Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 14.11.2018 
   Източник: История и цивилизация за 11. клас  

31. БЪЛГАРСКИТЕ БУНТОВЕ И ЗАВЕРИ ПРЕЗ ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХІХ ВЕК

31.1. Речник
31.2. Хронология
31.3. Биографии
31.4. Документи
31.5. Въпроси и задачи
31.6. Тест за самопроверка

1. Руско-турската война – 1828-1829 г.

През 1821 г. избухва дълго подготвяното гръцко въстание. Политическата обстановка на Балканите бързо се изостря и води до поредното усложняване на отношенията между Русия и Турция. Опитите да се окаже външен натиск върху Високата порта за решаване на гръцкия въпрос се провалят и през 1828 г. между Русия и Турция избухва нов военен конфликт. Първоначалните успехи на руската армия ентусиазират българските заселници в Дунавските княжества и политическият кръг от времето на Софроний Врачански се съживява. Букурещките българи набират доброволци и с помощта на Георги Мамарчев, Милко Петрович, кап. Живко, кап. Алекси сформират въоръжени отряди, които се включват в бойните действия на юг от р. Дунав.
По същото време се създава и представителство, което иска среща с император Николай I, за да връчи молба за покровителство над българите. Населението в страната също се активизира. Въоръжени отряди действат в тила на турската армия и подпомагат победния поход на ген. Дибич към Тракия. Но мирният договор, подписан през 1829 г. в Одрин, въпреки че предоставя на Гърция независимост, а на Сърбия – автономия, въобще не засяга българския въпрос. Разочаровани, мнозина българи решават да пристъпят към открити бунтовнически действия. През пролетта на 1830 г. Г. Мамарчев подготвя в района на Сливенско отряд, с който предвижда да нападне Търново и да провъзгласи освобождението на България. Руското командване обаче се страхува от усложнения и се противопоставя. Капитан Мамарчев е арестуван, а неговият отряд – разпуснат.

 

2. Велчовата завера

Няколко години след Одринския мирен договор започва подготовката на ново въстание в България, което остава известно по името на един от инициаторите – Велчо Атанасов, като Велчова завера. В ръководството на заверата участват още Димитър Софиянлията, Георги Мамарчев, отец Сергий. Замисълът се свежда до организиране на масово надигане на населението, освобождаването на старата столица – Търново, след което тържествено да се обяви възстановяване на българското царство. В случай на неуспех инициаторите се надяват на помощ от страна на Русия. Но точно тук те допускат грешка, тъй като още през 1833 г. руската дипломация се възползва от затрудненията на Високата порта във връзка с отцепническите действия на египетския паша и срещу предоставената на султана помощ успява да получи правото да контролира Проливите. Това обстоятелство, неотчетено от Велчо Атанасов и Георги Мамарчев, обрича на предварителен неуспех усилията на българите да предизвикат намесата на Русия.
През 1834 г. търновските завераджии изграждат широка мрежа от съзаклятници в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско. По места се събира оръжие, организира се военно обучение на бъдещите въстаници. Но през пролетта на 1835 г., непосредствено преди самото обявяване на въстанието, еленският чорбаджия Йордан Кисьов извършва предателство и турските власти арестуват ръководителите на заверата. Следва набързо организиран съд, който изпраща на бесилото Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, х. Юрдан Брадата, Иван Кюркчи и Никола Гайтанджията. Георги Мамарчев е съден в Цариград, след което е изпратен на заточение на о. Самос.

 

3. Въстанията в Северозападна България

През 30-те и 40-те години на ХIХ в. политическата активност на българите намира израз и в организирането на поредица масови селски въстания в Северозападна България, предизвикани от неспособността на централната власт да доведе докрай започналата аграрна реформа в империята. Корумпираната местна администрация не прави нищо за отнемане привилегирования статут на спахийското съсловие. Нещо повече – къде с бездействие, къде открито, тя съдейства за съхраняването на т.нар. „господарлъци”, при които турските аги и бейове запазват земята в свои ръце и използват християнското население само за ангария, подлагайки го на двойно данъчно облагане. Недоволството от това безрадостно положение намира израз в стихийни селски бунтове. Тези бунтове се стимулират и с щедри обещания за помощ и закрила от сръбския княз Милош, който открито се стреми да разшири териториите на Сърбия за сметка на своите съседи.
Първото надигане в Западна България е организирано през пролетта на 1833 г. С помощта на доверени лица княз Милош организира въстание в шест погранични нахии (Неготинско, Зайчарско и др.), които по силата на Одринския мирен договор трябва да бъдат включени в територията на сръбското княжество, но по-късно са задържани от Портата. Използвайки затрудненията на Турция в Египет, сръбският княз постига намеренията си, но не позволява да се вдигне масово въстание във Видинско, Белоградчишко и Берковско.
През януари 1835 г. въстание избухва и в Нишко. Разбунтувалите се села изпращат писма до сръбския княз с молба за покровителство, но той предпочита да заеме ролята на посредник, като по такъв начин демонстрира лоялност към султана, но запазва и влиянието си над местното население. Въоръжените акции в пограничните райони продължават и през 1836-1837 г. с надигания на селяните в Пиротско, Берковско и Белоградчишко. Начело на бунтовническите действия застава Манчо Пунин. Край Чипровския манастир се събират около 3000-4000 души, но въстанието не получава широк размах.
От всички бунтове в северозападните български райони най-масов характер има Нишкото въстание. То избухва през пролетта на 1841 г., но е смазано с невероятна жестокост, което принуждава Великите сили да се застъпят открито за подобряване положението на българското население. Районите на въстанието се посещават от анкетна комисия, чиито доклади привличат вниманието на европейската общественост към българския въпрос и допринасят за активизиране усилията на Европа да наложи на Високата порта задълбочаване на реформите в империята. Влияние в същата посока оказва и Видинското въстание от 1850 г., организирано от Иван Кулин и Петко Маринов.

 

4. Браилските бунтове

През 40-те години на ХIХ в. видимо се активизира и българската емиграция. Последователно през 1841, 1842 и 1843 г. част от емиграцията решава да организира въоръжени отряди, които да преминат в България и да вдигнат населението на въстание. И трите опита, известни в историята като Браилските бунтове, завършват без успех, но те отбелязват един осъзнат стремеж за обвързване борбата на българите с освободителните движения на останалите балкански народи.
Първият бунт е подготвен съвместно от български и сръбски емигранти. Под ръководството на Васил хаджи Вълков и капитан Татич се пристъпва към набиране на доброволци за сформиране на въстанически отряд. Крайната цел е прехвърляне на отряда на юг от Дунав и предизвикване на масови размирици в Румелия, съгласувано с въстаническите действия в Нишко. Допълнителен стимул за осъществяването на подобно начинание Васил Вълков вижда в обстоятелството, че по същото време гръцки патриотични организации подготвят въстание в Епир и Тесалия. Едновременното провокиране на бунтове в различните християнски области на империята според него ще изправи Високата порта пред сериозни затруднения и в крайна сметка ще доведе до освобождението на всички подвластни народи. В този смисъл планът на Първия браилски бунт очертава ясно изкристализирането на идеята за сътрудничество между всички балкански народи в борбата им за национално освобождение. Браилското начинание обаче завършва без успех, тъй като местните власти възпрепятстват прехвърлянето на сформирания отряд на турска територия. Подобна е съдбата и на Втория и Третия браилски бунт.
Предприетите през втората четвърт на ХIХ в. опити за разрешаване на българския политически въпрос остават безрезултатни. Главните причини за това се дължат на стихийния характер на избухналите бунтове и въстания, на липсата на ясна стратегия и тактика при тяхното осъществяване, на отсъствието на общонационални политически организации.

назад

начало

напред

   Последна актуализация: 06.06.2006  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания