живеят брухи, намирайки се между абазгите и аланите.” Абазгите са днешните жители на Абхазия, в най-западните предели на планинската верига Кавказ и до Черно море. В българската историография вече бе обърнато внимание, че формата брухи, както и локализацията на последните между аланите и абазгите, подсказва, че Прокопий е очертал района на българите по течението на р. Кубан в средата на VI век; български племена са живеели и северно от Кавказкия хребет. Най-вероятно тъкмо това е било и ядрото на по-сетнешната Кубратова България; там са обитавали уногундурите-българи. Горепосочените данни очертават южната граница и съответно съседите на българите в този район. Западните граници (в смисъл на контрол) са достигали предположително до източния бряг на долното течение на р. Днепър; там най-вероятно са обитавали вече споменаваните котраги, които според свидетелството на Теофан Изповедник били единоплеменници на българите, а Кубрат бил господар на казаната България и на котрагите. Очевидно византийският хронист не отнася котрагите към собствено българските племена. Наскоро И. Баранов на основата на съпоставка на огромна база данни предимно от археологическо и наративно естество стигна до извода, че югозападните предели на Кубратовата държава (странно защо обаче, той предпочита да говори за Оногурия от епохата на Кубрат или за оногурска конфедерация, след като е добре известно, че оногурите най-вероятно са влизали за определен период от време в Кубратовата държава, но тя е била винаги посочвана от византийските автори като българска и с името България, а не Оногурия; фонетичната близост между оногури и уногундури очевидно тук е подвеждаща и изкривяваща историческата истина) са достигали до планините на т. нар. Кримска Готия и византийските земи в района на Херсон.

Източните граници на Кубратовата държава обикновено се свързват с днешното възвишение Ергени, макар че съществуват и други мнения за точната им локализация – от хребета на Кавказ на север, в региона на днешната Кабардино-Балкария и малко пљ на югоизток от нея. Според някои български археолози, както и такива от бившия СССР обаче, немалко българи са живеели и в земите на днешен Дагестан.

Като че ли най-проблематична остава северната граница на Велика България. Все пак най-вероятно е тя да се е простирала до долното течение на р. Дон. В тази обширна територия живеели както собствено български, така и тюркски племена, които се намирали под върховната власт на Кубрат и уногундурите-българи. Доказателство за това е известната арменска география “Ашхарацуйц” (VII век), в която изрично е посочено, че “на север от нея [Сарматия] живеят племената тюрки и българи, чиито имена произхождат от названията на реките: купи булгар, кучи булгар, оногхонтор блгар и чдар булгар”. Учените свързват обикновено купи българите с реката Куфис, днешната Кубан, оногхонтор българите с уногундурите, а кучи българите – с реката Кудзо/Кучо, т. е. Днепър.

Вероятно Кубрат е започнал своята борба за обединение на българските и близките им племена от земите на уногундурите, т. е. някъде около средното и горното течение на р. Кубан и около възвишението Ергени. Така около основното ядро впоследствие се създала Велика България. На такава интерпретация навежда и самото тълкуване на термина megale Voulgaria, който присъства у византийските хронисти. Неотдавна О. Трубачов предложи термина megale Moravia (Великоморавия) и другите подобни нему, например Magna Graecia (Сицилия и Южна Италия), Great Britain (Великобритания), Scotia major (Ирландия), Великороссия, да се преведе (и по-специално magna, megale, major) не толкова и не само като велика, голяма, колкото като указание за направлението на усвояване, на съответното мигриране, т. е. на завладяване на първичните територии (срв. с Bretagne, Scotia minor, Graecia, Малороссия и др.) на други близки или по-далечни земи и тяхното усвояване. Може би тогава и велик ще е по-удачно да се преведе с нова/новоусвоена (територия). Ако тази интересна хипотеза се потвърди, то тя ще даде основание за осмисляне и на словосъчетанието megale Voulgaria (Велика България), с което е наречена Кубратовата държава.

Не по-малко дискусионен е и въпросът за същността на тази политическа формация. Сигурно вече е направило впечатление на читателя, че тук я наричаме държава, а не както често пъти се среща военно-племенен съюз или преддържавно обединение. За държава я приема и известният изследовател на евразийския степен пояс П. Голдън, а напоследък това мнение споделят и други български и руски учени. Разбира се, този тип държавни формации се отнася към т. нар. ранни държави, които – особено сред номадите и полууседналото население на Евразия – се отличават с редица специфики. Една от най-съществените от тях е наличието в този тип държави все още на немалко белези, присъщи на споменатия по-горе тип организация chiefdom, т. е. преддържавно обединение. Друг важен отличителен белег е зачатъчното ниво на развитие на бюрократичния апарат, както и смесването на управленските функции от страна на управляващите по места различни верни и лично предани на върховния владетел мъже. Наличието на свещен, харизматичен род, който предоставя на общността мъже управници, е друга специфична характеристика на ранните държави. Не на последно място важно значение при формирането на този тип държавност, особено при номадите и полууседналите етноси, се отдава и на наличието на определено равнище на развитие на уседналото население в рамките на подобен род политически формации. Тези белези присъстват, без никакво съмнение, в държавата на Кубрат. Нейните части били управлявани от синовете на владетеля, както пишат византийците Теофан и Никифор, макар и върховната власт да принадлежала на Кубрат. Тази система на управление била разпространена дълго време и сред ранните номади на моретата, викингите, и най-вече сред русите – тяхната ранна държава Киевска Рус дори в края на Х век била управлявана точно по същия начин.

Кубратова България имала и сравнително ясно очертани граници, както личи от изворите, а това е още един от важните белези на ранните държави. Вероятно подтикът за нейното по-ускорено конституиране като ранна държава дошъл и от сключеното между византийския василевс Ираклий и Кубрат споразумение за приятелство през 30-те години на VII век, което просъществувало до смъртта на Ираклий през 641 г.; според друг, малко неясен извор то продължило дори и след кончината на императора, когато синовете на Ираклий се ползвали от подкрепата на Кубрат. Всъщност българската държава около Азовско море била първата стабилна формация в региона, която приела щафетата от западните тюрки; вероятно Ираклий е възлагал големи надежди тя да се превърне в сериозен противник на аварите на запад и по този начин да балансира степното пространство от Панония до р. Дон. В науката отдавна е изказано мнението, че идеята за съюза между българите и Ираклий всъщност е дошла от византийския василевс.

Живеейки няколко десетилетия под върховната власт на западни тюрки и авари, българите са имали добрата възможност и очевидно способности към 30-те години на VII век да организират своята ранна държава северно от западния дял на Кавказката планинска верига. Косвено доказателство за това е и твърдението, че с идването си на Балканите Аспарух основал (създал, според другия вариант на обяснение) българската държава. Но за съвременниците държавата на третия Кубратов син в Мизия и Малка Скития била просто продължение на Велика, стара България! Имаме ли освен това основания да смятаме, че българите само за трийсетина години, т. е. от 30-те години на VII век до унищожаването на независимата Кубратова формация от хазарите в края на 60-те години на същия век и идването на Аспарух и неговите българи на Балканите, са изминали пътя от преддържавността до създаването на държава? И може ли този път да се проследи с конкретни данни от изворите? Очевидно е от многобройните открити до този момент изключително богати погребения от контролирания от българите регион, датирани от втората половина VII, а някои и от първата половина на VIII век, че процесите на сериозно разслоение сред елита и изобщо в обществото са били вече налице и в пълен ход. Този добре известен на учените факт се явява още едно сериозно доказателство за отместването на датата на създаване на първата българска държава още към първата половина на VII век. Може да се предположи, че тъкмо в Кубратова България е започнало оформянето на типичните характеристики на ранната държава и са се появили такива нейни базисни тенденции като усилието да се модифицира примитивното наследство от гледна точка на социалната и политическата структура, да се институционализира и заздрави управленската система, да се стабилизира социалното статукво в общността и да изкристализират специфичните отношения на зависимост между отделните страти. Можем да добавим, че цялостното ниво на технологично и икономическо развитие в региона е позволявало създаването на ранен тип държава от страна на българите още към третото и четвъртото десетилетие на VII век, макар че в прединдустриалните общества няма толкова пряко изразена връзка между социално-политическите структури и нивото на икономическото или технологичното развитие.

Едва ли Кубратова България е правела изключение по отношение и на други две основни характеристики на социалните структури на ранните държави, а именно нестабилността (едновременно и по вертикала, и по хоризонтала) и многообразието на социалните страти.

Със сигурност, както е и при управлението на други номадски формации в Евразия, Кубрат не се е намесвал директно в процесите на производство, а само при преразпределението на произведения продукт.

Вероятно и в ранната българска държава върховният владетел е бил смятан за експонент на целия управляващ род, от която концепция е произтичала институцията улус, характерна за тюрко-монголския свят (тя се смята за сходна с апанажната система в Западна Европа през Средните векове, макар че не може да се сложи абсолютен знак за тъждественост между двете), т. е. принципът на споделяне на властта: всеки член от ръководния клан бил натоварен с управлението на определена номадска група и съответно завладяна земеделска територия. За нещо подобно, макар и смътно, подсказват и изворите за Кубратова България.

В науката е изказано мнение, че столичният център на Кубратовата държава е бил византийският град Фанагория, но досегашните археологически проучвания не дават еднозначни доказателства, че този градски център още през първата половина на VII век е бил населен с българи. Според археологическите данни животът там е бил възстановен едва в началото на VIII век, когато този регион е бил твърдо овладян от Хазарския каганат.

С името на Кубрат се свързва прочутото съкровище от Малое Перешчепино, открито случайно през 1912 г. в тогавашната Полтавска губерния. Съкровището е намерено източно от р. Днепър, в непосредствена близост до р. Ворскла, намираща се на територията на днешна Украйна. Това е най-богатата находка от подобно естество в цяла ранносредновековна Европа и благодарение на изследванията на видния германски археолог Й. Вернер тя бе свързана с българския владетел Кубрат. Редица учени от бившия СССР обаче не приемат тази теза и отхвърлят възможността това да е погребението на основателя на прикубанска България. Според тях някои от находките там го датирали от края на VII, дори от началото на следващия век. Повечето изследователи обаче приемат, че то е пряко свързано с българите и че най-вероятно е било заровено при погребението на някой от владетелите, наследили Бат Баян. Така или иначе, то се приписва на рода Дуло и за едно подобно мнение наистина има достатъчно сериозни аргументи. Един от тях е наличието на огромно количество погребални дарове и вещи от злато (с тегло около 22 кг) и от сребро (приблизително 50 кг). Всички те очевидно са събирани в продължение на столетия, защото сред предметите има съдове дори от IV век. Разностилието (сасанидски, византийски, номадски съдове) също издава дългото събиране на тези скъпоценни вещи. Някои от тях (богато украсеният със злато меч, огромният представителен колан със златна тока, изработен по византийски маниер, огърлиците от припоени една към друга златни византийски монети и пр.) подсказват, че значителна част от съкровището е принадлежала на Кубрат и е била получена от него в дар при удостояването му от Ираклий с патрицианска титла; към това насочват и няколкото съдове с християнски орнаменти и надписи, които Кубрат вероятно е получил в Константинопол, след като се е покръстил. Другите подобни съдове навярно са станали притежание на българите по време на техни набези в пределите на Византия. Особено ценни са и откритите там 3 златни пръстена. На един от тях ясно се чете на патриция Ховрат, т. е. Кубрат, а наскоро за надписа на друг от пръстените В. Залеская предложи четенето на патриция бат Органа. Нека припомним, че Кубрат е племенник на Органа, според византийския автор патриарх Никифор, и поради тази причина мнозина изследователи отдавна изказаха предположението, че именно Органа е бил онзи хунски вожд, който заедно със своята свита и близките си е приел кръщението в Константинопол през 619 г. Така те допуснаха, че още тогава Кубрат, бидейки близък родственик на Органа, също е бил покръстен и дори е останал заложник във византийската столица. Тъкмо това дълго пребиваване там го накарало по-сетне да се обвърже с договор за приятелство с василевса на Византия Ираклий.

Многобройните и различни предмети показват недвусмислено, че българите са се намирали в различни взаимоотношения със своите далечни и по-близки съседи и че и на тях не са им били чужди типичните за Античността и Ранното средновековие принципи за реципрочността при даряването. Впрочем идеологията на ранната държава, по думите на Х. Клаесен и П. Скалник, се базира и върху концепцията на реципрочността – всички категории от подвластното население били задължени към своя господар със стоки и данъци, докато той от своя страна бил оторизиран свише да ги закриля чрез закона и със силата на оръжието, а специално своята дружина – да дарява със скъпи вещи и предмети (оръжие, купи, чаши и пр.), в които били въплътени неговата добра съдба, късмет и щастие, осветени от божествата. Принципът за размяна на подаръци важал с още по-голяма сила за суверените на отделните държави и огромното количество дарове от находката при Малое Перешчепино потвърждава изцяло горната теза.

Вероятно докъм средата на VII век никакви сериозни външни заплахи не са сполетявали жителите на Кубратова България. През 50-те години на същия век обаче начело на хазарите застанал един от оцелелите принцове на рода Ашина, кланът, създал Първия Тюркски каганат. Така хазарите се превръщали в държава – наследник на тюрките и техния Рах, а оглавяването им от най-харизматичния род по онова време в степния пояс на Евразия дало силен импулс за тяхната завоевателна политика. Основен съперник на хазарското обединение в региона северно от Кавказ можела да бъде единствено Велика България на Кубрат и затова хазарският натиск се насочил най-напред срещу нея.

Кои са били хазарите? И те, по подобие на българите, към VII век вече били амалгама от ираноезично и тюркоезично население, но живеели в земите на запад от Каспийско море и северно от източните предели на Кавказ. Изворите споменават, че населявали онази част от древна Сарматия, която се наричала Берсилия. В тези земи живеели от края на V век хуните сабири и затова тюрките наричали хазарите сабири; в други извори обаче те присъстват с името хазаран (от иран., мн. ч. на хазар). Очевидно разноетничното население и на този район на запад от Каспийско море създало особена културно-религиозна сплав по подобие на българската държава, но в хазарската формация след средата на VII век започнали да се наблюдават все повече и повече типично тюркски черти.

По традиция арабската книжнина приема, че между българите и хазарите имало голяма близост. Езикът на хазарите не приличал на този на тюрките, нито на някой друг известен на арабите език, а само на българския, изрично сочат арабските географи и историографи. Нека припомним обаче, че тези сведения датират най-рано от края на IX век и не могат автоматично да се приемат за достоверни, що се отнася до езиковата ситуация в българска среда през предишните 4–5 века. Арабската книжовна традиция от периода IX–X век упорито свързва хазарите със средното течение на днешната река Сър Даря, т. е. със Средна Азия, където (сред градовете и пунктовете на т. нар. шести климат) е упоменат пункт Ал-Хазар. Източно от него е поместен Невакет, а най-близките градове от т. нар. пети климат били Тарбенд, Исфиджаб, Бенакет, Ходжент. Към IX век той бил заселен вече от тюрките. Целият този регион се споменава у Клавдий Птолемей (II век сл. Хр.) под името Вътрешна Скития. Такива автори като Ал-Хорезми, Ибн-Хордадбех и др. също познават термина Скития, като разбират под него една от четирите области на обитавания свят. Именно Скития била четвъртата област и в нея влизали Армения, Хорасан, Ат-Тюрк и Ал-Хазар (изредени в посока от запад на изток). Така арабската писмена традиция определено свързва хазарите с пределите на Вътрешна Скития, т. е. Средна Азия, и ги разполага до тюрките, очертавайки географията на този район след VIII век.

Борбата на хазарите за надмощие в пределите между двете морета, Черно и Каспийско, започнала навярно още приживе на Кубрат, но очевидно големите успехи срещу българите били постигнати след смъртта на създателя на “Велика България”. За тези събития разполагаме с няколко различни и допълващи се сведения. В споменатата вече география “Ашхарацуйц”, приписвана на Анания Ширакаци, се казва дословно следното: “От Конските планини [Дзиакан] избягал синът на Худбаад [Кубрат]... В Тракия има две планини и реки, от които едната – Дунав, като се дели на шест ръкава, образува езеро и остров, наречен Пюки/Певки. На този остров живее Аспархрук [Аспарух], който побягна пред хазарите от Българските планини и прогони аварите на запад.” Подробно описва случилото се византиецът Теофан: “[Кубрат] оставил петима синове и им завещал по никакъв начин да не се отделят един от друг и да живеят заедно, за да владеят те навсякъде и да не робуват на друг народ. Малко време след неговата смърт петимата му синове се разделили и се отдалечили един от друг с тази част от народа, която всеки един от тях имал под своя власт. И първият син, наречен Батбаян, спазил нареждането на баща си и останал в земята на прадедите си досега, а вторият, неговият брат, наречен Котраг, преминал река Танаис [Дон] и се заселил срещу първия брат. Четвъртият, пък и петият, като прехвърлили река Истър, наречена още Дунав, единият останал там в аварска Панония, а другият стигнал до Пентапол в Равена [Италия] и се подчинил на царството на християните [Византия]. Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, пљ северни от Дунав реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки... А след като били разделени така на пет части и станали малобройни, излязъл големият народ на хазарите от най-вътрешните части на Берзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтийско море [Черно море]. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък.”

Според “Именника” управлението на българите начело с Батбаян (името на първия син на Кубрат у патриарх Никифор е предадено като Баян; очевидно бат е съкратена форма от бати, т. е. обозначение, че той е бил най-големият от Кубратовите синове) траяло само три години. Вероятно ударът на хазарите е бил толкова силен, че принудил всеки един от другите братя да се изтегли от старите територии и да потърси нови земи за заселване на подвластните му племена. Това било второто голямо преселение на българи в Европа след периода IV–V век. За една част от тях, установилите се в района на долното течение на река Дунав, започнала епохата Аспарух, която според “Именника” (под името Есперерих) продължила общо 61 години.

Един от основните извори за станалите през 70-те години на VII век събития между Черно и Каспийско море си остава писмото на хазарския владетел Йосиф (средата на X век), написано до знатния евреин от Кордовския арабски халифат Хасдай ибн-Шафрут. В него, наред с родословието на хазарите и на други сродни на тях народи, се дава и следното важно сведение: “В страната, в която сега живея, са живели преди В-н-нт-р [уногундурите-българи]. Нашите предци хазарите са воювали и срещу тях. В-н-нт-р били по-многочислени, както пясъкът в морето, но не могли да устоят пред хазарите. Те оставили земята си и избягали, а тези [хазарите] ги преследвали, докато не ги настигнали до реката на име Дуна [Дунав]. До ден днешен те са разположени край реката Дуна и в близост до Кустандин [Константинопол], а хазарите обитават и досега земите им.”

Единствен Баян от всички Кубратови синове спазил поръката на своя баща, оставайки в старите български земи. Той и по-точно неговите потомци са известни от изворите с определението вътрешни (или черни) българи. Техните владения се превърнали в един от дяловете на Хазарския каганат. Интересно е да се отбележи, че Баян не е бил начело на уногундурите, а на друга част от българите, разположени в т. нар. Първа България. В същото време Аспарух, който източниците споменават като третия син на Кубрат, идва на Балканите начело на уногундурите и този факт е засвидетелстван и у патриарх Никифор, и у византийския василевс Константин Багренородни (945–959). Тази информация се допълва и от хазарските извори, а също така и от арабската писмена традиция (тя познава уногундур-българите като в. н. н. т. р.). Арменските свидетелства пък говорят за вхндур- или за огхондор/олхонтор-българи. Това ще рече, че ранносредновековната писмена традиция твърдо свързва българите на Кубрат с тези на Аспарух. В българската и чуждата историография отдавна се води спор колко всъщност са били синовете на Кубрат (в един източник те са трима, в друг – петима), но някак безвъпросно стои проблемът защо третият син на Кубрат, който поставя основите на Дунавска България, е наследил властта над ръководната част от българите във Велика България. Не е ли по-логично да се предполага, че начело на уногундурите е трябвало да застане най-големият брат Батбаян? Очевидно в българските представи точно те са били във владетелския домен. Засега отговорът на този труден проблем може да се търси само на хипотетична основа и на базата на косвени данни. Те са свързани с една добре известна практика сред скитските и наследилите ги ираноезични и тюрко-монголски етноси, тази на т. нар. най-малък син – принц – пазител на домашното огнище (сред тюрко-монголите тази практика е известна под името ot-chigin/оt-tigin). Наименованието ot-tigin се давало на най-малкия син на владетеля и поради тази причина нему се падала честта и задължението да остане да се учи на тънкостите в управлението в бащиния дом. Тази практика е свързана с обичайното право на много степни народи, но се среща дори и в Киевска Рус през Х век, тъй като влиянието на степната империя сред русите винаги е било твърде силно, особено в столетията на Ранното средновековие. Вероятно тази специфична система на управление е включвала и апанажите, раздавани на по-големите синове на владетеля, които са били управлявани от тях, макар и да се намирали под върховната власт на техния баща. Така всички най-близки родственици на владетеля споделяли отговорностите в управлението и имали възможността да увеличават своето богатство. Изобщо особеното отношение към най-малкия син в двора на съответния господар от степния регион се открива още в съчинението на бащата на историята Херодот, който разказва една прочута легенда за скитския произход, свързвайки го с най-малкия син Колаксай, комуто се паднали златните предмети, дошли от небето. По-късно особената роля на най-младия от синовете във владетелския двор се потвърждава, макар и косвено, от Приск Панийски в неговия разказ за най-малкия и любим син на Атила, Ернах. Някои намеци за избраността на най-малкия син, когато става дума за големи изпитания или велики дела и изключителна слава, се откриват и в Първа книга Царства на Библията. Дали тогава Аспарух не е бил всъщност най-младият от Кубратовите синове, който още към 40-те години на VII век е споделял управлението над уногундурите заедно със своя баща? Нека не забравяме, че “Именникът” отрежда на Аспарух 61 години управление, а неговата кончина обикновено се датира към 700/701 г. (според други изчисления – през 695 г.).

Политическа идеология и система на управление на Кубратова България 

В досегашното изложение по необходимост бяха засягани и някои важни въпроси, свързани с основните концепции и идеи за управление, съществували и осъществявани на дело сред българите до идването им на Балканите начело с кан Аспарух. За съжаление изворите дават изключително оскъдна информация в този аспект и затова при неговото проучване трябва отново да се прибягва към сравнителноисторическия и типологическия подход, както и към методите на ретроспективния анализ. Това обстоятелство прави до известна степен хипотетична всяка една интерпретация.

Очевидно държавата на кан Кубрат, по подобие и на други ранни държави в горепосочения регион и период, не се е отличавала със сериозно ниво на централизация. И тя обаче е била управлявана от строго определен харизматичен род (“Именникът” го споменава с името Дуло), който е имал своя собствен домен (със съответните пасища, земи и поданици уногундури) и той се е намирал под прякото управление на кан Кубрат. Той е назначавал своите синове за (подчинени нему) владетели на различните български племена, а след отхвърлянето на аварското (или тюркското?) господство – и над признали българската хегемонния етноси, какъвто навярно е бил случаят с котрагите. Така всички останали етноси (оногури, котраги, останки от утигурите и др.), бидейки подчинени на централния етнос, уногундурите, се намирали в различна степен на зависимост от върховния владетел на Велика България. Те запазвали в много отношения своето вътрешно самоуправление и членение (на ниво вътреплеменна уредба, взаимовръзки и йерархия), но в сферата на войната и междудържавните отношения се подчинявали на кан Кубрат. Подобна система на управление е изключително характерна за степния пояс на Евразия още от дълбока древност. При нея държавата се дели на една централна територия с господстващ народ и около него – подчинените племена и териториите, които те обитават. Някои изследователи, например А. Толочко, наричат този тип управление “бащино семейство”, за разлика от “братовото семейство”, което можем да свържем с тригодишното управление на Батбаян; в последното връзките били много по-хлабави, а субординацията – невинаги спазвана. Дали още приживе на кан Кубрат Баян е бил обявен за престолонаследник и дали изобщо титулът на престолонаследника е бил още тогава тъждествен с онзи, известен по-късно сред дунавските българи (kanartikeinos), изворите нищо не съобщават. По традицията на номадския пакс обаче Кубрат не е могъл да лиши от власт нито своите деца, нито братята си (ако е имал такива). Затова и тезата за наличието сред българите на сениорат при наследяването, поне на теория, трудно може да бъде оспорена. Според манталитета на тогавашните хора важното било властта да се съхрани в ръцете на съответния харизматичен род. Оттук произтичало и схващането, че всички деца (от мъжки пол) на владетеля имали право на шанс за успех, особено когато ставало дума за властта. Разбира се, тази принципна черта на номадския аристократичен етос и стил на управление отивала на заден план, когато централизаторски стремежи и тенденции в някои от държавите в степния пояс на Евразия набирали скорост и изисквали по-силно еднолично управление. Тези тенденции обаче траели сравнително кратко, тъй като влизали в тотално противоречие с начина на живот и стила на мислене на номадите. Така всъщност обичайната практика не е била забравяна, понеже в основата си ранносредновековните държавни формации в този регион (а и не само там) дълго време се градeли на базата на традициите на семейните/клановите връзки, правила и предписания. Родово-племенното начало имало в тях изключително стабилни позиции.

Притезанията на отделни владетели често пъти се откриват и в тяхната титулатура. Този факт понякога помага при анализа на политическите доктрини в една държавна формация. За съжаление това, което знаем със сигурност за кан Кубрат, е как са го наричали византийските автори – терминът е твърде неутрален (господар, kyrios) и не може да се правят опити за по-задълбочени анализи в етимологичен и йерархичен план. По традиция в науката днес е прието да се пише за кан (или хан) Кубрат, но обективното състояние на фактите към този момент изисква да признаем, че ние не сме в състояние да определем с точност титула на Кубрат. Едно нещо обаче може да се твърди със сигурност – неговата титла не е била “каган”.

Без съмнение името на кан Кубрат и най-вече самият той са били обвити с ореола на неперсонифицираната слава (добра съдба, участ, късмет, щастие), която иранците назовавали хварена (още фарн, хварна), а тюркоезичните етноси представяли с понятието “кут”. Тя отразявала концепцията за божествения произход на Кубратовата власт и поддържала хармонията в българското общество и държава.

Наред с термина kyrios, византийските хронисти споменават и за високото достойнство “патриций”, с което бил поч?тен кан Кубрат. С патрициански титул византийците често пъти през Ранното средновековие отличавали един или друг “варварски” владетел, който бил готов да приеме християнската вяра. Този факт подсказва, че по времето на Кубрат сътрудничеството с византийците е било изведено в ранг на държавна политика; очевидно на него се гледало като на фактор, възпиращ аварския натиск на изток, към българските предели, и на югоизток, към земите на Византия. Навярно от своя страна ромеите освен всичко друго гледали на Кубратова България и като на държавата, която можела да възпира нахлуването на различни номадски етноси откъм Азия, като по този начин се явявала сериозна бариера пред византийските владения на Кримския полуостров.

Специален интерес представляват инсигниите (знаци на властта) на българския владетел Кубрат. Благодарение на съкровището от Малая Перешчепина може да се възстанови до известна степен част от политическата идеология и традициите във властта, които са били следвани в българската държава. Инсигниите, посредством езика на символите, кодират и отразяват по специфичен начин претенциите на всеки един владетел. Те крият разнородна информация, която може да бъде “разчетена” по определен начин, чрез съответните методи, и да даде възможност да се докоснем и до този аспект на българското мислене и ценности. Находката в Малое Перешчепино, наред със синхронните или малко по-късните такива от Зачепиловка, Вознесенка, Келегей, Новие Сенжари, Глодоси, Кунбабони и пр., които са открити в днешна Унгария и Украйна, показват голямата близост сред основните знаци на властта у българите и аварите и като цяло – в Рах Nomadica. В същото време не може да се отрече и известно византийско влияние при изготвянето на подобни изключително ценни от символна гледна точка предмети. Сходството между стиловете, между самите предмети и т. н. дори накара унгарския учен Ч. Балинт да запита преди време кое в Малое Перешчепино е аварско и кое собствено българско. Със сигурност сред инсигниите на Кубрат могат да се споменат златният меч, златният скиптър, златният рог, коланът със златна тока и апликации, златните пръстени и вероятно някакъв бич (камшик), който сред народите на евразийските степи е бил от дълбока древност знак за върховна власт. В това отношение българският владетел едва ли е правел изключение сред редица други господари на етноси в номадския свят през този период.

   Последна актуализация: 29.11.2003  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания