Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Днешните българи
Описателни страни
Основни черти на народната ни психология
Сравнителна характеристика на българските етнически групи
Общи черти
Политически темп и гражданственост
Далечен паралел
Pro domo sua
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон

Политически темп и гражданственост

Българското възраждане дойде късно. Отец Паисий хвърля своята ръкописна история едва в края на 18-о столетие. А и тя се чу от българите след половин век. Това се дължеше на настъпилото в Турция държавно разложение, което се отрази зле главно върху българските земи – арени на руско-турските войни.
Едва след севастополската кампания, когато западноевропейските сили затвърдиха властта на цариградските султани, Турция се окопити и се заредиха в нея опити за реформи. Гръцките земи се бяха обособили в отделна държава и към турските политически грижи се приобщи странична задача: да се омаломощи останалият в империята гръцки елемент. Това въздигна българите: те замениха гърците в държавните предприятия, а почнаха трескаво да ги изместват и в пазарите. За късо време в Цариград се групира почти стохилядна българска колония от капиталисти, търговци, занаятчии и интелигенция – учени, поети, журналисти, висше духовенство, държавници, дори благородници (един княз и един паша).
Прочее Българското възраждане се импулсираше от страничен стимул в държавния живот на Турция, а не просто от племенен романтизъм.
През годините 1850-1870 важна личност в Цариград е българинът княз Богориди: султанът лично посещава дома му – внимание, каквото не е оказвано дотогава на никой християнин. Възпитател на турския престолонаследник по това време е българинът Райкович от Самоков, свършил факултет във Виена. А доверен съветник на султана и цензор на гръцката патриаршия е българинът Турко-Василаки (Васил Велков) от Върбица – „велзевулът на империята”.
В Турция, като в теократична държава, духовните началници на отделните църкви са политически глава на националната група, чиято църква застъпват. С откъсването на българите от гръцката патриаршия те постигнаха светско признание и единство на племето си в империята: оформиха се в нация със свой политически представител. Нещо повече: при опитите за учредяване на българска автокефална църква държавникът българин Турко-Василаки поиска по официален ред да се назначи и формален светски глава на българите, един представител на племето при Високата порта...
Всичко това не е могло да не приобщи към очертаните реалистични контури на народната ни психология известни национални надежди – нова романтична черта.
Този нов психически елемент, който подтиква нашето народно възраждане и към политическо възмогване, се явява в един исторически акт и по-рано. Известният полски поет Садък паша Чайковски основа българска конница. Той убеди цариградското правителство, че може да се организират българите в защита на Турция (за отпор срещу Русия), и доби съгласието на султана1.
Турските отстъпки спрямо българите не са случайни, нито са политически наивитет. В Българското възраждане избиват налице две струи, които спъват заредения политически романтизъм в племето.
Българските нотабили, като представители на българската народна мощ, дължат благосъстоянието си предимно на турските държавни предприятия (те са вредом закупвачи на юшуря). Психично у тях не се пораждат съблазни за сепаратна българска държава. Преживелият събитията български революционер и писател Ст. Заимов твърди в своите записки, че когато в 1875 г. се явил в Цариград да революционизира българската колония, хората му заявили ясно и категорично: предпочитат да са последни турски заптии в Анадол, отколкото първи сановници в някаква българска държава. По-късно отделянето на България от Турската империя бе домакинска катастрофа за тези слоеве: те трябваше да напуснат необятната сравнително Турция и дълго не намираха какво да предприемат в малкото българско княжество. Народ с така оформени предни слоеве не можеше да не подтиква цариградските политици към великотурски спекули.
Руският поход до Одрин на генерал Дибич се свърши катастрофално за българите. Нашите маси в Източния Балкан се помамиха от котленеца руски офицер Георги Мамарчев и въстанаха с оръжие против турското възвръщане в земите им. Но Русия, която с тази война закръгли азиатските си владения, се беше помирила с Турция, та генерал Дибич сви българите и предаде вожда им Георги Мамарчев на турските власти. После, при изтеглянето на войските си, руският генерал вдигна българските маси по своя път и ги засели в Крим, откъдето изхвърли в Турция стохилядна маса татари. Това беше кървав погром за Източна България2, където се поселиха тези татари: българската белетристика при Възраждането почва с повести и разкази за тази българска гибел в най-старинната част от отечеството ни (дядо Блъсков). Кримските татари – голи и боси руски изгнаници – са пленили и грабили Източна България цяло десетилетие. Това кърваво събитие се ознаменува в духовния живот на българите с нещо епохално. В началото на втората половина от миналия век за секретар на видинския валия служеше Сава Раковски, свършил факултет в Атина, после друг в Париж. Той лелеял в себе си надеждата да създаде, по образеца на Сърбия, българска държава и да и? стане княз. Раковски влязъл в тайни сношения с руския генерален щаб и шпионирал турците. Заловен обаче от последните и отпратен към Цариград, той избягва, явява се в Румъния и после излиза с известната своя филипика. „Пазете се от Русия! – пише той след погрома на Източна България. – Русите ще обезлюдят земята ни, ще я заграбят и ще ни претопят: българите нямат по-опасен враг от русите.” Раковски е баща на българските революционни борби: той основа първите комитети, първия български революционен лист, първото българско политическо списание. Политическите му идеали не надхвърлиха обаче рамките на турско-българския държавен дуализъм по образеца на Австро-Унгария, в каквато смисъл той издаде и меморандум. Тези, които ръководеха след него българското революционно дело, бяха адепти не само на русофобството му, но и на неговите тегления към турско-български политически съюз3.
Прочее тези две ярки струи в българското народно възраждане подбуждаха турците към ония отстъпки спрямо българското племе, които усилваха надеждите. И ако от тия времена на политическа близост между турци и българи не се добиха по-други резултати, причините не ще са нито в несъществуващия у реалистичните българи расов романтизъм („славянско чувство” и „русофилство”), нито пък в някаква турска некадърност. Англия и Франция разшириха и затвърдиха капитулациите в Турция и я погубиха. Тя се лиши от съществени ресурси за държавно домакинстване, та в провинциите настъпи застой и разтление: администрацията се разслаби и разврати, офицерството опрося и се уби духът във войските, обаянието на централната власт наново почна да гасне и бавно, но сигурно се възцари в държавата безредие и мизерия. Краят е познат: национално обособените племена (дори и някои от мохамеданските такива) потърсиха спасение във въоръжен отпор и във външна помощ.
Така нашият народ биде доведен до политически авантюризъм. А това не можеше да не наруши основно констатираните реалистични контури на българската народна психология. Тук имаме дори изненади за самата народна душа. В неусетно почналата кървава борба срещу турското владичество бликна и неподозираната от самите българи тяхна подсъзнателна стихийност. Хайдушкият епос на нацията, предаван от поколение на поколение в тъжни мелодии, примесен с фантастични образи, сега се оживотвори и реализира. Понесоха се в народа разкази за белградските подвизи на командван от Сава Раковски там български легион – подвизи, които хвърляха сянка върху сръбското юначество. Дойдоха легендите за хвърковатия Филип Тотю и за новия цар на Стара планина Панайот Хитов. А всичко това породи фантастичния поход през Дунав на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, поход, който беше истински мълниев гръм: сътресе в основа българската душа и надъха новите поколения с национално самочувство, гордост, суета.
Последвалите български въстания покрусиха двете страни на Средния Балкан и северозападната част на Родопите, т.е. средището на България. Ужаси се цялото племе и изпадна в дълбоко униние. Така създадената от русите само след две години българска държава беше главоломна изненада за всички българи. И мнозина вече не допускаха, че народът ни, кога да е, ще може да се освободи от руското обаяние, да намери своята самобитност и да я въплъти в държава сама за себе си. А и така би било това, ако да имаше каква да е психична общност между двата народа – руси и българи. Но тях дели психична бездна. И се разкри тя в създаденото българско княжество още при първите стъпки. В подзетите политически борби изеднъж възбуя българското своеглавие: всеки разсъждава, критикува, отрича, гаври... никаква дисциплина! Де можеха да търпят това руските генерали... Те се сдушиха с българските нотабили. А тези бяха компрометирани в страната си. При административното разтление в Турция и през българските въстания нашите заможни слоеве се бяха отказали от политическата си роля и изпаднаха в себична инертност: в спекулациите си те боравяха с простени и непростени средства, поддържани от изпадналите в злодеяния властници. И угнетените народни маси прегърнаха революцията – потръгнаха с „хъшовете”. Сега, в свободна България, руските генерали се сдушиха с този компрометиран заможен слой, привиха към същото и доведения княз, суспендираха учредената конституция и се заловиха да създадат държава по руски образец... А къде можеше това! Възбуя цялата страна така неудържимо, че сам известният шеф на русофилството в България Драган Цанков пръв хвърли по адрес на Русия паметните думи: „Не щем и? ни жилото, ни меда.”
Народът спечели на своя страна княза си, а отритна руските генерали, които вече враждуваха и с младото българско офицерство.
Враждата между руските инструктори и нашите офицери идеше от сблъскването на българската самобитност с психично чуждото и? руско опекунство. Нашето поколение бърже живя, та епохални прояви в живота ни минаха като едва доловими моменти. А първичното психично сблъскване – което беше повсеместно и наглед съвсем безпричинно – между руските инструктори и младото българско офицерство би основно осветило последвалите събития. Руските инструктори се видяха изолирани в страната; самите българи не биха могли да прецизират тогава основните причини. И се доживя исторически извънредно красноречива изненада: освободените от Русия българи само след седем години подготвиха и извършиха Румелийския преврат, а нито един русин не бе посветен в него, макар че властта в страната все още беше в ръцете на руските консули и на руските воински началници!
Конфузията беше голяма. В Петербург се разсърдиха и се забъркаха. Не им оставаше друго, освен да повикат своите – изолирани от народа в България – инструктори назад. Но българите и без тях биха сърбите на Сливница. Туй преля чашата и от Петербург прибягнаха до радикална мярка: устроиха детронирането на Батенбебрг. А то се последва от нова и по-съкрушителна конфузия: българите потушиха руския комплот и си повърнаха княза.

***

В българската художествена литература има страници за как старопланински колибари посрещат първите български околийски началници: те ги прегръщат, целуват им ръцете, сабите, пагоните. Можем да си представим великата радост, с която народът ни е посрещал своя княз. Тълпите не могат без вожд и намерят ли го, държат се о него, като откриват така себе си, своето единство – воля и мощ. Особено след Сливница българите наистина виждаха в княз Батенберг народното си единение. Детронирането му прочее хвърли нацията в униние. Скоро в общественото самочувство взе връх отрицателната черта от народната ни психология – песимизмът. „Няма да я бъде нашата – заговори всеки типичен българин. И ехидно добавяше: – Проклет да е султанът, че си даде царството...”
А дългото непризнаване на новоизбрания държавен глава, днешния ни цар, усили това разочарование, защото се придружаваше от една политическа грозота. Сърбите потърсиха компенсация за поражението си при Сливница: те се насочиха към Солун и поддържани бяха от Русия. Това убиваше националните ни надежди и ни чертаеше черна държавна перспектива: да бъдем откъснати от Бялото море.
Превратите бяха открили и друга рана, оставена от първия български владетел – рана, която по нормален път лесно би се заличила. Княз Батенберг съумяваше да открие големите даровитости в младото българско офицерство, но ги допущаше много близо до себе си (дори се къпеше с тях по реките), а когато тези пристъпваха с интимните си мнения за него, принцът потъмняваше и обзет от отмъстителност, воюваше с неравните си, със своите подчинени. Тези отровени души, сега емигранти, бяха оставили в България свои близки, свои родове, приятели и бойни другари. Раната се разрастваше така до чувствително накърняване на националната мощ и още по-силно покрусваше народната вяра в себе и в бъдещето.
И после – дълго стоя открит един върховен въпрос на държавен престиж и на далечни схващания за условията за българска политическа независимост. Признаването на новия княз трябваше да стане при зачитане моралната и историческа същност на контрапреврата. Помирението ни с Русия трябваше да е не снизхождение и милост от нея към българските патриоти и към избрания от тях „узурпатор” княз, а наопаки, това помирение трябваше да носи снизхождение и милост от България към тези от изменилите и? синове, които бяха осквернили държавния и? престиж и бяха убили радостта на народа си. Точно изразено: княз Фердинанд трябваше да постигне признаването си като победител на руската дипломация, за да освети с това правото на българския народ да има държава сама за себе. Но въпроси на държавен престиж и на далечни политически схващания са за тълпите непостижности. Прочее историческият момент изискваше да се отбие общественото внимание в България от трънливите въпроси на международното положение и да се ангажира то семпло във вътрешни борби. А един нециментиран народ не е тъкмо в пътя на нормалното си развитие, когато се разяде в изключително вътрешни борби. Тези борби, особено когато умишлено се отклоняват от международното положение в незакрепнала държава, не може да не избият идейни сектантства и ексцентричности. Това у нас, като не допринесе нищо за общественото дисциплиниране, упражни по-после пакостно влияние върху възникналите в Македония кървави борби, които непосредствено засягаха българския държавен живот.

***

Покойният държавник Ст. Стамболов чувстваше народа си, проницателно пипаше пулса на живота му и изнесе периода на бунтовете почти без жертви. Истина е, че нямаше и причини да губи той равновесие: крупните руски конспирации биваха осуетявани или отбивани от самия народ4. И ако Стамболов се провали, то бе, защото зад него вече се издигаше държавник с по-модерни изисквания: новият княз. Стамболов принадлежи на историята и ние можем да бъдем категорични: той биде бламиран от семплото свободолюбие на българското гражданство. При това диктаторът трябваше и можеше да бъде свален за всичко друго, но не и за външната си политика. Историческият момент създаде в страната опозиция, чиста от манипулациите на руските конспиратори. А в това направление Стамболов и сам вече беше много допринесъл. Нихилист в младини, диктаторът беше толерантен към левичарите: под неговата егида добре вирееха крайни пропаганди за социални реформи. Това отговаряше и на нуждата да се отклони общественото внимание от трънливите външни въпроси. Така в страната възмъжа поколение, което замечта за всевъзможни реформи. Оставаше тоя копнеж да се насочи така, че накрай държавният глава да посрещне изискванията на живота в страната си като модерен държавник, а не като онези в Русия.
Стамболов падна под буен народен напор и мястото му зае младият български княз, непризнаван още от никого, освен от българския народ.
В първия момент след свалянето на Стамболов народните маси възбуяха. Тълпи пред Черната джамия проявиха почти кървава воля, за да освободят стария държавник Петко Каравелов, който се беше провинил при детронирането на княз Батенберг. А забързаха от всички страни към България и емигрантите русофили, за да поемат ръководството на „покаялия се” народ.
Но Черната джамия остана затворена за Петко Каравелов и не се отвориха границите на България за емигрантите... Това се постигна не само без жертви, но почти без шум! Историкът ще намери, че е имало по изборите „гасене на свещи”. Но то се забрави. А можеше да има неща, които не се забравят: затвори, побоища, бесилки. Интелигенцията се проникна от върховната задача на момента. сега трябваше исторически да се подчертае, че българският народ бламира детронирането на първия си княз и че новият държавен глава има единодушното му доверие. Казано с езика на тогавашния политически темп, трябваше да се хвърли в лицето на външния свят следната характерна духовитост, в която народният гений бе кондензирал тогава българското политическо его: русофил и русофоб спорят в селска кръчма:

Русофоб: (С чаша вино в ръка). Чуй бе, това вино мое ли е?
Русофил: Твое е.
Русофоб: (Изпива си виното). Изпих ли го?
Русофил: Изпи го.
Русофоб: Е, какво иска Русия?...

***

Непосредствено след периода на превратите почнаха македонските борби: в Македония се хвърлиха въстанически дружини, които се командваха от офицери на действителна служба. Целта беше под заплашването, че ще се създаде едно сериозно движение в Македония, тъкмо когато това най-малко се желае от Петербург – под такова заплашване да се принуди Русия да признае извършеното в България изцяло. Целта се постигна: руската дипломация биде бита по всички линии – тя отстъпи.
Но македонците се почувстваха жестоко измамени. А тъй като българската столица поради близостта и? до македонската граница беше средище на многохилядната емиграция от робската област, повдигнатият за други цели македонски въпрос неусетно се превърна на ахилесова пета в българския политически живот. Духовете възбуяха и страната се хвърли в пяната на бунтарството. Скоро борбите зад Рила плиснаха кърви и в самите столични улици. Така ерата на войните за България почна десетилетие преди формалното и? оповестяване.
Най-съкрушително въздействие върху народната душа през този период упражни дезорганизирането на политическите групировки. Съзнаваше се, че при предстоящия конфликт на Балканите най-тежкият кръст ще се падне на българите: земята ни е средище. Прочее трябваше да си създадем съответния международен престиж, да организираме силите си, да увеличим богатствата си и да трупаме запаси. А след преживените политически сътресения гражданството не догонваше събитията. Трябваше да се твори твърдо и уверено, като се затисват вътрешните пречки. Някои политически групировки се обхождаха или се омаломощаваха. Това разбиваше настроенията, пречупваше даже характери и докара чувствителен упадък в предишните простодушни нрави.

***

Бъдещият съзерцател ще разполага с други данни и при други хоризонти ще постига и преценява нас, днешните българи. В последните години на кървави перипетии обаче ние имаме исторически момент, силно изразителен, за да подскаже и нам онова, което поколенията ще откриват в нас като основна обществена ценност. Този момент е погромът през 1913 година.
При нанесения ни от всички съседи съкрушителен удар ние – народ, ръководители и държавен глава – потърсихме своите достойнства и недостатъци, силата и безсилието си. И ужасени за делото на своя живот – ужасени за съграденото от нас през четвърт век взаимни сблъсквания, отстъпки и обнадеждавания, свихме ние с бясна ярост пестници, но не изгубихме ума и дума.
То бяха дни, когато в българската душа възкипя всичката злоба, всичката ненавист и отмъстителност, набрани през вековете на робството. Обществената ярост се разливаше като черна вълна от планините и полетата и се насочи към столицата – към двора. Имаше моменти, когато тя беше пред вратите на казармите и застрашаваше да залее, да удави, да отвлече...
Този беше висшият момент, в който се отрази нашето поколение с постигнатото в дела, в чувства и в мисли.
Онова съществено, което е само основен стимул във всяко национално циментирано общество през известен исторически стадий на развитие, то за нас сега се откри в постигнатото през нашите дни психично идентифициране на политическата независимост и създадената династия с въздигнатия първичен девиз българска държава сама за себе.
Пред това свято и мило, въплътено вече в гражданско съзнание, се свиха в момента на ужаса всички езици, примириха се народ, ръководители и държавен глава, заработиха наново и с един вихрен преход ние пред явилия се съдбоносен момент се видяхме готови да минем Рубикона в новата си история и да отсечем гордиевия възел на орисниците си.

***

Ако в изложеното дотук се очертават приблизително вярно народът ни и човекът в него, не може да не бъдат убедителни следните изводи върху нашата гражданственост.
От освобождението си до днес ние се организирахме административно и военно не само за свое закрепване в международните съперничества, не единствено за пряко ограждане на своята независимост, а и за да освободим другите поробени части от своето племе. И зовяхме ние новите поколения не на мирен труд, не на тихо труженичество в една страна, която се е устроила и се е отдала на творчество и преуспяване, а зовяхме ги на устрем за разрешение на отделна, чисто себична племенна задача/ създаване държава сама за себе и обединение на нацията. А по тоя път сега, когато доживяхме въжделенията си, ние се виждаме все още мътни, неулегнали, все още бунтари.
Нам липсва гражданска дисциплина.
Държавната дисциплина у нас се надъхва с правилно обществено организиране още от първия ден на свободата. Но малкото българско княжество беше създадено с такива невъзможни домакински граници и край чувствителния в него инороден елемент то беше тъй несериозно във вътрешно и външно отношение, че ние още в първите си свободни дни занемарихме народовъзпитателните задачи: увлякохме се, от една страна, в разрешаване на международни търкания, които засягаха несигурното положение на държавата ни, а, от друга, почнахме да култивираме в живота си политически и социални идеи и идеали, които, като отговаряха на създадената в страната от инородните меншества гражданска атмосфера, прилягаха и на слабия национален егоизъм в изстраданите ни народни маси.
Тази аномалия в българския обществен живот създаде гражданска язва, непозната в други страни: у нас всеки се чувства прав посвоему и на своя глава да спасява България и човечеството... Всеки – от държавника до селянина!
Налице са горчивите последствия от това!
Като в никоя друга страна наши малограмотни селяни, при сравнително благоденствие, се опълчват на своя глава да поемат държавното управление... разбира се, в името на държавното спасение! А видни наши граждани – професори, поети, журналисти – минават в услужене на чужди държави пак по сила на това, че се чувстват прави на своя глава да спасяват България!...
Би трябвало да се срамим от всичко това. Но кипежът беше тъй траен и мисловният метеж тъй дълбок, че изгубихме и срама. Ще трябва да потърсим българския си здрав смисъл и да въплътим в живота си начала, които да поставят в рамки гражданските ни борби.
Не може да има две мнения: няма българин и български задачи вън от българските държавни институции, закони и положения. Всичко друго е бунтарство във всяко общество и се търпи само като мисловно блуждение, само като търсене на истина, а не като деяние, не като удар. Общество, в живота на което не се чувства това основно начало на всяка организираност, е безсилно за систематично и трайно творчество. Нещо повече: такова общество неминуемо върви към дълбоки сътресения. Защото в инстинкта си за самосъхранение голямото цяло – държавата – не скъпи и не може да скъпи главите на отделните единици, били те даже челници в него – крупни даровитости, хора с големи заслуги, че дори носители на светли чувства...
Ако по тоя ред на мисли ние – всички ние – налучкваме ахилесовата пета на онова, което е отрицателно у нас, ще трябва открито да погледнем на голата истина в България, а именно, че основите на националната и на държавната ни дисциплина са още плитки.
А това е една жива опасност за страната, защото не може да не се отрази и върху военната ни дисциплина.
Нея, дисциплината в армията си, ние побългаряваме (правим я съответна на нашите характер и дух), откакто се отърсихме от руските инструктори. Това се върши обаче само по началнишки усет и не може, разбира се, да не върви заедно с посоченото вече основно отрицателно в българизма днес: липсата на национална дисциплина.
А тъкмо тук, във войската, има въпиюща нужда от дълбокото въплъщение на висше стадно начало, което не може да се замени с никакви възвеличавания на минало, настояще и бъдеще; въобще с никакви примери, каквито се мъчим да открием в проваления сърбизъм. Наопаки, може би примерите ще се наложат сами по себе си, след като се постигне горното въплъщение, в което е собствено мощта и съвършенството на германизма.
Когато днес пристъпваме към българските държавници и военачалници с искания да се отърсят от известните „ничево”, „валяй”, от нечистите ръце и дворянската сексуална разпуснатост, трябва да бъдем смели и да махнем булото от характерното отрицателно и в българизма. Никой не пада от небето, всички идем от същия народ и спорадично проявяваме еднакво отпадане от върховното начало за национална циментировка: вярност към държавните устои – институции, закони, положения. Тия проявления, мотивирани у нашия човек първично от гражданска недозрялост, довеждат впоследствие до страшно егоистично озлобление, дори до хищничество, до алчност, които не спират и пред дверите на светая светих...
Отдавна е време да се пунктуват и положенията за създаване на индивидуализирана българска държавна и военна дисциплина, нещо, което сега, както вече се спомена, е предоставено на българския началнишки усет, подхранен от компилативни упътвания. И тук ще трябва да подчертаем, че през изживените вече 40 свободни, но мътни и бунтарски години, българската кабинетна мисъл не даде даже опити за идеология на индивидуална българска национална и военна дисциплина.

***

Психично сполучената административна и военна организация на един народ не може да не произтича – и да не се обуславя – също от някои странични черти на националния характер. А тези странични черти се долавят и изясняват пак там, където се кове народната душа – в народния бит: в българската челяд като домакинство (материалната организираност и творчество) и като интимен мир (насоки на чувство и мисъл). А тъкмо това не се търси още у нас. Събран е грамаден етнографически материал, но това е вършено от хора на школната работа, които не могат пристъпи даже към философски изводи, а камо ли и към практически въздействия. Опитът на единствения критичен – и ще си позволя да го кажа – сред живите у нас велик дух, опитът на Ст. Михайловски заглъхна в хвърлена една публична конференция. А постигнатото от художествената ни литература – от нашата белетристика и драматургия – още остава в тесен кръг; интелигенцията ни тепърва доизживява тъй дългия, до пакост дългия подражателен период.

_ _ _ _ _ _

Нашият национален темперамент – горещ и войнствен – е във вечна борба с приобщения ни от историческите превратности реализъм. Затова българинът е колеблив, даже мрачен, когато пристъпва към рисковани решения. Но еднъж решен, той е цял в работата: очаквайте всичко добро.
Прочее и най-съзнателният българин се чувства целен, стаден, дисциплиниран само при условие да бъде той наясно, на светло.
Тази черта може би не е само българска. Но тя комай не личи например у руси, у турци: тези народи вървят стадно, почти сляпо, в техните тълпи едва ли играе роля отделният човек със своите някакви колебания.
А посочената черта добива почти самобитен български характер при светлината, която бихме получили след съпоставянето на две части от собственото наше племе.
Шопите ние смятаме за най-яки наши войници. Но те са такива само доколкото могат да бъдат яки снажните и сурови горняни. Цяла дружина от софийския резервен 37-и полк се попадна да бъде наряд през две дъждовни нощи охрана на полка. Това беше в началните дни на войната ни с Турция. Втората нощ бяхме върху високите скали над Сари Талишман, северно от Селиолу. Бушуваше страшна буря с много студен пороен дъжд. Войските, които бяха мокри още от първата нощ, сега се вкочаниха от студ и не издържаха. Не че се разбягаха – шопите са силно стадни, те се притискат един о други, не се пилеят и не се разтурват. Но всички тези корави хора гласно стенеха, ридаеха, бяха изгубили ума и дума и не можеше с нищо да се затрогне съзнанието им, макар че инстинктивно всеки миг очаквахме турско нападение. Това беше на 7-и вечерта, само три дни след нахлуването ни в Турция... Същите тези войски изгубиха присъствие на духа и след Чорлу, когато тръгнахме за Чаталджа. Пръсна се мълва, че влизаме в теснина между две морета и че турците ще ни бият от две страни. Настръхна стадното чувство у шопите, онемяха войските, бяха мрачни и колебливи... И през нощта пред Гюджик Сеймен има опит да се организират и да заявят на началниците си,че... трябва да се върнат, тук е опасно, турците ще ги бият от две страни. Лесно се успокои ужасеното стадо, но то беше в тъмно, а мъчно се поставя шопът в светло, той и в древността не се е поддавал на индивидуализиране, та въодушевлението у него иде само в акция, и то спонтанно.
Да земем срещу това 23-и шипченски полк (габровци и казанлъчани) в делата му през настоящата война. Тоя полк на 27 септември в дъжд и буря отблъсна сърбите, превзе с нощна атака Китка и нахлу в Тимошката долина. Преживяното от всичките ни полкове в Сърбия е пъклено и лудо. Но според проучванията ми издържаното от шипченци надхвърля всичко. Полкът е в непрекъснато движение цял месец, рядко добива топла храна, войниците се окъсват по чукарите и боси газят по снегове. А накрай, след пълно изтощение на полка, става нужда той да предприеме нов поход през четири денонощия, но вече съвсем усилен, без никаква бивачна почивка. Начело се е поставил сам бригадирът, който е командвал полка при щурмуването на Одрин. Той е извънредно любим, предан му е и последният войник в полка, но какво е могло да помогне всичко това: хората са били пресилени, сами началниците заспивали на конете си и падали... Най-после по един просторен хълм пред Враня полкът се е разпаднал: редиците се пръснали на десетки километри и началниците се отчаяли... Тогава се породила идеята да се открие на войските защо се бърза.
До тоя час са пазили това в тайна, защото не било удобно да се обади, но сега всички почувствали, че не разполагат с друго средство, че само с истината ще възвърнат може би силите на полка... Така на ротите се открива, че няколко сръбски дивизии бият столичните ни войски, че голяма англо-френска армия върви по Вардар да подаде ръка на сърбите и че зовът е шипченци да подкрепят столичани, инак пропада постигнатото досега и мечтаното цял живот... Отговорът на полка е запомнен от началниците с въззива на редник от с. Енина. „Че тъй ни кажете, бе – викнал селянинът. – Ние не сме говеда! Хора, хей, хайде!”... И повлекли се ротите тъй стегнати, че началниците и досега не могат спокойно да говорят за тоя характерен момент.
Индивидуализираният българин, каквито са предимно мизийци и тракийци, е незаменим на работа при точно дадена задача, при ясно поставена цел. А тъй като основният национален тип в цялата ни история са мизийци и тракийци – тяхната психология цари и днес в държавния ни живот, то онова, което обуславя българския успех, се определя категорично с положението: поставете българина наясно, на светло.
Тази обща контура на народната ни психология има две странични черти от съществено значение за всеки почин сред нас.
Българинът на работа е безпрекословно изпълнителен и понася грубо, даже сурово третиране. Но вън от работа той не благоговее пред нищо, за него няма авторитети, забравя дори Бога си...
Българската челяд като домакинство се ръководи от бащата, но той не е абсолютен господар в нея. Предаванията и купуванията стават при взаимно съгласие на съпрузите. Касата нерядко се поверява на съпругата. По-късно към това съдружие се привличат и отрасналите синове и дъщери: допитват се за всичко и те. Ръководството обаче остава и докрай абсолютно право на бащата. Той заран нарежда и разпределя домакинската работа. От нарежданията му не може да се отмени нищо: тук няма представление, че може да се възразява. През деня бащата обхожда работниците си и при някое съществено занемаряване или грешка той, случва се, измерва с копралята гърба дори на най-възрастния си син. Тук също няма представление, че битият може да се сърди, да протестира. Тази е суровата дисциплина в българското домакинство. Но свърши ли се работният ден, прибере ли се челядта в домашния кът, изеднъж всичко се изменя. Тя, челядта, като организация остава без глава: в нея липсва авторитетът, пред който другите да благоговеят. Сега даже малолетните устройват съвсем недвусмислени сцени на бащата, който се обезличава като власт. Възрастните, чиито гърбове той през деня е измервал с копралята, сега са забравили това и му възразяват, дори се карат с него за домакински неуредици, за междусъседски ежби, че и за гласени или желани сватовства на брат, на сестра...5
Това са две едри щрихи от домакинския интимен мир на българската челяд. И те импулсират у нашия човек отбелязаните две странични черти в характера му. Да ги прецизираме пак:
1) В задружна работа, при установен ръководител българинът е безпрекословно дисциплиниран и е незаменима по своята изпълнителност работна сила (шопът – по-бавен, мизиецът и рупецът – средни, македонецът – нервен), и
2) При нови задружни начинания у българите мъчно се създава сговор. Българската тълпа е безлична и безволна и скоро се разбива: тя не се поддава на авторитети и мъчно си създава власт.
Слеем ли тези две странични черти на българския характер, получаваме следното:
Строго и ясно определена работа при предварително установени ръководители ще бъде от българите безусловно изпълнена – поне доколкото е изпълнима. Но щом тази зададена така работа се изпълни, ръководителите изгубват абсолютната си власт и ако веднага не се създаде нова задача, у българите взема връх отрицателната черта: те вече не благоговеят, възразяват, критикуват, готови са и да се карат... въобще веднага се чувства, че сред тях няма усет да търсят по-способния, по-вещия, по-вдъхновения, няма моралния стимул на организиране и затова лесно се разядат, отдават се на завист, на злоба, че даже и на непонятна, почти безпричинна отмъстителност...
......................................................................................................................
Разбира се, очертаното по-горе не бива да се взема в буквален смисъл. За българина няма авторитет, но има вече, както посочихме, върховно свято и мило. И ръководител, който застъпва всичко онова, което е близо до душата на българина, ще владее чувствата му и вън от работа. Обаче такъв ръководител все още не е авторитет, той е само любим. А това са разни ценности... Любимият началник е възторг за подчинените си, но той не е и вездесъща воля за тях...
Ние ще трябва да приобщим на българската душа новата ценност, от която тя е лишена: търсенето и чувстването на авторитета. Отечество и държавен глава са крайните точки в приобщаването на тази гражданска ценност: до тях се достига с положителност само при множество стъпала. А те, тези стъпала, не сме изминали в душите си самите ние, ръководителите на българския народ. Безспорно на това ни пречеше досегашният ни устрем – мътен, бунтарски.

***

Делото на българското освобождение и на българското национално обединение се привършва. Легендата епопея за немирния, за неспокойния, за пакостния на Балканите народ хвърли в гигантската днес европейска война своя рефрен от близо един век и търси – и ще намери – тържествения си химн.
Дано бъдем достойни за великия момент от новата история на своя народ, да отърсим душите си от отровния прах на тъмните страсти из вчерашните борби и с възможната най-голяма сериозност да прекрачим златния праг на утрешния ден.
Защото ние сме на златен праг: бъдещето ни открива портите си в арка от маслинени клони. През тях ще трябва да минем зрели за своето време: народ на сплотеност, на трезвен труд и на вяра в бъдещето.

1 Дъщерята на Чайковски – Каролина Суходолска – даде в Х том на Меб.1894 г. под надслов „Българите в неиздадените мемоари на Чайко Чайковски” много ценни бележки на знаменития поляк. Поред тези бележки патриархът в черковнишките ни борби Неофит Бозвели в младини през 1828 г. е организирал доброволческа чета и се е борил наред с турците срещу руското нашествие (стр. 449). – През 1862 г. в състава на военната свита на султана са били приети четирима българи – унтерофицери от казашкия алай на Чайковски (стр. 435). – В конницата на Чайковски са влизали и малкото още останали запорожци. Но те били деморализирани, когато „българите, напротив, бяха образцови по своята ревност, по изпълнението на своя дълг и по субординацията. Голямо щастие беше за нас, че ги имахме, защото въпреки моите усилия и усилията на моите сътрудници съмнително е дали щяхме да имаме сполука с деморализираните от емигрантство поляци” (стр. 455). – Българските народни маси са посрещали конницата на Чайковски като своя войска: „През цялото ни пътуване из България ние бидохме приемани с отворени обятия... Жителите не можеха да се нагледат на нашата конница и от радост, че султановите солдати говорят на техния език, те ни хранеха и пояха до насита (стр. 456). Те ни наричаха „нашата войска” (стр. 458). – Още в тази конница българите са били това, което са днес. Българите бяха получили голямо доверие в своите сили. Всички бяха въодушевени от военна гордост. Дори башибозуците хранеха такова почитание към тях, че смятаха за особено благоволение, ако някой български конник склонеше да ги придружава в походите им. В третия ескадрон Стефан Еленчанина познаваше всяка пътечка около Силистра. Баку ефенди, войводата на кюрдските доброволци, не можеше ни час без този Стефан. Той му позволяваше да яха неговия кон и казваше, че в Кюрдистан Стефан би станал един от най-важните бейове. Силистра бе обсадена от отряда на генерал Хрулов. Трябваше да снабдя крепостта с храни и муниции. Но сътрудниците ми обявиха, че не може да се проникне в крепостта. Българинът унтерофицер Мано Пиротчанина яви се пред мен сам, предложи да проникне в крепостта, изпълни успешно задачата си и биде произведен в офицерски чин. – Българинът Георги Христов, конят на когото бе убит сред сражение, свали един свой другар, който страдаше от треска, качи се на коня му под градушка куршуми и се втурна пак в боя с безподобно юначество. – Още в 1854 г. Хаджи Христо Самоковеца с един ескадрон в Тулча спаси значителен отряд от турски солдати с офицерите им, които се бяха запили и щяха да бъдат изловени от русите... Омер паша награди храбрия българин с меджидие V степен и офицерски чин” (стр. 456–457).
2 В началото на 60-те години този погром се повтори: русите изхвърлиха от Крим черкезите – пак стохилядни маси, които минаха наново през Източна България.
3 Любен Каравелов, после Васил Левски и накрай Христо Ботев не се чувстват отчаяни в турската държава, менажират я. Те не говорят открито за дуализъм наистина, но не въздигат за идеал сеператна българска държава.
4 Набодковата дружина, която слезе от Одеса по море при Созопол да "възбунтува" народа, биде посрещната и разбита от нашите резервисти, преди да се намеси властта. Русенският военен бунт на популярния майор Узунов се потуши в един ден от самите русенски граждани, организирани в множество дружинки "България за себе си".
5 Това не личи само в турцизираните градове, където бащата е всевластен, особено в центровете на някогашните чорбаджии.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания