Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 15.11.2018 
   Източник: История и цивилизация за 11. клас  
                                                

17. БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА ПОЛОВИНА НА ХІІІ В.

17.1. Хронология
17.2. Още нещо
17.3. Документи
17.4. Въпроси и задачи
17.5. Тест за самопроверка

 

1. България при приемниците на цар Иван Асен ІІ. Териториални загуби и борба за власт

След смъртта на цар Иван Асен ІІ на българския престол в Търново сяда неговият най-голям син от унгарската принцеса Анна – Калиман І (1241-1246). Новият български владетел е едва на седем години и болярите от негово име сключват примирие за срок от две години с Никейската империя на Йоан ІІІ Дука Ватаци. [1] Много преди началото на неговото царуване една нова сила от степите на Централна Азия нахлува в Европа – монголите (татарите) (3). На връщане от похода им в Унгария през 1242 г. те минават през български земи. Цар Калиман І е принуден да им плаща ежегоден данък.
През август 1246 г. цар Калиман I внезапно умира. Според византийския хронист Георги Акрополит той е отровен. [2] На българския престол е издигнат брат му от третия брак на цар Иван Асен ІІ – Михаил II Асен (1246-1256), който също е малолетен. В Търново управлява регентство начело с майка му Ирина, дъщерята на Теодор Комнин, а западните български земи с център Средец са под властта на севастократор Петър – зет на цар Иван Асен ІІ.
Възползвайки се от слабостта на българите, Никейският император Йоан ІІІ Дука Ватаци успява да превземе с минимални усилия българската крепост Сяр и веднага след това Мелник. [3] Той разширява офанзивата в днешна Македония, където му се подчиняват Стоби, Велбъжд (Кюстендил), Скопие, Велес, Прилеп, Овче поле и Просек. Почти без съпротива той превзема Станимака, Цепина и др. селища в Родопите. Сега императорът предлага и сключва мир с българите, като обещава да не напредва по-навътре в техните предели. Река Марица става граница между българи и ромеи. [4] Само пет години след Иван Асен ІІ стореното от него разширение на границите е заличено за няколко седмици почти без съпротива.
Същата година унгарският крал Бела IV (1235-1270 г.), подкрепен от сърбите на крал Стефан Урош І (1243-1276), завзема Белградска и Браничевска област и добавя към титлата си “цар на българите”. В отговор Търново активира своите отношения с града – република Дубровник на Адриатическото крайбрежие. Още в 1230 г. цар Иван Асен ІІ сключва търговски договор с дубровничани. В новото споразумение има и политическа част. Тя е насочена срещу сърбите на крал Стефан Урош. В изпълнение на този договор българска войска нахлува в Сърбия и опустошава всичко до Бело поле на р. Лим.
Успехите срещу сърбите и смъртта на никейския император Йоан ІІІ Дука Ватаци дават възможност на българите да си върнат поне част заграбеното от ромеите. В края на 1254 г. те настъпват в Родопската област и за кратко време си връщат Станимака, Перущица, Кричим, Перперикион и др. крепости. [5] Новият никейски император Теодор ІІ Ласкарис (1254-1258) пресича Дарданелите и бързо достига до Адранопол. Двете войски се срещат на р. Марица. Според византийския хронист Георги Акрополит до сериозно сражение въобще не се стига. Българският цар е ранен и неговите войски бягат към Търново. [6] На следната 1255 г. ромеите превземат отново всички български крепости в Родопите (но без Цепина) и в Македония.
Войната с Никейската империя се очертава като дълга и изтощителна. България търси съюзник в лицето на Унгария. Мирът с Бела ІV е постигнат с посредничеството на княз Ростислав Михайлович, който е зет на унгарския крал и тъст на Михаил ІІ Асен. Успоредно с това през 1255 г. българите изпращат 40 000 кумани, които плячкосват Тракия и се установяват на зимен лагер при Димотика. През пролетта на следната година Теодор ІІ Ласкарис прогонва куманите и се установява на лагер на р. Регина (дн. Ергене, Турция). [7] Тук неочаквано пристига Ростислав Михайлович, който представя българската страна в преговорите за мир. [8] Той се съгласява с всички условия на византийците, включително предаването на яката крепост Цепина. Българите губят земите около Шар и Осогово със Скопие, Призрен, Прищина и Велбъжд (Кюстендил), и областта около Враня. Недоволните боляри организират заговор и убиват Михаил II Асен (4). На престола е поставен Калиман ІІ – син на севастократор Александър, който е брат на цар Иван Асен ІІ.
Година по-късно, в 1257 г., и той става жертва на заговор. В България започва продължителна междуособна борба за власт. Същата година в северозападните български земи се отцепва като самостоятелен владетел руският емигрант княз Ростислав Михайлович, който също започва да се подписва “цар на българите”.
Претендент за престола е боляринът Мицо, който е женен за Мария, най-голямата дъщеря на цар Иван Асен ІІ от брака му с Ирина, чиито владения са южно от Стара планина. Управителят на Скопска област Константин, син на Тих, който произхожда от стар български род, печели подкрепата на търновското болярство и е провъзгласен за български цар в 1257 г. Той се жени за Ирина, дъщеря на Теодор ІІ Ласкарис и Елена – внучка на цар Иван Асен ІІ, и приема името Асен (1257-1277). [9]

 

2. Стабилизиране и външнополитическа активност

Мицо се оттегля във владенията си в Месемврия (Несебър) и започва преговори с ромеите да им предаде града срещу имение в Мала Азия. През 1263 г. опасността е отстранена от Мицо, но във византийски ръце остават Пловдив и цялото Черноморско крайбрежие заедно с Несебър.
Към грижите на Константин Тих Асен се прибавят и проблемите с унгарците. През 1257 г. те нахлуват в отвъддунавските български земи. На другата година българите изпращат войски, за да ги прогонят, но са разбити в Северински Банат. В 1261 г. унгарците нахлуват отново и временно овладяват Видин. Яков Светослав, който наследява владенията на Ростислав Михайлович, се признава за унгарски васал. Междувременно в 1260 г. в Търново пристига византийско пратеничество начело с приближения до император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) писател и историк Георги Акрополит. Ромеите признават брака на Константин Асен и неговото царско достойнство.
На 25 юли 1261 г. никейският император Михаил VІІІ Палеолог (1261-1282) прогонва латинските рицари от Константинопол и възстановява Византийската империя. Преговорите в Търново нямат траен резултат. В 1263 г. между българи и ромеи започва продължителна война. [10] Константин Асен привлича на своя страна Яков Светослав, комуто дава титлата деспот, и епирския владетел Михаил ІІ. Независимо от първоначалните успехи и прогонването на Мицо във Византия, в крайна сметка в тази война българите губят цялото Южно Черноморско крайбрежие.
През 1268 г. умира царица Ирина. Император Михаил VІІІ Палеолог изпраща пратеничество с предложение за мир. Мирът е скрепен с брака на българския владетел и Мария Кантакузина, племенница на императора. Той обещава да върне Анхиало и Месемврия, когато царицата роди престолонаследник, но когато това става, забравя обещаното. [11]
Византийският император привлича унгарците и татарите на Ногай срещу българите. През 1273 г. татарите нахлуват и разоряват българските земи. След тази година техните нападения стават често явление и борбата с тях изтощава България. Същата година на северозапад братята Дърман и Куделин се обособяват в Браничево като независими.
При неизвестни обстоятелства цар Константин Асен си счупва крака и е принуден да се придвижва с колесница. Това затруднява много командването на бойни действия в гористите и пресечени местности на България. Неудачите на цар Константин Асен дават възможност на амбициозната и умна царица Ирина да се намеси във властта в Търново. През 1272-1273 г. нейният малолетен син Михаил е обявен за съцар. Проблемът с обявилия се за независим български деспот Яков Светослав тя решава, като първо го осиновява към 1275 г., а две години по-късно го отравя. [12]

 

3. Цар Ивайло

Слабата централна власт, невъзможността за сериозен отпор срещу унгарци и византийци, татарските нападения и грабежи правят живота на българските селяни труден и несигурен. В България назряват условия за гражданска война. Византийските хронисти Георги Пахимер (2) [13] и Никифор Григора (5) [14] разказват, че един пастир на свине, когото те наричат Бърдоква (маруля) или Лахана (зеленчук), успява да организира голям боеспособен отряд, с който започва да громи татарите.
Истинското име на въстаническия предводител се съдържа в един единствен исторически извор – приписката от Свърлишкото евангелие. [15] В нея той е наречен Ивайло, а в българската историография остава като “селския цар Ивайло”. Според Георги Пахимер Ивайло виждал светии, които го подбуждали към бунт, а според Никифор Григора бил просто разбойник, чиято дързост стигала дотам, че се нахвърлил върху царската власт и достойнство. Днес не е възможно да се установи с точност произходът на Ивайло. Прост свинар или талантлив разбойник, Ивайло успява да организира голям отряд, прогонва татарите на север и потегля към столицата Търново. [16] В едно сражение през 1277 г. той разбива царската войска и убива цар Константин Тих Асен.
В Константинопол внимателно следят събитията в България. Император Михаил VІІІ Палеолог нарежда да повикат сина на Мицо. На специална церемония в двореца променят името му на баща му с това на дядо му Иван Асен. Женят го за императорската дъщеря Ирина и го провъзгласяват за български цар под името Иван Асен ІІІ. [17] След това той е изпратен в Търново и трябва да склони българските боляри да го признаят за цар.
В Търново царица Мария няма голям избор. Тя иска на всяка цена да запази българския престол за малолетния си син Михаил Асен. Царицата заповядва да отворят вратите на престолния град и през лятото на 1278 г. се омъжва за Ивайло. [18] Така един европейски средновековен мит и мечта за това как обикновен човек може да стане цар се сбъдва в България.
Разгневен, император Михаил VІІІ изпраща известния пълководец Михаил Глава срещу Ивайло, който на два пъти разбива византийците. Цар Ивайло насочва силите си към татарите, които нахлуват от север. Докато е зает с тях, част от търновските боляри детронират царица Мария, която е бременна от Ивайло, и заедно с малкия Михаил Асен я изпращат при вуйчо й – император Михаил VІІІ. На българския престол Търново сяда Иван Асен ІІІ. [19]
След като се справя с татарите, Ивайло потегля към Търново, за да накаже неверните боляри. На 17 юли 1279 г. той разбива една ромейска войска на пълководеца Мурин край Диавена, а на 15 август – друга, предвождана от Априн. [20]
Успехите на Ивайло хвърлят търновското болярство в паника. Доверието към Иван Асен ІІІ, когото смятат за византиец, напълно изчезва. Изразител на общото недоволство става боляринът от кумански произход Георги Тертер.
В началото император Михаил VІІІ се опитва да се справи с назряващото недоволство, като принуждава Георги Тертер да се ожени за сестра му Мария и му дава титлата деспот. Предишната съпруга и синът му Светослав Тертер са изпратени в Никея, в Мала Азия. Тези действия обаче не спират амбициите на болярина към властта и трона. В началото на 1280 г. цар Иван Асен ІІІ и жена му Ирина ограбват съкровището на българските царе и бягат във Византия. [21] Болярите в Търново провъзгласяват Георги І Тертер за цар на българите (1280-1292).
Сега срещу Ивайло са и Търново, и Византия, и татарите. Изтощената му от непрекъснати битки войска започва да се топи. Много от неговите войници го напускат, а нови не идват. Не е ясно защо, но Ивайло отива при Ногай за подкрепа. Малко по-късно в лагера на татарския хан пристига и Иван Асен, който също търси съюзници срещу Георги Тертер. Тук по време на един пир Ногай заповядва да убият Ивайло, а Иван Асен ІІІ успява да се спаси. [22] Така завършва историята на “селския” цар Ивайло – действителен исторически разказ за една осъществена човешка мечта, който остава в паметта на българите.

 

4. Феодален сепаратизъм

При управлението цар Георги І Тертер и неговите приемници Смилец (1292-1298) и невръстния му син Иван ІV Смилец (1298-1300) политическият сепаратизъм през Второто българско царство е вече явна и трайна тенденция.
Една от първите му прояви е появата на малка самостоятелна политическа формация в северозападния край на българската държава – владението на братята Дърман и Куделин. [23] През 1273 г. те успяват да отвоюват Браничевската област от унгарците и създават там своето владение с център гр. Ждрело (дн. село Горнячка клисура в Сърбия). Двамата братя водят самостоятелна политика и с Унгария, и със Сърбия. През 1291 г. Браничевската област е включена в земите на бившия сръбски крал Стефан Драгутин (1276-1282) и настоящ унгарски васал, а българският цар Георги I Тертер не предприема нищо, за да я защити. Братята търсят спасение при хан Ногай.
В края на XIII и началото на XIV в. Видинското деспотство е най-голямото самостоятелно владение в България. Негов владетел е влиятелният деспот Шишман. [24] Той поддържа приятелски връзки с татарския хан Ногай. По-късно му се налага да даде клетва за вярност към сръбския крал Стефан Урош II Милутин и да ожени първородния си син Михаил за неговата дъщеря Анна Неда. [25] Именно при Михаил ІІІ Шишман (1323-1330) Видинското деспотство се връща във властта на Търново.
В края на XIII в. претенции към самостоятелност предявява и едно малко владение в Подбалканската област, чийто център е крепостта Копсис (Анево кале) – близо до днешно Карлово. Тя е владение на братята Смилец – Войсил и Радослав. Братята активно участват в българо-византийските отношения. Подържат тесни връзки с хан Ногай и имат претенции към търновския престол, като разчитат на византийска подкрепа. По-късно от него се отделя Крънското деспотство на деспот Алдемир (Елтимир) – зет на цар Смилец.
През последната четвърт на XIII в. в България настъпва остра политическа криза. В това време на Балканите важен фактор на политическата сцена е Сърбия, която започва да прониква в Северна Македония. Тук тя мери сили за надмощие с Епирското деспотство. Болярите на Мелник, Прилеп, Битоля, Велбъжд (дн. Кюстендил), Просек, Скопие, Велес и др. преминават на страната на Византия. Между “Златната орда”, Сърбия и Византия политически разпокъсана България не им е равностоен противник. Безплодни остават и опитите за антивизантийска коалиция с Неаполитанското кралство, което се опитва да организира поход срещу Константинопол, за да възроди Латинската империя.
Цар Георги І Тертер не се противопоставя на сръбското нахлуване в Северна Македония. Напротив, през 1284 г. той се сродява със Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321 г.), като му дава дъщеря си Анна за съпруга. Същата година българският владетел сключва мирен договор с Андроник ІІ Палеолог (1282-1328 г.). Съобразно условията на мира цар Георги І Тертер получава обратно от Никея първата си съпруга и изпраща във Византия сестрата на Иван Асен ІІІ, която е задържана в Търново. Малко по-късно от Никея се завръща Тодор Светослав, който е обявен за съцар на своя баща.

 

5. Татарска хегемония

През 1285 г. около 10 000 татари нахлуват в българските земи и Георги І Тертер е принуден да се признае за васал на татарския хан. Синът му – Тодор Светослав, отива като заложник в Златната орда, а втората му дъщеря става съпруга на сина на татарския хан Чака. След 1285 г. върху българските монети, наред с образа на цар Георги I Тертер, стоят и татарски знаци.
През 1292 г. цар Георги Тертер загубва доверието на своя сюзерен хан Ногай и е принуден да бяга. Той е заловен от византийци и е пратен на заточение. Ногай налага на българския престол цар Смилец – владетелят на Копсис. Това е началото на пълна татарска хегемония. Следват редица татарски грабежи в Източна Тракия. Татарите опустошават, убиват и отвличат в робство. Положението допълнително се усложнява от политическата раздробеност и самостоятелната политика на местните владетели.
Малко преди да умре в 1298 г., цар Смилец жени дъщеря си Теодора за сръбския престолонаследник Стефан Урош ІІІ Дечански. Вдовицата на Смилец предлага ръката си и българското царство на сръбския крал Стефан II Урош Милутин, но той отказва вероятно поради намесата на Византия. Престарелият сръбски крал се жени за петгодишната дъщеря на император Андроник ІІ Палеолог – Симонида. Като зестра Сръбското кралство получава областта между Охрид, Прилеп и Щип и трайно се настанява в днешна Македония. В Търново отдавна са загубили интерес към тези земи.

 

назад

начало

напред

   Последна актуализация: 07.06.2006  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания