Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лица от големите портрети
Вместо предисловие
След предисловието – увод
I. Първи изпитания с „големите”
II. Със сирийците
III. С египтяните...
IV. С либийците
V. С иракчаните
VI. С йеменците
VII. С алжирците
VIII. С кувейтчаните
IX. И разни други...
Кратък послеслов
Показалец
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Лица от големите портрети
Автор:
Цонев, Киряк

Вместо предисловие

Не бяха едно или две от нароилите се след Десети ноември издателства, които ежедневно ме притискаха, обаждаха се непрекъснато по телефона, настояваха – дай, че дай! Искаха мемоари. Доста се бяха хванали да пишат мемоари – а аз имах и имам какво да кажа, защото се бях въртял нерядко “горе”. На мода по онова време беше да се хули Тодор Живков за истински и въображаеми грехове, но аз, така или иначе, макар и вече посланик, бях останал чужд както на тази мода, така и на неговата камарила. Дори бях от “обидените” от властта поради неоправданото и обидно връщане от посланическия ми пост в Алжир в резултат на моден по онова време “компромат”, съчинен от подли душички (за това ще разкажа другаде) и реализиран от един инфантилен външен министър, какъвто бе моят някогашен състудент Бойко Димитров. А цялата работа бе в това, че просто не се съгласих с някои далавери, които други бързаха да правят, използвайки мътните времена. Дошло бе време разделно и най-усърдните подмазвачи от тази много добре позната ми “партийна” кохорта бяха побързали за една нощ да се преквалифицират в “демократи”.
Кой ли не писа тогава против Първия, против Тато! Можех да го направя и аз – и сигурно щях да направя политическа кариера, ако бях го направил. На всичко отгоре в биографията ми имаше твърде много тъмни петна и най-главното бе, че баща ми, в крайната си честност, бе отказал да подаде молба за “активен борец против фашизма и капитализма”. И още – съпругата ми е внучка на “враг”, ликвидиран без съд от “народната власт” през януари 1949 г. (посмял да сподели с някой си, че Никола Петков бил несправедливо обвинен). Един или два бяха намеците от “специалните служби”, с които по изискванията на работата си имах почти ежедневни контакти, че произходът на съпругата ми бил пречка да “раста” в съответствие с моите “знания и възможности”. Впрочем един от тях няколко години след Десети ноември се изказал публично, че “смятал, че Цонева ще стане седесарка от трибуните и от новите властимащи, а тя си останала най-свестният и толерантен човек”.
Истината винаги ми е била мъка. Какво ли не съм търпял заради нея – и така или иначе нищо не съм спечелил от това търпение! Смятах себе си за честен комунист, искрено вярвах и продължавам да вярвам, че идеята за социална справедливост е правилната, но към това открито добавях, че тя не е измислена нито от Маркс, нито от Ленин, а си е вечна като човечеството. Това вече бе ерес, която ме отделяше от праволинейните марксисти-ленинци. А тази мисъл се утвърди в главата ми, когато прочетох някои древноегипетски писания, които показват, че тя е съществувала от преди хиляди години, през Първото египетско царство през III хилядолетие преди Христа, рухнало в резултат на една социална революция, на един също такъв може би правилно замислен, но дълбоко погрешно реализиран гигантски социален експеримент – подобно на онова, което стана пред очите ни.
После, когато пишех изследването си за българо-арабските отношения, втората част от което за съжаление не излезе, видях новите справки за двустранните отношения във Външно министерство. Оказваше се, че отношенията с отделните арабски държави едва ли не започват след 1990 г., че всичко преди това е едно нищо! А това “нищо” бе най-съществената част на моя живот, на живота на много мои колеги и връстници, някои от които, в напъна на собственото си приспособленчество, се напъваха да пишат тези “нови” справки, отричащи и собственото им достойно минало. А това, както сочат цифрите и фактите, бе най-успешният период от развитието на тези отношения. Той бе просто несравним с онова, което тези справки се опитваха да покажат като “успехи” на новото ни време. Явно някой с лека и дори престъпна ръка се опитваше да зачертае всичко минало, да заличи всичко, което бе направило моето поколение, за да бъде то забравено, и да покаже, че прави нещо. Простен да му е подличкият кариеризъм, но все пак има хора, които са живи, които помнят! А може би именно защото те са все още живи носители на паметта, е този страшен геноцид, който и аз ежедневно усещам на собствения си гръб с нищожната си пенсия, с огромните разходи за лекари и лекарства, с невъзможността да си направя елементарни изследвания, понеже нямам пари – те не стигат за ток, за парно, за храна. За дрехи също да не говорим – износвам костюмите си от доброто старо време и не само покойният Тато можеше да се оплаче, че ходел с кърпени чорапи. Бих добавил – и кърпени панталони...
Издържах и на този натиск. Големият ми приятел, алжирският писател Ат-Тахар Уаттар в книгата си “Аса” има израз: “Само камъните остават в речното корито!” Мина мръсният поток на абсолютната безхаберност, оголи се дъното на речното корито и там останаха само тежките камъни. Само най-стойностното, най-ценното. Дойде време да ги почистим от засъхналата по тях тиня и да блесне истината. Макар че пороят завлече всичко, което имахме, което бе строено от самите нас! От детските ни години – та до днес!
Боже мой, пак тази истина! Вярно, тя е субективна, моя! Старая се да е не само обективна, а обективистична, може би до крайност. И все пак – аз ще се придържам към нея точно такава, каквато аз я обичам! И не желая да си кривя душата, да разправям в името на някакви “прагматични” интереси, че този от онова време бил такъв, а онзи – инакъв! Дядо Господ вече ми изпрати няколко предупредителни телеграмки, не знам кога ще е последната, а може въобще вече да я няма, минах и през ловките ръце на професор Чирков. Всяка сутрин, когато отварям очи и виждам блесналия слънчев квадрат, очертаващ сянката на прозореца върху пода, аз си казвам: “Събудих се! Значи още съм жив! Значи имам още поне един ден!” И бързам, за ужас на дъщеря ми и на жена ми, които смятат, че трябва само да лежа и да си почивам – сякаш този ден е последен! А може и наистина да е последен... Човек в такова състояние няма защо да лъже и себе си, и другите. Късно е, много е късно и за кариера, и за печалби, и за политически салтоморталета... Защото, както казах в едно мое стихотворение, “Защото аз съм си аз – до последния час!”
Накрая искам още тук да подчертая, че в тази книга се спирам само върху един от многообразните аспекти на дипломатическата работа – нека читателят да не остава с впечатлението, че дипломатът е преди всичко и само преводач. Просто темата е такава, че може да се остане с такова погрешно впечатление.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания