Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лица от големите портрети
III. С египтяните...
„Страшната” снимка
Посрещане
Кутия кибрит
„Моят брат”
Египетска бакла
Прескачане през препятствия
“Дар от президента”
Войничето Владко
Кукиш
Изрезките от печата
Обратът и наказателните мерки
Великото земеделие
Избраните съчинения
„Посредничеството”
„Върховната” комисия
„Не е за моя джоб!”
Пред лицето на Хатшепсут
„Турска” красота
Катастрофата
Среща с „великия брат”
Скъпи на триците, евтини на брашното!
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Лица от големите портрети
Автор:
Цонев, Киряк

„Страшната” снимка

Случи се така, че когато Живков посети Eгипет през февруари 1972 г., аз бях току-що пристигнал в Кайро. И докато бях готвил с години посещението в Дамаск, което сега щяха да проведат други, оказа се, че Живков ще бъде тук гост на новия президент Ануар Садат, заместил починалия през септември 1970 г. Гамал Абдул Насър. Посланикът Марин Грашнов ме бе изпреварил на поста си в Кайро само с два дни. Подготовката трябваше да се прави за броени дни, бързо, но качествено, както казваха тогава...
Групата, която идваше да подготви “посещението на най-високо равнище” – така се наричаха според модерната тогава терминология задграничните визити на Тодор Живков, – се наричаше “пилотна”. В нея се включваха обикновено Мирчо Спасов, който бе нещо далеч повече и по-зловещо от официалния му пост завеждащ отдел “Кадри зад граница” на ЦК на БКП, зам.-министърът на вътрешните работи генерал Шопов, някои протоколчици. Обикновено те обсъждаха със съответните представители на съответната държава подробностите, свързани със сигурността на госта. Честно казано, много от тези подробности от типа на въпроси като каква марка ще е тоалетната хартия ми се виждаха твърде излишни. Някак си бях свикнал да виждам “големи хора”, а тук – някакъв си зав. отдел в ЦК, някакъв си зам.-министър на вътрешните работи, чието име знаех само защото се учихме някога заедно със сина му и мой приятел Любо Шопов в МГИМО...
Групата се срещаше предимно с местните офицери от специалните служби. Разговаряше с тях с помощта на консула Тодоров, който добре владееше английски – по принцип, май, почти навсякъде консулите ни са специалисти по тези специфични въпроси. Предимно уточняваше с тях местата, предвидени в проектопрограмата за посещението – те непременно се посещаваха предварително, за да се придобие “лично впечатление”. Конкретно за Египет трябваше да се има предвид, че Живков идва тук за втори път – първия, шест години преди това посещение, е бил гост на покойния президент Насър, сега щеше да бъде гост на неговия наследник Садат.
Египтяните предложиха една от вечерите гостът им да посети знаменитото заведение “Сахара сити”, разположено в пустинята, на няколко километра зад пирамидите, където, наред с оригиналната кухня, имаше и “оригинална национална арабска” програма с множество полуголи танцьорки, певици, дервиши и т. н. Заведението представляваше огромна шатра, в която бяха разположени маси за поне 200–300 души. Впрочем в арабските ресторанти липсва понятието “няма места” – винаги ще се добавят маси, ще се посвият посетители, но места ще се намерят. Отпред бе сцената за програмата. Кухнята бе относително еднообразна, но затова пък оригинална. И наред с всичко тук се подава изключително вкусна таамия.
Поднесоха и нея – вкусни кюфтета с много подправки, добре изпържени. Гостите начело със страшния Мирчо Спасов я нагъваха като невидели, защото си заслужаваше. Той се отпущаше все повече, зачервяваше се, очите му, сиви и студени, потъваха в големите мазни торбички.
Помня, откъм гърба ми бе седнала с гръб към мене египетска компания, сред която правеше впечатление мургава египетска красавица с доста разголен гръб и дълга къдрава коса. Тя ми хвърляше през рамо отвреме-навреме засмени многозначителни погледи, после взе все по-смело да опира дискретно гърба си о моя и, смеейки се, отмяташе уж случайно глава назад, така, че косата й се завираше в шията ми. А нямаше накъде да мърдам. По едно време усетих, че нещо опипва слабините ми, дори в първия момент не разбрах какво е, протегнах ръка да се наместя и изведнъж усетих, че ръката й се опитва да пробута нещо в моята. Взех го, сякаш нищо не е било – бе малка бележка. Пуснах я дискретно, без да я чета, в джоба си. После напразно я търсих – сигурно бе изпадала, когато съм бъркал за друго. Така и не разбрах какво е искала да ми каже мургавата гореща южна красавица.
Оркестърът бушуваше с ориенталските си мелодии, разговорите ставаха по-високи. Душа на компанията бе вечният джентълмен, представителят на “Фармахим” Иван Гунински от Правец (какъв ли представител бе, само той си знае, но после стана с незавършеното си средно образование посланик в Судан!). Той скачаше буйно на сцената, кълчеше се с арабските танцьорки, полуоблечени с прозрачни воали и лъскави пайети, по едно време извади банкнота и галантно, възможно по-дълго време, я натика под блестящия сутиен на една от тях – тя си стоеше, такава й бе работата, такъв бе и обичаят! – и извика:
– Така сме ние, правешлии, нали, другарю Спасов!
А Спасов се смееше с беззвучния си, малко плашещ смях.
И изведнъж генерал Шопов се сепна, замисли се нещо и каза:
– Абе, Мирчо, а какво е това месо?
Не знам дали някой на масата наистина го знаеше. И местните “другари” го бяха вкусвали, но никой не си бе задавал този въпрос. Само аз май знаех истината за тези кюфтета, но реших да се пошегувам:
– Мисля, че е камилско...
Изведнъж всички погледи се насочиха към мене, готови да ме пронижат като с кинжали. Някои гости се задавиха, заразкашляха се. Изведнъж разбрах, че съм допуснал в младежкия си ентусиазъм поредния си гаф. Изтръпнах – дали този невинен майтап ще мине на Спасов, дали някоя гръмотевица няма да се стовари върху мене. Единственият ми шанс в момента бе, че бях единственият, който знае арабски на тази маса, и поради това поне засега съм неприкосновен. И добавих:
– Не съм сигурен... Ще запитам...
И заговорих келнера – не помня за какво.
В казиното имаше обичай. В програмата му първи минаваха по-младите и по-неизвестни танцьорки. Вероятно им плащаха и по-малко, защото те трябваше да си вадят “допълнителни доходи” с моментални доста скъпи “снимки с клиента”, сядайки на мъжките колене в съблазнителни пози. Поредната въртеше закръглените си телеса на сцената, после слезе от нея и започна да обикаля масите, да сяда на коленете на един, да прегръща изотзад друг с жест, че уж го целува. Хората се веселяха – това си бе египетски обичай, другаде не съм го виждал, а в това казино много обичаха този адет. Изведнъж поредната миловидна танцьорка се насочи към бай ти Мирчо Спасов и седна на коленете му – Гунински й бе посочил кой е “главният” на масата, за да му обърне специално внимание. Блесна светкавица, той остана със зяпнали уста, после тя се прехвърли на друг, на друг.
– Я я махайте тази... – изръмжа Спасов, явно доволен обаче от вниманието, което му бе обърнато.
И може би тази промяна в настроението му използвах най-рационално, за да се отърва от клопката, която сам си бях поставил – защото отговорът за кюфтетата вече ми беше известен преди разговора с келнера.
– Тези кюфтета са от бакла! – казах аз.
– От какво? – запита в недоумение Шопов.
– От бакла! – повторих по-уверено отговора си аз. – Нали знаете... Тук тя е национално ястие!
– Ние не знаем – ти си длъжен да знаеш! – измърмори генералът. – И какви ми ги разправяш? Баклата е нещо такова... Растение... А това си е месо!
– Това тук си е месото на бедняците, другарю генерал! Суха бакла се смила, от нея се прави брашно, от брашното се прави тесто, а от него – тези кюфтета! Ето, ако се вгледате – тук светлината е по-слаба и това трудно се забелязва, – те отвътре са зеленикави... Такъв е цветът на брашното... И са много диетични и полезни...
Бях готов да изнеса цяла лекция за баклата, за това, че и мама я сееше в нашата добруджанска градина, че дори от листата им става вкусна чорба, но че като няма химикали, по шушулките й се трупат много черни дребни буболечки, но Мирчо Спасов ме спря:
– Абе ти се благодари, че ми се върна кефът... Ще ми разправя – камилско!...
На излизане оставих адреса на посолството на фотографа (сигурно тогава бе изпаднала от джоба ми онази тайнствена бележка!). Египетските домакини бяха платили всичко – и снимките, разбира се! Защото онази сядаше и на други колена. Не и на моите – бях прекалено млад и безперспективен...
... Минало бе посещението на Тодор Живков, когато в посолството донесоха прословутите снимки. Не знам как у мен остана снимката с Мирчо Спасов. Запазих я с надеждата някой ден да му я дам лично. Шегувахме се с жена ми, че най-добре ще бъде да я пратя по пощата на жена му. Реших да се посъветвам с посланика Марин Грашнов.
– Абе ти да не си луд, бе? – възкликна той само като видя снимката. – Веднага я скъсай! Не, по-добре я изгори! Че онзи, ако го види това – ти знаеш ли къде може да отидеш!…
Не повярвах. Взех я със себе си в София. Повикаха ме на някакво, не знам какво точно, мероприятие, където щеше да присъства и той. Така се случи, че я показах ден преди това на един офицер от УБО, приятел от първите ми контакти с тази институция, оглавявана вече от генерал Кашев. Той я разгледа, погледна ме сериозно, видимо побледня и без да каже нещо, измъкна от джоба си запалка и запали снимката в пепелника.
– Ама ти... – опитах се да протестирам аз.
– С тези работи майтап не става! – каза той. – А най-малкото – с този човек! Виждам, че не го познаваш! Заради тази снимка ти не само хляба си ще изгубиш, а ще отидеш там, откъдето... малцина се връщат! А дори и да се върнат – вече не помнят къде са били!
Снимката бавно се гърчеше и догаряше, кривеше се ухиленото пиянски лице на “бай Мирчо”...
– Правя го, защото съм ти приятел... Ще те хванат и най-напред ще ти искат негатива! Нищо, че го нямаш! Те знаят това – и пак ще ти го искат! Така че... умната! С такива хора майтап не бива...
Той ми разказа как някакъв фотожурналист си загубил хляба, “и не само хляба”, защото си позволил да фотографира Първия в профил. А той не обичал в профил, смятал, че носът му не е хубав. Той ми разказа и за синдрома на Ким Ир Сен – че имал на шията си голяма мастна топка, която не бивало да се вижда на никоя снимка!
И тъй нататък... Снимката изгоря в пепелника...
Ако бе останала, сигурно доста наши вестници биха проявили след време интерес към нея. Особено когато стана известно названието “Ловешкия Слънчев бряг”! И разбрах, че може би приятелите наистина са ми спасили живота...
И я виждам пак пред очите си. Отсреща е пиянски ухилената дебела физиономия на Спасов, малките му татарски очички са потънали в тлъстите орбити и се топят от удоволствие, танцьорката е седнала с полугол задник на коленете му, като го е прегърнала “страстно”. Неговата ръка е под този задник. Иван Гунински ухилено е разперил ръце зад него прав, отстрани наполовина е намръщеното лице на генерал Шопов, там е и “резидентът”, работещ под маската на културен аташе Борис Николов, известен у нас като Москов, в профил е сухата физиономия на Грашнов. Аз съм в гръб – познавам се по рошавата ми някога коса, която днес също е тъжен спомен...
... Преди да отпътува, Спасов раздаде щедри подаръци на “колегите” египтяни – пистолети, часовници, радиотранзистори.
– На нас няма ли по едно пищовче да се пазим от крадци и врагове, другарю Спасов! – си позволих отново да се пошегувам.
Той тежко се извърна:
– Пищов ли?... А друго не щеш ли?... Я си... (изпсува на майка). Пищов ще ми иска!... Пичлемета!
Консулът се усмихна победоносно – а уж бяхме равни по ранг. Той си бе получил пищовчето... А може би и нещо отгоре... Защото част от подаръците, които бяха “в повече”, останаха “на склад” в посолството. Няколко часовника... Фотоапарати... Така и никой не ги видя повече...
Спасов продължи мрачната си кариера – мълчалив, потаен, никога първи. А бе човекът, от когото се страхуваше може би самият Живков, защото той знаеше някакви тайни за него, които не биваше да стават известни. А може и двамата да са били зависими един от друг. Много са слуховете и приказките, но не мога да потвърдя нищо. А има хора, които помнят, които знаят, но и сега, дори след като и двамата не са между живите, пак не смеят да си отворят устата...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания