Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лица от големите портрети
Вместо предисловие
След предисловието – увод
I. Първи изпитания с „големите”
II. Със сирийците
III. С египтяните...
IV. С либийците
V. С иракчаните
VI. С йеменците
VII. С алжирците
VIII. С кувейтчаните
IX. И разни други...
Кратък послеслов
Показалец
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Лица от големите портрети
Автор:
Цонев, Киряк

След предисловието – увод

Беше време, когато за мен, а и не само за мен, лидерите – и нашите, и чуждите, изглеждаха като далечни и недосегаеми богове. Това бе естествено, особено за едно момче, което на петнайсет години за пръв път се е качило и е пътувало с влак, когато е отишло по-далеч от Варна...
През 1944 или 1945 г. е било, гледах Цола Драгойчева да говори от балкона на тогавашната банка в моя роден град Каварна – сега тази сграда я няма, на нейно място е читалището, но навремето със своите три етажа тя бе една от най-внушителните в градчето. Тази жена бе наистина като божество, което разнася с мощния си, почти мъжки глас гръм и мълнии и превръща в прах и пепел старата държавна система. Разбира се, какво говореше аз не помня, но знам как я слушаха скупчилите се на площада пред халите (тях днес също ги няма!) хора. И възкликваха: “Ама че жена!” Авторитетът се градеше върху този мощен глас и се подсилваше от мита, съчинен някога от гениалния французин Ромен Ролан, който никой не можеше да потвърди или опровергае, за легендарната нелегална, изнасилена в затвора от полицай или сама подложила се на полицай – за да забременее и смъртната є присъда да не бъде изпълнена. Разбира се, следваха ги други легенди, целящи да смачкат този ореол. Всяка личност носи своите легенди, които я отразяват понякога отпред, но понякога и отзад!
След много години на някакъв партиен конгрес в зала “Универсиада” щях да я видя отблизо. Тя бе вече много стара, прегърбена, дремеше в президиума до не по-малко древния Тодор Павлов. Двамата заедно излизаха във фоайето, бързаха до тоалетната, после излизаха и сядаха в креслата на президиума един до друг, мълчаливи и странни – може би всичко си бяха изприказвали и вече нямаха какво да си кажат. И неволно виждах отново онзи препълнен с възторжени хора площад и жената на балкона на банката с нейния плътен, почти мъжки глас.
Въобще Добруджа, въпреки възпяванията и тирадите, е била винаги далеч от взора на българските лидери. Старите хора например помнят кога през 1941 г. цар Борис III минал през Шабла и спрял точно в ковачницата – сградата є е още там. Разправяха, че някъде около 1953 г., когато бе открит петролът в Тюленово, там дошъл “лично другарят Вълко Червенков” и заявил: “България е вече осигурена с петрол поне за близките сто години!” Колко е била осигурена – видя се! Може би Червенков е надзърнал да види и как се изпълнява “червенковският план” за залесяване на Добруджа, реализиран с труда на ученици като мене, който се оказа доста успешен и до ден днешен хората го благославят. Нищо, че един Вълкан Шопов се постара да ликвидира доста тайнствено голяма част от “поясите”, както наричаха горските ивици. Така фактически бяха разширени посевните площи, без това да се отчита официално в статистиката и съответно се отчиташе увеличаване на добивите. Е, заради тази лъжа на дребно Шопов стана “герой на социалистическия труд” и министър на земеделието...
През 1956 г. излязохме от “старата гимназия” в Каварна и се заселихме в “новата” – сега начално училище. Бяхме, така да се каже, последният випуск на “старата” и първият випуск на “новата”. Големият шум беше, че на откриването трябваше да дойде министърът на просветата Демир Янев. Подготовката бе огромна – министър идва в града! После всичко се оказа кьорфишек! Министърът така и не благоволи да дойде, сигурно много далече му се е видяло това градче на края на географията, та изпрати някакъв “инспектор от областта” да го представлява. Пък възможно е други негови “протоколчици” да са го решили това, без той дори да подозира, защото не им се е пътувало чак толкова далече. След години щях да се запозная с него, да видя, че и той е съвсем обикновен човек. Не посмях да му напомня този случай! И още – неговият син Янчо Демирев по волята на съдбата ми стана състудент във великия – не преувеличавам! – Московски държавен институт за международни отношения, при това арабист като мене и дори приятел!
Тодор Живков построи прословутата си “рачешка” резиденция край Шабленското езеро много по-късно. А така я наричаха, защото той идваше там, изглежда, само да яде раци или да половува из равнините – но след един-два опита се отказа, може би защото това не бе онзи негов планински лов, където зад всеки храст може да завържеш специално отгледан елен, който да има шампионски рога. Интересно – хората си спомнят не толкова него, колкото строгата му и мила съпруга Мара Малеева, която, за разлика от него, излизала сама по улиците на Шабла, ходела без охрана и разговаряла с хората, а и я чули да му вика интимно “Тодоре!” – нещо съвсем различно от станалото привично “другарю Живков!”
Въобще в Добруджа идването на държавни лидери бе голяма рядкост, толкова голяма, че хората го приемат и сега като историческо събитие и го помнят с десетилетия: “Това и това стана една година след като еди-кой си бе тука...” Събитие бяха дори редките посещения на местните вождове от Варна. А Каварна има този късмет само и само защото за изнасяне на петрола от Тюленово до Варна трябваше да има модерен път! Струва ми се, че причината за бягството на началствата от Добруджа не е само географската отдалеченост и пословичните суши, а и тази сурова, красива добруджанска честност и откровеност, така добре описана от Йовков. Просто началствата не могат да търпят да им се говори “право, куме, та в очи!” А добруджанци говорят само така! Така ме научиха и мене!
Студентските години в Москва, с които започна моето бродене по света, дадоха повече храна на въображението. Там бях “бяла врана”, чуждо тяло, случайно попаднало между истинските гарвани – деца и внуци на фамилии, които за мен бяха легенда. Много от тях после сами станаха лидери, макар и оспорвани от времето. Самото им присъствие всяваше у мене, неизвестното провинциалистче, без “връзки”, някакво чувство, някакъв комплекс на малоценност, който на моменти се подсилваше от техния “поглед отгоре”, който усещах, а понякога усещам и досега, върху гърба си. Тогава още не знаех, че “предначертанията” са аз да си остана завинаги програмиран като “работещ кадър”, а бързите изкачвания по дипломатическата стълбица отново трябваше да са техни. Че как иначе? Тук набираха знания не един или двама юноши, които станаха известни впоследствие, а някои дори вписаха имената си в историята на съвременна България, макар че ми е трудно да ги назова нейни строители.
Запознанството ми с тях започна с Бойко Димитров, приемния син на Георги Димитров. По-възрастните помнят една снимка от някоя си Нова година, която често се възпроизвеждаше някога в печата – “учителят и вождът” играе хорце с деца-сурвакари. За него се е хванало едно малко симпатично момченце – това е невръстният Бойко, син на загинали партизани, от които той май се срамуваше. (Така както се срамуваше след години и записа в официално публикуваната си биография, че има две деца, а забрави, че има още две от първия си брак с общата ни състудентка Таня.) Така се случи, че при първото ми пътуване до Москва бяхме в едно купе и той не пропусна да ми се похвали:
– Аз съм синът на Георги Димитров!
Моята реакция бе неочаквана за самия мене:
– И какво от това? – възкликнах.
Може би именно тази хлапашки наивна откровеност впоследствие бе причината за редица мои злополуки – Бойко никога повече не погледна към мене с добро око.
Тук бе и Андрей Луканов – синът на външния министър Карло Луканов, бъдещият премиер на България, загинал трагично от куршум на наемен убиец, защото знаеше твърде много и трябваше да бъде премахнат в жестоките години на лелеяната лично от него пазарна икономика и на демокрацията, на която той бе нещо като “баща”. Петър Младенов свързвах с покровителя му, члена на Политбюро Живко Живков, за това, както се носеше легендата, че бащата на Пешо не е издал навремето на полицията неговото местонахождение и е бил убит. Светла Попова бе дъщеря на финансовия министър Димитър Попов. Христо Милев бе племенник на съпругата на на Тодор Живков, Мара Малеева, Румен Сербезов бе племенник на загиналата партизанка Йорданка Чанкова, чиито портрети висяха във всеки младежки клуб сред “шестимата от РМС”, и имаше закрилата на члена на Политбюро Георги Чанков, а след свалянето на свако му от партийните и държавни постове – лично от Тодор Живков. Бронислав Панчевски бе син на всемогъщия бивш военен министър Петър Панчевски, той ползваше и дипломатически паспорт, защото баща му по онова време бе посланик на България в Китай. Владо Ланков бе син на именития “партиен” поет Никола Ланков. Валери Пчелинцев бе син на министърката Станка Цекова. И тъй нататък... Сами по себе си всички те бяха прекрасни колеги, с никого от тях не съм се карал, никой не е проявявал някакво демонстративно пренебрежение към мене, не ме е обиждал, и все пак... Сам си знам как съм се чувствал между тях!
Интересно, повечето бяха младежи, които учеха предимно само по-леките западни езици – Ориентът, Африка и Азия бяха оставени на по-неизвестните, а сред тях аз бях единственият без роднински връзки сред “заслужилите” другари. Не че бях нещо по-долу. Категорично не! Това съжителство, тези ежедневни контакти, съвместните ни студентски веселия и грижи дори приземиха в очите ми техните родители, а покрай тях – и онези, чиито образи познавахме предимно от портретите. Не бива да се забравя, че ние се учехме по времето на Хрушчов, когато настъпи първото, макар и краткотрайно, политическо размразяване във “Великата страна на Съветите”. В елитарния Московски държавен институт за международни отношения тази атмосфера бе може би най-силна. Професорите, повечето високо интелигентни хора, сякаш постепенно се отърсваха от някакви окови, сред студентите се раждаха първите дисидентски мисли, които не можеше да смачка дори твърдата ръка на ректора, могъщия политкомисар на легендарния Ковпак Фьодор Данилович Риженко. А в някои отношения той дори ги поощряваше – секретните дотогава фондове на библиотеката бяха отворени дискретно и ние можехме да четем пожълтелите преводи на дореволюционен руски правопис на Ницше, Мах, Авенариус, Фройд и кой ли не още... Знаех, че не бях по-долу от моите състуденти – така бе по време на учебния процес, така бе и после в работата. Но невидимата опека над тях от силните на деня се усещаше на всяка крачка. И още – те имаха други дрехи, докато аз така си и изкарах шестте години на обучението си с абитуриентския си костюм, имаха пари и можеха да си позволят да водят момичета из скъпи ресторанти, а дори да правят тук и там пиянски скандали със счупени огледала, без да се боят от някакви особени репресии – нещо, за което аз моментално бих изхвърчал завинаги от всички висши учебни заведения в страната и извън нея. Те можеха да получат дори и по-ниски оценки, без да треперят, че някой ще им отнеме стипендията, а аз знаех, че просто баща ми не би могъл да ме издържа “на свои разноски” – бележка по-ниска от четворка по руската петобална система за мен бе просто забранена. А в по-късните години те бяха сигурни за работата си, без да се боят от съкращения или отзоваване от “зад граница” поради бездействие, глупости или безобразия и асансьорът ги издигаше все по-нагоре, докато моя милост се катереше с огромни усилия и труд по стръмната стълбица на дипломатическата кариера и внимаваше, защото знаеше, че няма никого зад гърба си, който да го защити. И... работех!
Така се случи обаче, че моят изключително рядък навремето чужд език – арабският, ми даде с предимство софийско жителство, единствената ми привилегия, получена по тази причина. И че от първите дни на работата си по волята на съдбата бях захвърлен на “най-високо равнище” и се срещнах за пръв път с човека, който в течение на десетилетия бе олицетворение, добро или лошо, на България.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания