Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 15.02.2019 
Кликни, за да купиш.
   Източник: История на България  
  Статията се среща още в Енциклопедии:
  - ИСТОРИЯ > История на България

ВЪТРЕШНА МАКЕДОНО-ОДРИНСКА РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ (ВМОРО)

Организация на българското население в Македония и Одринско, бореща се за освобождението на тези области от османско владичество. Връщането на Македония и Одринско в пределите на Османската империя по силата на Берлинския договор 1878 означавало продължаване на чуждото национално и социално потисничество. Постоянно задълбочаващата се стопанска криза в империята засилвала бедственото положение на живеещото в нея поробено население - увеличавало се данъчното бреме, масово се разорявали и обезземлявали селските маси, пропадали занаятчиите. Липсвали индустриални предприятия, които да поемат освобождаващата се работна ръка. Наред с икономическите причини, които обусловили появата на националноосвободително движение на населението в Македония и Одринско, преобладаващата част от което било българско, не по-малко място заемат и политическите. Поробеното население се намирало и в пълно политическо безправие. То било подложено на произволите и на разбойнически чети, които османската власт била безсилна да премахне. Наред с това през последната четвърт на XIX в. Македония станала обект на интензивна пропаганда от страна на Сърбия и Гърция. Всичко това подтиквало българското население в тези две области към борба за отстояване на своята етническа принадлежност и за премахване на чуждото национално потисничество. Борбата започнала още с приключването на Берлинския конгрес 1878. До представителите на западните велики сили, заседаващи в Берлин, били отправени многобройни протести и изложения от всички краища на Македония и Одринско, с които се настоявало за включването на тези области в границите на освободената българска държава. През есента на 1878 избухнало Кресненско-Разложкото въстание, сформирани били и голям брой въоръжени чети. Съединението на Източна Румелия с Княжество България 1885 насърчило още повече движението за премахване на османското иго в Македония и Одринско. Засилила се революционната пропаганда, започнало образуването на конспиративни групи и кръжоци. На 23 октомври 1893 в Солун били положени основите на революционната организация. Нейни инициатори станали Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, П. Попарсов, Антон Димитров и Хр. Батанджиев. През януари 1894 бил избран Централен комитет, начело на който застанал д-р Хр. Татарчев. Д. Груев формално заел поста секретар-касиер, но в действителност той бил истинският ръководител на комитета. В програмата на организацията се изтъквало, че тя ще се бори по революционен път за осъществяване постановленията на чл. 23. от Берлинския договор, а именно: предоставяне на политическа автономия на Македония и Одринско, които да се обособят в отделна област, въвеждане на административни и др. реформи. Следвайки тази цел, те се стремели да придадат определен български характер на организацията, като първоначално в нейните редове били привличани само българи, и то екзархисти, т. е. тези, които признавали църковното върховенство на Българската екзархия в европейските предели на империята. Аспирациите на другите балкански държави към Македония и страхът, че това може да попречи на освободителното движение, накарало ръководителите на организацията да се откажат от мисълта за присъединяването и към Княжество България.
След създаването на Солунския комитет Д. Груев предприел редица обиколки из Македония и основал нови комитети. През есента на 1894 в организацията се включил и Г. Делчев, който се отдал незабавно на активна революционна дейност. За кратко време Македония била осеяна с мрежа от революционни комитети. През 1895 г. подобни комитети били създадени и в Одринско. През 1896 в Солун бил свикан конгрес на организацията, който взел важни решения по организационното и устройство. За седалище на Централния комитет бил определен Солун. Македония и Одринско били разделени на 6 революционни окръга: Солунски, Битолски, Скопски, Сер-ски, Струмишки и Одрински. Всеки един от тях се подразделял на околии. За поддържане на непосредствен контакт с българската общественост в пределите на Княжеството било учредено и Задгранично представителство със седалище в София. Непосредствено след конгреса и по негово поръчение Г. Делчев и Г. Петров изготвили устав и правилник на организацията, която била наименувана официално Български македоно-одрински революционен комитет. По отношение целта на организацията не били направени никакви промени. Както и дотогава, тя открито манифестирала своето желание за борба за извоюване по революционен път на политическата автономия на Македония и Одринско. Според чл. 1. на устава в БМОРК можел да членува всеки българин, който обещавал да бъде полезен на революционното дело и който не бил компрометиран пред обществото. Против целите на БМОРК се обявило Българското тайно революционно братство в Турция, създадено през 1897 (привърженик на еволюционния път). Върховният македоно-одрински комитет, който ратувал за подчиняване на националноосвободителното движение в Македония и Одринско на политиката на двореца и българските правителства от свободното Княжество, също се противопоставил на революционната тактика на БМОРК. Всичко това усложнявало твърде много дейността на революционната организация. През 1899 нейните ръководители успели да привлекат на своя страна членовете на Българското тайно революционно братство, стараели се по възможност да поддържат коректни връзки както с Екзархията, така и с ВМОК. В резултат на това по редица въпроси като набавянето на средства и оръжие, изграждането на четническия институт и пр. се стигнало до единомислие.
След Солунския конгрес въпреки съществуващите трудности организацията бързо се разраствала. За нейното масовизиране голяма роля изиграло създаването на четническия институт, началото на който било поставено от Г. Делчев през 1899. В резултат на активизирането на четите революционната организация получила голяма популярност не само между българите екзархисти, но и сред българите патриаршисти (които признавали църковното върховенство на Цариградската патриаршия). В нейните редове започнали да навлизат и представители на другите народности, живеещи в Македония и Одринско, в това число и от средата на бедното турско население. Това наложило промени в програмата и устава на организацията. През 1902 те били преработени от Г. Делчев и Г. Петров. Според тях БМОРК бил преименуван в Тайна македоно-одринска революционна организация. В новия устав било посочено, че в нейните редове могли да членуват "всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност", които били готови да се борят за нейната крайна цел. Привличането на други етнически групи в революционната организация не променило българския и облик, тъй като основната част от членовете и съмишлениците и продължавала да бъде из средата на българското население.
От друга страна, в редовете на ТМОРО навлезли и лица с различни идейни убеждения - както социалисти, така и анархисти. Последните се опитали да наложат своята тактика на индивидуален терор и атентати, но срещнали твърд отпор от страна на водителите на организацията.
В началото на ХХ в. ТМОРО имала не само пъстър етнически и политически, но и разнороден социален състав. В нея участвали главно дребни прослойки от градовете и селата в Македония и Одринско и произлизащата от тях интелигенция. Не липсвали и представители на по-заможните слоеве, които били за отклоняване на организацията от нейния път на самостоятелна революционна борба и за единодействие с БМОРК. Те обаче били незначително малцинство и не успели да променят тактиката на ТМОРО.
Изграждането на гъста революционна мрежа в Македония и Одринско изложило революционната организация на сериозна опасност от страна на османските власти. Твърде трудно се оказало опазването в тайна съществуването на многобройните комитети. В резултат на някои провали от края на XIX и началото на ХХ в. местните османски власти успели да попаднат в дирите на някои комитети в Солунско и Одринско и арестували голям брой от техните членове и съмишленици. ВМОК, подтикван от двореца и др. фактори от София, изпратил въоръжени чети в Пиринския край и провокирал Горноджумайското въстание 1902, като по този начин изложил местното население на ударите на османската власт. Във връзка с потушаването на това въстание били разгромени и голям брой от съществуващите в този край революционни комитети. Това направило положението в Македония и Одринско неудържимо. През януари 1903 бил свикан конгрес на ТМОРО в Солун, който без съгласието на Г. Делчев, Д. Груев и на по-голямата част от революционните окръзи взел решение за вдигане на повсеместно въстание през пролетта на с. г. Г. Делчев и Д. Груев не успели да се противопоставят на това решение, но съумели да отложат избухването на въстанието за по-късна дата, както и за пре-връщането му в стратегическо, т. е. да се води само с чети в укрепени планински райони с цел да не се изложи на ударите на османската власт мирното и беззащитно население.
В хода на подготовката на въстанието организацията претърпяла едно от най-тежките си поражения: през май 1903 бил убит съвсем неочаквано нейният всепризнат вожд - Г. Делчев. Неговата смърт обаче не предотвратила по-нататъшния ход на подготовката на въстанието и то избухнало през лятото на същата година (вж Илинденско-Преображенско въстание 1903).
След разгрома на въстанието оцелелите ръководни кадри на организацията се събрали в София. Проведени били няколко заседания, на които била обсъдена цялостната дейност на ТМОРО и били набелязани мерки за нейното бъдещо преустройство. По тези два въпроса между присъстващите не се установило единомислие. Напротив, обособили се две течения: ляво - начело с Я. Сандански, Хр. Чернопеев, Д. Хаджидимов, М. Герджиков и др., и дясно, възглавявано от д-р Хр. Татарчев, Ив. Гарванов и Б. Сарафов. Проведените през есента на 1904 конгреси на революционните окръзи подкрепили лявото течение. Това позволило на левицата да вземе връх и на Рилския конгрес на организацията, свикан през октомври 1905. На него тя била преименувана във ВМОРО, с което получила и най-голяма известност както сред съвременниците на това събитие, така и през следващите десетилетия до наши дни. В Централния комитет били избрани Д. Груев, П. Тошев и П. Попантов, за задгранични представители - Г. Петров, Д. Стефанов и П. Попарсов, а за редактор на печатния орган - Д. Хаджидимов.
Под влияние на представителите на Серската група, възглавявана от Я. Сандански, Рилският конгрес отново взел решение за организиране на въоръжено въстание, но в една по-далечна перспектива. Възприела се и идеята за балканска федерация като държавно обединение, в което самоопределението на народностите в Македония и Одринско би могло да се извърши по демократичен начин. Макар и привидно, представителите на дясното течение били принудени да се съгласят с тези решения. На практика те имали намерение да водят непримирима борба против левицата. Жертва на изострените отношения станали Ив. Гарванов и Б. Сарафов, които били убити в София през 1907.
Избухналата Младотурска революция 1908 в Османската империя дала отражение върху по-нататъшната дейност на ВМОРО. След премахването на едноличния режим на управление на султан Абдул Хамид II (1876-1908) и установяване на конституционно управление била дадена амнистия и политическите затворници от Македония и Одринско били пуснати на свобода. При тази обстановка ВМОРО прекратила своето нелегално съществуване, разпуснала четите си и практически се саморазтурила. Противоречията между двете течения обаче не заглъхвали. Те се появили и при създаването на легалните организации на ВМОРО. Привържениците на левицата образували Народна федеративна партия, а на десницата - Съюз на българските конституционни клубове.
Надеждите, че младотурският режим ще реши радикално националния въпрос в европейските предели на империята, останали напразни. Това довело до възобновяване на ВМОРО. През 1911 била подновена и четническата дейност. В Централния комитет били включени Т. Александров, Хр. Чернопеев и П. Чаулев. Извършените от организацията провокационни атентати в Щип и Кочани предизвикали жестоки репресии от страна на местните османски власти над беззащитното българско население. Те послужили като повод за обявяването на Балканската война 1912-1913. По време на войната четите на ВМОРО се включили в състава на българската армия. Самата организация обаче постепенно прекратила своята дейност. Отделни нейни дейци, но вече като български офицери и подофицери, влезли в състава на българската войска и по време на Първата световна война 1914-1918. В края на войната членове на организацията образували Временно представителство на обединената бивша ВМОРО.
През 1919 на свой ред. Т. Александров, подпомогнат от ген. Ал. Протогеров (включен в ЦК след убийството на Хр. Чернопеев през 1915) и П. Чаулев, създали т.нар. Вътрешна македонска революционна организация. През с. г. от дейци на Одринския край се обособила и самостоятелна Тракийска организация. По същото време към Българската комунистическа партия се образувал Емигрантски комунистически съюз, в който се включили дейци от бежанското население, придошло от Македония и Тракия в България след края на Първата световна война. През 1925 били положени и основите на Вътрешната македонска революционна организация (обединена).

Устав на Вътрешната македоно-одринска революционна организация
   Последна актуализация: 29.11.2003  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания