Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
Кликни, за да купиш.
   Източник: История на България  
  Статията се среща още в:
  - ИСТОРИЯ > История на България

БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ОСМАНСКИЯ КЛАСИЧЕСКИ ПЕРИОД

В османистичните изследвания е прието, че историческото развитие на османската държава протича в два периода: първият – на стремителен и бляскав възход, превърнал едно малко тюркменско племенно обединение в мощна империя със световно значение (XIV–XVI в.); през втория период балансът на силите се променил в полза на османските противници, империята преживява векове на застой и упадък, за да изчезне от историческата сцена в началото на 20-те години на XX век.

Тази най-обща сxема на османското историческо битие, осмислена като възxод и упадък, е предложена още през XVIII в. от Д. Кантемир и доразвита през следващото столетие в европейската историография. През 60-те години на нашия век известният турски историк Х. Иналджък обяви институциите на османския икономически и политически просперитет за класически, понеже били изградени според традициите на средновековните мюсюлмански близкоизточни империи – Омаядската и Абасидската. Определинието класически за съдържанието на XIV–XVI в. се наложи в изследванията по османска история, при все че идеята за ориенталски генезис на османските институции далеч не е повсеместно приета.

За българите под османска власт последният и най-бляскав XVI в. от класическия период донася стабилизация на вътрешното положение в балканските владения на империята (краят на XV – началото на XVI в.). Военните действия вече се водят далеч от пределите на полуострова и това създава нужните условия за възстановяване на стопанския живот. Османските данъчни регистри от този период показват увеличаване на населението от началото на XVI в. нататък, дори някои райони от българската етническа територитория се формират като гъстонаселени. С най-много население на кв. км – 11 души, се отличава Кюстендилският санджак, а Източна и Североизточна Македония се очертават като най-населените територии от цялата българска етническа област. Съвсем друга картина предлагат обаче земите в поречието на р. Дунав, район с по-неблагоприятни екологични характеристики и в същото време считан за граничен. В Силистренския санджак гъстотата на населението е 1,6 души на кв. км, в Никополския санджак – 2,5, а във Видинския – около 5. Но и тук в течение на XVI в. демографската стагнация постепенно е преодоляна с тенденция към стабилен демографски растеж. Населението в селските райони нараства по-бързо, отколкото в градовете, и в резултат на това разораването на земя, годна за обработване, достига физическия си предел. В същото време из османските данъчни регистри се наблюдава едно интересно явление: увеличава се броят на незадомените младежи, за които липсата на земя очевидно е главното препятствие пред създаването на семейство със свое отделно стопанство.

В османските данъчни регистри се съдържа богата информация за производствената характеристика на българското село. Отличителна черта е повсеместното производство на зърнени култури. Най-разпространена е пшеницата, която държи първенство и сред всички останали култури. Пътешествениците, прекосили българското пространство през XVI в., единодушно отбелязват, че тук е една от житниците на Османската империя.

Широко са застъпени и зърнените фуражни култури: ечемик, ръж и овес. В някои от планинските райони като тези в Западните Родопи с Поместието и Чеч производството на ръж следва непосредствено това на пшеницата, след което се нареждат овесът, просото и накарая ечемикът.

На редица места в страната са уредени пазари на зърнени храни – Видин, Никопол, а според свдения на пътешественици в Ямбол има оживен пазар на брашно. В Османската империя износът на зърно е почти напълно забранен с цел да се осигури редовното снабдяване на големите градове и военните гарнизони с храни. Въпреки това в неплодородни години многобройното цариградско население е принудено да понася тежки периоди на недостиг от хляб. Към столицата зърнените храни се извозват от южните български райони по суша, а по вода – от пристанищата на дунавския и черноморския бряг.

Масово е отглеждането на техническите влакнодайни култури – лен, коноп, памук. Появяват се производствени центрове на памук в поречията на Марица и Вардар, в Ямболско, Сливенско, Драмско и Струмишко.

Зеленчуците и плодовете също заемат представително място в производствената листа на българското село. Землището на всяко по-малко или голямо селище задължително включва зеленчукови градини, плодни и орехови насаждения, а в данъчните описи неизменно присъства облагането на продукцията от зеленчуци и плодове. През XVI в. е известен целият зеленчуков асортимент, познат и днес, без американските култури. Нововъведение е празът, донесен от завоевателите. На пазара се предлагат разнообразни плодове: ябълки, круши, дюли, фурми, смокини, нарове. Прочути с овощните си градини са Кюстендилско, Пазарджишко, Казанлъшко, Одринско и др.

По древна традиция продължава развитието на лозарството. Почти няма селище – християнско, мюсюлманско или със смесено население, в което да не се отглеждат лозя. Разнообразните данъци и такси, с които се облагат гроздовата реколта, ширата и виното, както и големите им размери, говорят, че производството е значително. Значителна е и търговията с вино, което си личи от пазарните такси и вътрешните мита, плащани от търговците.

Новост между традиционните култури е оризът. Неговото отглеждане в българските земи се свързва с появата на анадолските тюрки. Някои лингвистични данни от Средновековието се използват за подкрепа на предположението, че тази култура е известна на българите отпреди завоеванието, но сигурни данни за потвърждение няма. От османските документи е известно, че култивирането на ориза започва през първата половина на XV в., като отначало са използвани естествено нивелираните поречия на Марица, Тополница, Стряма, Чая и др. Постепенно културата се разпространява в южните и югозападните райони.

Производството на ориз в Османската империя се намира под непосредствения контрол на централната власт. Това е основната храна на азиатските завоеватели и затова нуждите на големите градски центрове и на войската са значителни. Търговията с тази суровина е държавен монопол, а износът є е забранен. С нейното производство се занимава население (чалтъкчии=оризари), ползващо се от данъчни облекчения срещу задължението да предава на държавата определени количества ориз на монополно ниски цени.

В условията на османското господство българското селско стопанство остава европейско по тип, съхранявайки своята основна черта – поликултурността. Благоприятните климатични условия на Балканския полуостров способстват за производството на разнообразна селскостопанска продукция. При това положение населението като цяло трудно може да бъде изненадано от най-страшните бедствия през Средновековието – поредица от неурожайни години и масов глад, които твърде често връхлитат монокултурните пространства на Европа.

Благоприятният климат и разнообразният релеф на българските земи предоставят добри условия за развитието на животновъдството. Едно от основните данъчни събирания в османската държава е данъкът върху дребния рогат добитък, което показва важното място на овцевъдството в стопанската дейност на българите. Отглеждането на овце и кози е неизменен елемент от поминъка на всяко семейство. Същевременно овчето и агнешкото са основните месни продукти за мюсюлманската цивилизация и централната власт прави всичко необходимо да осигури нужните количества месо за градските центрове и еничарските казарми. За тази цел са осигурени данъчни облекчения за онези стопани, за които отглеждането на овце е основно стопанско занимание. Едрият рогат добитък се отглежда повсеместно – биволи, волове и крави са нужни на всеки стопанин в ежедневната му дейност. Изглежда, според османските данъчни власти тези животни влизат в основния стопански инвентар на селските производители и затова тяхното отглеждане за нуждите на отделното домакинство не се облага с данъци.

От другите отрасли на животновъдството са застъпени коневъдството, свиневъдството и птицевъдството. На данъчно облагане подлежи единствено отглеждането на свине, но пък населението осигурява коне и друг едър добитък за обоз по линията на задължителните държавни доставки в случай на война или пък по време на мащабни строителни дейности и прокарване на пътища.

Османското господство не премахва селската община, характерна за средновековните балкански общества. Поземленото право на завоевателите запазва общинното владение върху пасищата, горите, водопоите. Дори когато са включени към някой тимар, тези места продължават да се използват колективно и безвъзмездно от местната селска община. Аграрното законодателство забранява разораването на общинни земи и превръщането на пасища и гори в частна собственост. Въведената от османската държава колективна отговорност в изплащането на данъците способства не само за съхраняване, но и за оживяване на селскообщинните традиции по българските земи.

Отличителната особеност на аграрните отношения в Османската империя е държавната собственост върху земята. Според османското поземлено право земята в ислямската държава принадлежи на Бог. Неговият представител сред хората – султанът, се разпорежда с нея в интерес на мюсюлманската общност. На практика при османците съществуват три основни, юридически обосновани форми на поземлена собственост: държавна (мирийска) земя, земя в частна собственост (мюлк) и земи, чиито приходи са посветени на религиозно-благотворителни институции (вакъф). Според ислямското право (шериат), а също и според правната традиция на повечето средновековни общества, земята, завладяна от армията на дадена държава, се превръща в нейна законна собственост. Българските земи са завладени със силата на османския меч и поради това те преминават директно в ръцете на държавата и османският владетел е онзи, който определя начина за ползване на техните приходи. Така собствеността върху земята се оказва централизирана в едни ръце. Държавата предоставя на селяните – християни и мюсюлмани, правото да ползват и владеят наследствено обработваема земя срещу изплащането на определени данъци в полза на собственика – султана, т. е. мюсюлманската държава. Върховният собственик предоставя на военните или администрацията правото да събират за своя сметка данъците от определен участък държавна земя като един вид заплата срещу службата им. От това обаче централизираният характер на поземлената собственост не се променя, защото теоретически, а и на практика султанът може винаги да отнеме даден участък и да присъедини приходите му към тези на държавната хазна. При този вид на поземлената собственост в османската държава владеенето на земя от селяните, облагането им с данъци, начинът на разпределяне и използване на данъчнните приходи и пр. са обект на държавна регламентация, което централната власт върши чрез законови и административни актове. Предоставяйки една част от приходите на държавната земя за ползване от военните и административните лица, друга тя задържа в полза на държавната хазна за издръжка на еничарската армия, столичната администрация и съдебните органи.

Мирийският режим е основната форма на поземлена собственост в българските земи по време на османското господство, но съвсем не единствената. През XIV–XV в. султаните раздават на заслужилите военачалници и приближените си големи участъци земя в безусловно владение с право на наследяване – мюлк. Притежателите на такива мюлкове не са служебно задължени към държавата и имат правото да се разпореждат със своята собственост според желанията си: да я продават и купуват друга мюлкова земя, разменят, даряват, прехвърлят върху наследниците си и т. н. По този начин в османската държава се създава наследствена поземлена аристокрация. Мюлкови владения си осигуряват и много членове на османската династия, многобройните сестри, съпруги, дъщери и зетьове на султани, велики везири, висши дворцови служители. Голям мюлк в Средните Родопи например получава и личният лекар на султан Баязид II (1481–1512) Ахи челеби.

Едно от основните права на собствениците на мюлкове е да учредяват от собствеността си религиозно-благотворителни фондации (вакъф). В централизирана държава като османската собствеността под каквато и да е форма не е гарантирана и винаги може да бъде отнета в полза на държавата. В повечето случаи мюлкове са конфискувани като наказание за провинил се султанов служител или пък просто за да се осигурят допълнителни постъпления за хазната. Посветените на религиозно-благотворителни цели имоти обаче според мюсюлманското право са неприкосновени и много собственици на мюлкове бързат да учредят от имотите си вакъфи и така да съхранят част от техните приходи за потомството. Такива големи неприкосновени владения по българските земи се появяват в Източните и Централните Родопи, Сереско, Скопско, Пловдив със селата, Плевен и Плевенско, Търново, Ихтиман, София и др.

Османският аграрен режим в една или друга част на българските земи се формира под влияние на заварените там дадености и съобразно политическите условия в момента. В областите, където завоевателите считат, че положението им е достатъчно укрепено, се въвежда тимарско-спахийската система. През XVI в. османският тимар покрива почти цялото българско пространство, а в някои райони тази форма на земевладение преобладава почти изключително както във Видинско, Врачанско, Софийско, Кюстендилско и др. Дори в планински райони като Западните Родопи например тимарската система обхваща всички селища на една обширна територия от Разлог през Неврокопското поле и от там на юг до Сяр и Солун. Изключение през първата половина на XVI в. прави Никополският санджак, който е предна гранична линия на османците срещу Влахия и там по-голямата част от мирийската земя принадлежи на султанските хасове.

Въпреки определението султански тези владения не представляват апанаж на короната, а са главният източник на пари за държавната хазна. В техния обхват влизат най-разнообразни приходоизточници: облагания върху селското и градското стопанство, приходи от мини, солници, различни мита, такси и пр. Но тъй като в основата на османското стопанство стои земеделието, то най-голямата част от приходите на султанските хасове са резултат от данъчното облагане на селския производител. Свързването на тези обширни владения с личността на човека номер едно в империята на практика изразява огромното значение на хасовите приходи за държавата, олицетворявана от самия султан.

Султански хасове има по цялата българска територия, но най-обширните и доходоносни владения са в Пловдивско, Старозагорско, Айтоско и Ямболско, Карнобатско, Провадийско, Варненско, Силистренско, Никополско, Видинско, Софийско и Самоковско, Щипско, Струмишко, Кратовско. По всички тези места хасовата собственост обхваща развити в стопанско отношение селски райони с богати землища, солници и оризища, пристанища по Дунава и Черно море, центрове за добив на руда и производство на желязо. Приходите, които се стичат към държавната хазна, са огромни и естествено е, че фискът ще задържи тези доходни места под свой контрол, наместо да ги надроби на многобройни тимари за издръжка на спахийската конница. В лицето на султанските хасове държавният поземлен фонд добива най-високата степен на централизация и от средата на XVI в. нататък все по-големи дялове мирийска земя се озовават в пределите на хасовите владения. Това е времето, когато спахийството става причина за първите по-сериозни османски военни неуспехи и за управляващия елит става ясно, че конната войска на тимар вече е загубила твърде много от бойните си качества. Като военна опора на режима се налага еничарският корпус. Еничарите получават заплата от хазната, а средствата за нея постъпват от приходите на султанските хасове. Следователно увеличаването на числеността в еничарските редове означава разширяване обхвата на султанските хасове, а това може да стане само за сметка на спахийските тимари.

Характерен пример за такова развитие на нещата в държавния поземлен фонд е Видинският санджак. Според най-ранните сведения в османския кадастър (средата на XV в.) селищата в района са напълно обхванати от тимарското земевладение. Това положение се запазва до средата на следващото столетие, когато започва бързо разпространение на султанските хасове, за да се окаже, че вече в началото на XVII в. във Видинско почти не са останали тимари. Така към края на класическия период започват съществени промени в аграрния режим, които през следващите XVII–XVIII в. създават една съвсем друга социалноикономическа среда за българите под османска власт.

Османското законодателство предвижда един вид закрепостяване на селяните към земята. Спахията или управителят (войдода) на султанския хас има правото да издирва напуснали или забегнали от местата си селяни и ако ги открие в течение на 10–15 години, да ги върне обратно. Това се прави, за да не изтича производително население – обект на данъчна експлоатация от страна на държавата и нейните представители по места.

Основен израз на зависимото положение на българския селянин в условията на османското общество е задължението му да плаща парична, натурална и отработъчна рента срещу владяната от него земя. Принципът, който определя формите на рентата е съобразявянето на облагането не с личността на облагаемия, а с качеството на земята, която той владее: дали тя е раетска или свободна войнушка бащина, дали в кадастъра е отбелязана като владяна от християнин или от мюсюлманин. По този начин администрацията държи по-точна сметка за финансовите постъпления, отколкото ако ги съобразява с личността на владелеца селянин.

В османското поземлено законодателство за българските земи земеделските участъци във владение на християнската рая се наричат бащина, а на мюсюлманската – чифлик. За своята бащина българите подлежат на повсеместно облагане с поземлен данък (испенче) в максимален размер от 25 акчета. Само вдовиците плащат по-малко – 6 акчета. При мюсюлманите е налице диференциация в облагането, израз на привилегировано социално положение: те плащат поземлен данък (ресм-и чифт) в занижен размер – 22 акчета. Малоимотните плащат половината от сумата – 11 акчета, а неженените мюсюлмани – 6.

През XVI в. в османската аграрна структура съществуват т. нар. свободни бащини, земя във владение на българи войнуци – военнозадължено население, което срещу участие в османските походи и носене на гарнизонна служба по границите е освободено от почти всички задължения към фиска. Върху тях специално ще се спрем по-долу.

Още в първите османски закони за поземлените отношения (около средата на XV в.) се предвижда раята из тимарите да работи 7 дни ангария в личното стопанство на спахията. Оказва се обаче, че тимарските владелци предпочитат да прибират паричната равностойност на отработъчната рента и ангарията така и не се налага като практика в българското село. Причината е твърде проста: не може военен човек, какъвто е спахията, освен с участие във военни походи да се занимава и със собствено стопанство, и то чрез 7-те дни принудителен труд на шепа зависими от него селяни. В някои райони на българските земи ангарията е сведена до 3 дни, което прави ситуацията още по-невъзможна.

Основният спахийски приход се формира от облаганията върху селскостопанската продукция на тимарската рая. Няма сфера от производствената дейност на селяните, която да не е обхваната от османската данъчна система. Повечето от събиранията не са новост за фискалната практика, а са онаследени от данъчните институции на Византия и балканските народи. Новата власт има само полза от прилагането на вече отработени и с доказана ефективност данъчни форми и методи, които є обезпечават фискалните инструменти за контрол върху една функционирала столетия наред според своите закони икономическа среда. Както в балканското средновековно стопанство, тъй и при османците най-важното събиране е десятъкът (йошюр) от земеделските произведения. С него се облагат всички зърнени храни, бобовите, влакнодайните и маслодайните растения, плодовете, добивите от бостан – накратко, цялото земеделско производство на раята. Десятъкът, всъщност 1/7 от годишното производство, обикновено се събира в натура. Натурални по същност са и някои традиционни и онаследени от Българското средновековие подаръци, които раята трябва да предаде на тимарския владелец или управителя на султанския хас по време на определени празници. Такива са например кокошка и хляб, погача, висла грозде и др. п.

Чрез султанските хасове една значителна част от фискалните задължения на раята из държавните (мирийски) земи остава в полза на фиска. Но с това нещата не свършват. Цяла група данъчни събирания, предимно в паричен вид, се събират от името и в полза на държавната хазна. Извънредно малобройни са сведенията в османското законодателство за размера и формите на държавните събирания по българските земи, макар че, както личи от данъчните регистри, обемът на рентата, който фискът запазвал за себе си, е твърде значителен. Основното събиране, с което е обложено цялото мъжко християнско население по българските земи, е поголовният данък джизие или харадж. Смисълът на този данък според мюсюлманските правоведи е, че за немюсюлманите той представлява откуп срещу предоставената им възможност да живеят, работят и изповядват религията си върху територията на мюсюлманската държава. Въпреки че този данък е шериатски, т. е. съобразен с мюсюлманската правова норма, неговият размер не е строго установен, а се мени в посока нарастване през целия период на османското господство. До края на XVII в. джизието се събира съобразно т. нар. джизе хане – няколко платци, обединени в една данъчнооблагателна единица. В съвременните проучвания е установено, че средно тя обхваща от двама до петима души. В края на XV – началото на XVI в. се събират около 60–80 акчета от джизие хане, или равностойността на 1 златна монета. През управлението на султан Сюлейман I (1520–1566) сумата постоянно нараства, за да достигне в края на века до 300 акчета. Следователно поголовният данък представлява най-значителното събиране, платимо изключително в пари. За неговата тежест допринасят и всевъзможните надбавки като заплатата на събирачите на данъка, цената на чувалите, в които се пренасят парите до столицата, редовни увеличения по повод възкачването на нов султан върху престола. Заедно с джизието се събира и данъкът върху виното, заради това че само християнските поданици на османската държава консумират алкохолни напитки.

При изплащането на поголовния данък, както и на другите държавни събирания, съществува колективна отговорност, по силата на която населението на дадено селище трябва да изплаща солидарно дяловете на забегналите свои съселяни или пък задълженията на починали през текущата година платци.

Другата основна съставка на централизираната парична рента, събирана от фиска по българските земи, е съвкупност от данъчни облагания, известна под името извънредни данъци и събирания (авариз-и диванийе ве текялиф-и йорфийе). Първите сведения за събирането на аваризите се отнасят към управлението на султан Мехмед II (1451–1481). Първоначално населението плаща по 20 акчета веднъж на 4–5 години. С времето уж извънредните данъци стават ежегодни, със силно изразена тенденция към постоянно нарастване. Приходите от тях служат за покриване на военните разходи на държавата и в зависимост от конкретните нужди на момента събиранията се извършват в пари или натурални доставки на храни, коли и добитък за обоз, строителни материали, принудителна работа по строеж на крепости и отбранителни съоръжения и т. н. Тук влиза и задължението на българското население да осигурява гребци за галерите – тегоба, превърнала се с времето в паричен откуп. От авариза са освободени военнослужещите (спахии и еничари), служителите на ислямския култ и администрацията, жителите на вакъфските селища (християни и мюсюлмани) и някои категории население със специални задължения към държавата като войнуци, дербентджии (охрана на проходите), соколари и пр.

От цялото османско данъчно бреме, тежало през вековете върху поколения българи, трайна диря в историческата памет на потомците е оставил данъкът девширме, известен още като кръвен данък. Векове наред завоевателите събират от българите и останалите християнски народи в османската държава момчета за нуждите на войската си. След обучение в ислямски дух те постъпват в еничарския корпус – един от символите на османското могъщество. Върху характера и последиците от този необикновен данък, както и върху самия еничарски корпус, ще се спрем по-подробно, когато разглеждаме процеса на ислямизация.

През XV–XVI в. градското население по българските земи е здраво свързано със земеделското производство – обработва ниви в крайградското землище, отглежда градини и бостани, занимава се със животновъдство, т. е. върши всички дейности, чрез които се препитава селската рая. В историографията съществува мнението, че османското законодателство прави разлика между селянина и гражданина, което иде от един текст в закона за Бурса (1487), постановяващ, че ако лице от раята живее 15 години в града, то вече не е рая, а гражданин. Записаната практика в османските регистри обаче разкрива съвсем друго положение. Най-първо там отсъства категорията гражданин. Населението е категоризирано по конфесионален признак – християни (геберан = неверници) и мюсюлмани. В социално отношение то бива рая – население, заето с производителен труд, плащащо на държавата данъци, и социален елит, състоящ се от военни (аскери), представители на съдебно-религиозната система (илмийе) и чиновници от държавната администрация с различен ранг. До XIX в. раята включва както християни, тъй и мюсюлмани, и по същество се явява най-голямата социална група в османската държава, която се занимава с общественото производство. Тя е обложена с цялото разнообразие от данъци, сред които неизменно присъства и поземленият данък в двете му разновидности – испенче за християните и ресм-и чифт за мюсюлманите, което иде да покаже, че градската рая, подобно на селската, е ангажирана със селскостопански труд.

В същото време българският град през османския класически период е твърде различно място за живеене от селото. Още преди османското завоевание икономическият живот по българските земи се характеризира с достатъчно развити градски центрове – средища на занаяти, търговия, войска и администрация. С налагането на централизираната османска власт значението на заварените градове бързо се увеличава, след като всеки един от тях става средище на имперската администрация из провинциите. В зависимост от големината си те са обявени за центрове на различни по големина териториално-административни единици – нахии, кази, санджаци и вилаети.

От гледна точка на днешните представи българските, както и останалите градове на Балканите, са малочислени. Изключение правят Цариград, Одрин и Солун с над 20 хил. жители. В началото на XVI в. Никопол наброява 7836 души, а София 3900. В края на века софиянци са 7850, в Скопие живеят 9876 души, в Битоля 5918. Според съвременните изследвания съотношението християни – мюсюлмани в българските градове през XVI в. е приблизително 60–40. Мюсюлманското градско население е резултат от колонизиране на българските градове с преселници от Анадола, но и от ислямизация на местни жители.

Въпреки че българските градове са относително малочислени, тяхното стопанство е от значение за икономиката на османската държава. Те се налагат като центрове на занаятите и търговията, на добив на руда и производство на метали. Огромното разширение на османските граници осигурява един необятен пазар на българските производители, търговци и предприемчиви люде, които с времето все по-често се възползват от неговите възможности.

Градската икономика функционира чрез дейността на цеховите организации, наричани в османската държава еснафи. Те обединяват занаятчиите от един и същ отрасъл, регламентират видовете и качеството на стоките, произвеждани от всеки един член на еснафа. Чрез сложна система на регламентации и монополи централизираната османска държава определя цените, възлага поръчки, налага мита и вътрешни пазарни такси. В градовете действа специална служба, подведомствена на кадията, която следи за прилагането на законите и разпорежданията за занаятчийството и търговията. Нарочни чиновници, наречени мухтесиби, контролират централно определения ред по пазарите и чаршиите, надзирават еснафите, наказват търговците, които продават на по-високи или по-ниски цени.

В градското стопанство интензивно действат капиталите, натрупани в частното вакъфско земевладение. Като крупни производители на селскостопанска продукция вакъфите едновременно се явяват едри и по-дребни търговци, които допринасят с дейността си за развитието на вътрешния пазар и са посредник в обмена между селото и града. В същото време вакъфите се оказват и най-едрият градски собственик: те притежават повечето парцели по чаршията, които търговци и занаятчии наемат и строят върху тях своите дюкяни. Нерядко инвентарът и сечивата в работилниците също са вакъфски.

Вакъфът е и главната кредитна институция у османците. Големите суми от вакъфска рента и наеми са включени в оживен лихварски оборот под формата на кредити за градските производители, търговците и земеделците от околните села. Част от печалбата се обявява за посветена на религиозно-благотворителни цели (вакъфира се) и така увеличава още повече лихварския капитал на частните фондации.

Всъщност самата религиозно-правна норма за вакъфите задължава учредителите да насочват част от приходите си към мюсюлманската благотворителност. Вакъфските управи най-често я влагат в градската инфраструктура и така през класическите XV–XVI в. религиозно-благотворителните фондации се налагат като най-едрите градски строители. Като се изключат сградите с военно и административно предназначение, всичко останало като обществено строителство е издигнато от богатите вакъфски собственици. Разбира се, че част от обектите като бани, фурни, маслобойни, свещоливници, ледници, складове и работилници са предназначени да увеличат вакъфските печалби, но един град не може без всичко това. Още повече че османската държава е напълно незаинтересована от градското обществено строителство. Ала освен обекти с търговско предназначение вакъфите градят още водопроводи и чешми, мостове, часовникови кули и институции, които удовлетворяват духовните нужди на мюсюлманското гражданство, като джамии и училища, библиотеки. От такива строежи вакъфите не само че нямат печалба, но ги и издържат за своя сметка. Така чрез дейността на многобройните частни фондации градската икономика през класическите XV–XVI в. се оживява, а балканските градове, включително и българските, добиват характерния ислямско-ориенталски изглед. И до днес из Българско стоят следите от монументалното вакъфско строителство – в София, Пловдив, В. Търново, Разград, Силистра, Шумен, Неврокоп, Кюстендил и много още, а Плевен пък е възникнал като град около учредения в края на XV в. вакъф от османския военачалник Али бей Михалоглу.

Господстващото положение на държавната собственост в османското стопанство изключва възможността за укрепване на частновладелската аристокрация като представителна обществена сила. Това положение създава една видимо усложнена система в упражняването на властта (икономическа и политическа), според която държавните функционери – от висшия администратор през военния до последния данъчен агент из провинциите, се явяват господари на раята по градове и села. Наглед в спахийските тимари, зеамети и хасове присъства фигурата на конкретния господар в лицето на титулярите на владенията. На практика обаче те разполагат с правото да събират точно определен от централната власт обем данъци и нищо повече от това. В същото време из спахийските владения постоянно шетат държавни данъчни служители, за да приберат онази част от задълженията на раята, която централната власт е определила като доход на държавната хазна. Така българските селски и градски производители се оказват в твърде неизгодна икономическа среда, в която липсва какъвто и да е интерес към стопанската перспектива в завладените земи; налице е само текущ интерес от извличане на повече приход чрез фискална дейност, без каквато и да било инициатива за развитие на общественото производство.

В султанските хасове ситуацията напълно зависи от действията на възможно най-анонимния и незаинтересoван собственик, какъвто историята познава – държавата. Тук съдбата на производителя е поверена в ръцете на доверени представители на държавното съкровище (войводи и емини), които трябва да следят за прилагането на закона и разпоредбите, да събират данъците и да ги изпращат в столицата. На практика тези хора разполагат с неограничени възможности за ограбване на данъкоплатците и злоупотреби с държавните приходи.

Но всъщност като най-разпространен начин за фискална експлоатация на султанските хасове, а и на държавната собственост въобще, се налага откупуването (илтизам) на обособени дялове от предполагаемите държавни приходи за срок от 1 до 9 години. Тези дялове, наричани в османската финансово-административна практика мукатаа, се изкарват на търгове с наддаване. Спечелилият търга откупвач внася в хазната изчисления за години напред предполагаем приход, след което влиза във временно разпореждане на своята мукатаа, като се стреми в срока на откупа да върне с печалба вложените пари.

По същество откупната система означава кредитиране на държавната хазна от притежателите на парични капитали. В края на XV – началото на XVI в. голяма част от откупвачите са балкански християни (сред тях и българи) или евреи, притежаващи фамилни богатства, останали незасегнати от османското завоевание. В течение на времето, със засилването на верската нетърпимост в империята (към средата на XVI в.), много от християните откупвачи приемат исляма.

Обект на откупваческите операции е цялото данъчно разнообразие в султанските хасове – многобройни облагания върху земеделското и занаятчийското производство, животновъдството, пазарни такси, мита, глоби и пр. Откупната система и мукатаите се разпростират бързо и навсякъде по българските земи. Ако властта прецени, че е изгодно да ликвидира тимарско-спахийската система в даден район, за да въведе султанския хас, най-често това означава и непосредствено въвеждане на откупната система илтизам. Да напомним, че така се получава с Видинския санджак, където в края на XVI – началото на XVII в. тимарите са премахнати и е въведен хасов режим. Територията на санджака е поделена на 6 продаваеми фискални участъка (мукатаи), които периодично сменят своите откупвачи.

Най-доходните мукатаи по българските земи са от оризищата (Пловдивско, Старозагорско, Източна Македония), от рудниците и центровете на металодобив (Софийско, Врачанско, Кратовско), от пристанищата по Дунава и Черно море. Не малко приходи носят градовете с техните търговски чаршии и занаятчийски работилници, хилядите хасови села. Нахлуването на откупваческия, лихварски по същността си, капитал в аграрната сфера и градското стопанство не променя или не добавя нито един данък, но засилва изключително много произвола върху данъкоплатците. Временно разпореждащите се из села и градове откупвачи нямат никакъв интерес от интензификацията на стопанския живот, щом като разполагат с неограничени възможности за данъчен произвол. Така лихварският капитал обективно спъва икономическото развитие на българските земи под османска власт, допринасяйки за укрепване на централизирания османски режим.

В същото време из вакъфските селища, където единствено е допусната частната стопанска ивнициатива, се наблюдава съвсем друга икономическа ситуация. Там данъчната преса на държавата е ограничена, а добиването на големи печалби се дължи на по-добра организация на производството. Това не може да не се отрази положително върху състоянието на вакъфските райони, където производителното население се ползва от предимството на планомерно експлоатирания. Редица български селища, принадлежали към вакъфи, отбелязват стабилно развитие през XVI в. и от малки незначителни населени места се превръщат в процъфтяващи села и градчета (Дряново, Арбанаси, Карлово, Плевен, Казанлък, Конуш и пр.). Това обаче са изключения в общата ситуация по българските земи през османския класически период. Действително, XV–XVI в. са време на стремителен османски военнополитически възход, в резултат на който се появява нова световна сила. Народите обаче, попаднали в нейната сянка, са осъдени на дълго и мъчително съществуване в един азиатски по същество управленски модел, който, веднъж бляскаво установен и наложен, съществува прекалено дълго, без да допринесе нищо друго освен икономически упадък и политическа корупция.

   Последна актуализация: 29.11.2003  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания