Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 25.03.2019 
   Източник: Кратка история на България  
  Статията се среща още в Енциклопедии:
  - ИСТОРИЯ > История на България

ОСВОБОДИТЕЛНИТЕ БОРБИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД. Свобода или смърт

Изглед от двора на Хилендарския манастир. Манастирът е основан през 985 г. През 1198 г. византийският император Алексий ІІІ Ангел (1195-1203) го дарява на сръбския владетел. В началото на ХІV в. манастирът претърпява няколко нападения и през 1312 г. е възобновен от българския монах Арсений. През епохата на Възраждането Хилендар се откроява като едно от най-активните духовни средища на българите. По различно време тук се замонашват и работят Паисий Хилендарски, неговият брат Лаврентий, Неофит Бозвели, Панарет Хилендарски, Иларион Макариополски. Снимка: Архив „Труд"

Възрожденската епоха се характеризира и с нарастване на политическата активност на българите. Радикалните промени в стопанския, социалния и духовния живот подготвят условията за зараждане на българската национална идея (Паисий Хилендарски, Софроний Врачански) и за подемане на системна и организирана борба за отхвърляне на чуждото политическо господство. През ХVІІІ и в началото на ХІХ в. политическата активност на българите намира израз в четири основни направления: хайдутство, участие в руско-турските войни, участие в освободителните борби на съседните балкански народи (двете сръбски въстания, Гръцката революция) и локални бунтове (Видинското въстание от 1773 г. и др.). През втората четвърт на ХІХ в. се осъществяват първите самостоятелни български бунтове, завери и въстания (Велчовата завера от 1835 г.; Браилските бунтове от 1841-1843 г.; масовите селски въстания в северозападните български земи през 1833 и 1835-1836 г., Нишкото въстание от 1841 г.; Видинското въстание от 1850 г.).
В годините на Кримската война (1853-1856) се поставя началото на организираното националноосвободително движение. Създават се първите емигрантски политически организации - Добродетелната дружина в Букурещ и Одеското българско настоятелство. По инициатива на българската емиграция се подготвят доброволчески отряди, които се включват в бойните действия на Балканите. През есента на 1854 г. обаче след оттеглянето на руската армия от Дунавските княжества българските доброволци са разпуснати, а Добродетелната дружина и Одеското настоятелство постепенно преориентират дейността си към благотворителни акции в подкрепа на просветното, църковното и книжовното дело. Едва през 60-те години на ХІХ в., когато Русия се опитва да възстанови активното си присъствие в Европейския югоизток, двете организации отново се включват в освободителните борби на българския народ. През 1867-1868 г. по инициатива на Добродетелната дружина се разработва план за общи действия със Сърбия. Подкрепеният от руската дипломация замисъл предвижда организиране на въстание в българските земи и евентуално създаване на Югославянско царство. През есента на 1867 г. в Белград се сформира и българска легия (отряд от доброволци, които преминават специално военно обучение), но през пролетта на 1868 г. сръбското правителство се дистанцира от подготвяната акция.

Добродетелна дружина (ДД)

Обществено-политическа организация на русофилски настроената българска емиграция. Създадена в Букурещ през декември 1853 г. във връзка със започналата Кримска война (1853-1856); според някои изследователи ДД е официално учредена на 9 март 1854 г. под името Средоточно българско попечителство (Епитропия) с основна задача да набира и да въоръжава български доброволци в подкрепа на руската армия. Има клонове в Браила, Галац и други румънски градове. През 1862 г. се трансформира в благотворително дружество под името Добродетелна дружина. Основатели са Евлоги и Христо Георгиеви, д-р Г. Атанасович, Ив. Бакалоглу, Маринчо Бенли и др. По външнополитическите въпроси следва официалната руска политика. След Кримската война пренасочва вниманието си към благотворителна дейност. През април 1867 г. организира в Букурещ общо събрание на представители на различни емигрантски групи и изработва проект за общи действия със Сърбия. Планът, който е подкрепен от Русия, предвижда създаване на Югославянско царство начело със сръбския княз, в рамките на което българските земи ще получат автономен статут. ДД подпомага въоръжаването на четите на Панайот Хитов и Филип Тотьо (април 1867 г.) и организира (есента на 1867 г.) Втората българска легия в Белград. През януари 1869 г. изготвя мемоар до свиканата в Париж конференция на великите сили по Критския въпрос, в който предлага да се създаде дуалистично българо-турско царство. По време на Източната криза отново се активизира. Печатен орган - в. „Отечество". Прекратява дейността си около 1897 г.

Одеско българско настоятелство (ОБН)

Обществено-политическа и благотворителна организация на българските емигранти (главно търговци и духовници) в Одеса. Учредена през февруари 1854 г. Наред с благотворителните и просветителските задачи ОБН се намесва в националнореволюционното движение, следвайки насоките на руската балканска политика. Активни членове на ОБН са Н. Палаузов, К. Палаузов, Н. Тошков, Ст. Тошкович, В. Рашеев и др. ОБН подкрепя всички по-важни изяви на българската революционна емиграция през третата четвърт на ХІХ в. и играе съществена роля при създаването на Българското опълчение.

През 60-те и в началото на 70-те години на ХІХ в. съдбата на българското националноосвободително движение се свързва и с революционната дейност на Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов. Още през 1858 г. Раковски разработва план за всеобщо въстание, направлявано от единен ръководен център. През 1861 и в края на 1866 г. той доразвива своите идеи и постепенно се откроява като водач на най-радикално настроената част от българската емиграция. Под негово ръководство през 1862 г. в Белград се сформира Първата българска легия (отряд от около 600 души, който трябва да се превърне в ядро на бъдещата въстаническа армия), а през следващите години на румънска и сръбска територия се подготвят чети, които действат в българските земи под ръководството на войводи като Панайот Хитов, Филип Тотьо, Хаджи Димитър ( Жив е той, жив е ), Стефан Караджа и др.

Участници във Втората българска легия в Белград. На първия ред третият от ляво на дясно е Васил Левски. Снимка: Архив „Труд"


През пролетта на 1866 г. в Букурещ се създава поредната емигрантска организация - Тайният централен български комитет (ТЦБК). С материалната подкрепа на румънското правителство дейците на този комитет полагат усилия да изградят мрежа от комитети, които се заемат с подготовката на въстание. Впоследствие румънските власти са принудени да преустановят помощта си за ТЦБК и ръководството на комитета насочва вниманието си към популяризиране на Българския политически въпрос в големите европейски страни чрез пропагандни брошури и мемоари. През 1867 г. ТЦБК изготвя и специален мемоар до султан Абдул Азис, в който лансира идеята за създаване на дуалистична българо-турска държава по примера на Австро-Унгария. В началото на 1868 г. ТЦБК се саморазпада, но по-радикално настроените му членове подготвят през лятото мащабна четническа акция, като особено ярка следа в освободителните борби на българите оставя четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (юли 1868 г.).
През есента на 1869 г. по инициатива на Любен Каравелов в Букурещ се сформира нов комитет - Български революционен централен комитет (БРЦК). Основната му задача е да подготви всеобщо въстание, което да доведе до отхвърляне на чуждото политическо господство. Важна роля за практическото осъществяване на тази идея играе Васил Левски. За около две години той успява да изгради широка мрежа от комитети, които образуват Вътрешната революционна организация. Васил Левски разработва и идейната платформа на българската национална революция, свързвайки бъдещето на свободна България с идеала за „чиста и свята република". След гибелта на Левски (18 февруари 1873 г.) неговото дело е продължено от революционната емиграция и намира израз в организираното през пролетта на 1876 г. Априлско въстание.
Въстанието е подготвено от група дейци, обединили се в специално сформиран през есента на 1875 г. комитет - Гюргевски революционен комитет. За по-добрата организация на въстанието са изградени четири революционни окръга, ръководени от т.нар. апостоли, сред които се открояват Стефан Стамболов, Иларион ДрагостиновСтоян Заимов и Панайот Волов, Георги Бенковски. Въстанието избухва преди определената дата - на 20 април 1876 г., като най-масов и организиран характер имат действията в района на Средногорието, Родопската област, Тревненско, Търновско, Севлиевско, Габровско, Сливенско. Под ръководството на Христо Ботев е сформирана и голяма чета, която се прехвърля от Влашко в района на с. Козлодуй с австрийския параход "Радецки" ( Тих бял Дунав ). Въстанието е смазано с изключителна жестокост.

Гюргевски революционен комитет

Български емигрантски революционен комитет, създаден около 11-12 ноември 1875 г. в Гюргево; участници - Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Н. Обретенов и др. (общо 15-17 души). Заседанията се провеждат в къща („казармата"), наета от Д. Горов и Ив. Стоянов. Основна цел: разработването на конкретен и детайлен план за подготовка на ново въстание в България през пролетта на 1876 г. (Априлско въстание 1876 г.). Активната работа на ГРК продължава до 25 декември 1875 г., когато планът окончателно е завършен и определените за вътрешността на страната апостоли започват да се подготвят за прехвърляне в своите революционни окръзи.

Върху решаването на Българския политически въпрос влияние оказва отношението на великите сили към съдбата на подвластното християнско население и към Османската империя. Сложният възел на Източния въпрос предопределя поведението на големите европейски държави спрямо освободителните борби на българския народ през целия ХІХ в. и до голяма степен предрешава крайните резултати от политическото ни Възраждане. Показателни в това отношение са действията на шестте велики сили през периода 1876-1878 г., когато разрастващата се Източна криза принуждава правителствата на Русия, Франция, Великобритания, Австро-Унгария, Германия и Италия да потърсят средства за решаване на балканските конфликти. Първоначално усилията се насочват към уреждане на кризата (Цариградска и Лондонски конференции), а след провала на водените с Високата порта преговори се стига до поредната Руско-турска война. Победата на Русия във войната позволява на руската дипломация да подпише предварителния Санстефански мирен договор (3 март 1878 г.), който предлага справедлив за българите изход от кризата, но под натиска на западноевропейските държави Русия е принудена да спази предварително поетия ангажимент за свикване на международна конференция, която да изработи окончателния текст на мирния договор. Така се стига до провеждането на Берлинския конгрес (1/13 юни - 1/13 юли 1878 г.), чиито решения довеждат не само до разпокъсване на българската етническа територия, но и до обезсмисляне на постигнатото през епохата на Възраждането.

назад начало напред

   Последна актуализация: 27.07.2005  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания