Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
 Тематични области
 Азбучен индекс
 Мултимедийни галерии
 Триизмерен атлас
 Таблици с факти
 Мерни единици
 Хроника на човечеството
 Статистика
 Игра
Правила на играта 
Отговори от 13.11.2018 
   Източник: История и цивилизация за 11. клас  
                                            

55. "В УТРОБАТА НА КИТА" – БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 60-ТЕ И 70-ТЕ ГОДИНИ

55.1. Хронология
55.2. Биографии
55.3. Документи
55.4. Въпроси и задачи
55.5. Тест за самопроверка

На 8-мия конгрес на БКП през ноември 1962 г. Т. Живков се утвърждава начело на БКП, след което е избран и за министър-председател

Развитието на голям период от най-новата историята на България е свързано с Тодор Живков. “Живковизмът” продължава почти три десетилетия – от ноември 1962 г., когато Т. Живков застава начело на държавното управление, до краха на системата през 1989 г. Без високо образование и често осмиван като селски хитрец, той е образец на политическо дълголетие. То се дължи на умението му да балансира между политическите си противници, да провежда многобройни икономически реформи при запазване на политическата система, да предотвратява масовото недоволство с грижи за жизненото равнище, но най-вече на “специалното” отношение, което успява да създаде с всички съветски лидери от Хрушчов до Черненко. Те му създават вътрешнополитическа стабилност, а срещу политическата си вярност Живков получава и сериозна икономическа подкрепа.

1. По пътя към личната власт

Като министър-председател Т. Живков се стреми да привлече в управлението нови хора, които не са свързани със стария политически елит. Повечето са млади, образовани и школувани в младежката организация на БКП. Професионалните им качества са от най-голямо значение, макар че неизменно се прилага и класово-партийният критерий. Така Живков извършва смяна на кадрите в управлението, като новоиздигнатите нямат никакво съмнение, че дължат кариерата си на него, и стават сериозна опора на властта му. Отстраняването на старата партийна гвардия е извършено така, че тя да запази привилегиите си и да не застрашава с недоволството си позициите на Живков (Документ № 1). Живков толерира отделни свои “любимци”, издига ги до “втори” след него в партийната йерархия, но не се колебае да ги отстрани, когато позициите им започнат да застрашават неговите собствени. Същевременно той се стреми да не ги превръща в опозиция – отстраняването им най-често означава изпращане на посланически пост или добре платена работа в научен институт или друга структура, но без реални властови позиции. Такава е съдбата на Митко Григоров, Лъчезар Аврамов, Иван Абаджиев, Борис ВелчевАлександър Лилов, Чудомир Александров.

Тодор Цонев, Пленуми, 1983

Тодор Цонев, Колективно ръководство, 1976

През 60-те години Т. Живков има и преки противници, които се стремят да го свалят от власт. Най-сериозният опит за преврат е на групата на Иван Тодоров-Горуня и ген. Цвятко Анев. През октомври 1964 г. свалянето на Н. Хрушчов в СССР събужда надеждите на недоволните от Живков, че и българският десталинизатор може да бъде свален. В София е създадена групата на Иван Тодоров-Горуня, бивш политкомисар на партизанския отряд “Гаврил Генов” и член на ЦК на БКП, и Цоло Кръстев – бивш командир на същия отряд и началник отдел в МВнР, към която се присъединява и ген. Цвятко Анев – комендант на Софийския гарнизон. Според тях партийното ръководство след 1956 г. извършва ревизия на марксизма-ленинизма в полза на опортюнизма, отслабва диктатурата на пролетариата и отстъпва пред американския империализъм. Групата приема като образец политиката на Китайската комунистическа партия и замисля да извърши “преврат” по време на пленум на ЦК с участие на части от армията. Заговорът е разкрит много бързо. На 8 април 1965 г. ген. Анев е арестуван, а същия ден Горуня се самоубива в дома си. След няколко дни са арестувани и другите участници в групата. Девет от тях са осъдени на затвор от 8 до 15 години, а 192-ма получават партийни и административни наказания. Заговори срещу Живков има и в края на 60-те и началото на 70-те години, но са на малки групи и целта им не е противопоставяне на социализма, а смяна на властта вътре в БКП.

Т. Живков и Н. Хрушчов


През 70-те години личната власт на Т. Живков укрепва и достига своя апогей, опряна на “специалните” отношения със съветските ръководители. Тези отношения са плод както на умението на Живков да получава икономически изгоди срещу идеологическа вярност, така и на значението на България за СССР. Тя единствена на Балканите следва политиката на Кремъл, а не търси собствени пътища, подобно на Югославия, Албания и Румъния, дори ако цената, която трябва да плати, е участието в интервенцията срещу Чехословакия през август 1968 г. Взаимният интерес гарантира и стабилността на Живковото управление, а през 1973 г. с поредното (след 1963 г.) предлагане на все по-тясно сближаване със СССР Живков си издейства от Л. Брежнев трайни икономически изгоди (Документ № 2).

 

2. “Развитото социалистическо общество”

В сравнение с 60-те години, изпълнени с напрежение във вътрешен и международен план, следващото десетилетие е време на по-голяма сигурност. За това допринася стабилизирането на режима, устойчивото икономическо развитие на страната и “разведряването” в международния климат. След смазването на “Пражката пролет” обществото в източноевропейските страни изглежда поне за няколко години примирено с наложения модел. То вече няма илюзии за реформирането, “очовечаването” или демократизирането на социализма. Мнозинството от хората се примирява с живота “в утробата на кита”, където според тълкуванието на библейската легенда, направено от Джордж Оруел, човек се чувства затворен, но липсата на свобода се компенсира от усещането за защитеност.
В началото на десетилетието се очертава пълната нереалистичност на приетата през ноември 1962 г. по съветски модел свръхамбициозна 20-годишна програма “за завършване на строителството на социализма и изграждане на комунизма” в периода 1961-1980 г. Планираните икономически показатели не се постигат и комунизмът изглежда все така далечен. Нужна е нова теоретична формулировка, която да го отмести още повече, за да не се създават нереалистични очаквания и партийните идеолози да излязат от неудобната ситуация на неизпълнените партийни обещания. “Спасителната” характеристика е дадена от Москва – системата в СССР и Източна Европа е наречена “развито социалистическо общество” и най-важната му особеност е неопределената продължителност. Осъществяването на идеала е отложено и на хората се внушава да не очакват изключителни постижения. От тях се иска да приемат реалността, на която Комунистическата партия се опитва да придаде по-привлекателен характер със създаване на условия за умерена консумация и с демонстриране на “грижа за човека”.
В България новата формула за “развитото социалистическо общество” е прокламирана в приетата на 10-ия конгрес на БКП (април 1971 г.) програма. В нея то е обявено за “исторически необходим закономерен етап в прехода от капитализма към комунизма”, а изграждането му е поставено като “непосредствена историческа задача” на партията. Етапът изрично е определен като “повече или по-малко продължителен” и в неговите рамки трябва да се извърши “скок в производителните сили” в резултат на прилагане на постиженията на научно-техническата революция. Според програмата с ускорени темпове ще намаляват различията между хората на физическия и на умствения труд, ще се увеличават ролята и значението на интелигенцията, а обществото ще се приближава към социалната еднородност.
През 70-те години властта осъзнава и друг проблем – правените четвърт век опити да се внедри марксистко-ленинският мироглед в общественото съзнание не довеждат до желания резултат. Управляващите отчитат, че вместо култивиране на социалистически морал, в обществото се вкореняват явления като “кариеризъм, бюрократизъм, егоизъм, ходатайство, заобикаляне и нарушаване на законите, оеснафяване, алчност и стремеж към лично облагодетелстване”. Тези негативни прояви, които Т. Живков се опитва да омаловажи, наричайки ги “малката правда” (“голямата” са успехите в изграждането на социализма), пораждат скептицизъм към възможността да се създадат нови обществени отношения и показват разминаването между реалността и идеала. Неслучайно се ражда и терминът “реален социализъм”, който е предназначен да обясни и “извини” това разминаване.
За разлика от 60-те години, когато все още има надежди, че социализмът подлежи на “подобряване” и това поражда сблъсъци на различни виждания за начина, по който може да се извърши, през 70-те години обществото вече изглежда примирено със социалния експеримент. Опитите за реформи зачестяват, но идват “отгоре”, формулирани в кабинетите на управляващите, докато хората като цяло остават твърде равнодушни към тях.

 

3. Социалистическата конституция от 1971 г.

След като през 1958 г. 7-ият конгрес на БКП отчита, че основите на социализма в България са построени, става ясно, че е нужна нова конституция, която да замени “народнодемократичната” от 1947 г. Проектът е подготвян дълго от специална комисия начело с Т. Живков и след като е одобрен от ЦК на БКП, на 16 май 1971 г. се провежда референдум за приемането й (гласуват 99,70 % от всички гласоподаватели и 99,66 % от тях гласуват за нея, а 15 477 души са против). Новата, трета поред, българска конституция влиза в сила на 18 май 1971 г. В нея се посочва, че целта на държавата е да се изгради под ръководството на БКП и в изпълнение на нейната програма “развито социалистическо общество”. За първи път в основния закон в чл. 1 е записана ръководната роля на БКП в обществото (Документ № 3). Нов е и погледът върху властта с формулировката за “единство на държавната власт”, с която открито се обявява сливането на функциите на законодателната и изпълнителната власт. Единството на властта е олицетворено от нов орган – Държавен съвет, като “висш постоянно действащ орган на държавната власт, който съединява вземането на решения с тяхното изпълнение”. Сливането на законодателните и изпълнителните функции осигурява пълновластието на Живков, който е председател на новия орган от юли 1971 г. до ноември 1989 г. Така той и институционално става държавен глава. В конституцията се подчертава социалистическият характер на държавните органи и обществените организации, но фигурират и разширени права на гражданите – на труд, почивка, социално осигуряване, безплатно образование и медицинска помощ. Тя е опит да се преформулира сталинизмът в духа на новото време. След като Т. Живков заема поста председател на Държавния съвет, начело на Министерския съвет от юли 1971 г. в продължение на десет години е един от най-близките му съратници – Станко Тодоров, а след избирането му за председател на Народното събрание – Гриша Филипов.

 

4. “Грижата за човека”

Умението на Т. Живков да задържи дълго властта се дължи в голяма степен и на социалната политика (Документ № 4). През декември 1965 г. ЦК на БКП и Министерският съвет излизат с постановление за повишаване жизненото равнище на народа през следващите две години, а през декември 1972 г. е приета дългосрочна програма. В изпълнение на тази програма се ускорява жилищното строителство, особено в големите градове и София (започва изграждането на жк “Люлин”, разширяват се жк “Младост”, “Надежда”, “Хаджи Димитър”), без обаче жилищната криза да намери решение. През 1973 г. са повишени някои заплати и пенсии; минималната заплата скача от 65 на 80 лв. През 1974 г. се въвежда социална пенсия по старост. Осигуряват се важни предимства за работещите майки. В средата на десетилетието в цялата страна се въвежда 5-дневната работна седмица. През 1972 г. се забранява частната лекарска практика. Държавата дотира здравеопазването и образованието и широките социални програми предлагат придобивки, които дори невинаги съответстват на реалните икономически възможности на страната. Липсата на инфлация и стабилните цени и доходи на населението стимулират консуматорските нагласи. Икономиката на държавния социализъм обаче трудно може да ги задоволи и да преодолее състоянието на постоянен дефицит. През 70-те години все по-голяма роля добиват личните стопанства, в които селяните и част от градските жители произвеждат селскостопанска продукция. Тази политика на “самозадоволяване” осигурява снабдяването на градовете и повишава селските доходи. Целта е да се разшири частното производство в трудоемки области като зеленчукопроизводство, овощарство, животновъдство, производство на мляко и яйца, без открито да се признава връщането към него.
В края на 70-те години властта в България изглежда стабилна, но ходът на събитията във вътрешен и международен план скоро променят тази картина.

назад

начало

напред

   Последна актуализация: 06.06.2006  
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания