Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Днешните българи
Описателни страни
Основни черти на народната ни психология
Сравнителна характеристика на българските етнически групи
Общи черти
Политически темп и гражданственост
Далечен паралел
Pro domo sua
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон
            

Общи черти

Двойното робство – под гръцката църква и под турската държава – е упражнило известно влияние върху характера на народа ни изцяло.
Държавният строй в Турция, основно чужд на българския бит, на българските нрави и на обществено-политическите ни привички, е влияел на българския характер по два начина:
1) чрез изключване на българите от военна дисциплина и от приобщаване към общоотоманската държавна организация;
2) чрез свеждането им под абсолютното своеволие, често и на последния проходящ турчин.
Всяка организация – и най-лошата – е отричане на безначалието, а всяка дисциплина – култ на чинопочитание. През периода на родовите и племенните вражди социалното чувство в човешките общества се е зараждало и култивирало във военната организация на рода или на племето. И изключването на българите в Турция от военна повинност е обезличило у тях както взаимното тачене и скъпене, така и инстинктивното търсене на проявено превъзходство у обдарените натури, из които народните маси подбират своите вожди.
Не ще съмнение, горното обстоятелство не е хвърлило българите в безначалие: те все пак са били оставени да живеят в заварената от турците тяхна битова организация. Но обществено те са били кърваво дезорганизирани и са се свили в своите битови селищни домакинства. Племето прочее престанало да се чувства като цяло; то се разбило на първични общини, в уредбата на които се е облегнало изключително върху наслоеното от векове и неписано обичайно право.
Към това съкрушително за нашия племенен дух състояние се е добавило и второ зло. Тъй като турските политици никога не са спрели на идеята да приобщят подчинените си християни към своята държавна организация, то българите са били оставени в своите затънтени селища „да се пържат в собственото си масло”, както е приказка в народа ни. А в това състояние при безграничното своеволие, на което е могъл да се отдава всеки дързък турчин в поселищата на българите, последните са се притисвали към известната у нас тъмна, безволна и безрадостна дисциплина на селските старей. В тая дисциплина не е могло да се култивира каквото да било взаимно тачене и не е могло да има никакво чинопочитание, защото най-често цялата община се е присвивала под най-омразния старей, който е намирал в характера си зла воля и дързост да привлече за защитник на селото някой турски кръволок.
Това двояко въздействие на турското владичество върху народа ни е създало две общи черти у българите днес: 1) липса на взаимно тачене, което погрешно се отдава на някакъв самобитен български демократизъм, и 2) скрита враждебност към всяка власт.

_ _ _ _ _ _

Поради абсолютния теократизъм в турския държавен строй гръцкият патриарх постепенно се е оформил не само като църковен глава на православните християни в Европейска Турция, но и като техен светски глава. Така за българите в Турция се е създало второто робство – под гърцизма. И при националното ни възраждане в ново време кървавите страсти, които са били застъпвани от нашите въстаници в планините, се пренесли в самите черкви: не се е считало за недостойно да се бият попове и владици, щом те са гърци... Така у българите се е потъпкало и онова съкровено чинопочитание, което се насажда от църквата край религиозния мистицизъм и в което се корени началото на всеки пиетизъм и на всяко съзнание за човешкото нищожество сред безкрая на вселената. Това обстоятелство, при наличната културна назадналост въобще на всички народи в Турция, е създало у българите други две черти: 1) къса мисъл, отблъсната от всяка съзерцателност (от философия и от мечтателни построения), и 2) плитко чувстване на личното достойнство (липса на мярка за приличие).
С дадените горе четири общи отрицателни черти българите сочат днес твърде невъзпитани и противни дебелаци.
А новото време – голямото колело на европейската цивилизация – дойде да покруси и нашия старинен бит, който – колкото и задушаван от двойното робство през векове – криеше богат източник на понятия за чест и приличие у един народ с бляскаво минало.
Не може да се отрече: преди периода на преживяваните сега войни ние имахме фазис на трескаво и затова опасно обновление. Имаше дни, когато публичният живот у нас избиваше в такава злокачествена пяна, че дори и оптимистът можеше да се усъмни в политическата жизнеспособност на племето ни.
Всичко това се отразяваше особено силно в току-що създадения тогава катадневен печат. Везден градовете и паланките ни се оглушаваха от крясъка на уличници, които оповестяваха възможното и невъзможното съдържание на издаваните от безименни редактори малки и големи вестници. Като че ли бяхме американска сбирщина колонисти от цял свят, та се заливахме от лъжливо и безсрамно панаирджийство. Явлението бе клеймено от мало-голямо, но то се затвърди и доби твърде опасен характер за живота на малката и тъй несигурна още в международно отношение наша държава: с общественото мнение играеха явно престъпни авантюристи.
А едно зло не иде само. В народните маси взе връх общото отрицателно в българския характер: раздуха се липсата на взаимно тачене и на скрита враждебност към всяка власт, та се разголи късата българска мисъл. Така отричането, от една страна, на властници и управници, а, от друга – на философи и идеалисти, доведе до отричане на идея и чест, та у българите взе връх плиткото чувстване на лично достойнство, т.е. липсата на мярка за приличие. И тъмни демагози пристъпиха съзнателно да спекулират с общите наши отрицателни черти; те създадоха внушителна организация в селските маси с основно начало: да не се приемат в нея образовани хора... Интелигенцията биде обявена за безхарактерна, отрече и? се всяка творческа роля, а очебийното, създадено вече добро от творчеството на образованите ни хора, се клеймеше като плитко и спекулативно подражателство.
Характерното бе, че докато селските маси се формализираха в своето отрицателство и се организираха, божем с цел да спрат разложението, последното издаваше общите лоши черти на българския характер и в самите най-предни представители на образованите слоеве. Заредиха се шумни държавни и други процеси, които скандализираха и възпитанието на отрастващите поколения... Такива очебийни културни ценности на нацията, станали достояние и гордост даже на децата, като баладата на Ботев „Хаджи Димитър” и Алековия „Бай Ганьо”, се обявиха за плагиати... А един чужденец, попаднал досущ случайно в страната ни, написа голямо съчинение за българската народна психология, изкара ни татари и по сила на това отрече досегашната ни научна и художествена литература като славянска... И всичко това се толкова хареса, че тоя чужденец биде назначен да преподава своите сумасбродства и в учебните ни заведения.
Всичко това разколебаваше самите оптимисти сред нас. А сега, след великите изпитни, не се съмнява вече никой в издръжливостта на българския характер, нали?
Кой не забеляза например как възникна един достолепен български вестник? Няколко журналисти с целни натури потърсиха правдивия дух и здравия смисъл на народа си, като старателно посрещаха и новосъздалата се в страната трескава любознателност. И той се яви, българският вестник, с достойнствата на оня отпреди десетилетия, който възпитаваше и ръководеше обществото. Българите видяха в него отразени своите нрави, своя характер и своя ум. И го направиха свой без разлика на партии, макар че метаморфозата стана с един партиен ежедневник...
Няма съмнение, ако войните не бяха потушили страстите в гражданските борби, не можеше тъй скоро да проличи цялото в характера на народа ни. И утре, когато ще се подхванат наново борбите, нивото на желаното избистряне ще спадне пак.
Но нали не е възможно да се повърнем наново към онова, което вече сме преживели?
Защото в мъчителния процес на обновлението у нас и преди не еднъж проблясваше една положителна черта у народа ни, която изкупва всичко друго: българинът не е лекомислен и по сила на това не само инстинктивно, но и съзнателно се опълчва срещу опасни подхлъзвания у околните си.
Първият голям гражданствен скандал (престъпна спекула с обществени суми) се разкри някога в Свищов (вратата на Мизия тогава за към Запад). Потресе се всичко живо в областта и злото се задуши в зародиш: и до днес Мизия е най-запазена от разтление (изключение правеше Плевен като нововъздигнат и затова гражданствено нециментиран още център). Острият граждански упадък в Тракия издаде своя временен и специфичен характер с това, че тъкмо Тракия издигна не само най-характерни държавници, но и плеяда най-крупни фигури в македонските революционни борби: Дядо Марко Лерински (Георги Иванов от Котел); Кръстю Асенов и Чудомир Кантарджиев от Сливен, Михаил Герджиков, Мерджанов и Орлов от Пловдив; Нунков от Чирпан; Гарванов, Дечев, Васил Попов и Жеков от Стара Загора; Гешанов от Панагюрище; Таню Николов от Хасково; Кондов, Равашола и Воденичаров от Бургас. А Западна България, нашите шопи, малко се обзеха наистина от обновлението, но и никак не се засегнаха от разтлеене. Струва да се запомни трагедията на един секретар-бирник в Царибродско: човекът проигра на комар незначителна общинска сума и по японски пример (това беше през руско-японската война) си извърши харакири.
Щом се вгледаме близо в себе си, дори когато си турим най-черни очила, не можем да не признаем за основна наша черта строгост и сериозност.
Ние нямахме благородници, а в освободителните борби събитията отбиха настрани заможните ни слоеве от турско време. И обществото у нас се ръководи все още само от образованите хора, които нямат никакъв друг капитал освен знанията и способностите си. При тоя ход на нещата естествено беше за всяка обществена неуредица вината да падне върху „интелигенцията”. И във фазиса на опасното обновление нея хулихме и очернихме ние. Между това двете най-многобройни корпорации от българските образовани люде – учителството и съдиите – се държаха в самия разгар на нравственото крушение така, че наистина биха правили чест на всяка страна. Ще си спомните: в ония години един гимназиален директор се изхитри да продаде на училищната библиотека своята вехта енциклопедия – направи „гешефт” на държавна сметка... Пламна и възбуя цялото учителство в страната: свикаха конгрес и с главоломен шум изгониха провинения директор из средата си. Нима това ожесточение у 10 000 образовани българи не се дължеше на очевидното желание у тях така да се постъпва с всеки безхарактерник? Пак в ония години – вярвам, също ще си спомните – един наш професор стана министър на правосъдието и с окръжно заповяда на прокурорските паркети да бъдат строги към печата. Но социалистическият трибун от Враца оклейми печатно тази заповед като фелдфебелска. И столичният паркет инкриминира статията. Съдът обаче оправда социалистическия трибун, т.е. косвено осъди своя министър като провинен във фелдфебелска постъпка. Не може да се предполага, че столичните съдии в България са социалистически настроени, нали? Очевидно те притежаваха характер и вярваха в нравствената мощ на своя народ, та с решението си отблъснаха искания от самия техен министър изкуствен натиск върху печата.
Учителите и съдиите са най-широкият слой от нашите образовани хора. И горната илюстрация е достатъчна, за да махне черните ни очила. Но изводите от тази илюстрация не бива да бъдат прекалени. Ние – учени и прости – в своята културна назадналост не може да не сме тромави. Най-добрият български прост работник, като изключим присъщата му трезвеност, стои по-долу от най-обикновения прост европейски работник. А същото е с нашия човек от всички обществени стъпала. Значи същото е и с образованите ни хора. Нам липсва още психична култура.
Но днес имаме данни, за да се убедим, че макар да сме най-новата държава в Балканите, у нас все пак е много повече творено в даден период, отколкото например у най-богатата из съседните ни държави – в Румъния.
При Берлинския договор Добруджа се раздели между България и Румъния. Еднакви са всички условия на живот в двете половини. И ето какъв паралел прави младият български професор – статистик и икономист – Д. Мишайков на прогреса, постигнат през 40 те години в двете страни („Стопанско значение на Добруджа”, София, 1917 г.):
1) В Южна Добруджа на 10 000 жители се падат 14,8 основни училища, в Северна – само 8,1.
2) В Южна Добруджа има пет професионални училища, в Северна – едно.
3) В Южна Добруджа на 1000 жители се падат 2880 овце, 252 коня и 650 добитъка, а в Северна – 1501 овце, 253 коня и 443 добитъка.
4) През 1911 г. в наша Добруджа средният земеделчески добив на хектар е бил: пшеница – 1280 кг, царевица – 1375 кг, и ечемик – 1102 кг, а в румънска: пшеница – 1127 кг, царевица – 1155 кг, и ечемик – 975 кг.
Най-после – във владяната от Румъния Добруджа се е падало до Балканската война на квадратен километър само 6,3 м железен път, когато в нашата се падаха 17,9!
Прочее в период от 40 години България в Добруджа е преварила старата и богата Румъния по всичко: в основни и професионални училища, в скотовъдство, в рационално земеделие и в модерни пътни съобщения!
При наличността на такава трескава творческа дейност да виждам все пак селските ни маси обзети от лошата българска черта на нетачене, неценене, на общо отрицателство и от липса на мярка за приличие – това все още е обяснимо: приобщеното лошо в характера на народа ни през дълги векове двойно робство не тъй лесно ще се отстрани. Но фактът, че същото проявиха и най-първите представители на нашите образовани слоеве, показва и открива колко дълбоки са у нас отрицателните общи черти, които ни са придадени от последните кървави векове.
Когато в „Бай Ганьо” всеки от нас откриваше частица от себе си, из няколко софийски салони се разнасяше някакво старинно руско книжле, в което се описва как един руски мужик „тръгнал из Европа”. И българи с висше образование отсичаха: „Тю, бре, и „Бай Ганьо” не било наше!” А когато Ботевата балада „Хаджи Димитър” се пееше вече даже от родопските помаци като българска народна песен, тогава един голям наш поет излезе в печата да доказва, че Ботев заел тази си балада от италианска такава... Не бе мислимо един голям поет и въобще не е мислимо образовани хора да не знаят, че поетическите сюжети са достояние на живота, а не на авторите и че на еднакви такива са се спирали – и са ги обработвали – множество автори. Горната непристойност се дължеше на общите у нас лоши черти: липса на взаимно тачене, пренебрегване потребния за всяко общество подбор от даровити хора и лесно прекрачване мярката на приличие1.

***

Наченките на нашето възраждане са отпреди век. А през цял век възродителен период един народ може напълно да се обрисува. И ако все пак ние до ден днешен нямахме опит за пълна характеристика на народа си, то се дължеше изключително на нуждата да догоним изпредилите ни народи. Допреди войната ние търсихме – съзнателно и несъзнателно – всичко онова, с което сме останали от европейските народи. И едвам сега, през войните, потърсихме по-непосредствено себе си.
Между туй чужденците отдавна са ни проучили и характеризирали с такава приблизителна вярност, че са предвидели много от това, което проявяваме днес и което изненадва комай и самите нас2.
Членът на руското географическо общество Н. Овсяной написа преди 17 г. (в 1900 г.) книга „Болгария и болгари”, в която обстойно ни преценява в нашето старо минало и в нашето настояще.
”По исторически данни старите българи са били войнствен народ. Те са били тъй прочути с това, че често са ги наемали в чуждите армии. Български наемници е имало във византийските войски – в Европа и в Азия; у франките в Елада; на неаполитанска служба и пр.”
А днешните българи Н. Овсяной характеризира така:
"Пълен български тип не съществува, навярно защото българите са се образували от смес на разни народности. По-голямата част от българите са с невисок ръст и плътно телосложение; дебелите хора са изключение. Високи и тънки се срещат по-близо до сръбската граница; тук се срещат и много блондини, когато в другите части на България мнозинството са брюнети. Между мъжете може да се срещнат немалко красиви лица, но красиви жени в България е рядкост; най-красиви са тези от Шумен, Карлово и Враца.
По външност българинът изглежда флегматичен – радостта и скръбта не се забелязват в него ясно. Но когато той избухне, когато го овладее ентусиазъм или фанатизъм, ревност или злоба, тогава той е способен на решителни, буйни и даже жестоки постъпки. Но изобщо по душа българинът е миролюбив и добросърдечен, макар да е своенравен и упрям. Разточителността е много рядко явление в българина; напротив, в тях е развита много спестовността, доходяща до скъперничество; особено се отличават с това македонците. Поетическите наклонности в българина са малко – той е голям материалист; но е способен на великодушни пориви – дори до себеотрицание. Недоверчив и необщителен с чужденците, между свои той е разговорчив и общителен, дори не без хумор.”
..........................................................................................................................
Още в 1843 г. френският пътешественик Blanqui ни характеризира така:
”На българите предстои най-надеждно съществуване като народ. ОТ всички качества, които отличават българина, най-забележителни са неговата наклонност и способност за земеделие; промишлеността занимава второ място; търговията почти не съществува поради липса на пътища (и на сигурност?)."
Румънската княгиня Dora d'Ustria пише: „Тази тъй необходима за развитието на цивилизацията наклонност у българите към земеделие придава на българската нация такова значение, което не би и? дало нито нейната храброст, нито трезвеността и?... Интересно е да се засвидетелства, че в българина има такова трудолюбие, което му придава някои черти на прилика с германците и особено упоритостта на англосаксите.”
Френецът Jean Erdic е живял няколко години между нас, в земята ни, и пише в своята книга „En Bulgarie”:
”Българинът разбира бавно, но той никога няма да каже, че е разбрал, преди да се увери в това. Приблизителното разбиране го смущава – за него е необходима твърда почва под неговите широки нозе... Най-голямата похвала заслужава българинът за неговия непоколебим здрав смисъл и самообладание. Даже в своите заблуждения рядко минава известна граница.”
Професорът икономист Емил де Лавеле издаде още в 1886 г. книгата си „Le peninsule des Balkans”, в която ни очертава така:
”Българите притежават до най-голяма степен това качество, което обезпечава благосъстоянието на нацията: те са удивително трудолюбиви, неуморими, интелигентни и икономисти.
Винаги готов да се труди, българинът умее също да създава и втория деятел на производството: капитала. В по-многото градове се срещат търговци, които живеят в удобни къщи и си имат добро положение. Те разбират търговските работи и с удоволствие влизат в сношение с европейските държави, а за покупки на стоки и сами посещават търговските места на Запад.
Българинът е хладен, съсредоточен, разсъдителен и даже мълчалив; той бавно и вярно отива към целта си. Българинът прилича на чехите или саксонците. Мен ме уверяваха, че нравствеността на българите е голяма”.
Географът Елизе Реклю, всесветска известност, в първия том от своето голямо съчинение (в 21 тома) „Обща география” отделя много място за българите. „Българите са с нисък ръст, със силно телосложение, доста голяма глава, широки плещи. Много пътешественици са намирали в тях поразително сходство с бретонците. Българинът има ясен ум, но робството му е зле подействало и затова българите от някои места имат тъжен вид; но в северните равнини и в планинските села, където българинът страда по-малко, той е весел, обича развлеченията, речта му е жива, отговорът – находчив.
Българите, особено тия от равнините, са изобщо мирен народ. В песните си те се ограничават с описание на малки драми из техния живот или на страданията на потисниците. Същият българин е спокоен, работлив и разбран селянин, добър мъж и добър баща, любещ домашния комфорт и обладаващ всички семейни добродетели. Почти всички изпращани в чужбина земеделски продукти на Балканския полуостров се дължат на труда на българския земеделец. Българите, живеещи на северния склон на Балкана между Пирот и Търново, се отличават със значителна промишлена деятелност. Всяко село има свой особен вид труд: в едно фабрикуват ножове, в друго – разни металически изделия, в трето – пръстени такива, платна, килими, и навсякъде тези прости работници проявяват голяма сръчност и добър вкус. Фабрикуващите се в Габрово ножове, ятагани, кожи, сукна са прочути по целия полуостров.”
Главният католишки викарий на Пловдив през много години – абатът Leopold издаде в Париж, 1896 г., съчинение „La Bulgarie aux Bulgares”. Той, според моята преценка, се оказва най-проницателният наш ценител. Въпреки мрачния вид на българина той смело сочи благост в характера му. Той подчертава и добрия семеен живот на българина. Сочи за най-красив български тип родопците, нещо, което ние тепърва откриваме. Българският образ според него е: „Широко издадено напред чело и под дебелите вежди блещят умни очи; стройни, здрави, силни.”
”По отношение на морала и интелекта – пише абатът – може да се каже като характеристика за българския народ, че те са значителни. Практичен във всичко, без да притежава умствената пъргавина на съседните му народи, той все пак издава широка интелигентност, винаги в услуга на постоянна любов към труда. Студен и мълчалив, българинът на пръв поглед изглежда недоверчив. Но в южните покрайнини българинът има доста експанзивна и чистосърдечна натура, оживявана винаги от една физиономия приятна и усмихната. Ще срещнете между българите съвършена честност и морал, каквито другаде едва ли има. Този народ притежава всички домашни добродетели.”
А за българската армия абатът пише още в 1896 г. така:
”Нейният добър вид и дисциплината, върху която тя е съзидена, правят от нея способна за големи дела армия... Каквато я видяхме при Сливница и пред Пирот, такава тя ще бъде винаги.”
Историкът д-р К. Иречек ни характеризира така: „Външният изглед на българите е много различен. Общ български тип няма. На ръст биват повече малки, каквито са старопланинските колибари – дебели, бързоноги, – когато край Дунав и в Софийско преобладават високи и с тънко тяло хора. Покрай черните коси по-чести са червеникавите кестеняви; северните светлокоси блондини са рядко. Очертаването на лицата е много различно. При славянския тип срещате досущ романски глави или гръцки орлов нос, а понякога и големи кавказки и арменски такива; някъде ще видите широки лица с малък нос и с изпъкнали адамови ябълки като от старотурски (печенешки или румънски) произход; а някой червендалест приятел от Търновския подбалкан със своите гъсти вежди над черни очи и с увисналите си мустаци досущ напомняше татар или калмик.Срещат се лица и с цигански черти. В турско време са носили само мустаци, сега влизат в мода и брадите. Между жените се виждат много интелигентни лица, но малко красиви, несравнено по-малко от ония в съседните народи.”
Авторът се е излъгал в бързата възприемчивост на българите, ето как продължава:
”Българинът има здраво мускулесто тяло и е невероятно издръжлив. Но това сега е само у селянина и полуселянина; образованите са изобщо клекави поради лошо отглеждане. Затова в София не върви на гимнастическите дружества и едва ли би вирял там някакъв алпийски клуб за излети по околните красиви планини.” („Княжество България”, стр. 77.)
Каниц в „Дунайская Болгария” (стр. 54) ни очертава така:
”Българите – казва Каниц – имат по-дребно телосложение, отколкото румъните и гърците. Въобще у тях се срещат много по-често сухи, отколкото пълни хора. Формата на черепа им е доста разнообразна; при все това най-често той се завършва на тила с остър издатък. Лицето им има повечето пъти хубава овална форма, челото е издадено малко напред, носът прав, разрезът на очите по-тесен, отколкото у другите южни славяни, вследствие на което и самите им очи изглеждат по-малки. Въобще благодарение на техния мирен характер тяхната външност изразява много повече доброта, кротост, отколкото мъжество и енергия. Често се срещат лица, които изразяват необикновена интелигентност; но всички те носят отпечатъка на сериозност, твърдост и постоянство – качества, които съставляват отличителните черти в характера на българите и които твърде много са способствали за техните успехи в земеделието, промишлеността и занаятите.”

***

Така ни преценяват чужденците. Като едри щрихи в общонародната ни характеристика са: българинът е пестелив, работлив, себичен (дели се от братя и от сестри и невинаги помни народа си); тачи жената – има я за другарка (шопът по-слабо); не пие (предимно мизийци и рупци); храни се сравнително добре (особено около Рила) и знае да си държи езика: от народите на Балканския полуостров най-малко псуват българите. Палмата в това отношение държат сърбите и румъните, които не щадят Бога и светците си (дори религиозните на вид гърци преплита Бога в своите псувни), когато наглед индиферентният българин не може и да слуша това. По кухня първи са гърците, после идат турци и българи. Най-назад по народна кухня са сърбите, които не познават пшеничения хляб; народната им гозба – любима, готвена както в Белград, така и в последната сръбска хижа – е вариво от цели листа зеле с големи късове сланина; сърбите не умеят да точат и не знаят да квасят мляко. По сексуална обузданост след албанците идем ние (като изключим Поломието на Дунава, Паланечко зад Кюстендил и Морихово в Централна Македония).


1 „Бай Ганьо” биде своевременно преведен на няколко европейски езика и сега чужденците, които ни опознават непосредствено, говорят с дълбоко удивление за Алеко: тъй се покрива неговото хумористично съчинение с характерното у народа ни. А Ботевата балада „Хаджи Димитър” е не само по вдъхновение и реч жив къс от българската душа, ами и като сюжет е българска, дадена от векове в народната ни поезия:

    Зайде слънце между две планини.
    Под планини зелена ливада.
    Сред ливада болен чадър разпнат.
    Под чадъра ранен юнак лежи.
    При юнака до три малки моми.
    Първата му болна глава държи.
    Втората му клето сърце крепи.
    Третата му шекер уста топи.

(Слушана в Малко Търново от учителя Стефан Тошев.)
2 Върху това дава много интересни бележки Д. Бабев със статията „Чужди мнения за България и българите” в ланшното (1917 г.) течение на сп. „Общ подем”.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания