Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 28.07.2014 
Кликни, за да купиш.
   Източник: Приказки  

Гъсарката на кладенеца

Живяла някога в една къщичка сред планинския пущинак една много стара жена със своите гъски. Наоколо се простирала голяма гора и всяка сутрин старицата хващала патеричката си и се потътряла към нея. Там тя се захващала за работа и вършела много повече отколкото човек би предположил за напредналата й възраст. Събирала трева за гъските си, беряла диви плодове от клоните на дърветата, до които можела да стигне, и отнасяла целия товар на гръб у дома. Човек би помислил, че голямата тежест ще смаже старата жена, но всъщност тя работела винаги с радост. Срещнела ли някого по пътя, поздравявала го винаги засмяна:
- Добър ден, земляк, колко е хубаво времето днес, а? Учудваш се, че съм се натоварила с толкова много трева, ала нищо ми няма - всеки трябва да си носи кръста.
Но на хората не им било приятно да я срещат и само като я видели, бързали да я заобиколят. Ако се случело например да минат покрай нея баща и син, бащата тихичко прошепвал на детето си:
- Много внимавай със старата – хитра е като стадо лисици, защото е вещица!
Една сутрин един хубав момък си вървял през гората. Слънцето греело, птичките пеели и в горския листак повявал прохладен ветрец и той крачел, изпълнен с радост и сили. Не щеш ли, зърнал старата вещица. Тя била коленичила на земята и режела трева със сърпа си. Била натъпкала бохчата си догоре, а до нея стояли и две кошници, пълни с диви круши и ябълки.
- Стара майчице, - заговорил я момъкът, - как ще пренесеш всичко това?
- Ще го нося, що да сторя, млади господине - отвърнала тя. - На богатите не им трябва да работят толкова, ала селякът 

                крак не подвива и миг не спира, 
                че работата няма край! 
                Ех, той си знай: гърбица не става от добро, 
                а от тегло!

- Искаш ли да ми помогнеш - попитала тя момъка, като видяла, че се застоял при нея. - Твоят гръб е все още изправен и краката ти са млади - няма да ти натежи. А и домът ми не е далеч оттук - зад върха, в полето. За колко ще изприпкаш!?
Младият човек съжалил старицата и рекъл:
- Е, баща ми не е селянин, а богат граф, но аз ще ти пренеса вързопа, за да ти покажа, че не само селяните ги бива да носят.
- Ще се радвам, ако се постараеш - отвърнала старицата. - Ще трябва да повървиш един час, но какво е това за теб?! Ще носиш също и кошниците с круши и ябълки.
На младия граф му се сторило малко подозрително, като чул, че трябва да върви цял час, но старата вече го била хванала, сложила бохчата на гърба му и окачила кошниците на ръцете му.
- Виждаш ли, че е леко - рекла му тя.
- Не, не е леко - изпъшкал графът и лицето му се изкривило от болка - бохчата тежи така, сякаш е пълна догоре с камъни, а ябълките и крушите сякаш са от олово. Едва дишам.
Момъкът дори понечил да свали всичко от гърба си, но старицата не му позволила.
- Гледай ти - рекла подигравателно тя, - младият господин не можел да носи товара, тежък му бил! А аз съм го мъкнала толкова пъти! По приказките доста ни бива, но опре ли до работа - дим да ни няма! Какво стоиш и се чудиш - продължила да го хока тя, - размърдай си краката. Няма кой друг да ти пренесе бохчата.
Докато вървял по равното, се справял някак, но като почнал да се изкачва нагоре в планината и камъните се затъркаляли като живи под краката му, младият граф едва издържал вече. Пот избила по челото му, а гърбът му се обливал ту от топли, ту от студени вълни.
- Стара майчице, - рекъл той, - не мога по-нататък, трябва малко да си почина.
- Не може - рекла старицата. - Като пристигнем, ще си починеш, а сега - давай напред! Кой знае, тази работа може да е за твое добро!
- Бабке, вече прекали! - ядосал се графът и се помъчил да свали бохчата от гърба си, но - напразно!
Тя сякаш била сраснала за гърба му и било невъзможно да я отдели. Извъртал се и се обръщал, но не могъл да я свали.
А старицата се кискала и подскачала доволно с патерицата си около него:
- Не се сърди, драги господине - подигравала му тя. - Лицето ти е станало червено като гребена на петел. Носи бохчата с търпение, пристигнем ли вкъщи, ще ти се отплатя добре.
И младежът - какво да стори? Трябвало да се примири със съдбата си и търпеливо да пълзи след старицата. Тя сякаш ставала все по-пъргава, а товарът му - все по-тежък. Съвсем неочаквано бабичката се засилила и скочила връз бохчата на гърба на момъка. И както изглеждала тънка като клечка, като седнала отгоре, му се сторила по-тежка и от най-дебелата селянка. Разтреперили му се колената, но опитал ли да спре, старата започвала да го шиба с пръчица и да го жули с коприва по краката. Пуфтейки, момчето изкачило върха и най-накрая, малко преди да се строполи на земята, стигнало до къщата на бабата.
Като съзрели старицата, гъските разперили криле, протегнали шии, спуснали се към нея и радостно закрякали. След тях вървяла една позастаряла мома, доста яка, ала грозна като смъртта.
- Майчице - обърнала се тя към старицата, - да не ти се е случило нещо, че толкоз се забави?
- Не думай, дъще, нищо лошо не ми се е случило, даже напротив, този любезен господин ми пренесе товара и дори, представи си, когато се изморих, ме качи на гърба си. Пътят ни се видя кратък, защото си говорехме весели неща и се шегувахме през цялото време.
Най-после старицата слязла от гърба на графа, свалила бохчата и поела кошниците. После го погледнала приветливо и му рекла:
- Сега седни на пейката пред вратата и си почини. Заслужи честно възнаграждението си; то няма да избяга.
После се обърнала към гъсарката:
- А, ти, дъще, влез вътре, не е редно да оставаш насаме с младия господин. Да не наливаме масло в огъня, че току виж вземе да се влюби в теб!
Графът се почудил да се смее ли, да плаче ли. "Тази сладурана - мислел си той, - и с трийсет години да беше по-млада, пак нямаше да ми трогне сърцето."
Старата погалила и се порадвала на гъските си, сякаш били деца, а после влязла вътре с дъщеря си.
Младежът се опънал на пейката под една дива ябълка. Въздухът бил топъл и мек, а наоколо му се простирала зелена ливада, осеяна с иглика, мащерка и стотици други цветя. През нея ромолял бистър поток и блестял на слънчевите лъчи. А белите гъски се разхождали наоколо и се къпели във водата.
"Ама че е хубаво тук - рекъл си момъкът, - но съм толкова изморен, че не мога да си държа очите отворени. Ще подремна малко. Само дано не излезе вятър да ми отнесе краката, защото така са изтръпнали, че са олекнали като кибритени клечки."
Като поспал малко, старата дошла, разтърсила го и му рекла:
- Ставай, не бива да оставаш тук. Вярно, че те натоварих здравата, но това не ти струваше живота. Сега искам да те възнаградя. От пари и имот нямаш нужда, ето ти нещо друго.
Като казала това, мушнала в ръката му кутийка, издялана от огромен смарагд.
- Пази я добре - добавила старицата, - тя ще ти донесе щастие.
Графът отново се почувствал силен и бодър, скочил на крака и като й благодарил за подаръка, поел по пътя си, без дори да се обърне и огледа за хубавата дъщеричка. Дълго след като напуснал пущинака, до ушите му достигало веселото крякане на гъските.
Три дни се скитал той из гъсталаците, докато успее да се измъкне от гората.
Като повървял още малко, стигнал до голям град, и тъй като там бил чужденец, го отвели в двореца при царя и царицата. Графът коленичил пред трона им, извадил от джоба си смарагдовата кутийка и я сложил в нозете на господарката. Тя му дала знак да се изправи и той й я подал.
Ала щом царицата я отворила и погледнала вътре, в миг припаднала. Стражите веднага арестували графа и го повели към тъмницата, ала царицата отворила очи и наредила да го освободят. След това заповядала всички да излязат, защото искала да остане с него на четири очи.
Като останали сами, царицата заплакала горчиво и заразправяла:
- Каква полза от богатствата и почестите, които ме заобикалят, като се събуждам всяка сутрин с болка на сърце. Аз имах три дъщери, най-малката от които беше толкова хубава, че всички немееха пред красотата й. Беше с кожа бяла като сняг, бузи розови като ябълков цвят, а косите й блестяха като слънчеви лъчи. Заплачеше ли, от очите й капеха не сълзи, а перли и скъпоценни камъни. Тъкмо беше изпълнила петнайсетата си година, когато царят заповяда трите ни дъщери да се явят пред трона му. Да бяхте там да видите погледите на хората, когато влезе най-малката - сякаш слънцето изгря. Царят се обърна към момичетата и рече:
- Дъщери мои, не знам кога ще настъпи последният ми час. Искам днес да определя какво ще оставя на всяка от вас след смъртта ми. Знам, че всички имате топли чувства към мен, но тази, която най-силно ме обича, ще получи най-хубавия дял от бащиното наследство.
Всяка от трите отвърна, че го обича много.
- Можете ли да сравните с нещо чувствата си? - попита ги царят. - Така ще разбера колко силно ме обичате.
Най-голямата каза:
- Обичам те колкото най-сладката захар.
След нея го зарадва втората:
- Обичам те колкото най-хубавата си рокля.
А най-малката мълчеше. Тогава баща й я запита:
- А, ти, най-любимо мое чедо, колко ме обичаш?
- Не зная - отговори тя. - Не мога да сравня любовта си с нищо.
Ала баща й настояваше да назове нещо. Тогава тя рече:
- И най-хубавото ястие не ми е вкусно без сол. Обичам баща си колкото солта.
Като чу това, царят се ядоса и рече:
- Щом ме обичаш колкото солта, твоята обич ще бъде възнаградена със сол.
Раздели царството между двете по-големи дъщери и заповяда да завържат чувал със сол на гърба на най-малката и двама слуги да я заведат и оставят сама в гората. Всички го молихме и увещавахме, ала не можахме да укротим гнева му. Само как плака горката, като ни напускаше! Перлите, които капеха от очите й, посипаха целия път. Скоро след това царят съжали за суровото си решение и нареди да претърсят цялата гора за дъщеря ни, но не можаха да я открият. Само като си помисля, че са я изяли дивите зверове, такава мъка свива сърцето ми, че просто не съм на себе си. Понякога обаче ме успокоява надеждата, че може да е още жива - че се е скрила в някоя пещера или приютила при милостиви хора. Но можете да си представите, как се развълнувах, като отворих смарагдовата кутийка и видях вътре перла, точно като тези, които капеха от очите на дъщеря ми. Кажете ми откъде я имате?
Графът й разказал, че му я дала една старица от гората и че тя му се сторила много странна, дори приличала на вещица. Но за царската дъщеря не бил чувал нищо.
Царят и царицата си казали, че е добре да отидат при старицата, защото там, откъдето е дошла перлата, трябвало да има някаква вест за дъщеря им.
А в къщичката сред пущинака старицата си седяла пред чекръка и предяла. Било вече тъмно и само борината, дето горяла до огнището, хвърляла оскъдна светлина наоколо. Изведнъж се чул шум, гъските се завърнали от паша и огласили околността с дрезгавите си крясъци. Малко след това влязла и дъщерята, но старата дума не промълвила, а само леко поклатила глава. Гъсарката приседнала до нея, взела чекръка и започнала да усуква нишката пъргаво като младо момиче. Така си седели двете два часа, без да си продумат. Най-накрая нещо прошумоляло до прозореца и две огнени очи се взрели вътре. Това била една стара кукумявка, която избухала три пъти. Старата погледнала нагоре и после рекла:
- Време ти е, дъще. Отивай да си вършиш работата.
Дъщеря й станала и излязла. И накъде поела? Вървяла, вървяла през ливадите все по-нататък до една долчинка. Стигнала до кладенец, около който се извисявали три стари дъба. Голяма кръгла месечина се вдигнала високо над планината и огряла околността с ярката си светлина.
Гъсарката свалила кожата от лицето си, навела се над кладенеца и започнала да се мие. Като свършила с това, потопила и нея във водата и я сложила после на тревата, за да избледнее и изсъхне на лунната светлина. Но само как се била преобразила тя! Не сте виждали такова чудо! Като смъкнала сивата плитка, отдолу бликнали като извор буйните й руси коси и покрили като мантия цялата й снага. Очите й блестели като звездици, а бузите й греели с розовината на ябълков цвят.
Но хубавото девойче било тъжно. То приседнало до кладенеца и заплакало горчиво. От очите му капели сълза след сълза, търкулвали се между буйните коси и падали на земята. Момичето си седяло така и щяло още дълго да не мръдне от мястото си, ала в клоните на близкото дърво нещо изпукало и прошумоляло.
Стресната от шума, девойката скокнала като сърна, дочула изстрел на ловец. В същия миг един черен облак закрил месечината, момичето нахлузило пак старата си маска и изчезнало като светлинка на свещ, духната от вятъра. Било така уплашено, че докато бягало обратно към къщи, се тресяло от горе до долу като трепетлика.
Старицата го посрещнала пред вратата и когато то понечило да разкаже какво се е случило, тя му се усмихнала мило и рекла:
- Вече знам всичко.
После влязла с нея в стаичката и запалила нова борина. Но не седнала пак до чекръка, а взела една метла и започнала да мете.
- Всичко трябва да е чисто и спретнато - обяснила тя.
- Но майчице, защо се залавяш толкова късно за работа? Какво си наумила?
- А ти знаеш ли, кой час е сега? - попитала я старицата.
- Няма още полунощ, - отвърнало момичето - но минава единайсет часа.
- Не се ли сещаш, че преди три години ти дойде при мен точно на този ден? Уреченото време изтече. Не можем да останем повече заедно.
Девойката се изплашила и рекла:
- О, мила майчице, искаш да ме изгониш ли? Къде да отида? Нямам приятели, нито свой дом. Та нали правех всичко, каквото ми наредеше и винаги беше доволна от мен? Не ме пропъждай!
Ала старицата не искала да открие пред момичето какво го очаква.
- Аз не ще остана за дълго тук - рекла му тя. - Но искам като си тръгна, в къщата навсякъде да е чисто. Затова не ме отклонявай от работата ми. За себе си не бери грижа: ще имаш покрив над главата си, а и ще останеш доволна от отплатата, която ще ти дам.
- Но какво искаш да кажеш? Какво ме очаква? - продължавало да пита девойчето.
- Казвам ти още веднъж - не ми пречи да си гледам работата. Нищо повече не говори, иди си в стаята, свали маската от лицето си и облечи копринената рокля, която носеше, като дойде при мен. После стой и чакай да те повикам.
Но аз трябва да се върна отново при царя и царицата, които заедно с графа се отправили към пустошта, в която живеела старицата.
През нощта графът се заблудил и отделил от тях и трябвало да продължи сам. На другия ден му се сторило, че е на верен път. Вървял дълго, докато се мръкнало. Тогава се покатерил на едно дърво, за да прекара нощта, защото се боял, че в тъмното може отново да се обърка.
Когато месечината огряла околността, младежът зърнал женска фигура да слиза надолу по склона. Тя не носела сопа в ръцете си, но той познал, че е гъсарката, която бил срещнал при старицата.
- Охо! - възкликнал графът. - Щом видях едната, и другата вещица не ще ми се изплъзне!
Но как се смаял само, когато момата се приближила до кладенеца, свалила маската си и се измила, а златните й коси се разлели по снагата й. Такава красота графът виждал за пръв път в живота си. Затаил дъх в листака на дървото, той седял, проточил шия, колкото може, и не я изпускал от поглед. И дали защото много се бил протегнал или заради нещо друго, ала изведнъж клонът изпращял, в същия миг девойката нахлузила старата си кожа и припнала да бяга подобно на сърна. Точно тогава облаци засенчили месечината и девойката се изплъзнала от погледа му.
Графът слязъл от дървото и я последвал с бързи крачки. Не бил изминал много път и ето че в мрака познал два силуета, които вървели през поляната. Това били царят и царицата. Те били видели отдалече светлинката в къщичката на старицата и отивали натам. Графът им разказал що за чудни неща се били случили при кладенеца и те изобщо не се усъмнили, че прелестната девойка е била тяхната изгубена дъщеря. Изпълнени с радост, продължили нататък и скоро стигнали до къщичката.
Гъските спели наоколо с главички, мушнати под крилата, и не помръдвали.
Надникнали през прозореца и видели старицата да седи и тихо да преде. В стаичката всичко блестяло от чистота, сякаш вътре живеели невидими човечета, които не задържали прах под крачетата си. Ала дъщеря им не се показвала от никъде. Постояли те така, погледали и накрая се осмелили да почукат тихичко на прозореца.
Старицата като че ли никак не се изненадала - сякаш ги очаквала. Станала и подвикнала дружески:
- Заповядайте, заповядайте, зная кои сте.
Като влезли в стаята, тя им рекла:
- Щяхте да си спестите дългия път дотук, ако преди три години не бяхте изгонили несправедливо доброто си и обичливо дете. То не пострада от това - гледаше гъските ми и не научи нищо лошо, а съхрани чистото си сърце. А мъката, в която сте живели тези три години, е била вашето заслужено наказание.
После отишла до стаята на момичето и го повикала:
- Излез, дъще.
Вратата се отворила и царската дъщеря излязла. Като се застанала пред тях в свилената си премяна, със спуснатите си златни коси и искрящи очи, тя приличала на ангел, слязъл от небето. Пристъпила към майка си и баща си, хвърлила се в прегръдките им и ги разцелувала. Всички били така развълнувани, че заплакали от щастие. Младият граф стоял наблизо и когато момичето го зърнало, се изчервило като майска роза, без да знае защо. А царят рекъл:
- Мило дете, аз дарих царството си на сестрите ти, какво да ти дам сега?
- Нищо не й трябва - отвърнала старицата. - Аз й дарявам сълзите, които проля за вас. Те са чисти перли, по-хубави от тези, които могат да се намерят по морското дъно и по-скъпоценни от цялото ти царство. А като отплата, за това че ми служи, й давам къщичката си.
Като изрекла това, старицата изчезнала. Стените на къщичката леко се разтресли и тя се превърнала в разкошен дворец, а в средата била опъната царска трапеза и около нея сновяла напред-назад прислуга.
Историята не свършва до тук, но баба ми, от която я знам, имаше слаба памет и не помнеше как продължава нататък. Все си мисля, че хубавата царска дъщеря се е омъжила за графа и са живели честити в двореца до края на дните си. А дали снежнобелите гъски, отглеждани от старицата, били девойчета (не ме разбирайте погрешно), които тя била прибрала при себе си, и дали те възвърнали човешкия си образ и останали на служба при младата царица, не знам точно, но го предполагам. Ала едно е сигурно - че старата жена не била вещица, както смятали хората, а добра орисница. Вероятно, именно от нея царската дъщеря при раждането си се е сдобила с дарбата, като плаче, да рони перли вместо сълзи. В днешно време такова нещо вече не се случва, иначе бедните бързо щяха да станат богати.

   Последна актуализация: 10.05.2008  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания НетИнфо БГ