Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 13.11.2018 
   Източник: История и цивилизация за 11. клас  
                                                

23. АНТИОСМАНСКА СЪПРОТИВА НА БЪЛГАРИТЕ

23.1. Хронология
23.2. Още нещо
23.3. Документи
23.4. Въпроси и задачи
23.5. Тест за самопроверка

 

Сложен комплекс от променливи условия и фактори обуславя методите и средствата на антиосманската съпротива на българите. Резултатите от техните освободителни действия и акции зависят от конкретните възможности не само на Балканите, но и от политическата конюнктура в един огромен ареал, обхващащ територии от Мала Азия, Средиземноморието, Централна и Източна Европа, т.е. земите на Османската империя и нейните съседи.
Лишаването на българското общество от политически и социални водачи и от институции, които могат да мобилизират големи маси хора, са главните препятствия, които пречат и забавят отхвърлянето на чуждата власт. Противодействията срещу нея обаче са постоянен компонент в живота на всяка българска генерация. Те се наблюдават в различни сфери на живота и се реализират чрез различни средства и методи. Още в първите десетилетия на османската власт те показват своя стремеж към възстановяване на изгубената си държава.

 

1. Първото антиосманско въстание на българите

През лятото на 1402 г. огромната армия на Баязид І Светкавицата (1389-1402) е напълно разгромена от войските на монголския хан Тимур ленг Тамерлан (1336-1405). В битката при Анкара Баязид І е пленен, а държавата му изпада в дълбока криза поради междуособна война на неговите синове. Българските земи стават арена на кръвопролитни сражения в продължение на повече от десет години.
След дълги преговори в 1403 г. Византия и нейните християнски съюзници подписват в Галиполи договор, по силата на който ромеите си връщат черноморските пристанища Месемврия и Анхиало. Срещу това османският принц Сюлейман получава владението на българските земи.
Други християнски политици от Европа търсят свои пътища, за да се възползват от кризата в османската държава. Оформя се втора антиосманска коалиция. Неин инициатор и организатор е унгарският крал Сигизмунд І (1378-1437). Под неговата егида в северозападния дял на полуострова през 1403-1404 г. обединяват своите сили влашкият воевода Мирчо Стари (1386-1418), сръбският деспот Георги Бранкович (1426-1456), босненският крал Остоя (1397-1404) и Константин, син на видинския цар Иван Срацимир. Тя води бойни действия на широк фронт от Сърбия до Добруджа. Между 1406 г. и 1408 г. крал Сигизмунд подновява опитите си за по-големи военни акции срещу османците. Европейската християнска съпротива срещу османците се направлява от католическа Унгария, която е най-пряко застрашена от тяхната разширяваща се експанзия. 
На фона на тези събития и в пряка връзка с тях избухва първото антиосманско въстание на българите. То е ръководено от престолонаследниците на Видинското и на Търновското царство – Константин, син на цар Иван Срацимир, и Фружин, син на цар Иван Шишман. Бедната изворова информация не дава възможност да се възстанови ходът на събитията и поддържа дълга дискусия върху множество въпроси. Спорна е самата година, в която то избухва. Едни автори твърдят, че това е станало в 1404 г., а други – в 1408 г. Неясен е и неговият обхват. То е ограничено в родовите владения на Константин по течението на р. Темска между Пирот и Ниш, или обхваща българското пространство от Силистра до р. Тимок. Спори се и върху продължителността на въстанието.
Според едната версия през 1404 г. Мирчо Стари и видинският престолонаследник Константин, който след падането на Видинското царство намира убежище във Влашко, предприемат широко настъпление в Подунавието. Влашкият владетел успява да завладее част от Добруджа, а Константин завоюва териториите на Видинското царство. С унгарската армия на крал Сигизмунд се движи Шишмановият син Фружин. Изплашен от размаха на антиосманската коалиция, Сюлейман се отправя към областта Темска и смазва въстанието.
Според другата версия след успешното нахлуване на Мирчо Стари и на Константин е превзета Силистра, а през 1406 г. – цяла Добруджа. Въстаническите действия обхващат почти всички територии на Видинското и Търновското царство. Въпреки че Сюлейман превзема крепостта Темско край Пирот, въстанието не е потушено до 1417 г.

 

2. Османските междуособици и българите в началото на ХV век

В края на 1409 г. на Балканите с голяма армия пристига другият син на Баязид – Муса, чието открито намерение е да свали брат си от трона. Той получава военната подкрепа на мнозинството балкански владетели. В неговата войска, чието ядро се състои от туркменско племенно опълчение, се включват войски на сръбския владетел Георги Бранкович и на влашкия воевода Мирчо Стари. Заедно със сърби и власи като съюзници на Муса действат и български отряди. Тяхното присъствие в армията на Муса е естествено след превземането на крепостта Темско от Сюлейман. В Българската анонимна хроника от XV в. участието на българите е отбелязано само с едно изречение: „Излезе Муса в дунавските области и събра голямо множество власи, сърби и българи.” Муса влиза в Одрин, убива Сюлейман и се провъзгласява за владетел на Румелия, като рязко сменя политиката си към балканските християни.
Антихристиянската му политика принуждава бившите му съюзници, включително и българите да преминат на страната на Мехмед, следващия Бязидов син. Той пристига със собствена армия в Румелия през 1411 г. Обединените сили на неговите спахийски дружини, на местните бейове и отряди от сърби, власи и българи разгромяват войските на Муса през м. юни 1413 г. в битката при село Чемурли, в горното течение на р. Искър. Балканските християни приемат поражението на Муса за край на насилията.
Новият османски владетел променя традиционната тактика на завоевателите. В отношенията с балканските владетели той демонстрира подчертано предпочитание към дипломацията, което създава лъжовното усещане за намаляване на османската агресивност. Опровергавали го военните му начинания в Албания и Босна. Усилията на Мехмед I са насочени предимно към регулиране на вътрешните отношения в османското общество и стабилизиране на централната власт. Той потушава въстанието на малоазийското насе¬ление начело с Бьорюклюдже Мустафа и Топрак Кемал. След неговия разгром част от въстаниците, начело с шейх Бедреддин Симави, идеолог на разбунтувалите се селяни, се укриват в Лудогорието. Лозунгите на Бедреддин за социална справедливост и взаимно уважение на християни и мюсюлмани привличат мнозина българи. В 1419 г. Мехмед I (1413-1421) окончателно разгромява въстаниците. Шейх Бедреддин е наказан с мъчителна смърт, множество български селища отново са разграбени, а жителите им – избити или отведени в робство.

 

3. Българите в кръстоносните походи на Владислав ІІІ Ягело

Султан Мурад II (1421-1451) след набези във Влашко, Сърбия и Албания през 1422 г. обсажда Цариград. В 1430 г. османците превземат Солун. Йоан VIII Палеолог (1427-1448) търси помощ от католическа Европа. Идеята за нов кръстоносен поход набира привърженици. На Фераро-Флорентинския събор в 1439 г. Източната и Западната Христова църква сключват уния.
През 40-те години на XV в. централноевропейският свят прави поредния голям опит да спре настъплението на османците. Трансилванския воевода Янош Хуняди (1437-1456) разгромява няколко пъти нахлуващите в Трансилвания османски армии. Папа Евгений IV (1431-1447) призовава за нов кръстоносен поход. Младият полско-унгарски крал Владислав III Ягело (1436-1444) става основен организатор на голямата военна акция. След дълги дипломатически преговори за събиране на бойци и на пари през лятото на 1443 г. в Смедерево започва да се събира кръстоносната армия, наброяваща 25 хиляди унгарски, полски, френски и немски рицари и чешки хусисти. Към тях се присъединяват 8000 сръбски конници и пехотинци. Те навлизат в османските балкански територии. Първият опит да се спре християнското настъпление завършва с поражението на османските войски по пътя между Ниш и Алексинац.
Кръстоносната армия продължава към София. Османците отстъпват, опожарявайки града и неговата околност. Кръстоносният крал влиза в града и назначава за негов управител местния православен владика и превръща отново в църква “Св. София”, която османците вече са направили джамия. Кръстоносците продължават пътя си на изток с намерението да преминат в Тракия, за да превземат Одрин. В планината обаче ги очаква добре организирана османска засада. Изворите съобщават различни имена на местността, в която се разиграва поредното голямо сражение между християнските и мюсюлманските войски. Според едни тя се нарича Златица, според други – Василица, а според трети това е Момин проход. Поради това в съвременната литература мястото на битката се посочва на няколко места от Пирдоп до прохода Траянови врата в Ихтиманска Средна гора. Вероятно след София кръстоносната войска се разделя на два отряда. Първият се насочва към Златишкия проход, а вторият се движи по диагонал към Тракия, като се опитва да заобиколи теснините при Траянови врата. В това относително обширно пространство се разиграли няколко тежки сражения.
Поради тежката зима и липсата на припаси кръстоносната войска потегля обратно. В планината Куновица между Пирот и Ниш Владислав III Ягело нанася още едно сериозно поражение на османците. Загубите на румелийския бейлербей Касъм паша са огромни. Само пленените са 4000 души. Изтощената кръстоносна войска се отправя към Буда и триумфално влиза в унгарската столица. Така завършва известният “Дълъг поход” на антиосманската коалиция.
Османците налагат жестоки репресии над местното население поради сътрудничеството му с кръстоносците. В София владиката е обезглавен. Всички, които са помагали на християнската войска, са избити. Църквата “Света София” отново е превърната в джамия. Притиснат от сериозни конфликти и в малоазийските си владения, султан Мурад II предлага на Владислав III Ягело и Янош Хуняди мир.
Османската дипломация се активизира необичайно. Сръбската принцеса Мара, дъщеря на деспот Георги Бранкович и любима съпруга на султан Мурад, също се включва в преговорите По настояване на Георги Бранкович османското предложение за преговори е прието. Те се провеждат в Одрин и Мурад II отстъпва по всички пунктове. Срещу клетвата на унгарския крал, че ще спазва договореностите, той се съгласява да сключи десетгодишен мир в Одрин и в Сегед. Султанът се задължава да не преминава р. Дунав; да пусне всички пленени християни; да плати еднократна контрибуция от 100 000 флорина; да предостави на унгарския владетел помощна армия от 25 000 войници и да възстанови унищоженото в 1439 г. Сръбско деспотство. Освободени са и двамата синове на деспот Стефан Лазаревич, държани дълго като заложници в султанския двор. Мирът дава възможност за по-продължителна подготовка на едно бъдещо настъпление на християнската коалиция. Венеция, Дубровник и Бургундското херцогство на Филип ІІІ Добри (1419-1467) обещават да подкрепят предстоящото сухопътно настъпление с общо 24 кораба.
Султан Мурад II е принуден да започне бърза война срещу Караманския бейлик и да изтегли цялата си армия в Мала Азия. Това ускорява подготовката за нов кръстоносен поход и тя започва още преди подписването на мира в Сегед на 14 юли 1444 г. Месец по-късно крал Владислав III Ягело публично заявява, че има намерение през същата година да прогони мюсюлманските неверници в Азия. Папа Евгений IV и кардинал Юлиян Чезарини го убеждават, че положената в Сегед клетва е невалидна, тъй като е дадена пред безбожник.
Събирането на рицарите продължава дълго и отново сборната християнска армия е готова едва в края на лятото на 1444 г. В нея и този път участват полски, унгарски, френски и германски рицари и чешки хусисти. Общият й състав е около 20 000 бойци. Нови сред тях са 4000 конници на влашкия воевода Влад Цепеш (Влад Дракула 1456-1462). Този път сръбският деспот Георги Бранкович категорично отказва да участва.
На 20 септември 1444 г. кръстоносната армия навлиза в българските територии през Оряхово и започва придвижването си на изток. Според предварителния план тя трябва да достигне до Варна, откъдето ще бъде превозена с кораби в Тракия. Така се избягват старопланинските проходи. Целта отново е превземането на Одрин и окончателното изгонване на османците от Европа. Кръстоносната флота на Венеция, Дубровник и Бургундия поема задължението да не позволи прехвърляне на вражеските отряди от Мала Азия на Балканите. Рицарската войска води тежки сражения при Никопол, Нови пазар и Провадия. Българи снабдяват рицарите и техните коне с храни и им стават водачи по пътищата.
При Шуменската крепост пристига известието, че османските войски са преминали Проливите. Така и не става ясно, чии кораби са прехвърлили в Европа мюсюлманската армия. Исторически извори и съвременни изследователи обвиняват в предателство Венеция, Генуа и дори Византия.
Двете войски се срещат в равнината пред Варна. Султан Мурад II е довел цялата си бойна мощ, обединявайки румелийската и анадолската си армия. Уморената от дългия път кръстоносна войска е почти два пъти по-малобройна. На 10 ноември 1444 г. започва продължителна битка. Ентусиазмът на кръстоносците и военният талант на Янош Хуняди разпръскват спахийска конница. Султанът остава на полесражението, защитен единствено от еничарите. Осемнадесетгодишният полско-унгарски крал Владислав III Ягело се хвърля в челото на боя. Шлемът на краля е с бели щраусови пера и това го прави лесно разпознаваем. Според някои съобщения конят му е ранен, според други османците успяват да го свалят на земята. Тежко бронираният рицар се оказва абсолютно безпомощен и някой си Коджа Кадър, султански еничар, отрязва главата му и я изпраща на Мурад II. Набучена на копие, тя е издигната високо над султановия стан. Разбягалите се спахии се завръщат, а кръстоносците изпадат в паника и разгромът им е пълен. След краля загива кардинал Юлиян Чезарини. Единствен Янош Хуняди успява да запази самообладание и да спаси живота на част от бойците си. В разгара на битката той храбро се обръща към своите войници: “Да избягаме е невъзможно, а да се предадем и поробим и така да ни надвият – никак. По-добре да умрем с чест и похвала на сабята си.”
Много по-късно по река Дунав се появяват 6 бургундски кораба, командвани от Валериан дьо Ваврен и Жофроа дьо Тоази, които трябва да подпомогнат кръстоносната войска. Те завладяват няколко крепости по южния дунавски бряг и прехвърлят във Влахия няколко хиляди българи, преследвани от турците.
Погромът на християнските войски в битката при Варна на 10 ноември 1444 г. на практика отбелязва края на кръстоносната идея. В християнския свят “турският страх” се утвърждава не само като фактор в дипломатическите отношения, но и като постоянна нагласа в общественото съзнание. Минават столетия, преди да се изградят нови дипломатически и политически комбинации, да се формулира друга стратегия и друга тактика в борбата с османците.

 

4. Спонтанни бунтове. Хайдутство

След средата на XV в. спонтанните изблици на открит отпор срещу тежестите на наложения от османците режим зачестяват. Един от начините за смекчаване на икономическия натиск са непрекъснатите оплаквания и прошения, отправяни до Високата порта. Позовавайки се на известни норми в законите или на съществуващите обичаи, населението търси защита от централната власт срещу произвола на местни феодали и чиновници. За да се избавят от някои спахийски данъци, българските селяни често изоставят земята си и отиват да обработват имоти в друго землище. Селяните търсят начини да се укрият при регистрация, при събиране на данъци или изпълнение на повинности. Особено упорито в това отношение е населението със специални задължения, което се позовава на своя специален статут. Нерядко българите прибягват и до османския съд за разрешаването на някои спорове. В много случаи изложенията и оплакванията им до централната власт не остават без последствия. Документи от XVII в. вече свидетелстват и за зачестили бунтове срещу произвола на данъчни или местни чиновници.
Хайдутството е най-масовата и най-радикална българска реакция срещу османската власт. Хайдути се наричат бойците от унгарските гранични отряди. Те стават моделът, който всички балкански народи използват и в организацията, и в действията, и в названието на своите въоръжени дружини. Приема се, че първото известие за хайдути в българските земи е една приписка от 1454 г., която гласи: „1454 (година). В тази година Мехмед цар (Мехмед II) плени Радич, български войвода в София.” (1)
Хайдутите са предимно селяни. Те извършват нападения предимно срещу османски властници, срещу чифлици или пътуващи търговски кервани. Това дава основание на османската власт да ги третира като разбойници. Хайдутството е дълбоко свързано с народа движение, но то си остава съпротива с преобладаващо стихиен характер и ограничени цели. Въпреки това то представлява опасност за властта, за което съдим по жестоките и понякога отчаяни мерки, които тя предприема.
В селския характер на хайдутството се крият и неговата сила, и неговата слабост. Хайдутите напускат своите стопанства и своите села, за да търсят справедливост. Те действат от Гергьовден до Димитровден в малобройни дружини, чийто състав рядко достига до 100 души. Традиционната хайдушка тактика са неочакваните и бързи нападения, след което бързо се скриват в горите или се разпръсват в селата.
Участието в хайдушката дружина е въпрос на личен избор. Вътре в нея обаче съществува военна дисциплина. Дружината има свое знаме и знаменосец. Действията на хайдушките дружини обикновено имат локален характер, но поради тяхната масовост и резултатите им имат всенародно значение. Всичките опити на Османската империя да се пребори с хайдутите и с хайдутството остават безрезултатни.
Днес е много трудно да се установи, но може да се предположи, че някъде през втората половина на XVI в. сред българите се заражда вярата в Дядо Иван, образ, олицетворяващ руските владетели. По това време в очите на балканските християни Русия започва да се издига като голяма православна сила. Тя оказва материална и духовна подкрепа на славянските духовници в Османската империя. Вероятно именно чрез духовенството се формира идеята, че Русия е единствената сила, която може да помогне за освобождението на християнските народи от османска власт. Така се ражда митът за освободителната мисия на Русия.

 

5. Първо търновско въстание

Първите прояви на организирана антиосманска съпротива са от втората половина на ХVІ в., когато съотношението на силите между османската държава и европейските й противници видимо се променя. Първото голямо събитие, свидетелстващо за това, че османците могат да бъдат разбити, е битката при Лепанто (Навпакт) на 7 октомври 1571 г. (2) Настъпилото след нея раздвижване в християнска Европа мотивира политическа активност на някои висши православни духовници, като охридския архиепископ Йоаким, който през 1572 и 1574 г. посещава Неапол и Мадрид, за да търси подкрепа в борбата срещу завоевателите.
През 1592 г. избухва продължителна война между Османската империя и Австрия, Трансилвания, Влашко и Молдова. Войната изтощава османската държава. Нарастват експлоатацията и произволите на османските властници над поробеното християнско население. Българските земи на север от Стара планина често са арена на военни действия. В хода на войната успехите на обединените християнски войски повдигат надеждите на българите за скорошно освобождение.
В такава обстановка се подготвя първият организиран опит за въстание на българите, останал в историята на българите като Първо търновско въстание. Негови водачи са търновският архиепископ Дионисий Рали, никополският първенец Теодор Балина, дубровнишките търговци Павел Джорджич и братята Соркочевичи. Те подготвят широко мащабно въстание. От началото на 1595 г. Павел Джорджич обикаля Влашко и Трансилвания и свързва организаторите на въстанието с владетелите на държавите от антиосманската коалиция. Съзаклятниците се опитват да ангажират християнските владетели да подпомогнат с войски бъдещото въстание. От писмата и изложенията на Павел Джорджич до трансилванския княз, австрийския император и папата научаваме подробности за организацията на въстанието и имената на главните участници в нея.
В 1597 г. Павел Джорджич пише мемоар до австрийския ерцхерцог Максимилян. [1] Той съобщава, че в готвеното въстание се включват русенският владика Йеремия, владиката на Шумен Спиридон, владиката на Ловеч Теофан и владиката на Пловдив Методий. [2] В Никопол съзаклятието е организирано от търговеца Теодор Балина. В него участват двадесет и трима духовници и четиридесет миряни. Те се задължават да предадат в срок от три дни добре укрепената Никополска крепост.
Организаторите изпращат подробни писма на австрийския император Рудолф II и княза на Трансилвания Сигзмунд Батори. В тях те настояват християнските владетели да изпратят офицери, които да организират въстаническите дружини. Съзаклятниците искат знамена с лика на австрийския владетел, който им обещава да ги подпомогне с 2000 конници и 4000 души пехотна войска. В последвалия ход на събитията исканията на въстаниците и обещанията на императора остават без последствия.
Първото търновско въстание избухва в 1598 г. след поредното нахлуване на влашките войски на войводата Михаил Храбли, които разбиват армията на силистренския паша. Според Дионисий Рали няколко хиляди въоръжени българи се събрат в Търново и обявяват един мним или реален наследник на последната царска династия за български цар под името Шишман III. Местният османски гарнизон не е в състояние да се справи с въстаниците, но много скоро голяма османска армия нахлува в Търново, избива и поробва въстаниците и мирните градски жители. Неуспешният край на въстанието и изтеглянето на войските на Михаил Храбри има тежки последици за българското население. Влашкият воевода отвежда със себе си голям брой българи, които заселва в своите земи. Според В. Златарски след погрома въстаниците заедно с техните водачи Дионисий Рали и Теодор Балина с около 50 000 български семейства търсят спасение на север от р. Дунав.
През 40-те години на XVII в. нараства политическата активност на висшето католическо духовенство в българските земи. Марцианополският католически архиепископ Петър Парчевич обикаля европейските столици от 1640 г. до края на своя живот в 1672 г., за да търси съратници на българската кауза. В своите многократни посещения при римския папа, във Венецианския сенат, в австрийския императорски двор, при полския крал, при влашкия и молдавския воевода той настойчиво аргументира нуждите от единодействие срещу османците.
За да осигурят успеха на бъдещото въстание, Петър Парчевич и неговите съратници Петър Богдан Бакшев и Франческо Соймирович търсят сътрудничеството на православното духовенство. В средата на XVII в. те привличат ипекския патриарх Гаврил, търновския митрополит Кирил и цариградския патриарх Арсений. Вероятно поради различия в политическите търсения на православни и католици или просто паради липса на средства това начинание остава нереализирано.
На 14 юли 1683 г. османците обсаждат Виена с 150 000 армия. Обсадата им завършва на 12 септември същата година с пълното поражение на османската армия. Създава се т.нар. Свещена лига, в която се обединяват Хабсбургската империя, Полша и Венеция, към която по-късно се присъединява и Русия. Войната на Свещената лига с Османската империя продължава до 1699 г. В османския политически живот настъпва истински хаос. Дългата приписка на поп Петър от пирдопското село Мирково разкрива как преживяват и как осмислят тези събития българите. [3] В такава обстановка между 1686 г. и 1689 г. избухват Второто търновско, Чипровското и Карпошовото въстание.
Второто търновско въстание от 1686 г. е познато от един-единствен извор – руската семейна хроника на Ростиславовичи-Дубровски. Според нея инициативата за въстанието е българска, но подготовката му е пряко свързана с дейността на московския патриарх Йоаким. Той се смята за автор на идеята за обединение на балканското славянско население под духовната власт на Московската църква. Главен организатор в него е Ростислав Стратимирович. Някои учени свързват неговото име с последната българскоцарска династия. Освен това в “Хрониката” той е посочен като “търновски княз”. Ростислав Стратимирович пристига в Москва, където е приет от патриарха, на когото съобщава за подготвяно в Търново българско въстание, Патриарх Йоаким се ангажира с лична подкрепа. Той сгодява Ростислав Стратимирович за племенницата си Мария Владимировна Дубровска и привлича в опасното дело племенника си Савслий Дубровски. През пролетта на 1686 г. Ростислав се завръща в България. Още преди пристигането му в Търново един грък издава тайната организация и османците обезглавяват заговорниците. Градът е разграбен и подпален. Голям брой българи се затварят в крепостта и отбиват атаките. При тях отива и Ростислав Стратимирович. Той е ранен, но малцината живи въстаници го отнасят в Габровския Балкан. Тук се събират около 4000 въстаници, към които се присъединява един отряд от 800 души, доведен от Савелий Дубровски. Османските потери принуждават въстаниците да тръгнат по билото на Стара планина към София, но преди да стигнат града, ги пресреща многобройна османска войска. Въстаниците са избити, а двамата им водачи, “покрити с рани и полумъртви” се укриват в Рилския манастир. Три години по-късно, след много премеждия, те се завръщат в Москва малко преди смъртта на патриарха. По негова молба Ростислав Стратимирович получава владението на с. Толчаново в Смоленска губерния. Много от съвременните изследователи с основание се съмняват в достоверността на информацията за това въстание.

 

6. Чипровско въстание

Две години по-късно, в 1688 г., избухва Чипровското въстание. Неговата организация и подготовка са дело на българските католици и са пряко свързани с настъплението на австрийските войски в балканските територии. Въстанието има дълга подготовка, чието начало вероятно е поставено още през 70-те години на века. През м. август 1688 г. армията на император Леополд I обкръжава Белград. В австрийската войска действат два български отряда, командвани от чипровчаните Георги Пеячевич и Богдан Маринов, които участват в сраженията за Белград и Оршова.
Жителите на Чипровец и съседните му католически села Железна, Копиловци и Клисура решават, че е дошло време за дълго подготвяното въстание. Те организират военни дружини начело с братята Иван и Михаил Станиславови и Лука Андренин. [4] Превземането на Белградската крепост на 6 септември 1688 г. става сигнал за българския бунт. Въстаниците превземат местния административен център Кутловица (дн. Монтана). Те се съсредоточават на военен лагер в местността Жеравица – западно от Кутловица, където очакват настъплението на австрийската армия, за да се присъединят към нея. Австрийците обаче се насочват на югоизток. Оставени на собствените си сили, те трябва да посрещнат удара на изпратената срещу тях войска.
Според едни извори срещу въстаниците действат частите на граф Имре Тьокьоли, водач на унгарските протестанти. Той е враг на католическа Австрия и османски съюзник. Според други източници срещу въстаниците са изпратени отряди от местни турци и татари. Според трети срещу тях тръгва войската на Йеген Осман паша. Въстаническото ръководство разчита на бързото напредване на австрийските войски, но те не идват. Това дава възможност на османците да съберат сили и да нанесат съкрушителен удар в момент, когато част от четите са вън от лагера в местността Жеравица. После идва ред на Чипровец. Градът е укрепен. Разполага и с достатъчно припаси, но очакваната помощ не идва. След тежки кръвопролитни сражения Чипровец е превзет. Отмъщението на османците е страшно. Половината от въстаниците са избити или отведени в плен. Градът е опожарен и разрушен до основи. Същата участ постига и останалите селища на българските католици – Копиловци, Железна и Клисура. Такава е съдбата и на много села с православно население, взело участие във въстанието в Берковско, Ломско, Белоградчишко и Видинско. Малцина са онези, които се спасяват на север, отвъд Дунав. Около 3000 души достигат до Влашко, където трябва да преживеят и набезите на татарски орди – османски съюзници. Принудени отново да бягат, те се заселват в Трансилвания, в околностите на гр. Брашов.
Докато населението от района на въстанието се спасява през Дунава, оцелелите въстанически чети начело със своите водачи се присъединяват към австрийските войски. Така Георги Пеячевич (4) с около 600 души се поставя под командването на главнокомандващия австрийските войски – Лудвик Баденски, а братята Михаил и Иван Станиславови (5) с около 400 въоръжени българи прикриват изтеглянето на няколко хиляди бежанци към Влашко.
Карпошовото въстание избухва в 1689 г., когато репресиите над българите от северозападните райони все още продължават. Настъплението и успешните акции на австрийските войски поддържат високо нивото на масовото напрежение. Във военните действия участват организирани или стихийно формирани български отряди. Георги Пеячевич с 600 бойци се бие при Ниш, Видин, Белоградчик и Берковица. Хайдушкият войвода Страхил идва с дружината си от Пазарджишко, за да воюва срещу османците за Ниш и Кюстендил. Селското население в югозападните български земи се обединява под ръководството на хайдушкия войвода Карпош. Въстанието е стихийно и е предизвикано от настъплението на австрийската войска. Карпош обединява няколко хайдушки дружини и с около 5000 бойци превзема Крива Паланка и Куманово. В Прищина въстаниците се срещат с настъпващите австрийски отряди. В Крива Паланка Карпош е обявен за “крал”. Въстаниците превземат и Скопие. Районът от Кюстендил до Скопие се оказва “свободна територия”. След по-малко от година обаче австрийците са принудени да се изтеглят. Хайдутите и техният крал трябва да продължат борбата сами. Срещу тях е изпратена 18-хилядна армия и татарски отряди. В тежка битка при Крива Паланка Карпош е пленен и по-късно убит в Скопие.
Информацията за броженията на българите по време на австрийското настъпление на Балканите от 1688-1689 г. е фрагментарна и разпръсната. Особено място в нея заема разказът на османския хронист Силяхдар за нападението над Кюстендил от възпетия в българския народен епос Страхил войвода. [5] Друг султански ферман от 1 юни 1689 г. нарежда да се вземат мерки срещу подготвяния бунт в Провадийската каза. Няколко други османски документа от края на м. май 1689 г. свидетелстват, че 9 жители на с. Арбанаси са арестувани и заедно с други 52-ма търговци от същото селото са обвинени в държавна измяна и имуществото им е конфискувано. При претърсването в селото са открити 71 пушки, 59 саби и 20 къси копия. Деветте арестувани мъже трябвало да бъдат изправени пред Дивана, който се движел с действащата армия. Срещу огромната сума от 20 000 гроша, платена на държавната хазна, и други големи суми за търновския кадия, за следователя и за еничарския офицер, които водят разследването, арбанасчани са спасени от репресиите.
Настъплението на австрийските войски през 1688-1689 г. предизвиква всеобщо вълнение във всички краища на българите земи. Избухналите три въстания са регионални по обхват и ограничени по време. Но те са доказателство за стремежа на българите към самостоятелен държавен живот. Във външнополитически план, наред с другите балкански народи, българите влизат трайно във военните планове и политически стратегии на Австрия и Русия.
След 1690 г. обаче Османската държава се стабилизира и събира нова значителна армия. Тя принуждава австрийците да се изтеглят на запад. Условия за нови въстания в българските земи няма и броженията на българите след тази година отслабват.

 

7. Изселнически движения на българите приз ХVІІ век

Освободителните движения на българите под османска власт като правило са последвани от изселнически вълни. Още в хода на османското завоевание и през XV в. значителен брой българи се насочват към земите на север от Дунава. Преселват се в земите на княжествата Влашко и Молдова. В края на XVI в. по време на войната на Османската империя с Австрия и долнодунавските княжества множество българи преминават на север от Дунава. Българската емиграция във Влашко и Молдова оказва значително влияние върху културното развитие на тези княжества.
Компактни маси български изселници се установяват и в Трансилвания, където дълго време запазват своя език и народностно самосъзнание. Най-значителен брой и най-дълго запазили народностното си самосъзнание са участниците в Чипровското въстание. След погрома на въстанието много българи се спасяват в Южна Унгария, австрийските земи, Влашко. Някои се установяват в Седмиградско, Трансилвания и други места. Някои от тях се заселват в Банат.

назад

начало

напред

   Последна актуализация: 07.06.2006  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания