Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 15.02.2019 
   Източник: История и цивилизация за 11. клас  
                    

17.3. ДОКУМЕНТИ

[1] Из “История” на Георги Акрополит (1):
“Наскоро умря и българският владетел Асен [Иван Асен ІІ]. Той се прояви като най-добър човек между варварите – не само за своите, но и за чужденците. Той се държи по-човешки към идващите при него чужденци – и най-вече към ромеите – и щедро им предоставяше храна. И тъй, след като той умря, властта взе роденият му от унгарката син, когото наричаха Калиман. Този Калиман имаше и родна сестра, чието име беше Тамара. А от дъщерята на [Тодор] Ангел на Асен се бяха родили три деца – син Михаил и дъщери, както казахме, Мария и Ана. И тъй Калиман, като взе бащината власт, поднови договорите е император Йоан [Дука Ватаци] и при това положение владееше мир.”

[2] Из “История” на Георги Акрополит:
“И тъй император Йоан [Дука Ватаци], както казахме, предприе пътуване на отвъдния материк, на Запад, за да инспектира тамошните земи и намиращите се в тях крепости. Защото той владееше всичко до така наречената крепост Зихна, близо до Сяр. Тогава над българите царуваше 12-годишният Асенов син Калиман. След като императорът дойде в земите на Кисос и като прекара там един ден, на сутринта продължи пътуването и пристигна до река Еврос, наричана на местното наречие Марица, на мястото, където тя тече близо до така наречения Вироски манастир. Когато императорът бе по средата на реката – тя можеше да се премине на кон, понеже беше краят на лятото, третият или четвъртият ден от края на септември, – пристигна писмено съобщение, изпратено от управителя на Ахридос, че умрял владетелят на българите Калиман. Както някои казваха, това станало с него вследствие на естествена болест, но според други той починал от отровно питие, което му приготвили противниците тайно. Но тъй или иначе той умрял и известието беше истинско, защото се потвърждаваше от постоянни съобщения.”

[3] Из “История” на Георги Акрополит:
“Като научи това, императорът продължи напред и отминавайки Христопол, бързо пристигна във Филипи. И там той се посъветва със своите първи хора дали трябва да нападне българските земи и да си подчини нещо от владенията на българите и дали е лесно да превземе крепостта Сер. И тъй някои даваха на императора съвети против войната срещу българите. Те казваха, че не водел достатъчно силна войска, тъй като той не се бил приготвил за война, но отивал само да огледа своите владения. А крепостта на Сер, която трябваше да нападне най-напред, била непревзимаема поради високото си местоположение, а да се обкръжи не било толкова лесно с такава малка войска. Да постави срещу нея стенобойни машини било невъзможно. А да нападне и да бъде отблъснат, след като направи опит, било срам за силата на ромейската държава – славата й по това време бе голяма. И никак не било полезно да предизвиква към война мируващите българи. Така съветваха едни императора, като го отклоняваха от такъв опит. А Андроник Палеолог, за когото по-рано казахме, че е велик доместик, съветваше императора по-скоро обратното. “Трябва да се направи опит да се завладее крепостта Сер. И ако я завладеем, бихме имали голяма полза. Българската държава ще бъде унижена и тя би приела с по-голяма готовност пратеничеството за мир, тъй като владетелят им умря и българите ще бъдат управлявани от друго дете – Михаил, което роди на Асен Ирина, дъщерята на Теодор Ангел. Ако случайно ние не превземем крепостта, каква вреда се нанася на ромейската държава? След като се опитаме, ще спрем и пак ще изпратим пратеници при българите. И те радостно ще приемат пратеничеството, понеже се управляват от дете, което няма понятие от война. А всеки обича удобствата на мира и се стреми към почивката.”
Императорът реши, че великият доместик дава най-добър съвет, и веднага пое пътя, който водеше към Сер. Като пристигна до него, той опъна шатрите и се разположи на лагер срещу него. Разбира се, той се опитваше да превземе крепостта не с достатъчно силна войска – както казахме, такава нямаше, – но с военно изкуство и хитрост. Сер някога беше голям град. Но българинът Иван го разруши, след като го бе обсадил заедно с другите македонски градове. Сега беше като село и само акрополът бе укрепен със стена и приготвен да посрещне нападение. Неин защитник беше българинът по име Драгота, който пребиваваше в Мелник. Тъй като долната част на Сер беше неукрепена със стена (разрушеното бе бързо заградено само с камъни, без вар, но и то на малка височина), императорът свика тези, които слугуваха на воините срещу възнаграждение, наричани на простонароден език цулукони, и понеже те нямаха необходимото за живот, подбуди ги да я завладеят. Те и домовете си бяха напуснали, за да имат в достатъчна степен потребното за живот. Виждайки, че мястото е леснодостъпно, те грабнаха лъковете, също и мечовете, а някои приспособиха дъски за щитовете и като ги държаха пред себе си, нададоха боен вик, веднага настъпиха срещу мястото и в течение на малко часове се намериха вътре. Те, разбира се, ограбват намереното. А хората вътре, които не успяха да избягат в крепостта, излязоха като просители пред императора. Началникът на крепостта Драгота, който беше българин и не беше научен да защищава дълго време крепост, след като видя, че долната част на града е завзета, а и като се научи за смъртта на своя господар [българския цар Калиман І], благодарение на този щастлив случай не издържа дълго и изпрати пратеници при императора. И крепостта веднага приветствува императора, а Драгота се яви облечен в пурпурна мантия, подшита със злато, и получи много златни статири. Той даде на императора бляскави и съвсем истински обещания относно Мелник.
След като получи всичко това от императора, Драгота си замина, подхвърлен като примамка. Когато дошъл в Мелник, той съобщил всичко на жителите и ги подбуждал да предадат крепостта на императора. Той не казвал това открито, но говорел тайно за тези неща с твърде много хора. Всички имали свободата да си правят каквото искат, тъй като Никола Литовой, началникът на крепостта, бил болен и бил прикован на легло от подагра. А и Николай Манклавит, един от по-знатните измежду жителите на Мелник, предприемчив човек и много способен да се съобразява с промяната на обстоятелствата, като открил намеренията на Драгота и разбрал, че могъл да извърши [сам] обещаното [от него] на императора, ако привлече по-голямата част от народа, престанал да говори тайно и изложил открито пред всички ползата [ако послушат]...
Той лесно и без много затруднения убедил всички да минат на страната на императора. Те изпратили като пратеници някои от съгражданите си – уж тайно, а всъщност повече хора знаели – и се свързали с императора. Императорът направи хрисовул, съдържащ исканията им, и го даде на пратениците, като нареди да го занесат на жителите на Мелник Те веднага се събрали всички – тези, които били първенци, които били записани във войската и изобщо по-видните жители – и дойдоха при императора, който стануваше от така нареченото място Валовища. Те бяха над 500 души, добре облечени и знатни мъже, от пръв поглед достойни за уважение и почит.”

[4] Из “История” на Георги Акрополит:
“За кратко време той [императорът] беше станал господар на много градове и на много земи, без да стане някаква сеч и без да падне някой в сражение, без да се пролее кръв и да играе меч по човешко тяло. Но тихо и спокойно без пот завладя всичко това, като че ли му се падаше някакво наследство от баща му. Защото му станаха данъкоплатци Станимака и Цепена и каквито градчета и села лежаха край планината Родопи. И граница между него и българите стана река Еврос [Марица]. От земите на север на императора се подчиниха Стубион и Хотово, силни укрепления, и областта на Велбъжд, и Скопие, и Велес чак до Прилеп и пелагонийските селища Невстапол и Просек – всичко стана подвластно на императора. И след това императорът сключи договор с българите при условие, че той ще се ограничи само с тия земи и не ще отива по-нататък.”

[5] Из “История” на Георги Акрополит:
“Българският владетел Михаил, който беше брат на жената на император Теодор и син на тъста му Иван Асен от дъщерята на Теодор Ангел, като се научи за смъртта на император Йоан [Дука Батаци], понеже знаеше, че западните земи са оголени от ромейски войски, пожела отново да възвърне към българската държава земята, която бе отнета на българите от император Йоан, и градовете в нея. Това измъчваше отдавна българите. Като намери, както смяташе, момента за удобен, той се впусна от Хемус и като прекоси Еврос [р. Марица], за кратко време си подчини обширна земя и си присъедини много градове без никакъв труд. Жителите, които бяха българи, преминаваха на страната на съплеменниците си и се отърваха от ярема на чуждоезичните. А крепостите, оставени само с ромейска охрана, която не беше достатъчна да окаже съпротива при тия обстоятелства, бяха лесно достъпни за българите. Едни бяха изпаднали в паника поради страх и предаваха крепостите, като получаваха свободата да си отидат по домовете, други бягаха и ги оставяха без защитници поради внезапното нападение, понеже не можеха да измислят веднага нещо полезно, трети, естествено, бяха уморени от дългата служба, тъй като им беше възложен прекомерен срок за пазене. А повечето от крепостите бяха недоправени и без нужното оръжие. Веднага бяха завзети Станимака, Перущица, Кричим, Цепена и всичко в Ахридско освен Маниак, който единствен беше запазен от ромеите. Подчиниха се на българите и Устра, Перперакий, Кривус и разположеният край Адрианопол, наречен Ефраим...”

[6] Из “История” на Георги Акрополит:
“Той [Теодор II Ласкарис] взе със себе си тези, които го съпровождаха случайно и образуваха малка войска, онези, които срещна при движението си, и тия, които бяха по-близо до пътя му и можеха да го последват с оръжието и конете си. Така той премина Хелеспонт и по най-бързия възможен начин пристигна в Адрианопол.
Като остана в този град един-единствен ден, той тръгна на другия ден. А някой от българските съгледвачи, като видял императора да напуска Адрианопол, отишъл тичешком при българина – защото и той се бил разположил на стан около Еврос [р. Марица], – разкрил работата и съобщил за бързото настъпление на императора срещу него. Той потвърдил с клетва, че видял с очи императора да преминава моста, който се намира близо до града. Това смутило свитата на българина, но той не напуснал мястото, където били избрали да стануват, а останали там, докато установят по-ясно и по-точно слуха. Но разположението на стана на българина не остана скрито от императора. Той се бе научил за мястото, където бил лагерът им. Императорът ускоряваше похода и движението на конете, като се молеше да срещне българската войска. В този устрем една случайност му попречи да осъществи успешно желанието си. Предните части от ромейските войски се сблъскали е войниците от предния стражеви пост на българския лагер. Те избили с мечове мнозина, други заловили в плен, :в чието число и военачалника. А останалите в дълбока нощ си послужили с бягство и изтичали при българската войска. Те разправили всичко и потвърдили, че императорът е близо до тях. И тъй, както били, всички българи и самият им владетел скочили на конете и се понесли в по-отдалечените български земи. Лицата им се одрасквали от клоните на дърветата, когато попадали в гъста гора. Пострадал и самият български владетел. Някои от тях при препускането яздели конете без седла. Така те избягаха и се спасиха от ромейския меч.”

[7] Из “История” на Георги Акрополит:
“Когато българският владетел узнал, че императорът се намира по-далеч, той извикал в своя подкрепа скитска войска и я изпратил из земите на Македония да плячкосва и да тероризира ромеите. Както казваха осведомените скити, те наброявали около четири хиляди души. Някои казваха, че били повече, а други, че били по-малко. И тъй скитите, като отминаха Адрианопол, плячкосваха местата край реката, чието име е Регина, и ограбваха селищата около Димотика. А споменатите по-рано военачалници на оставената в Димотика войска забравиха царските нареждания и като се въоръжиха, втурнаха се срещу скитите. Ромеите според обичая си бяха облечени в тежко въоръжение, а скитите бяха леко въоръжени и си служеха с лъкове. И тъй те отдалеч замеряха ромеите със стрелите и като нараняваха конете, лесно правеха конниците пехотинци и накрая ги обръщаха в бягство. Мануил Ласкарис с извънредно бързия си кон, който затова бе нарекъл и Златоног, отиде като беглец в Адрианопол, а Константин Маргарит и с него много други от поставените начело на войската бяха пленени. Тях скитите предадоха на българите. Императорът се натъжи, като се научи за това, но бързаше много да дойде в околностите на Булгарофигон и като усили препускането, още повече ускори движението. Но когато и съгледвачите започнаха да казват, че скитската войска се намира наблизо, той насочи натам, където съобщаваха, че бродят скитите, цялата си войска. В един ден той измина повече от 40-стадиен преход, но не се натъкна на тях. Защото и те се бяха научили за бързия поход на императора и избягаха колкото им държаха краката. Но повечето от тях и по-знатните от племето паднаха жертва на меча някъде около земите на Мизия. Като не успя в това си предприятие, императорът разположи шатрата си около реката, която се нарича Регина, и там събра цялата си войска, която беше на брой голяма.”

[8] Из “История” на Георги Акрополит:
“И тъй, като не можеше да направи нищо против ромеите, понеже императорът бе преминал на запад с толкова много войски и се бе приближил до неговата земя, българският владетел прибягна към споразумение и реши посредник в мира да бъде неговият тъст, русинът Ур [Ростислав Михайлович], който беше зет по дъщеря на унгарския крал. И най-напред изпрати при императора посланици, които предварително да уредят идването на Ур при него – да бъде без страх и да бъде посрещнат от страна на императора с почести. Така и стана и Ур дойде при императора. И той, и свитата му бяха приети от страна на императора радостно и с подобаващи почести. Той сключи мира, като се закле от свое име и от името на зетя си – владетеля на българите, да бъде предадена на императора крепостта Цепена – българите държаха само нея от крепостите, които владееше император Йоан, а императорът да бъде в мирни отношения с българите и двете страни да се задоволяват с предишните граници. След като това се извърши по този начин според желанието на владетеля, Ур каза прощалната си реч и си отиде, като получи царски подаръци. Те, ако бъдат събрани всички видове коне, тъкани и други неща, бяха на брой около двадесет хиляди. А императорът оставаше да чака предаването на Цепина в мястото до Регина.”

[9] Из “История” на Георги Акрополит:
“Българският владетел Михаил [Асен], шурей [на Теодор II Ласкарис], който хранеше голяма омраза против своя зет и император и против ромеите, умрял веднага, ударен смъртоносно от първия си братовчед Калиман със знанието и на някои жители на Търново, когато се намирал някъде извън тази крепост. Като го убил, Калиман му взел жената и, изглежда, си присвоил властта над българите. Но русинът Ур [Ростислав Михайлович] нахлул с войска в Търново и взел дъщеря си, съпругата на Михаил. Защото някои бяха успели да убият Калиман, който бягал от едно място на друго. Но тъй като българският престол останал без законен наследник, първенците се събрали на съвет и решили да приемат да ги управлява Константин, синът на Тих. Но за да му стане властта и подходяща и за да изглежда, че царува според наследственото право, изпратиха посолство при император Теодор, за да даде голямата си дъщеря, която се наричаше Ирина, за съпруга на Тиховия син Константин и да се омъжи за него законно, понеже била внучка на предишния български цар Иван Асен и подхождала за подобно властване. Но той като Константин Тих имаше законна жена, дадоха му развод с нея и я изпратиха при император Теодор. Така се развиха работите на българите, така и император Теодор се помирил с тях и положението в двете страни се успокои.”

[10] Из “История” на Георги Пахимер (2):
“Що се отнася до българите, императорът [Михаил VIII Палеолог] не ги оставяше на мира, а ги дразнеше отблизо. Омразата на Константин [Тих] срещу императора беше и без това очевидна, тъй като беше подстрекаван от съпругата си Ирина заради брата й, момчето Йоан... Естествено беше и сам императорът да ги мрази, понеже беше мразен от тях, и да отговаря на удара с удар. Когато ромейската империя се простираше до Одрин и едва ли по-нататък, защото земите оттатък бяха под властта на българите, императорът изпращаше там често войскови експедиции, като за учудване сам се разпореждаше оттук. В местата, които случайно бе видял, той оттук умело напътстваше изпращаните войски – и къде да се разположат на лагер, и как да нападнат и откъде да връхлетят – от засада или открито, нощем или денем. И нареждаше всичко оттук. Ако пък не познаваше мястото, заповядваше на тия, които го познават, да го начертаят и започваше да дава нареждания. И със съд заплашваше неподчинилия се. И тъй той пращаше там войските и си подчиняваше много от тамошните места: превзет бе Пловдив, завладяна бе крепостта Стенимахос и бе завзета цялата планинска верига отсам Хемус. Бе превзет, предаден от Мицо, както ще бъде казано, големият град Месемврия, а заедно с него и Анхиало и околните им земи, които, почувствували веднъж промяната, с удоволствие се подчиняваха на императора. Константин беше потресен от това. Не можеше да се защищава тогава, но все пак се сърдеше за станалото и търсеше удобен случай, който се смята за решаващ фактор при събитията, за да си отмъсти достойно.”

[11] Из “История” на Георги Пахимер:
“След малко време умря Ирина, съпругата на българския цар Константин [Тих]. След това владетелят поиска да сключи с него съюз, за да настъпи спокойствие за тези при Хемус и за самата Македония [Източна Тракия] и Тракия, понеже там бяха загубени много войски поради постоянните войни. Той проводи пратеничество при Константин и обеща да му даде за съпруга племенницата си Мария, втората дъщеря на Евлогия, за която по-рано беше женен великият доместик Алексий Фил. След като бяха положени клетвите, че им се дават Месемврия и Анхиало (те бяха негови, но императорът ги бе завзел и справедливо беше да ги вземе отново този, който ги е владеел по-рано, като зестра за бъдещия брак). Императорът изпълни условията за брака много щедро и по царски. Самият той и патриархът излязоха заедно с невестата и като стигнаха до Силиврия, стъкмиха там като господарка изпращаната при Константин и му я проводиха, придружена от най-голяма свита, а сами се върнаха. Така императорът изпълни това, което се отнасяше до брака, а въпроса с градовете протакаше, понеже знаеше, че с това ромейската държава наистина ще бъде ощетена. А пред Константин измисляше убедителни предлози, между които и този, че той не можел да ги даде веднага, тъй като жителите на градовете не се съгласявали. Градовете били част от Романия, а те – ромеи, и не било разумно ромеи да бъдат поданици на българин. Императорът не отказа напълно предаването, но го свързваше с раждането на син, така че като добие наследник от ромейско потекло, и предаването да бъде благовидно. Това беше открита подигравка и благовидна лъжа на човек, който ги прикриваше с времето. Все пак Константин, макар и против волята си, чакаше и сключи договора, ако и от изпращането на дадената му за съпруга да имаше полза не толкова той, колкото ромейската империя. След като му роди син Михаил, Мария негодуваше и принуждаваше съпруга си да наруши договора и да започне война, като изиска градовете. След това се случиха немалко неприятности, а биха се случили още по-големи, ако императорът не беше побързал да се сроди с Ногай, като му даде незаконната си дъщеря Ефросина. И така със сродяването си с Ногай не спря нападенията на Константин и не развали плановете му, тъй като татарите веднага щяха да го нападнат в гръб, ако той нападне войските на императора.”

[12] Из “История” на Георги Пахимер:
“Мария, като коронова сина си Михаил въпреки възрастта му, гледаше го и го възпитаваше по царски и при тържествените приветствия отреждаше на сина си място пред родителите. Тя много подозираше Светослав, който беше деспот, и коварно се мъчеше да го измами. Положението на болния Константин караше да подготвя такива неща, защото се боеше за сина си. Тя прочее проводи пратеници и с клетви, че не злоумишлява против него, убеди Светослав да дойде при нея. А той, уповавайки се на клетвите, дойде в Търново и поиска, макар и на напреднала възраст вече, да бъде осиновен. И той бе тържествено осиновен в църква от Мария. След молитвите на йерея при светлината на свещите тя разтвори горната си дреха и загърна от двете си страни двамата Михаил и Светослав. След сключването на споразумението Светослав, наречен син на господарката на българите след Михаил, си отиде у дома. Не измина много време от осиновяването и постъпилата коварно мнима майка убива повярвалия, че е осиновен.”

[13] Из “История” на Георги Пахимер:
“Имало там селянин, който пасял свине срещу заплащане, наречен Бърдоква. Гръцкият език сближава това име със зеленчук, затова той се наричал и Лахана. Той се грижел много за свинете, но никак не се грижел за себе си, понеже не обръщал внимание нито на храната си, нито на облеклото си. Хранейки се само с хляб и диви зеленчуци, той живеел скромно и бедно. Често, като разговарял с другарите си и с тези, които били около него, той и явно показвал, че си въобразявал големи работи за себе си. Тези по-скоро му се надсмивали и не му вярвали. След това той, не зная откъде, обхванат от такива надежди, насочил своето внимание към себе си и се молел на бога навсякъде. Откъде той би знаел божествените слова наизуст, когато бил прост и живеел постоянно сред полята, както и сред пасените от него свине? Като прекарвал много време замислен и не предприемал нищо за свалянето на някаква власт, той често говорел едни и същи неща на другите селяни и свинепаси, разказвал им за някакви явявания на светии, които го подбуждали към бунт и към управляване на народа. И понеже разказвал често тези неща, хората му повярвали и вече по-иначе се отнасяли с него, отколкото той заслужавал. Той разказвал, че е близо определеното време за бунт. И така един ден, като съобщил, че е получил знак за действие, веднага ги привлякъл за своя свита. Те го следвали, като се надявали, че той ще извърши нещо велико. Те се разпръснали по страната и разпространявали името на свинепаса, уж че му бил даден от бога знак като на бъдещ управител. Едновременно с говоренето си те убеждавали и всекидневно се присъединявали все повече хора. Той се облякъл по-добре, наметнал връхна дреха, препасал меч, възседнал кон и смело се впуснал в дела, далеч по-големи от неговите възможности.”

[14] Из “Ромейска история” от Никифор Григора (5):
“По това време сред българите се издигнал един мъж от пастирски род, хитър и способен да извърши преврат, на име Лахана. Той събрал около себе си много прости и престъпни хора и започнал да живее като разбойник. Така той в късо време натрупал голямо богатство и в същото време събрал достатъчно войска. Константин не могъл да понася постоянните му нападения и грабежи и решил, като събере войската си, да излезе в бой срещу него и да рискува всичко. Той смятал за срамно, че съвсем незначителен човек в късо време е събрал голяма войска и не само причинявал непрекъснато големи злини на българите, но и заплашвал с голяма опасност цялото царство. Той се приготвил и тръгнал на поход. Като го нападнал, той бил победен от Лахана и лишен не само от царството си, но и от живота си. Против всяко очакване Лахана станал не само господар на царството, но и втори съпруг на жената на Константин [Тих].”

[15] Приписка в Свърлижкото евангелие (6):
“В името на Отца и Сина и Светия Дух. Аз, раб божи Константин четец, назован Воисил Граматик, написах тази книга за презвитер Георги, назован поп Радослав, в град Свърлиг, в дните на цар Ивайло и при нишавския епископ Никодим, в 6787 [= 1279], индикт 7, когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете, като изправяте, а мене, грешния, не злословете, но по-скоро благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин.”

[16] Из “История” на Георги Пахимер:
“Тъй като [цар] Константин бил телесно слаб (той бил неподвижен поради счупената си бедрена кост и когато трябвало някъде да се придвижи, пренасяли го на колесница като ненужен товар), мнозина го мразели, а съседите му татари извършвали нападения всеки ден и в същност правели имуществото на мизийците мизийска плячка. Лахана се сблъскал с татарска фаланга, нападнал ги заедно с хората си, колкото водел, и ги победил със сила. На следния ден победил друга фаланга и така за малко време се прославил. Областите се присъединявали към него и напълно били убедени, че ще бъдат добре под негова власт. Лахана бил много прославян навсякъде, защото не минавал ден, в който да не притежавал повече от предните дни, а при нападенията си действал смело.”

[17] Из “История” на Георги Пахимер:
“Поради това той [император Михаил VІІІ Палеолог] обмислял такива неща и събрал приближените си на съвет. Виждал, че българската държава се нуждае от владетел, и предложил вместо Лахана сина на Мицо, Йоан, а смятал, че съдбата, смелостта и самият ход на неговите работи му помагат да се възкачи на престола. Предпочел Йоан, тъй като той бил по род и по връзките си с него подходящ за властта. Съветът възприел мнението синът на Мицо да стане зет на императора и така да бъде възстановен върху прежното си царство и да бъде подкрепен от самия император, от една страна, поради правото на Мицо и доброто отношение на дедите му към тях, а, от друга, поради покровителството на императора към него, което има тъст към зет. Естествено било Лахана, който се бил толкова възгордял от неочакваното си щастие, а и почнал да отслабва от нападенията на появилите се там ромейски войски, или да бъде пленен, или да се скрие чрез бягство, тъй като нямало къде да се укрепи. Търновци охотно биха предали Мария, тъй като злините й спрямо тях не били така малки, за да ги забравят.”

[18] Из “История” на Георги Пахимер:
“Мария разбрала, че се намира в безизходно положение и че е попаднала между две злини: от една страна, новопоявилото се зло Лахана, който с нападения опустошавал страната и си присвоявал всички места около столицата още при първия удар, а, от друга страна, войските на императора, които с напредването си ставали все по-многобройни и всичко, което се намирало извън града, разграбвали и заробвали, а намиращите се в града знатни се стараели всякак да примамят към себе си. Поради това страшни безпокойства смущавали душата на изплашената за себе си и за детето си царица. Тя не била в състояние да се отправи едновременно срещу двете страни и затова решила да се помири с единия от двамата, като извлече възможно по-голяма полза от уговореното при помиряването. Естествено, тя сметнала да се обърне най-първо към императора, а подхождало в случая тя да запази изискванията на разума и законните си задължения към покойния си съпруг (законно е да не се влиза в общение с убиеца) и да потърси спасение от този, който й бил дал властта. Затова тя решила да изпрати пратеници при императора и да го помоли за защита на правата си. Сега царицата узнала колко много не харесва императорът това, което тя смятала за полезно и което силно желаела. Тя се стараела да запази властта за себе си и за детето си Михаил, а императорът и насън не искал да пожелае да им осигури властта, като лиши от нея децата си, които започнал да настанява в страната. Така тя съвсем се отчаяла от намеренията на императора, а, от друга страна, смятала, че няма да има резултат желанието й да изпрати пратеници при варварина и да го помоли да сключат мир при условие тя сама да продължи да управлява народа: защото невъзможно е този, който се стреми към същата власт, да сключи мир с тази, която има тази власт. Постъпката на императора я накарала да се замисли. Императорът вече нямало да стои мирен, щом като е почнал да действува за властта на децата си. И така решила да пренебрегне законните си задължения към починалия и да не обръща внимание на хорското негодувание, стига само намерението й да бъде полезно за нея и за детето й, ако се предаде на онзи [на Лахана], като си остане царица. Това значело, както тя решила, да се предостави напълно на свинепаса и да му отвори вратата на престолния град, да се омъжи за него и да заживее като царица с цар. След като обмислила това, тя веднага изпратила пратеници при варварина, които да му съобщят нейното желание и искане (защото императорските пратеници не я оставяли на спокойствие). Лахана, щом като чул това, естествено се възгордял започнал да важничи пред пратениците, като се гордеел, че тя бързала да му предаде властта, преди той да я спечели с меч и с твърде силната си войска. Все пак той приел предложението за брак доста трудно и неохотно, за да не би някой да каже, че той е женолюбец и почитател на женските спални. Същевременно той се пазел от покварените нрави на тези, които ще го приемат, за да не могат да имат презрително отношение към него, а се представял, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни, като дава милост, а не че получава такава. След като и от двете страни били дадени клетвени обещания, тя му отворила вратите. Когато го приела вътре, омъжила се за него и двамата заедно взели знаците на царското достойнство. Така си мислила тя, че е подготвила достоен противник на императора.”

[19] Из “История” на Георги Пахимер:
“Тежкото положение продължило дълго време и не могло да се очаква друго избавление от нещастието освен избавлението от варварина. Това освобождение станало скоро след като той тръгнал на поход. Когато се съобщило, че Лахана е бил победен от татарите, станало ясно, че и той не можел да избегне  променчивостта на съдбата, особено след като се бил много възгордял от щастието си, и заедно с известието удобният случай се явил за търновци, които се обявили срещу Мария и решили да я предадат заедно със сина й на хората на императора. Те приели Асен за господар, тъй като държавата на българите му принадлежала от старо време. Мария пък, която била бременна от варварина, била отведена заедно със сина й Михаил при императора (той за втори път бил дошъл в Адрианопол) и била предадена на съответна за нея стража. Асен и Ирина (те не дошли едновременно, но тя пристигнала след Асен, когато императорът се върнал в столицата) безпрепятствено влезли в Търново и били посрещнати тържествено. Сред най-знатните бил и Тертер, когото българският народ много изтъквал и когото те много зачитали. Императорът пожелал да го сроди с Асен и да го удостои с почести. Неговият стремеж към властта бил голям. След като бил стратег, естествено било да се домогва и до нещо по-голямо. Съпругата му била пречка за плановете на императора. Защото да бъде почетен с първата си съпруга, без да се е сродил е Асен, това би било нещо повече от прибавяне горящо вещество към пламъка на замислите му. Ето защо царят предложил на Тертер да го направи деспот, ако остави съпругата си и се ожени за сестрата на Асен. Така и станало. Съпругата на Тертер била отведена при императора и предадена под стража със сина й Светослав в Никея, а сестрата на Асен се омъжила за Тертер и двамата били удостоени с деспотско достойнство.”

[20] Из “История” на Георги Пахимер:
“През същата година, лишен от Търново и съпругата си, Лахана не останал спокоен, но събрал достатъчно войска и почнал да напада жителите на Търново (Асен бил още в града, задържайки при себе си протостратора Касим бег, когото императорът удостоил с тази длъжност – тогава императорът все още бил благосклонен към Асен). Лахана причинил твърде големи злини на ромейските войски. Най-напред се сблъскал с около 10 000 наши войници, които идвали в помощ на обсадените и които водел протовестиарият Мурин, когато се разположил на лагер при Диавена [в Котленския проход]. Лахана нападнал с малобройна войска многобройната наша войска и на 17 антестирий [юли] влязъл в сражения с нея, победил я със сила й извършил голямо клане: едни погубил по време на сражението, а други пленил и след това жестоко избил. Отново и наскоро след това на 15 посейдон [август] нападнал около Хемус войските на протовестиария Априн, който имал около 5000 войници, накрая Лахана ги победил, а него погубил. Тогава извършил много подвизи, понеже се сражавал самият с безумна смелост.”

[21] Из “Ромейска история” от Никифор Григора:
“Тогава имало един благороден мъж, твърде умен и известен между българите със съобразителния си ум, на име Тертер [Георги Тертер]. Асен, желаейки да го приближи до себе си и в същото време да си осигури безопасност, го оженил за сестра си, след като отстранил първата му съпруга и я изпратил с децата му в Никея. След това го удостоил и с титлата деспот. Но той не останал за дълго време верен на този, който толкова много го почел. Като разбрал твърде голямата простота и недалновидност на Асен, той в късо време съумял да привлече към себе си цялата войска и мнозина от знатните. Вече имал намерение да убие Асен и да стане владетел на царството. Но Асен, като узнал за това, престорил се, че отива на посещение с жена си при тъста си императора. Тайно взел всичко, което било ценно от богатствата и парите на българите, и пристигнал при тъста си императора във Византион [Константинопол]. Там той прекарал остатъка от живота си. А Тертер си присвоил българското царство, понеже нямало човек, който да му се противопостави.”

[22] Из “Ромейска история” от Никифор Григора:
“По-късно, след като Асен избягал и Тертер завзел престола, Лахана решил да отиде при Ногай и да го моли да му помогне. От друга страна, императорът не оставял без грижа българските работи, но и той изпратил Асен при Ногай с многобройни подаръци, молейки го да не изостави владетеля от рода на българите, но да го защити като брат, който търси справедливост за себе си. Ногай приел Лахана, тъй като той дошъл по-рано, но Асен приел благосклонно. Ногай впрочем приел подаръците и на двамата, като им причинил голяма мъка. Той ги задържал много време и ги водел със себе си (защото една цел имали и двамата срещу Тертер, макар и да спорели сами помежду си за царството и още повече се разделяли). Той не правел нищо, но протакал да мине време, като обещавал помощ ту на единия, ту на другия. Против желанието си те робували на хрумванията му. Веднъж той уредил пир и пиенето продължило дълго време. Когато били пияни и разсъдъкът ги напуснал, изведнъж Ногай скочил като от сън и като си спомнил тогава за препирните им (Асен бил седнал до него, а Лахана и протостраторът му Касим бег по-долу, но от двете му страни), заповядал така спокойно на заобикалящите го, като че ли и е възнамерявал нищо да върши, да хванат Лахана, както той бил седнал. Тогава казал: “Този е враг на моя баща императора и не е достоен изобщо да живее, но да бъде посечен.” Те неочаквано го хванали от двете страни за ръцете, забили меч в гърлото му и го убили там, където паднал. След това Ногай заповядал да бъде убит гледащият тези неща Касим бег и слугата веднага го убил, като забил меча в гърлото му. Асен, гледайки страшната гледка, цял се вцепенил и изпитал най-голям ужас за себе си. Тогава и той щял да пострада по същия начин, ако не го запазила Ефросина, която наскоро след това го изпратила обратно. За тези неща толкова.”

[23] Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:
“Не много време след като благочестивият крал Стефан [Драгутин] отново приел властта над сремската земя, се намериха някакви двама велможи, които се бяха закрепили в земята браничевска в мястото, наричано Ждрело, от много време тук, утвърждавайки се като самовластни, неплашещи се от никаква сила, братя от една майка, по име Дърман и Куделин. Те много се хвалеха със своята сила и като не даваха на никой да има власт около техните предели, от дяволско действие натоварени, започнаха да се отнасят със зла мисъл против този благочестивия, като искаха да озлобят и него, и неговата държава. И този христолюбив крал, като научава за този зъл техен заговор и събирайки цялата сила на своята държава, се отправи в тяхната област, като искаше да ги прогони, за да им попречи да изпълнят своята воля. И когато дошъл в тяхната държава, земята браничевска, тъй като тази земя била твърде укрепена, не могъл никаква пакост да им стори, нито да ги прогони от тези предели и отново се завърнал в своята държава. И тези, виждайки насилието на този благочестив крал против тях, събраха около себе си много войска от татарския народ и от кумани, давайки им много злато. И тези нападнаха единодушно държавата на благочестивия крал Стефан. И тогава, завоювайки много земи от неговата държава, често нападайки го, му причиняваха много пакости.”

[24] Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:
“В това време се установи в земята българска някой си княз, наричан Шишман, живеещ в града, наричан Бъдини [Бдин, Видин], държейки и околните области и много земи български. Наговорен от дявола, Шишман завидял на отечеството на благочестивия крал. Увлечен от своята мисъл, нависоко искаше да повдигне своята сила над този христолюбивия. И не със своята сила, а с мошеническа тревога, от която стана сам за присмех, а на този превисок крал не са и наум идвали неговите лукави мисли. Този, като събрал триклетата ерес на татарския народ и своите войници, с изненада навлезли в държавата на този благочестив крал до мястото, наричано Ждрело, за да вземе тамошното голямо достояние от църквата на дома Спасова, т.е. от архиепископията, но не успя.”

[25] Из “Жития на сръбските крале и архиепископи” от Данило:
“И като видя всичко това, което е станало, този мой господин кралят и след като събра цялата си войска, с нея тръгна срещу онзи нечестивия, ограждайки се със силата на Св. Дух. И като постига в неговата държава до града, наричан Бдина, завзе цялата негова област, а този неразумният се отправи в бягство, избяга в гората и премина реката, наречена Дунав, смирен и посрамен. На този господин превисокия крал всичко се оказа в ръцете му и щеше всичките негови имения да разори и също и града, в който беше неговият двор, до основи да разруши и да опустоши цялата негова държава. А този злоумишленият, като видя, че за кратко време можеше да бъде лишен от цялата своя слава и богатство, започна да отправя към благочестивия крал думи на молба, казвайки следното: “Господине мой, славни кралю, отстрани яростта на твоя гняв от мене; защото каквото съм направил, нека да падне заради моите дела всичко върху мене. Но недей да правиш така, че да остане някаква зла мисъл в моето сърце. Приеми ме като един от твоите възлюбени, като с клетва се задължавам, че до издиханието си няма повече да престъпвам твоята воля.” На това господин кралят рече: “Ако искаш да угодиш на моята воля, както ми обещаваш, направи това, което ти заповядвам. Искам да вземеш дъщерята на един от моите велможи и по това ще се разбере, че са твоите думи истински.” А той с радост рече: “Господине мой, ще направя, каквото си ми заповядал.” И когато това станало, което уверило благочестивия крал, че всичко е по неговата воля и желание, върна му неговата държава, която му беше отнел, и града, наричан Бдин. И след като всичко това извърши, което беше по неговата непоколебима воля отново, с голяма слава се завърна към своя престол. И след това му даде дъщерята на своя велик жупан Драгош да му стане жена и го почете с голяма чест и с много дарове. И като видя отново неговата голяма привързаност и всякакво истинско послушание и вярна служба, този благочестив крал заради своята всесърдечна любов даде своята дъщеря за неговия син, наречен Михаил, който после стана цар на цялата българска земя.”

 

към урока

 

   Последна актуализация: 07.06.2006  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания