Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Ученически разработки:
 Изпрати свой материал
Кликни, за да купиш.
   Източник: Помагало по литертаура за зрелостници и кандидат-студенти  
  Статията се среща още в:
  - Учебни помагала

ТЕМИ И ИДЕИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕНЧО СЛАВЕЙКОВ

Пенчо Славейков се оформя като крупна фигура в българския духовен живот на границата на двата века. Творчеството му е белязано със знака на европеизма и с пренасочване на художническия поглед от обществото към човека. Затова го причисляват към индивидуализма, а неговата литературна дейност е уникален принос в прехода на българската поезия от Вазовия и Кирил-Христовия реализъм към символизма.
Поради ненавистта си към всякакви школи обаче Славейков, чиято литературна дейност подготвя почвата за символизма, не става символист. Той принадлежи към една културна генерация, търсеща своите духовни опори във Възраждането, но намерила реализация в новите, модерни естетически веяния на Европа.
Има няколко важни фактора, които оформят Пенчо Славейков като гражданин и творец. На първо място, това е принадлежността му към семейството на стария Славейков, видния демократ, общественик, публицист и поет, а след Освобождението – един от създателите на Търновската конституция. От баща си младият Славейков възприема духа на демократизма, борческия характер, будната гражданска позиция. Синът посвещава на бащата едно от най-хубавите си стихотворения – "Баща ми в мен", в което признава дълбоката приемственост на идеалите и заветите на стария Славейков:

И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар...
И чувам: "Победи световната неволя
и на беди бъди в живота господар!

Важен повратен момент в живота на Пенчо Славейков е падането му в леда на Марица през 1884 година, когато той заболява и бива парализиран. Оттук нататък цял живот Славейков се бори със страданието и го преодолява. Сам той се шегува, че падането в леда и осакатяването му го е насочило към поезията. Истина е обаче, че ако при други, по-слаби натури страданието сломява волята за борба, при Славейков то има положителен ефект. Той не само създава забележителни произведения, но заедно с това участва активно в обществения живот, отстоява нови духовни и художествени хоризонти.
Изключително ползотворно за Славейков е учението му в Германия от 1892 до 1898 година. Там младият писател следва философия в университета в Лайпциг и опознава отблизо европейската литература и култура. Славейков е силно повлиян от немските писатели Гьоте и Хайне, а от руските предпочитанията му са към Толстой и Достоевски. Що се отнася до руската литература, Славейков усвоява от нея забележителния психологически възглед и модерната теза за търсенето на човека и в звяра, но особено много младият студент е повлиян от философията на Фридрих Ницше и от възгледите на своя професор по естетика в Лайпцигския университет Йоханес Фолкелт. От Ницше Славейков възприема идеята за силната личност, за гения като противовес на тълпата. Тази идея той по-късно прокарва в някои от философските си поеми и даже в стихотворение като "Самоубиец" от стихосбирката "На острова на блажените".
Под влияние на Фолкелт Славейков си изгражда разбиране за лириката като изкуство на настроенията, съзерцанията, полутоновете и полусенките, нюансите в човешката душевност. Още докато е в Германия, Славейков започва да сътрудничи със статии и стихове на списание "Мисъл", издавано от литературния критик д-р Кръстьо Кръстев. Това е най-яркото литературно списание в България на границата на двата века, което упражнява особено влияние върху целия художествен процес у нас, и около него се формира кръг от съмишленици – "голямата четворка" писатели на Кръга "Мисъл", в която влизат д-р Кръстев, Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Славейков неусетно се превръща в душата на кръга. Неговите естетически възгледи постепенно се налагат и се възприемат и от останалите членове.
През май 1903 година Славейков се запознава с поетесата Мара Белчева, дружбата с която се оказва най-голямото вдъхновение на живота му. На нея са посветени любовните стихотворения от "Сън за щастие" (1907), тя е прототип на поетесата Силва Мара от стихосбирката "На острова на блажените" (1910).
Книгите, които издава Славейков, са малко на брой, но са уникални по своята композиция и структура, по завършената си естетическа концепция. Славейков има амбицията да издава книги с цялостен идеен и естетически замисъл, в които отделните творби да звучат като части на една поема, и наистина успява. Дори последната му стихосбирка – "На острова на блажените", е ценна не толкова с отделните си стихотворения, колкото с цялостния поетичен замисъл. Всяка от книгите на Славейков представлява едно от лицата на поета, коренно различно от останалите.
Първата от тях – "Момини сълзи", излиза през 1888 година и младият поет я изпраща за мнение на утвърдените писатели Вазов и Михайловски. Въпреки че получава ласкави отзиви и от двамата, година по-късно Славейков събира от книжарниците непродадените екземпляри и ги изгаря. Това е своеобразен акт на аутодафе. Славейков го прави, защото е недоволен от себе си. Същевременно това говори за високата самовзискателност на твореца, за амбицията му да бъде съвършен.
Втората му книга – "Епически песни", излиза в два тома през 1896 и 1898 година и съдържа философски поеми, посветени на големи европейски творци с основен проблем героичното в сферата на духа (Стоян Каролев), а също така битови поеми и балади, чрез които Славейков се докосва до вечните нравствени устои на българския фолклор. Това са широко разгърнати лироепически творби, изпълнени с драматизъм и трагизъм. В тях Славейков се проявява като проникновен психолог, естет и ценител на красотата в сферата на изкуството и в сферата на патриархалната нравственост.
Коренно различна от "Епически песни" е стихосбирката "Сън за щастие" (1907). Тя съдържа кратки лирически миниатюри, лишени от драматизъм и патетични тонове. Основни теми в този цикъл са природата и любовта. Ако предишната книга разкрива епическия талант на Славейков, то тук се проявява по неподражаем начин лирическата му нагласа.
Уникална и до ден днешен е стихосбирката "На острова на блажените". Тя е една литературна мистификация. В заглавието и в композиционния строеж е вложена алегория. Островът на блажените – това е съвременната на Славейков България, островът на поетите, държавата на духа. Творбите в книгата са групирани по цикли, всеки от които е представен като дело на един от живеещите на този остров поети. Всеки от тях е художествена фикция, носи чудновато старославянско име – Стамен Росита, Нено Вечер, Иво Доля, Силва Мара. Всъщност измислените от Славейков поети фино алюзират действителните му събратя по перо.
Духовен двойник на самия поет в галерията от образи е Иво Доля. Към всеки образ има кратък есеистичен портрет, чрез който Славейков не само го обрисува, но и излага своите възгледи за литературата. И докато в лириката си поетът е сдържан и овладян, то неговата есеистика се отличава с нерв и полемизъм, оригинални възгледи за културата и живота. В стиховете за Иво Доля Славейков оспорва твърдението, че е последовател на Ницше, без да го отрича.
Славейков се очертава като водеща фигура в нашата литература в навечерието на войните и неговият принос за обогатяването є трябва да се търси в три посоки. Първо – в утвърждаването на стремежа към европеизация на българската литература. Тази линия е систематично прокарвана в критическите статии на Славейков, от нея се води той при създаването на художествените си творби. Според Пенчо Славейков българската литература страда от прекалена регионалност и котловинност, тя трябва час по-скоро да се отърси от строго националните проблеми, които е решавала до този момент. Затова главната посока на своя критически удар Славейков отправя към Вазов и така пламва враждата между двамата, продължила дълги години. Славейков черпи примери за своите естетически пристрастия от големите европейски писатели, чието творчество, без да губи националната си специфика, е подчинено на универсалните проблеми.
Втората линия, която утвърждава Славейков като новатор, е отношението му към фолклора. Славейков се интересува живо от българската народна песен и дори открива за нашата художествена култура песента за Балканджи Йово. Фолклорът го интересува обаче не като израз на историческата съдба на нашия народ, а като извор на вечни теми и идеи. Затова докато поезията на Ботев е потопена в духа на юнашкия епос, поезията на Славейков "се заиграва" с фолклора, черпи от него теми и похвати. Поетът е привлечен от народната балада, в чийто мистицизъм съзира особено благодатна форма за поетичност. Патриархалният свят го привлича с вечните нравствени стойности, с непреходното човешко време, което е далече от суетата на историческото. Така се ражда Славейковата идея за търсенето на човека у българина.
С цялостната си литературна дейност Славейков утвърждава един нов тип реализъм. Наричат метода му етичен или психологически реализъм поради пренебрежението на писателя към социалните конфликти, към "врявата на деня" и насочването му към човешката душа и нейните нравствени норми.
Ярък израз на идеята за европеизация са философските поеми "Фрина", "Cis moll", "Сърце на сърцата", "Микел Анжело" и "Симфония на безнадеждността". Разкривайки съдбата на гениални европейски творци или на образи от древността, Славейков се докосва до темата за вечността на изкуството и на стремежа към красота, за преодоляването на страданието чрез творчеството. В крайна сметка поетът извежда проблема за героичното в сферата на духа (Стоян Каролев) и го разрешава с присъщата си склонност към естетизъм. Поемата "Фрина" е прослава на хубостта. Славейков я издига в култ, отрежда є първостепенно значение като цел и смисъл на живота. Той я разглежда в единство на физическото и душевното, като синоним на щастието:

За оногова, чийто дух е чужд
на хубостта – пустиня е живота,
и в младини за него няма младост;
макар роден в Атини, той е варвар!
Ще дойде ден, и той не е далеч,
вселената когато ще познай
една богиня само – хубостта.

Хубостта обаче е белег за аристократизъм, хубостта е за избраните, а не за тълпата. Хубостта е проекция на душевното величие, плътта е въплъщение на душата. Издигната в култ, хубостта се превръща в нравствена ценност, пред нея бледнеят завистта и гордостта. Чрез култа към красотата, който създава в тази поема, Славейков се явява идеен предшественик на Йовков.
Поемата "Cis moll" е разгърната до един парадокс – гениалният творец на висша хармония от звуци да оглушее физически. Славейков използва драмата на Бетовен, за да прозре в бездната на страданието и неговото преодоляване, а тази драма е наистина покъртителна. Изправен пред пианото, гениалният композитор е трагичен образ, той е мъртвец приживе. Славейков прави аналогия със слепия Омир, който е виждал хиляди пъти по-добре от зрящите, и стига до заключението, че погледът извира не от очите, а от душата. Гениалният творец усеща света около себе си не със сетивата, а с интуицията си. Чрез всемогъщия си дух той живее в изкуството и се пренася във вечността. Геният е надарен с особен дял от съдбата. Той снема от небесата Прометеевия огън и води хората напред. Страданието не може да сломи духа на гения, изкуството означава вечност. Затова Славейков се насочва към английския поет романтик Шели.
В поемата "Сърце на сърцата" е разгърнат сюжет, свързан с преминаването на Шели и неговите другари през Алпите. Смисълът на поемата е кодиран в монолозите на Шели, във високото му нравствено и естетическо самосъзнание. Шели проповядва култ към истината и заедно с нея към разума. Творецът трябва да бъде горд и извисен над всекидневието и посредствеността подобно на най-високия алпийски връх – Мон Блан:

Бъди Мон Блан, на висини възмогнат,
обвий се с лед и с леден поглед гледай
това под тебе, в мрака що гъмжи...

Творецът трябва да се стреми към идеала, той трябва да търси онова, което е вечно, да избягва временното и преходното. "Утопията" дава цел и смисъл на живота, тя превръща човека в истински човек. Идеалът е рожба не на ума, а на сърцето. Този, който живее само с ума, е жив мъртвец. Човешкото сърце е пустиня без идеал. Съдбата на гения е да води хората към идеала. Единственото, което е повторимо в историята, е стремежът към висшето, към светлината и към идеала:

О, не! На дните в безконечний ход
едно, едно ще се повтори пак:
към светлина възвишений купнеж,
към висшето стремленията чисти
и гордий, властен жад за идеал.

В поемата "Микел Анжело" гениалният скулптор е изправен пред гениалната си творба – каменния образ на древния пророк Моисей. Тук Славейков разглежда творчеството като блян на душата, а идеята, която гениалност творец носи в себе си – като първична спрямо материалното. Още един-два удара с длетото и Мойсей ще оживее, за да произнесе своята присъда над новите времена. Изправен пред гениалното си творение, творецът се усеща безсилен, творбата се откъсва от него, неподвластна на волята му. Чрез творчеството геният се запечатва във вечността. Идеята на времето придобива различни форми, тя е слово, подвиг, скулптура, картина... Онова, което є придава сила, е гениалната интуиция на художника. В това е и неговата повеля – да се запечата във вечността:

Идеята на времето пренес
ти в вечността... Мойсее, говори!

Битовите поеми и балади на Славейков разгръщат в друг план идеите за непреходното и вечното. Поетът ни потапя в света на патриархалната нравственост, на патриархалните стойности, за да разгърне проблема за верността и вечния образ на българката в поемата "Ралица", проблема за превръщането на звяра в човек и осъзнаването на греха в "Бойко" и идеята, че любовта е по-силна от смъртта, в баладата "Неразделни". Това е един свят на изкристализирали нравствени норми в едно непроменливо, непреходно време, далече от превратностите на историята. Славейков винаги е твърдял, че се интересува от онова, което е "в промени непроменно" ("Сърце на сърцата"), и затова в поемата "Ралица" той с безкрайна любов вае вечния образ на българката. Имената са заимствани от фолклора и са типично български – Ралица, Иво, Стоичко. Българска е и обстановката в поемата, но най-вече нравствените норми, които поетът утвърждава, образната система, с която си служи. Образът на Ралица е изграден върху прекрасното като синтез на физическото и душевното и върху трагичното като израз на страданието. Още в началото чрез разгърнато сравнение в омировски стил поетът създава представа за хубостта на героинята:

Като оназ вечерница в небето
една бе в село Ралица девойка
и цяло село лудо бе по нея.

Отношението на околните към Ралица, сравненията из областта на природното допълват представата за нейната красота. Заедно с това се разгръща мотивът за нейното сирачество, който осмисля красотата по друг начин и добавя към нея дълбоко вкорененото в народното мислене схващане, че многото хубост не води до добро. Още тук се създава трагичното предусещане за лоша развръзка. Завръзката на поемата се осъществява чрез един класически любовен триъгълник. За Ралица "залитат" двама младежи – Стоичко Влаха, "заможен и личен, ерген, един на майка и баща", и сиромахът Иво Бойкин, чието единствено качество са "ваклите" му очи. Налице е предпоставка за социален конфликт и мнозина писатели на мястото на Славейков биха се възползвали от нея. Верен на своите естетически схващания обаче, Славейков пренебрегва социалния конфликт и го трансформира в нравствен. Ралица избира Иво, въпреки че е беден, заради благите му думи, и отхвърля Стоичко въпреки богатството му. Оттук нататък щастието се редува с напрежение, за да се стигне до трагичната развръзка. Поетиката на поемата е близка до фолклорната. Славейков си служи с разгърнати сравнения, постоянни епитети и инверсия:

Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза... –
лоза се окол явора обви,
около Ива Ралица девойка.

По-нататък поемата на младия Славейков се доближава до поемата на неговия баща "Изворът на белоногата". Но проблемът е коренно различен и тук се оглеждат разривът в епохите – на Възраждането и на модерното време, и разликите в ценностната система на двамата автори. Докато Гергана от "Изворът на белоногата" отхвърля везира от позициите на българското, желаейки да съхрани своята народност, то Ралица отхвърля Стоичко Влаха от позициите на представата за целостта на щастието:

Пусни! Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то не се ломи!

В духа на фолклора Славейков е изобразил народните обичаи – сватуване, женитба, семейно щастие на Ралица и Иво, оприличено на пълна чаша. Тук се явява любимият му образ от фолклорните творби – слънцето като синоним на щастието. И докато това слънце грее драголюбно за Ралица и Иво, то сгъстява мрак в душата на Стоичко. На хармонията в отношенията между двамата влюбени е противопоставена дисхармонията в душата на отмъстителя. Докато в природата е пролет, в душата на Стоичко е есен.
Подобно на Неда от поемата "Бойко" Стоичко влиза в ролята на изкусител. В духа на фолклорното мислене изкушението се осъществява в пространството при извора. Но изкусителят греши, като се опитва да подкупи Ралица с наниз жълтици, греши, като тръгва по пътя на отмъщението. Нито едното, нито другото могат да разколебаят героинята, тържествува народната поговорка, според която "насила хубост не става". Тържествува народната представа за верността, за доброто и злото.
Един кратък пасаж, разкриващ семейната идилия на Ралица и Иво и радостта на Ивовата майка, служи за фон, на който контрастно ярко ще изпъкне коварството на отмъщението. Славейков изключително умело си служи с пейзажа. Убийството на Иво е извършено по време на зимна буря, когато вихърът блъска прозорците. Престъпникът причаква жертвата на двора и забива нож в гърдите на Иво. Преди да го убие, той сякаш се изповядва пред читателя: "Мен нейни думи – тебе моя нож." И греши за трети път. Неслучайно оттук нататък Стоичко става излишен в сюжета на поемата, с убийството на Иво той не може да спечели Ралица, запилява се по кръчми и изчезва нанякъде. Ралица остава сама със своето страдание, със своята мъка. Никой не може да є помогне въпреки съчувствието.
Поетът достига до психологическото прозрение, че страданието може да се преодолее единствено чрез силата на вътрешната устойчивост, и в това е достойнството на героинята – в онова вътрешно равновесие, което є помага да надмогне злото. В този смисъл Ралица е една дълбокохармонична личност, която отговаря на Славейковия идеал за жена и българка. Така нравствената идея за верността е видяна през призмата на духовния стоицизъм, на силата на характера.
Славейков се проявява като поет психолог, вещ и проникновен познавач на човешката душевност. Голямата Славейкова идея за страданието е осмислена по друг начин в сравнение с поемата "Cis moll". Ако там великият Бетовен преодолява физическия си недъг чрез силата на творчеството, тук Ралица преодолява мъката от загубата на любимия чрез упованието, което намира в своята рожба. И едното, и другото обаче отвеждат към вечното. Бетовен е безсмъртен със своите симфонии, а Ралица – със своето дете. Когато се вглежда във ваклите му очи, тя вижда в тях очите на Иво, а на устните є изгрява усмивка – непобедена в живота, с несломено сърце.
В поемата "Бойко" е застъпена модерната теза, заимствана от руската класика, за търсенето на човека и в звяра. Сюжетът на поемата представя класически любовен триъгълник – с изкусител в лицето на Неда. Още от самото начало на творбата е подчертана нравствената разруха на главния герой – следствие на измамата. Затова на два пъти – в началото и в края – звучи мотивът за пропиляната младост, за погубената обич.
Три вечери обикаля Бойко около Недините порти със замъглен ум и обидено сърце. Той разбива живота си заради Неда, зарязва златния си занаят, става за смях на цялото село. За да го избави от болката, майка му решава да го ожени и му се пада "булче – злато". Но нищо не може да върне на героя душевното равновесие и щастието. Бойко не може да оцени добротата на своята невеста. Той няма нравствената устойчивост на Ралица, разколебан и объркан, той се поддава на чуждо влияние. Бойко няма сили да стори грях, но за сметка на това извършва престъпление. Напразно майка му го съветва да се върне към нормалния живот. В разговора с нея той е напълно откровен, без да е убедителен:

Теб що ти е? Нали на мен се смеят.
Аз и смеха, и мъката си зная.

Така той довежда майка си до смъртното ложе, пребива жена си, преди да му роди първа рожба. Малко преди да умре, тя го защитава пред събралите се съседки и Бойко дочува това. В този миг настъпва нравственият прелом у героя. В началото той не може да осмисли постъпката на жена си, не може да проумее как тя, видяла толкова зло от него, постъпва по този начин. Сега със страшна сила върху него се стоварва мисълта за вина, което ще го доведе до катарзис. Животът му е напълно разбит. Вследствие на гибелната си страст той се е лишил от всичко човешко. Остава му проумяването на греха като първа крачка към промяната.
Докато в поемата "Ралица" чрез любовта героинята запазва вътрешната си цялост, в "Бойко" вследствие на гибелната си страст героят се погубва. Славейков прави съществена разлика между любовта, която е вечна, и страстта, която е преходна и гибелна. В битовите си поеми той също е верен на своята идея за вечното и преходното.
Баладите привличат Славейков със своята мистичност и с вечните теми и идеи, които предлагат благодарение на странстващите сюжети, характерни за фолклора на различни народи. В баладата "Чумави" поетът разглежда проблема за греха и неговото изкупление, а в "Неразделни" – за побеждаващата сила на любовта.
Като стилизации на фолклорни сюжети, разгърнати върху традиционната патриархална нравственост, тези творби на Славейков са изпълнени с драматизъм и трагизъм. Поетът използва мистичната им атмосфера като фон, върху който проектира модерните си изследвания върху дълбоки психологически проблеми и нравствени колизии, които водят до душевно пречистване.
Грехът в баладата "Чумави" е резултат от нарушаването на патриархалните норми и родовото начало – седмината братя женят Петкана в далечно село. Този грях трябва да бъде изкупен и изкуплението не закъснява. Щом се връщат от сватбата, ги налита чумата и се отварят седем пресни гроба. Остава само старата майка – "да има гробове им кой да нарежда, / свещици за мъртви да пали...". Майката проклина най-малкия брат и в духа на фолклорното мислене майчината клетва бива чута. В този миг сюжетът тръгва по спиралата на баладичното. Лазар моли Бога да го пусне в далечно Загоре, за да върне Петкана при майка є, и чудото става.
Баладичният жанр предполага някакъв мистичен момент, той е своеобразно съчетание между лирическо, епическо и драматично начало. Тук драмата се разгръща най-напред в спора между Лазар и шестимата му братя, а после в сблъсъка между живота и смъртта, в драматичното пътуване на мъртвия Лазар и нищо неподозиращата Петкана. Напрежението нараства стремително, когато двамата приближават до селото. Всички детайли говорят, че нещо не е наред, и Петкана все повече се усъмнява в онова, към което я е повел Лазар. Когато влизат в селото, кучетата, усетили присъствието на духа, започват да лаят грозно.
Развръзката е сценично ефектна и драматична. Излиза майката и вижда мъртвия си син, Петкана се обръща и вижда мъртвия си брат, двете жени се прегръщат живи и падат мъртви пред прага на къщата. Стореният грях е изкупен чрез смъртта на всички, които са виновни за него.
Баладата "Неразделни" е станала популярна градска песен. Чрез елегантния класически стих Славейков търси вечните измерения на любовта. Поетът на два пъти повтаря "за сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла". Тук той леко е изменил сюжета на познатата народна балада: двама млади се обичат, но ги разделят. Те се самоубиват. Погребват ги единия пред черквата, другия зад черквата. От гробовете им израстват бряст и топола, които извиват върше над черковното кубе и така се любят в смъртта.
Вместо бряст и топола в баладата на Славейков неслучайно са избрани Явор и Калина, а вместо черква – поток. Така поетът, от една страна, доближава сюжета до природното, до естественото, а, от друга страна, създава пълнокръвни човешки образи. Имената са отново любимите Славейкови – Иво, Явор, Калина. Явява се отново слънцето като символ на любовта и щастието. За любовта няма преграда, внушава Славейков, любовта е по-силна от смъртта, саможертвата в името на любовта съотнася образите към категориите на прекрасното и трагичното. Смъртта и животът след нея, който се основава на едно мистично поверие, създават неотразимото внушение на баладата.
Славейков показва дълбоко познаване на народния бит, обичаи и ритуали и в поемата "Коледари". И тук образите са фолклорни. Поетът експериментира с различни стилистични похвати и ритмични стъпки, изгражда творбата върху вътрешни гласове и техния диалог. Тази поема е пример за майсторството в езика, за близостта до фолклорното мислене, с нея той подсказва бъдещото си развитие на епик.
Съвсем друг е Славейков в "Сън за щастие". Тук личи чувствителният лирик, а също – уроците по естетика на Йоханес Фолкелт. Стихотворенията далеч не са така драматични, те са изпълнени със съзерцание и спокойствие, със светлина и стремеж към хармония, а стихосбирката е пронизана от две основни теми – темата за природата и темата за любовта. Покоят е основната характеристика на пейзажите.
Като поет на природата Славейков е много по-различен от Вазов. Той предпочита полето, защото е свързано с ползотворния селски труд и отговаря на вътрешните хоризонти в душата му. Предпочита съзерцателната позиция на художника, наблюдаването и любуването. Славейков има вкус към детайла, към миниатюрата, отделното, единичното, защото в тях се оглежда цялото, в капките бисерна роса се вижда ведрината на небето. Усещането за родното е много силно, но то за разлика от поезията на Вазов не е свързано с отечеството, а с душата:

Виждам се во родний кът,
родна реч слухът ми гали –
свой отново ме зоват,
свой които са ме звали.

Лирическият герой живее в равновесие със себе си и с природата, за него щастието е напълно постижимо. Тук Славейков използва любимата си дума "блян". Щастието е мираж на душата, блян, бурите са много редки и не могат да смутят спокойствието.
Безспорен шедьовър е стихотворението "Спи езерото". В него се оглеждат всички принципи на пейзажната лирика на Славейков: обективната съзерцателна позиция на художника, на психолога на изображението, дълбочината зад привидния покой. Славейков умело внася елемент на неяснота чрез неясната за съзнанието на съвременния българин стара славянска дума "дълга".
И в любовната проблематика Славейков е новатор. Стиховете са вдъхновени от дружбата с Мара Белчева. Чувството е естествено и неповторимо. Тук няма да срещнем нито откровения еротизъм на Кирил Христов, нито платоничното чувство на Лилиев, нито Яворовата драматична раздвоеност. Усещането за любимата е непосредствено чрез оставената от нея китка цвете. Не физическото или духовното, не тяхното единство или противопоставяне, а нравственото е главната характеристика на тези стихове. Славейков е първият български поет, който нарича любимата "другарка" и "дете". Само по себе си това обръщение е особено красноречиво.
Поетът е верен на естетическите си концепции дори при разработката на патриотичната тема. В стихосбирката "На острова на блажените" се съдържат различни по характер творби, много често иносказателни, индиректни. Поетът съзнателно търси алегорията и съзнателно отбягва всякакви исторически и географски реминисценции. В някои от стихотворенията ще усетим любимото му противопоставяне между извисената личност и тълпата ("Самоубиец"), заимствано от философията на Ницше. Другаде идеята за безименния подвиг в историята се реализира в общочовешки и философски план ("Сто двадесет души").
Като върховен критерий и основен ориентир Славейков издига истината и заклеймява всяка тирания и авторитарност ("Секирата на истината"). Той търси духовни опори в завещаното от възрожденците ("Баща ми в мен") и нравствен пример във високоблагородната личност на човека и приятеля Алеко Константинов.
Интересен е начинът, по който Славейков е подходил към подвига на Ангел Кънчев в стихотворението "Самоубиец". Тази случка е описана от Захари Стоянов в "Записки по българските въстания". Мемоаристът присъства на знаменателното събитие, когато първият помощник на Левски Ангел Кънчев бива обграден от заптиетата на пристанището в Русчук и се самоубива. В описанието на Захари Стоянов има всичко – време и място на действието, подробности около събитието и документална достоверност. Подходът на Славейков е коренно различен и тук проличава не само разликата в жанровете, но и новият тип художествено мислене, който модерният поет от кръга "Мисъл" налага съзнателно. Героят на Славейков няма име, а е определен просто като юнак. От другата му страна е тълпата – слисана и безлична. Корелацията индивид – тълпа е съзнателно прокарана в стихотворението. Героят е непознат и левент, тялото му – здраво и силно – се гърчи от широка рана на челото. С тези свои характеристики той напомня образа на Хаджи Димитър от едноименната балада на Ботев. Героизмът му е съчетан с мъченичество, а мълвата създава легендарния ореол около образа му.
Тезата за мъченичеството, за жертвоготовността в името на делото, изразена чрез самоубийството на героя, разделя тълпата на две – едните твърдят, че е луд, а другите – че е светец. В българската поетическа традиция от лудостта до светостта крачката е само една. Достатъчно е да си припомним мотива за лудостта, върху който е изграден романът "Под игото". При Славейков има и нещо друго – изхождайки от ницшеанските идеи, той показва влиянието на извисената личност върху съзнанието на тълпата. Предимството, естествено, се дава на личността. И тук се оглежда индивидуализмът на Славейков.
В "Сто двадесет души" подходът е същият. Не е спомената нито Ботевата чета, нито самият Ботев, иначе прототип на войводата от стихотворението. За да изчисти творбата от всякакви конкретни исторически реминисценции, Славейков намалява броя на Ботевите четници от 200 на 120. Съпоставката с Вазовия подход при подобни теми е наложителна. Разказът "Една българка", който засяга частично събитията около Ботевата чета, започва по коренно различен начин: "Това се случи на 20 май 1876 година, на левия бряг на Искъра, където се бяха събрали куп жени от село Челопек..." Обратно на това, навсякъде в своите патриотични творби Славейков изчиства историческия фон на събитието и търси вечните теми и идеи, общочовешките измерения на свободата. Такъв е неговият подход дори в голямата епическа поема "Кървава песен", такъв е и в популярното стихотворение "Сто двадесет души". Това е творба за безименния подвиг в историята. Затова гробът на юнаците е незнаен, а смисълът на тяхното дело е вложен в монолога на войводата. Борците са изпълнили своя свещен завет, тяхното дело се е увенчало с успех, свободата грее над родната земя. Тиранинът тук не е турската власт, а обобщеното понятие за тирания, която съществува навсякъде по земята.
Модерното концептуално мислене на Славейков не му позволява да затъне в тресавището на историята, в конкретното и конвенционалното. Когато визира българските политически нрави ("Бащин край"), поетът съзнателно прибягва до алегорията. За него сатиричното изобличение на нашенската политическа действителност не би имало смисъл, ако негов нравствен коректив не са общочовешките ценности.
Стихотворението "Секирата на истината" има допирни точки със стихотворението "Поет" от "Епически песни". За Славейков тираните са временно явление в историята, съвестта тържествува рано или късно. Главното престъпление на тираните е потъпкването на истината и красотата.
Със своята поетическа и културна дейност на границата на двата века и с участието си в кръга "Мисъл" Пенчо Славейков промени коренно представите за българската литература. Той внесе в нея дух на индивидуализъм и високо нравствено самосъзнание. Цялостната му дейност подготви почвата за появата на символизма, без самият той да възприема школата на символистите. Най-верният му последовател, който сам осъзнава това, е Димчо Дебелянов.
От Славейков и Дебелянов тръгва цяла линия в българската литература – изповедно-лирическата, като противовес на героико-революционната. В най-висша степен Пенчо Славейков е непатетичен поет. Неговият патос е друг – вътрешен, психологически, озарен от високо нравствено самосъзнание.

   Последна актуализация: 27.05.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания