Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Лица от големите портрети
VII. С алжирците
С алжирците
Погребение
Опит за портрет на един професионален военен
Още нещо за цигарите...
Цивилни атракции за генерали
Паркиране?... Не, акустиране!...
Странната съдба на един външен министър
Един неосъществен преврат
„Яйцето на Тато”
  
Виж още:
Други литературни произведения /Мемоарна литература
Лица от големите портрети
Автор:
Цонев, Киряк

С алжирците

Може би ще направи впечатление, че за Алжир, страната, в която съм живял най-дълго, при това в най-хубавите си години, когато съм можел и знаел, а и на всичко отгоре съм бил и посланик, случките с “хората от портретите” в тази книга са малко. Причините за това са няколко.
Вече съм написал няколко книги, чиито сюжети са почерпани от живота в тази страна, но само две от тях – романите ми “Четиридесет часа надежда” и “Законът за скачените съдове”, са видели бял свят. Не излезе и другият ми роман – пародия на “Тартарен Тарасконски” от Алфонс Доде – “Тотю Трайков Татарконски”. Е, косвено ми се намеква (дори и от многопатилата покрай мене половинка) – кой ли ти чете в наши дни български романи? Все пак в главата ми е да напиша и роман за братята Хайредин и Арудж Барбароса, двамата яничари-пирати от Кавала, очертали през ХV век сегашните граници на Алжир. Тяхната принадлежност към балканските славяни, към българите, е почти безспорна и само през тяхното време в тази държава биха могли да се появят фамилиите Бугара, Серби, Арнаут (Албанец), Юнани (Грък), Турки, Бошнак, Гауар, Гаур (Гяур) – целият конгломерат на балканските народи, – да се опитам да обясня как е станало това, как в тази смесица са се прибавили и другите българи – избягалите от католическите кланета във Франция албигойци. И накрая – може би е нужна една книга само за Алжир и алжирците, за тази огромна страна, която аз така и не успях да пребродя. Вярно, Душко Душанов написа нещо, но то в една значителна част бе откраднато от мои писания в бюлетина на посолството, предназначен за няколкото хиляди български специалисти, или от служебни справки на посолството. И сега, като погледна картата, виждам, че след стотиците изминати километри аз съм откъртил само мъничко късче от алжирския север, а югът е останал все такъв тайнствен и непознат, какъвто си беше, когато отидох. Но за да направя това, трябва да отида още веднъж – само за тази цел, при това в спокойно време и с помощта на алжирското правителство.
Второ – причината е и субективна. В началото попаднах в съвсем неблагодарното време при един посланик, който виждаше основната си задача да строи и строи сгради – посолство, жилищен блок, втори жилищен блок (останал незавършен по грандиозния си проект, а след това даден под наем на друго чуждо посолство, защото се оказа съвсем ненужен в новите условия). Това бе Стефан Петров, бивш главен секретар на Министерския съвет, може би добър организатор на строежи, благодарение на които успя, както твърдят злите езици, почти без пари да си построи солидна вила край София, но не и дипломат, който преди това даже е бил посланик в Куба. Той стигна дотам, че никой от алжирските лидери не искаше да го приема, а от това сякаш бе доволен. Дори такива значителни мероприятия като посещението на президента Шадли в София, посещенията на председателя на Народното събрание Станко Тодоров и на министъра на отбраната Добри Джуров в Алжир бяха организирани зад гърба на посолството ни, чрез доста по-активното посолство на Алжир в София. Именно тази изолираност не даде възможност на неговите подчинени да влязат в контакт с висшите алжирски ръководители. Единствените по-активни поради службата си бяха военните аташета Методиев, Гатев, Евтимов, Попов – просто защото наблюдаваха активната търговия с военни доставки.
И още – алжирците са много по-затворени за европейците и въобще за чужденците, отколкото другите араби. Не знам, може би жестоката асимилаторска политика на френските колонисти ги е направила такива. Все пак не е леко – да ти отнемат всичко, което си притежавал, особено земите, да те натикат насила в пустините и планините, да обявят земята ти за нетвоя! – това е твърде жестоко и поражда вътрешната съпротива у съзнанието. За разлика от работата ми в Дамаск и Кайро за шест години съм стъпил не повече от два или три пъти в алжирски дом. Дори когато алжирците искат да демонстрират приятелство, те никога не те канят у дома си, а в скъп ресторант! И ти показват там щедрост и охолство – а може да са последни бедняци!
И по-късно, когато вече сам бях посланик, въпреки чувствително активизираните си контакти с върховете, те останаха в рамките на официалностите и конкретните задачи, в тях вече нямаше, както казах, онази специфична миризма на дипломатическата кухня, защото в нея вече шетаха други, аз бях по върха и не можех, дори да желая, да видя любопитните подробности, на които съм посветил тази книга.
Спомням си един случай с моя прес-аташе Ганчо Ганев, сега вече висш дипломат, посланик. Тогава той бе при мене още с първи мандат. Веднъж го засякох, че бе пропуснал да направи нещо, не помня какво. И той съвсем откровено ми зададе въпрос:
– Другарю Цонев, така е, виновен съм! Но все пак споделете как ме засякохте?
– Слушай, момчето ми! – отговорих му. – Че как няма да те засека! Нали и аз, като бях като тебе, правех същото!
Ще повторя – върховна глупост е онова, което твърдеше един бивш министър на външните работи, именуван Стоян Ганев (не ме интересува какъв пост ще заема, когато излезе тази книга, но аз твърдя, че това е терминаторът, Херострат, на професионалната българска дипломация, който може да бъде сравнен само с онези, които ликвидираха същата тази дипломация след Девети септември, и даже надхвърли с действията си техните деяния!), че достатъчно било човек да знае чужд език и моментално може да стане дипломат, останалото се научавало. Без да говори открито за това, същото продължаваше да го прави мълчаливо новоизпечената “първи дипломат” Надежда Михайлова, която също не можеше да търпи, както правеха и някогашните номенклатури, хора по-умни от себе си и ги отстраняваше безогледно и безапелационно, дори не се и опитваше да научи нещо от хората с по-голям жизнен опит от нея – предпочиташе да вирка нослето си и да се самозалъгва от комплиментите на хора, които ги правеха просто защото бяха... дипломати! Дипломацията е занаят като всеки друг, а майстор в занаята се става след години работа в него, а не като му прикачат доста незаслужено и подмазвачески титлата “първи дипломат на страната”. Нито маниерите на пиколо, нито грацията на външната хубост могат да заместят професионалния и жизнен опит! Впрочем това важи не само за дипломацията!
Но, повтарям, натрупването на опит води до естествен и необходим ръст в кариерата. А това, естествено, откъсва човек от долните пластове и намалява преките впечатления. Липсва непосредственият контакт на преводача с хората, на които превежда – просто защото той вече не е преводач, а нещо, което служебно го надвишава, някой, комуто превеждат. И докато преводачът може да се вре навсякъде, висшият кадър много по-строго се подчинява на служебната йерархия и протоколните формалности и далече не присъства във всичко, което се прави долу, в кухнята. Поради това впечатленията му са много по-бедни.
Така стана с мен в Алжир... И все пак – не мога да оставя тази държава, в която прекарах една шеста от професионалния си живот. И я обикнах с цялата си душа...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания