Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лица от големите портрети
IV. С либийците
С либийците
В двореца на народа
Посрещане в София
„Наричат те...”
Дългът
Химерата на стоте супера
Молитва в софийската джамия
„По дяволите разоръжаването!”
Ловни истории
Разговор на философски теми
Охрана и интереси
Тайното военно изложение
Уроци по икономика
„Зелената книга”
Закъснение на обяд
Залъгване с уиски
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Лица от големите портрети
Автор:
Цонев, Киряк

С либийците

Напоследък Либия стана особено популярна у нас във връзка с процеса срещу българските медици, обвинени в предумишлено заразяване със СПИН на няколко стотици либийски деца. В печата се появиха какви ли не инсинуации във връзка с либийците, които дори засегнаха под една или друга форма лично техния лидер. На няколко пъти твърде спекулативно се спомена и моето име. Един вестник дори написа, че щели да ме пратят в Либия, защото съм познавал лично брата на Кадафи. Наложи се да излизам с писмено опровержение, в което казах, че аз не познавам никакъв брат на Кадафи, защото той просто няма брат, но познавам самия Кадафи, на когото съм превеждал. Слава Богу, публикуваха го!
Често ме питат: А какво е Кадафи? Ти беше до него, ти го познаваш! Кажи нещо!
Какво мога да кажа? Разбира се, не всичко може да се каже – все пак Кадафи е все още ръководител на една държава, където нашата страна има огромни икономически интереси. В същото време трябва да се каже, че неотдавнашните ни – а може би и бъдещи, кой знае демокрацията какво може да направи! – ръководители на страната ни гледаха през последните години на Либия само като източник за някакви доходи, с които да се закърпи бюджетът, и като един нередовен платец. При това паметта на някои изневери – непосредствено след промените през 1989 г., в страшната тъмна и студена зимна криза, Кадафи беше държавникът, който изпрати няколко танкера петрол, които спасиха много български граждани от бялата смърт и не позволиха транспортът и отоплението є да спрат поради липса на гориво. Питам се – защо това бе забравено с лека ръка от разни президенти, премиери и министри! После Кадафи изпрати двама свои специални пратеници в България, смятана от него все още за приятелска държава, за да разясни либийската позиция по делото “Локърби” и някои други проблеми. Пратеникът на държавния глава по лично нареждане на тогавашния български президент Желев бе приет на равнище някакъв секретар във Външно министерство – първия път, и някакъв заместник-министър на външните работи – втория път! Нещо недопустимо за международните протоколни норми! Президентът не го прие, не го прие поне някой негов външнополитически съветник – което показва и неимоверно ниското, въпреки претенциите и самомнението, професионално-политическо равнище на тези така наречени президентски съветници, някои от които после бяха пратени зад граница и като посланици! Той погледна към пратеника през късогледите очила на неокласовите си идеологически постулати, а не от гледна точка на затъващите ни икономически интереси, не от чисто прагматична гледна точка – че Либия храни пълноценно няколко хиляди български семейства и че ако не бе тя, безработицата в страната щеше да е по-висока. Защо да му се сърдим – толкова му е бил акълът на човека с докторската титла, той просто си бе послушен изпълнител на онова, което ни диктуваха други, и приемаше тази диктовка на гола дума, без каквито и да е реални доказателства, така, както бе приемал преди и марксистката теория! Изхождаше се от псевдопринципа – щом Кадафи е бил приятел на Живков, значи той е наш враг! Сиреч – същият предишен “класов” подход, но вече с обратен знак! И това – не само с Либия, но и с Ирак, Сирия, Йемен, Алжир! Робуваше се на една нова идеология, погледната през кривото субективно огледало на този и онзи. А това си е чисто национално предателство, пък кой както иска – така да се оправдава! И никой не посмя, а и реално не пожела, да предприеме някаква политическа крачка, толкова желана от Либия, която не би допуснала в никакъв случай ескалирането на ежедневните, съществуващи и в миналото, и сега проблеми, пораждани от българските граждани в тази държава, някои от които са просто срам за България с неадекватното си поведение, ежедневно нарушаващо либийските закони. А е известно, че в чужда къща със свой закон не се влиза! И на когото не му харесва – да си ходи, не му е мястото там!

1978 г. Начало на срещата “на четири очи” в
София между Т. Живков и либийския лидер
Моамар Кадафи. Зад Кадафи – авторът.

Ако не бе цялото това поведение, ако не бе откритото високомерно загърбване на политиката с арабите, до делото на медиците въобще нямаше да се стигне. Защото никой нямаше дори да се усъмни, че българи могат да направят подобно престъпление! И сега, ако се намери някакво положително решение, то заслугата ще бъде не на бившите управляващи, както и да се опитват да спечелят частица от славата, а въпреки просташкия им инат сериозно да разговарят с Либия! Трябваше да се намери един евреин начело на българската външна политика, за да може България да защити националните си интереси!… Стана нещо нечувано, макар и неотчетено както трябва от никого – Кадафи пусна в Либия евреин, прие лично евреин, предпочете да разговаря с евреин, отколкото с миналите ни управници! Някой да си прави някакви изводи от това? Друг е въпросът какво всъщност мисли и прави този евреин!
Онова, което се започна между Кадафи и Живков и продължено в следващите им срещи, не бе грешка! Вярно, идеологическият момент не можеше да не съществува, той бе резултат на общата атмосфера на студената война и бе водещо начало за външната ни политика не само с арабските страни, но и като цяло. Но Живков не бе от онези, които не можеха да надушат националния интерес. Казвам – националния, защото искрено вярвам дори на твърденията, че е ходил с кърпени чорапи. Живков бе всесилен – и това му даваше възможност да бъде щедър към другите. И въобще да не го е грижа за себе си. Той получаваше всичко наготово от държавата и партията, защото бе начело и на двете и имаше всичко, каквото би пожелал. Това му даваше възможност да постави над всичко националния интерес. Едно не можа да предположи – че един ден просто ще бъде отречен за броени дни. И то най-напред от онези, които най-много се бяха облагодетелствали от неговата често лекомислена щедрост. И че на твърде театралното му погребение ще има само два венеца от арабите – от лидерите на Либия и Сирия!
Либия бе шансът на България – наред с Ирак, а също и транзитната търговия през България и Югославия. И други са имали този шанс – но България се възползва най-много от него. И безспорната заслуга за това има Живков, който успя, както казва Екзюпери, “да опитоми” дори човек като подозрителния и вечно подозиращ млад полковник Кадафи да стане негов приятел. Поради това именно днес трябва да се абстрахираме от проклетите идеологии, които всеки продължава да носи в душата си, при това у сините те са многократно по-фанатични, отколкото у днешните червени или жълти, и да погледнем към българо-либийските отношения от модерна, чисто прагматична гледна точка. Гордея се, че съм изиграл една минимална роля за това. Не вярвам Кадафи да ме помни. Между многобройните изрезки от вестници, за които няма да ми стигнат и десет албума, аз имам за скъп спомен една снимка – от посещението в Правец. Двамата лидери вървят напред, аз се кипря между тях. При това тя ми е подарък от либийското Народно бюро – така се наричат либийските посолства – в София.
Така че когато говоря за срещите ми с либийците, аз имам предвид преди всичко двама души – вожда на Първосептемврийската революция (а не президента, както казват дори официални лица, защото Либийската джамахирия официално държавен глава с каквато и да е титла няма!) Моамар Кадафи и неговия доскорошен пръв заместник Абдул Салям Джалуд – двамата мъже, от които имам непосредствени впечатления.
За първата ми, макар и косвена, среща с Моамар Кадафи аз вече говорих по-горе, разказвайки за прословутия словесен турнир между него и тогавашния сирийски президент Атаси. Това бе още в първите месеци след като съвсем младият полковник успя да разклати само външно мощното дърво на средновековната либийска монархия и то изведнъж рухна под собствената си тежест.
И така – какво е Кадафи. От една страна, той е типичен либиец. И ако някои виждат нещо екстравагантно в неговите думи и постъпки – нека имат предвид, че то е в кръвта на либиеца. Той е просто един модерен бедуин – и с постъпките си, и с думите си. Той живее като бедуин – в палатка в пустинята, мисли като бедуин, опитва се да преосмисли света от негова, бедуинска гледна точка, търси в родово-племенния живот на бедуините път за развитие, който да не бъде нито капиталистически, нито комунистически. И трябва да се каже, че в тази гледна точка има много здраво рационално общочовешко зърно, един своеобразен хуманизъм, който модерните общества са загубили. А и ние твърде бързо започнахме да губим. Онова първично, да не кажа примитивно, усещане на общност между човека и Земята, човека и Космоса, човека и Природата, между толкова различните и с толкова много общи черти човешки индивиди. В това отношение вярващият мюсюлманин Кадафи се сблъска дори с някои остарели принципи на своята религия.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания