Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Днешните българи
Описателни страни
Основни черти на народната ни психология
Сравнителна характеристика на българските етнически групи
Общи черти
Политически темп и гражданственост
Далечен паралел
Pro domo sua
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон

Далечен паралел

Най-старинният или най-великолепен палат в германските градове е непременно градският дом – Rathaus-a.
Ние у нас нямаме представление за тези домове, в които през векове е била съсредоточена почти всичката обществена организация на германците. В тях са някогашните заседателни зали на еснафите и на съдиите; в тях е съкровищницата (хазната), хранилището на държавни документи, салонът на изкуствата, а също следствените и наказателните зандани... И пак в тях са най-старинната бирария в града и най-старинната гостилница...
Само университетите в Германия – почти толкова стари, колкото и Rathaus-ите – са вън от тях. Но те се намират някъде наблизо, непременно наблизо, а са също тъй чудовищно масивни сгради, построени преди много векове, построени за много векове.
Струва ми се, че никога няма да забравя един момент от пребиваването ми в градския дом в Бреслау. Той е построен в 15-о столетие, равни? се на най-големите германски цитадели, обновяван е през различни времена в части от външните си стени, но вътрешно е преустройван само тъй, че първичното разпределение стои пред очи и днес.
Посивял архитект ни водеше по необятната сграда и съзерцателно тихо разказваше историята и?. Аз слушах и все пo се унисах в историята на Силезия. Защото тя е история на Бреслау. А старият архитект мислеше, че ни открива само онова, което се отнася към този приказен градски дом – неговата архитектурна и обща история. Разбира се, ние спирахме поред и пред портретите на тези, които са творили през векове – и сътворили – дома, като са възмогвали обществените вълни при различните перипетии в политическата история на града си. А те, портретите – многобройни и един от друг по-стари, – висяха всеки на съответното в историята на дома място.
Минахме всичките заседателни зали и съкровищници. Как се мени човешкият вкус изобщо и пак как са неизменни законите на хармонията в линии и цветове... Слязохме в следствените, съдебните и наказателните подземия, надниквахме в килиите на покаянията и стояхме замислени пред тежки врати – ценности от средновековното скъпо резбарство. По тях личат следи от брадвите и топорите на градските тълпи, които и тогава са правили бунтове и въстания против някаква неуредица в света...
Най-после хората, които ни водеха, спряха с видима тържественост по едни стълби. И ние узнахме, че тук, по тези стълби, е извършена церемонията по присъединяването на Силезия към пруското кралство: тук силезците почти първи са сложили своя меч пред короната на бъдещата обединена Германия. Събитие от голяма важност наистина, но все пак... познат от историята факт, нали? Тези стълби и при най-красноречивите обяснения не говореха на душата даже толкоз, колкото говореха следите от брадви и топори по старинните врати... Но докато ни се обясняваше великият исторически акт, яви се пред нас старец с голяма картина, в която бе възпроизведено събитието. Аз още не можех да разбера видимото вълнение у хората около себе си: немецът живее повече с бъдещето... или поне не е лиричен по отношение дори и на най-светли моменти от историчното минало... Но картината, която ни показваха, била работена от съвременен на събитието художник! Той сам бил присъствал на церемонията. Прочее пред нас оживяваха действителните силезки вожди и учени, които са извършили някога великото дело: те са стояли на същите тези стълби и ние ги виждахме в позите, които те действително са имали в тържествения момент.
Заиграха косите над челото ми. Това, което съзерцавах, не бе дело на творческа фантазия, дадено в рамките на съвършено изкуство, а подлинен къс из живота на хора, които сякаш още живееха, надвили на времето.
А ние там, далеч на изток, нямаме това даже за вчерашните моменти на новото си рождение! У нас още цари безличният живот на безлични поколения, рефлектиран в бледи речитативни песни, в маниерни приказки и в мъгливи предания... А нали безсмъртието на живота на рода е в изпъкналите образи из наниза на поколенията, запазени с всичките нюанси на плътта върху платно, на стена, в одухотворен къс мрамор и оттам после, след перспективно време, възпроизведени в универсални образи, които едничко внушават на поколенията съзнанието за безсмъртие?
В горните ми пътнишки впечатления от градския дом в Бреслау изпъква ролята на градовете в създаването и устройството на Германия. Те са незиблемата основа, върху която се строи и днес германската културна и материална мощ.
Кайзерът на германците се коронясва във Франкфурт в един старинен храм. А приемът по коронацията става в градския дом, в Rathaus-а. Така се и нарича салонът, който служи за този прием – зала за коронацията. Но тя не е нищо повече от залите почти във всички Rathaus-и на германските градове. И това се чувства тъй от всички във Франкфурт и в империята: тя е общодостъпна. Види се, защото в тези зали на германските Rathaus-и е създаден оня дух, който е въздигнал короната на германското обединение и пак е останал неизменно верен на свободата и прогреса. Декорациите, фреските и колосалните маслени картини във франкфуртската зала на коронацията откриват великолепен наниз от етапите на германското сплотяване и не може да не насочват душата и на последния немец към далечните въжделения на мъртвите и живите титани на духа в тази земя на вековни страдания и на велики надежди.
Малкият Кобург, родният град на нашия цар (той не е по-голям от средните наши окръжни градове), дава със своя градски дом също поразителен образец за постигане основните черти в духа на германизма.
Кобург е град на царски родове. Той има свой великолепен хълм, върху който издига острите си стени средновековна цитадела. В него сега е военният музей и родовата галерия на Кобургския царски род. Тук ще видите нашия държавен глава в образа на дедите му – с типичното спокойно лице, със сините очи и с острия проницателен поглед. Ще го видите тук и в неговото символично поприще: кулата на старинната крепост се била разрушила, та българският цар се погрижил да я възстанови: и високо по откритата стена на новата кула съзидал грамадния релефен герб на България. Под крепостния хълм ех царската черква със семейна гробница – дело на високо изящество: във величествена катафалка лежат покойните родители на нашия цар; всичко е в мрамор, работа на унгарски скулптор.
Ето това е Германия на царските родове: те живеят с военните музеи, със старинните ценности, с изящните изкуства и служат с всичко свое на държавнишкото си призвание.
Но сред Кобург – най-старинната сграда в това гнездо на царски родове – е Rathaus-ът. А той също има своя голяма зала, в която биха могли да се коронясват царе. Но кобургските граждани коронясват в салона на своя градски дом царете на духа в Кобургското херцогство.
Тоя салон открива пленителна галерия от съвършени скулптурни творения на големи таланти, родени в Кобург.
Немецът гражданин е търсил и търси вдъхновените в средата си: той е откривал и открива път за истинските носители на германския национален гений.
Градският дом в Дрезден е най-красивият палат от всички, които видяхме в немските земи. Той е досущ нов. Салоните му са разноцветни – от всички видове дърво. Защото тежкото, масивното, германски гигантското гранитно здание отвътре е облечено в изящни дървени стени, които са също масивни – германецът не търпи тънкото, нежното, слабото... Над тая величествена сграда се издига висока до небето кула – по-висока от всички, на които се качвахме в тази империя на гигантски постройки. От кулата на дрезденския градски дом са по-високи само островърхите куполи на прочутия в цял свят храм в Кьолн – известния Dom. Те са 160 метра високи, когато кулата на дрезденския Rathaus се издига само на 90 м височина... В небесната синева над кьолнския храм пътникът търси лъчистия ореол на божественото всемогъщество. А от кулата на дрезденския градски съвет аз дълго огледвах разстлания долу полумилионен град – най-хубавия в немските земи – и мислех за великолепието в различните салони за заседания и съвещания, през които бяхме минали долу. В тях, в тези салони, се е ковала и е изкована волята на обединена Германия. Затова и кулата на тоя дом е тъй висока, че над нея стоят едничко куполите на божия дом в Кьолн...

_ _ _ _ _ _

Някои от университетските сгради в Германия, като тая на Бреслау, и сега откриват, че първично са били католишки манастири. В Западна Европа науката е привличала първо черните властници. А те, религиозно строги в пазенето на традициите, са отричали живите езици: и до днес във всички стари западноевропейски университети канцеларски език е латинският.
Това обстоятелство дълго е тормозило националната свяст у чуждите по език на латинизма германци. Науката сама по себе не е в сила да просветли самите си служители – професорите. Обучението на поколенията ангажира много хора, а малцина са избраниците на истинското призвание. И мнозинството ги е давило винаги: професорството, като корпорация, във всички времена е било филистерско.
А нали само един общ германски език е могъл да породи общогерманско национално възсепване. Не знам дали и Лютеровото дело не е импулсирано също от национален инстинкт. За всеки случай може да се проследи и днес как германските градове са наложили немския език не само на черквите и на университетите, но и в някои провинции и на селата.
Бяхме в Бреслау, в Лайпциг и в Рейнските области – покрайнини, където германизмът се прелива в чуждици. По Рейн вече няма ни следа от латинизъм. Но в Лайпциг са запазени и днес славянските названия на някои части (напр. „коневица”). А в Бреслау писателят Келер е издал нов роман – „Die alte Krone”, който е из живота на славянско оазисче от Венди.
Ние в България добре знаем, че немците не са шовинисти, че те не успяват в асимилационните си старания, наопаки, сами се поддават на асимилация. Прочее успехът им в горните покрайнини не може да е изкуствен. Тогава на какво се той дължи?
Германецът се отличава с аналитичен ум: той се вглъбява в нещата и е много сериозен във всичко; лекото, повърхностното, преходното не само го не задоволява, но то го и отблъсква. При това – всеизвестно е – той винаги дълбае в някакви смътни мечти, качество, което го кара да подбира съмишленици и да ги организира, за да пристъпи с тях към своите често далечни, много далечни построения. С тази си расова особеност германецът е лош скотовъдец и тъмен селянин. Липсва му среда в полето, за да се отдаде на скрития си мечтателен стимул, а се чувства и скован под фаталностите на природните стихии. И по сила на това германецът инстинктивно се стреми към град, където търси подобните си, организира се и почва своите смътни бълтания. Обаче той се обляга във всичко на своя аналитичен ум, който му налага строга сериозност: не го спира на комисионерство, на ханджийство и пр., а го свежда към трудните и сложни занятия. Така неусетно групиралата се в някои град германска колония по сила на изпитателен ум, на технически способности и на очебийна творческа фантазия заграбва занаятите в града и става душа на пазара в целия край, на който е център този град.
Аналогиите са добро средство за осветляване на нещата. Ние и в Балканите имаме народ, който винаги търси градовете. Това са гърците. И където те са се отдали на що-годе производство, там гръцкият език се е наложил дори и на някои села около града. Спомнете рибарските колонии в Анхиало, в Месемврия и лозарската в Станимака. Племенният характер на гърците обаче не ги води по-далеч. Те не са народ на анализа, на самовглъбяването.
Гъркът търси само своето море, лозето и леките занятия – комисионерство, ханджийство и пр. Производителният труд, занаятите са привличали и привличат повече нашия човек, българина. Проследете живота на градовете на Балканския полуостров през цялото минало столетие: еснафите са българи. Те се наложиха на всички малцинства и с време ги изместиха, а някои и асимилираха. Ако ние имахме по-голяма национална култура, отдавна не щеше да остане следа и от тази малка смесица тук-там, която още личи, например в Пловдив.
В своето пътуване из Германия аз видях онова, което всеки е вече слушал: често треновете летяха сред гора от фабрични комини. Това е дело само на германската племенна особеност: тук не са били в помощ никакви странични обстоятелства и никакви открити общения с пазарите по четирите страни на света.
В Кьолн известният германски камерзенгер Рот ни заведе в едно вайнщубе да видим вечерната почивка на германеца. Това беше малка кръчма в добрата смисъл на думата, по-малка от някои такива вече в София. При един край на длъжка маса седяха трима посивели – и пълни, разбира се, – германски търговци. Те бяха познати на нашия мил човек, той ни покани и направихме обща маса. След малко един от тримата търговци стана и заговори тихо – нам, на българските гости. Той е идвал като търговец в България, познава София от 1881 г., когато тя е била още село, следил после постройването на железниците у нас, правил зимни излети, познава народа ни и го обича. Българинът се „дълбаял” – наистина още само като самоук, но все пак се „дълбаял”. Той имал здрав смисъл, технически способности, вероятно и изобретателни такива. „Той се учи, той се много учи. Ein tuchtiges Volk (един народ за в работа).”
Аз не можах да откъсна очи от тоя тих и оттеглен вече от света стар човек: той говореше като съвършен оратор! И каза най-смисленото, каквото можеше да се каже при добро разположение към нас. Той не употреби нито един колеблив израз, който би издал предумишлено ласкателство. Тоя човек беше класичен тип – тоя обикновен германски търговец, който вече почиваше в тази малка кръчма.
И аз си спомних пак за друг класичен тип на германски търговец, който в наше време има вече мирова известност.
Говоря за бащата на Гьоте. Ние във Франкфурт посетихме дома, където е роден великият германски класик. Тоя дом, който сега е превърнат в Гьотев музей, е бил преустроен от бащата на поета – един неголям франкфуртски търговец. Човекът имал от бащи и деди стара къща, но ходил по търговията си из света, набрал познания и преустроил къщата си по свой план. Невисоки тавани, но широки стаи. Няма лукс, но има пиано с много оригинална изработка. Бюстовете, купени от стария човек, издават художествен вкус. Той имал много книги...
Франкфуртският търговец от 18-о столетие обикаля градовете, прави състояние, проучва света, после прави по свой план къща и я мебелира без лукс или с голям такъв: с ценни художествени работи, с пиано – рядкост, и с много книги. Такъв той после отгледва дете, което израства над всички – като баща на класицизма в класична Германия.
Гьоте е дете на германския град и е царят на германската реч, на германския дух. А тази е тезата ми: градовете са наложили немския език на черквите, на университетите, че и на селата, където е трябвало.
А нали германският език можеше да създаде германското обединение, защото нали то не е и не можеше да е дело на пруското завоевателство?
В Щутгарт ние се поклонихме на Шилеровия паметник и видяхме аудиториите, където той е слушал науката на благонравните професори, когато е вече създавал своите „Разбойници”. После влязохме в безкрайния парк, който почва почти от университета. И спряхме пред апологията на Вюртенбергските крале: една бронзова група – овчар, в скута на който спокойно спи владетелят старец. Това е възпроизвеждане на Уландовата апология. Поетът чувства музиката в немската реч, обхваща с нея широките предели на немското отечество и го възпява чрез устата на владетелите в немските държавици. Господарят на Вюртенберг говори под перото на Уланда, че земята му няма богатствата на другите германски държавици, но в нея владетелят е щастлив, защото когато се губи сам в действено хубавите вюртенбергски лесове и се умори, той може да легне в скута на първия срещнат овчар и спокойно да заспи – тъй са предани един на друг господарят и поданикът.
Тази е идилията, която представя бронзовата група в щутгартския парк. Спрял пред нея, аз не търсих историческата вярност, а мислех пак за ръста на обединена Германия: той е постигнат като синтез още от бедния поет Уланд – постигнат през далечните и широки хоризонти на немската реч и немския дух, израснали в могъщите немски градове, из които блика и днес мощта на Германия.

***

В нашия печат се дадоха куриозни характеристики за германците. В една от тях пространно се разказваше, че училищата и университетите в Германия били още такива малки казарми, щото когато младежта излизала от тях и постъпвала в същинските казарми, тя изгубвала и последните прояви на самостоятелност, та можела да бъде дееспособна само под заповед... Това е равносилно с оная обида, която ни нанесе новооснованият германски вестник в София, като изяви, че у нас имало възпитание само в казармите...
Никъде в света странстването на младите хора не е обичайно, не е битово явление, както е то в Германия. Спомнете „Странническите години на Вилхелм Майстера” от Гьоте или полюбопитствайте за новата доста четена в Германия книга на Paul Barsch „Von einem der ouszog”. Младият германец ламти да се откъсне от род и близки, да опознае света и да стъпи на собствени нозе.
Градовете обособяват човека (индивидуализират го), като го еманципират от фатализма на живота в селото, в полето, в планината – под природните стихии. И като страна на градовете, Германия е и страна на индивидуализма.
А навярно има и нещо по-силно в германския характер, което инстинктивно го кара да търси строга организация и сурово властно ръководство1.
Бисмарк като дете играел веднъж на кокали ашици с други деца по една улица. и тъкмо когато било ред на Бисмарк да си хвърли кокалчето, задал се кралят на каляска, та се втурнали стражари да правят път. Но детето Бисмарк, застрастено в играта си, не рачило да се отстрани: то искало да си хвърли ашика, че тогава да минава кой ще. И за да наложи волята си, легнало насред улицата – нека мине каляската през него! Нямало що – кралят трябвало да спре, за да си хвърли Бисмарк ашика.
Смело е може би да се твърди, но, струва ми се, душата на всеки немец крие по нещичко не само от волята, но и от своеглавието на Бисмарк.
Във Франкфурт гледахме – при съвършена игра – „Glaube und Jeimat” от Schonher, драма из времената на религиозните борби в Германия. Властните католици изгонват протестантите от родните им пепелища. Действието става в едно село. Началникът на стражата е класичен тип немец: той е фанатик в католическите си убеждения, но въздържан и смислен човек. Срещу него се съпоставят също такива класични типове немци из средата на молепсаните от протестантство няколко семейства. Така избухва борба не между власт и подчинени, а между характери и убеждения. И води се тази борба на дълбоко трагичен фон. Селянинът изобщо е сляпо привързан о своята земя, а немецът – непоколебим в убежденията си. Началникът на стражата трябва да изгони протестантите селяни, които са немци като него, от земята им; но нали са немци и нали реформацията е при ренесанса на народите? Болно е да изгонваш своите немци от земята им, от германската родина, а трябва да върши това началникът на стражата, то се диктува от убежденията му...
Кое ще победи у селяните: страстта към земята или силата на убеждението? И кое ще вземе връх у началника на стражата: вярата ли изобщо или любовта към своите немци, които той трябва да лиши от род и родина?
Първото, което бие на очи, е, че в тези хора няма никакъв фанатизъм и никакъв мистицизъм: няма руското примирение пред надвисналата участ. Всеки е дълбоко сътресен от алтернативата и всеки до последния момент измерва като на везни силата на страстите си спроти непоколебимостта на своите убеждения. Вие тук не знаете кой на какво ще реши – в отгатването тъкмо на това ще се открие основната класическа черта на германския характер! Този изходен пункт се дава още в първото действие на пиесата. В селото има три вида хора: едни са прононсирани протестанти, други – усъмнени католици, т.е. такива, които вече тайно четат Библията, а трети са здрави на старата вяра, дълбоко мразят протестантите, но все някак си странят от властта, шокират се от свирепите и? мерки... Първият ефект от окончателното решение на властта – да прогони протестантите в чужбина, е трогателно тайнствен: всички усъмнени католици се солидаризират със заплашените, прононсират се протестанти... Ако авторът беше допуснал тук и най-малкия лиризъм, бихме мислили, че избликва из тъмните души мистична вълна. Но няма нищо подобно: тъкмо жените и старците не се поддават на вълната, остават католици. Прононсират се зрелите домакини, хората на убеждението. Един представител на младежта, братът на селянина Рот, е отдавна прононсиран: младежта е носител на идеите. Но той – прогонен в чужбина – тайно се е завърнал в селото си и сега е умиращ от глад, разколебан в убежденията си, отчаян. А въпреки тоя пoтресен пример сега по-старият брат, зрелият Рот, се прононсира за протестантин... Очевидно правата идея зрее, та намира вече почва в по-зрелите души! Но ще победи ли тя? Против Рот са баща му, жена му, а ето, против идеята говори и разколебанието на тайно завърналия се отчаян по-малък брат.
От тоя пункт се почва трагедията в душите. Началникът на стражата прави всичко, за да разколебае „заблудените” – той ги тъй обича, нали са немци? В своята борческа страст великолепният немец воин слиза дори до човекоубийство, но всичко това сътриса само дълбоките гънки у „заблудените” и открива у тях нови елементи на незиблема самобитност. От друга страна обаче, общинските власти и бирникът описват имотите на осъдените за изгнание... И това захваща селските души в ежови ръкавици. Трагедията е наистина велика! Ето тук най-после се очертават образите. У селянина Рот побеждава силата на убеждението, той се отърсва от своята страст към земята и приема изгнанието. А негов един съсед не издържа: у него надвива селската сляпа привързаност към унаследената от бащи и деди земя, той се отказва от убежденията си, подчинява се на властта и остава под родна стряха, остава обаче обезверен и сломен като човек, който е претърпял тежка болест.
Проникновението в германската душа се постига при дадената така антитеза. И при най-върховни психични колебания по-силната човешка фигура, селянинът Рот, остава верен на себе си немец: той се вглъбява в своята душа, търси чрез нея душата на преломения си съсед и още по-твърдо решен да приеме изгнанието – казва гласно пред началника на стражата.
– Съседът... който остава верен на земята... е... е... може би по-прав от мене!
Властникът католик е поразен и избухва със страстно увещание, той вика на Рот:
– Но, за Бога, щом допускате, че съседът ви е може би прав, защо не се откажете и вие от заблужденията си?
И тук авторът влага в устата на Рот дивно откровение в следната проста реплика:
– Знам ли защо... Това е като тази липа: нима вие знаете защо тя пониква, расте и се разклонява?
Немецът със своята сила на стъпката и със своята воля се заражда, расте и разклонява като дъб – бавен, но коренно жилав. Тези селяни от пиесата на Schonjer не напомнят ли детето Бисмарк, което в своята ранна упоритост спира царската каляска, а после се разраства заедно със своя крал в могъщия дъб на германското величие?
Който е бивал в поне един град на Германия, не може да не е забелязал – ако обичате, още от железничната гара – как се там строи: всичко е замислено грандиозно и се зида с невероятна масивност.
В Лайпциг има две нови, характерни за германизма, постройки: Das Volkerschlahtdenkmal и Das Deutsche Bucherei.
След египетските пирамиди най-грандиозната зидария в света е тоя Volkerschlahtdenkmal в Лайпциг – паметник, въздигнат за увековечаване на оная битка с Наполеон тук, в която за пръв път германците фактически се обединяват в защита на общите немски предели. В него се събират 3000 души да слушат музика. Той е строен цяло десетилетие и е струвал 6 милиона марки. След обявяването на всеобщата война парижкият печат тръбеше, че трябва да се превземе по-скоро Лайпциг, за да се унищожи „онова идиотско стълпотворение” – паметникът. Народът на Виктор Юго и на Анатол Франс се заканваше да унищожи общогерманския паметник, на който затворената германска душа е намерила да вреже надпис само от три думи: „Бог е с нас.” Може би френците се сърдеха още и за това, че тоя надпис е също врязан с гигантски букви, както е гигантско всичко в тоя необозрим паметник. Той открива вътре и вън гранитни човешки фигури – колоси, при които Херкулес ще трябва да се губи. Те – тези колоси – символизират германските страдания, германската отдаденост на божественото всемогъщество, германската майчина гръд, която откърмя гиганти, мощта на германската мишца и пр. Пръстите по нозете на тези фигури са по един метър... Паметникът е издигнат и се поддържа по частна инициатива – истинска такава, разбира се. И това се прави от народ, в който личността била изгубила всяка сянка от независимост!...
Другото ново здание в стария Лайпциг е Книжовището (Deutsche Bucherei), издигнато и поддържано от германските книжари. То е почнато в 1913 г. и не е още напълно довършено, но вече тази година е открито. Досега били похарчени 3 милиона марки. Смятат, тук ще може да се побере за две столетия, начевайки от 1913 г., всичко, каквото се печати в Германия. Управлението е наредено; каталожната система и оная на лавиците е опростотворена, тъй че и най-незначителното нещо да може да се намери най-много в 15 мин. при невероятно малък персонал. Разбира се, в пълно приспособление са автоматичните двигателни машини.
Ние се дълго губихме в това здание, пред изяществото на което биха преклонили глава и парнасците. Салоните за четене, за научни занятия, за картографски такива и пр. наистина привличат. И смятам, че не видях нищо по-интересно от това „всегерманско книжовище”. А в тоя народ, който издига такива храмове на културата, в тоя народ – нашите вестници писаха – университетите още имали карцери за телесно наказание на студентите!...
Идеята за германското Книжовище е била хвърлена в обществото преди повече от 10 години. Тя тогава била осветена и с церемония – нам показаха камъка и на освещението. А после вече не говорили за нея. И когато е могло да се мисли, че тя – хвърлената някога идея – е завинаги изоставена, ето че възкръсва в грандиозно дело, и то през почнатата всеобща война...
Хвърлете в германската среда ако ще би най-смел проект и убедете трима германци в значението му за живота – това е доста: зърното не е паднало на камък, то ще поникне, ще израсне и ще се разклони във фантастични размери – непременно! Защото може би в никой друг народ личността не се дълбае тъй упорито в конкретни идеи и кроежи, не търси тъй строго да ги оформи, преди всичко в себе си и за себе си, не работи тъй възторжено да затвърди свои убеждения и не пристъпва тъй непоколебимо към тяхното въплощение в живота, както това изглежда да е присъщо на човека в Германия.
Ако изложените горе щрихи на германския характер и на германската психика отговарят на действителните такива, германецът ще е много бавен за приспособление в колективна работа и изобщо много мъчен в чисто стадните действия, където заповедта разчита на предварително съществуващ социален инстинкт и отзивчивост към властен зов, нали?
А как тогава да се обясни поразителната и всеизвестна германска дисциплинираност?
Дисциплината в една корпорация, в едно общество или в цял народ е резултат не на мероприятия, намислени в канцелариите и приложени от желязна ръка, както мислят някои у нас. Всеки опит за дисциплиниране дори на най-малката група хора успява и може да успее само когато почива върху характера и психиката на тази група и когато тя, дисциплината, се твори със строг оглед на задачата, която ще се преследва от волята на дисциплинираната група. Без това няма дисциплина, а има задушаване и убиване както на личната, така и на колективната воля.
В подсъзнателно състояние германецът е груб, суров, присвит в себе си, а в действие бисмарковски неотстъпчив. Затова германският народен бит и днес издава много отрицателни черти – в семейството, в общината, във всички организации, а и в самата държава към личността се отнасят така, че ние, славяните, бихме могли да го окачествим само като враждебно третиране. В основата на германския натюрел липсва, изглежда, мекодушие и затова с германеца чрез пригалване нищо не се постига. А създадената по сила на това корава битова канава у немците сковава още по-силно човешките нежности и може би германецът само затова дълбоко жадува за лъчи и радост, за топлина и любов. Оттук се и явяват вероятно у него необяснимата при аналитичния му ум мечтателност и неизчерпаемият му лиризъм въпреки суровото му отнасяне към всичко в живота – дори в кръга на най-интимните семейни радости.
Ето при тези вековни наслоения в натюрела на човека сред това велико племе се е изработило онова, което днес е очебийно за всекиго в характера и психиката на немеца. Преди всичко той не реагира на нещата експанзивно. Дори когато е внезапно обиден, немецът не избухва; наопаки, възправя се бавно и се вторачва в противника си студено строг – иска да вникне в мотивите на обидата, търси да прецени силата на обидчика и после вече действа. Но действа с тежка и вярна стъпка, действа с желязна и комай вдъхновена воля2.
Съвременният периодичен печат е такъв темп на живота във всички цивилизовани страни, че той е най-вярната илюстрация за интимните особености на всеки отделен народ.
Отворете тези немски всекидневници от по десетки листове и проследете едно годишно течение на някой от тях. Тук и най-малкият въпрос – общ или локален – се разгледва от всички страни и тъй дълго, че например нашият човек, българинът, ще се отегчи от броевете на първия още месец и ще захвърли цялото годишно течение. Нам, на южаните, са достатъчни няколко генерални мисли върху даден въпрос, за да си съставим мнение по него и да го отминем. Ние бързаме да живеем. И затова може би често си трошим главите. Немецът не може тъй: той изчерпателно ще провери всичко за и против, нему са нужни дори предисловията и послесловията. Човекът в тоя народ търси – търси да допълни още някаква празнота в черепа си – може би оная, която у нас, южаните, се запълня с лекомислието.
Не казвам, че немската дисциплина е дисциплина на ума, на съзнанието. Не – тя е просто немска, почива на немския натюрел и изобщо на немската народна психология, основната черта на която в наше време се е изработила вече до положението да се действа по дадена – и изяснена с изпитателен ум – задача или необходимост. Как другояче би се обяснил тъй дълготрайният процес на общогерманското обединение?
А може ли в живота на народ с такива основни черти да виреят условия, които биха обезличавали индидидуалитета? Да се твърди това за Германия, страната на Лютер, който възвести свободата на съвестта! Страната на Шопенхауер, който обезцени условностите и откри път, пак в Германия, разбира се, на Ницше, който на свой ред изведе индивидуализма до мечтата за богочовек! Да се говори това още за страната, в която фатализмът у Хегеловата желязна логика рефлектира на срамното руско примирение с действителността (в което се провини дори един Белински), а импулсира онова построение на Маркс, което вълнува – ето вече половин век – милионите работни маси в цял свят!

***

В Лесингс театър (Берлин) гледах „Майстер Солнес”, игран от Бисерман. Наш човек при мене ми пришепна:
– Но какво общо има всичко туй със страшните събития, които преживява тоя народ днес?
В Германия изкуството не е забава: то е вчерашното, което и днес твори ожиданото утрешно. А тъкмо през война е нужен кипящ художествен живот: трябва да се възмогнат духом ония, които са обхванати от униние; да се надъхат със светостта на жертвите тези, които са покрусени от печал, и трябва да се сътресат душите на помамените за нажив – на лакомите, на низките.
В Германия кипи живот из всички театри, опери, музикални салони, университети, просветителни дружества и пр. И всичко това е тъй сериозно, както в мирно време. Играе се Хауптман, играе се Ибсен. А заварената от нас сезонна новост бе операта „Лобекранц”. Тя е ултрасимволистична работа. Ще и? предам съдържанието.
Царската дъщеря вехне от слабо сърце: тя няма сила да живее, тя ще умре. Царят е събрал сонма красавици и е свикал първите музиканти в царството си: устройва празник на цветята – празник на младост, на хубост, на песни – за да разтуши и ободри болната си дъщеря.
Свиканите красавици нареждат цветни гирлянди в градината на тържеството и изпълнят небе и земя със смях и възторг: те са вечната растителна основа на човешкия род. Но ето сред тях се явяват и шеметните вършини на жизненото дърво – шеметните вършини на духа. Той е Лобекранц – геният на утрешния ден, символът на творчеството, избраникът на боговете, както образно се е говорело в доброто старо време. Това е младеж с цигулка в ръка – гологлав, бос и печално окъсан, както прилича на днешното време. Той пее и свири, т.е. заграбва човешките сърца и униса човешките души.
Красавиците са опиянени – растителната основа на човешкия род любовно се сплотява в едно, за да издигне високо, дори до слънцето, символа на дух и творчество. Всички откриват на Лобекранц, че царят устройва празник за болната си дъщеря и който успее да я ободри и възроди, той... той ще достигне слънцето!
Лобекранц може да успее в това, той има мощ, всички го желаят – желаят да ободрят и възродят царската дъщеря... Но нима гологлавият, босият, окъсаният гений бива и смее да се яви на тържествата, устройвани от силните на света – от добре нахранените и бляскаво натруфените? Кой би го допуснал тук...
Красавиците обаче са обхванати вече от великата надежда; те вярват в чудото и скриват гения в шубрак зад гъсто наредени от тях цветни гирлянди. И когато царят извежда своята на легло дъщеря, която е цял в сърма и злато, но която е и с премаляло от жизнено безсилие сърце; когато тържеството почва и засвирват множеството чутни музиканти... тогава от невиделица се сипва мелодията на върховните въжделения и на безсмъртните чувства и копнежи... музиката на утрешния ден, на онова, което е задгробно, което слива вековете и което буди всичко способно за живот – вечност. Свири скритият Лобекранц...
Изненаданият тъй хор от апологети на прегракналия стар свят се спотайва и всички плахо унесени слушат как възродителните криле на гения бият по гирляндите на спасителния цветен празник, устроен от царя. Сам представителят на власт и величие – царят, който е печално немощен баща, безсилен да даде живот на божествено хубавата си дъщеря, – сам той е унесен и не вярва на това, което вижда: по бледните ланити на неговата дъщеря заиграва руменецът на пробудена младост, в очите и? блясва огънят на живота, тя бавно се възправя на леглото си...
Още малко и ще бъдат обхванати всички от безумно ликуване пред чудото!
Уви, сърцето на царската дъщеря не издържа бликналата тъй изеднъж велика вълна на живота: гърдите и? се подуват, почват да бият болно и тя примира.
Царят е в ужас. И в бясно злорадство изпадат клоуните. Сега те крещят в унисон срещу гения: той е убиецът на царската дъщеря – да се арестува, да се съди, да се обеси...
Но нали безсмъртното кълни в самата растителна основа на човешкия род и нали красавиците в царското тържество са повярвали в чудото – те се застъпват за гения, обграждат го и му дават път да избяга в девствените лесове на царството.
Лобекранц се поселва в клоните на вековен дъб, сред тъмните лесни духове, сам светъл богочовек, понесен в небесни симфонии.
Но и царят, отчаян в своето безсилие като баща, също потърсва здравите недра на вековните гори, за да привие жизнеспособност в гърдите на своята дъщеря: той я довежда в лесовете. И тук тя, привлечена от трелите на нов живот, който разлива цигулката на гения, иде да присвие своето болно сърце във великата душа на Лобекранц.
Дивна е сцената: царят и клоуните му заварват облечената в сърма и злато царкиня в прегръдките на окъсания до голота избраник на боговете. Нямото тържество на вселената, отразено в дълбоките небесни лазури, се разбива от гръмотевичните човешки хули върху дръзкия Лобекранц, когото веднага оковават във вериги. Финалът на страшния дисонанс е смъртелният писък на царската дъщеря, която примира, за да не се събуди може би вече никога.
Дадена е вечната трагедия в борбите между новото и старото. Кое ще победи? И с ужас пред зрителя в третото действие се разкриват занданите на живота – тъмница с убийци и злосторници. Сред тях е един скелет на някогашен палач – може би оня на по-стария свят, който е бил победен от царящия днес. Тук е сега на свой ред и Лобекранц. Първата мисъл на зрителя е: не са ли тези страшни фигури някакви бивши хора, които са осъдени на смърт и утре ще бъдат обезглавени? С такива мистично силни щрихи е дадено всичко тук – в думи и в музика, която се чупи и всеки миг отстъпва на реплики в сурова, отривиста проза! Музиката в модерната опера служи на текста, който е главното, същественото, доминиращото; никъде не бях почувствал това тъй абсолютно, както в тази покъртителна сцена от „Лобекранц”.
Носителят на човешкия творчески гений, който утре ще бъде обезглавен, защото е издигнал до жизнеспособност царската дъщеря – той е хвърлен сред убийци и остава там в последните си часове да разкрие великите съкровища, които носи в душата си. Този момент наистина къса сърцето! Тук скелетът палач е нямо ужасен. Осъдените на смърт страшни люде се сбесват пред чудните откровения на Лобекранц и надхвърлят съдбата си: те със страшна мистичност съзерцават онова, което е зад техния гроб – което ще бъде утре живот, – съзерцават го и... танцуват над своята смърт. Палачът на по-стария свят не издържа това: той скимти, тресе се и се поваля мъртъв, като покосен. И в тоя грозен пункт с шум се отварят тъмничните врати. Те откриват помрачено кървав хоризонт, из който се явяват новите палачи – палачите на по свой ред остарелия сега свят...
И отвеждат те Лобекранц на бесилката.
Не помня някъде по-силна апология на новия ден от тая, която се дава в последната сцена на операта „Лобекранц”.
Черна бесилка във виолетов фон... Нали всеки нов ден иде от виолетов изток? И нали пред всяко утро на нова ера в живота на човечеството се дигат бесилки... Пред бесилката са прокурор, свещеник, стражари. Явява се и царят, следвайки носило, в което лежи изпадналата в смертелна летаргия негова дъщеря. После извеждат окования във вериги Лобекранц. Той е обвинен в магьосничество: омаял е царкинята, привлякъл я е светотатствено в недостойните си прегръдки, после, хванат от правосъдието, той си е отмъстил, като с магьосничеството си е хвърлил в опасен сън нещастната красавица. За всичко това Лобекранц е осъден на „позорна смърт” чрез обесване... Но старият свят, безсилният стар свят се принизява пред въображаемия магьосник и добавя към присъдата: царската воля е Лобекранц да бъде помилван, ако се съгласи да пробуди царкинята.
И Лобекранц стисва кордите на цигулката си, но... преди да засвири, той проговорва с най-проста, с най-делнична проза:
– Царю, глупци са твоите съветници: няма никакви магии в света освен безсмъртното – свещено и неизвестно, което крее в душата ни.
И после засвирва той, като казва: ако глупостта не е успяла наистина да погуби душата в полумъртвото тяло на царицата, тя, нейната душа, ще се отзове на Лобекранца и ще възкреси тялото и?.

.................................................................................................................................
Вярата е или наивитет, или мощ. Тя във факирите из аварийските пустини не е това, което е у могъщия мечтател на севера – германеца. Послушайте тържествената песен на Лобекранц и преживейте възкресението на царската дъщеря: ще почувствате може би и у себе си частица от германската духовна мощ! Защото ще прозрете как опустява бесилката на немощното старо и как изгрява зорницата на възходящото ново.

***

По тези върхове на мисъл и изкуство витае художественият интерес в Германия и сега, след три години гигантска борба срещу цял свят. Само един от големите немски писатели се опита да приснеме общото внимание към необятните долини на войната. Той е Карл Хауптман, братът на Герхард Хауптман. Мистичният писател излезе с том драматични етюди под наслов „Из голямата война”. Сборникът се открива с етюда „Стражата на планините”. Сцената се развива по планината на титаните. Това е времето, когато всички се стремят към върховете и фантомът на войната не стряска никого, буди дори насмешки. По планината на титаните извива буря и всички бягат в спасителния дом: там е музика и песни. Не се връщат от пътя си и тези, които са далеч от върха: никой се не стряска от бурята горе, както нехае никой и от фантома на войната. Децата питат бащите си – по пътя към върха – за войната и говорят: смъртта е нищо; трябва да е много отегчително за възрастните еднообразието в живота; смъртта е нищо; нека настъпи войната. Търговката на различни играчки, която също се катери по планината на титаните, сама се надсмива над тоя мечтателен устрем – да се издига човек по-високо: утре ще настъпи войната и... Тя носи миниатюрни дяволски свирки, тръби, барабани и крайцери. И знае тя, че ще намери купувачи и там, горе, защото всички германци, макар да се катерят по планината на титаните, чувстват, че войната настъпва... Обкръжават я група студенти, които са също на път към върха. Сред тях е синът и на самия военен министър. Репликите са бодливи. Търговката сега строго говори за война: германската търговка вярва в нея и не може да не вярва... Но и германските студенти имат своята вяра: синът на военния министър и? заявява, че той е Богът на жълтите маймуни и може, като стъпи на своя меч, да танцува върху водите; при това той разполага, разбира се, с всичкото могъщество на магиите. Другите студенти добавят: „Да, той е приготвил цяла армия, която ще преплава канала (за в Англия) ей тъй, като стъпи на голия си меч.” Търговката обаче не вярва на магиите, тя живее на руската граница и вижда пиките и острите калпаци на неистовите казашки тълпи. И говори тя под нос: „Е, да, тук, по върховете, всеки мисли, че целият свят е тъй добър като него, но елате вие на руската граница.” Горе, при спасителния дом, където се прибират всички, върши своята работа и горосекът – германският дървар, който мрачно трупа на купове цепеници и мърмори: „Там те танцуват... наивни и благодушни... танцуват, зоват се „мили братя” и се смеят... да.. Хей, вие, самозабравени скитници, слънцето залезе... и из нощта блика нещо... скалите тътнат и ехти там зловещ грохот... Слушайте, слушайте!”
....................................................................................................................
Пълната с настроение първа половина на сцената, която ни открива всестранните брожения в Германия пред всеобщата война, – тази първа половина след жеста на мрачния дървар по планината на титаните изеднъж минава в декорация с гръм и мълнии. И всичко, загатнато дотук, сега се прелива в един мистично страшен зов: „Война! Война! Отечеството е в опасност, спасявайте!” Но с каква висока художествена мярка е дадено всичко това! Как то е далеч от патриотическото трубадурство на френците (и как невъзможно плоско е при него всичко, което се пее днес у нас). Германия е непоклатим дъб, и при това необятно разклонен: колко „горд” трябва да бъде немецът с нея! А няма нищо подобно. Френецът не може да разбере това. Пък ние у нас сме корсикански кресливи в своето простодушие: германското самочувствие ние даже ще отречем, когато го напълно разберем, защото ще трябва да го обявим за вредно, тъй като то ще ни развенчее... нас, апологетите.
При настъпващата буря сред поднебните скали се явява млад, гологлав, с остър поглед мъж. Той има открита яка, мантията му се прелива с развените къдри. До него върви буйна кобила, леко оседлана и без юзда. Образи на мощ и безумен полет. И вее от тях онова непрекипяло още и всепобедно, което е великият импулс на германизма днес.
Спира пред скалите безименният юнак и говори пред себе си, говори на просторите: „В името на тоя, който сам се е създал из вечността в своето творческо призвание; в негово име, което създава вярата, доверието, любовта, работливостта и силата... в името на оня, който тъй често е бивал назоваван и пак е оставал за съществуването винаги непознат...”
Сред скалите се явява млад архангел и като ехо повтаря последната реплика: „Който е тъй често бивал назоваван и пак е останал за съществуването непознат...”
Двете стихийни сили намират думи да се открият един на друг: дългокосият млад момък е бог на живота и на стиха като Гьоте някога. Той е „стражът на планините” – е песен и дела, мечти и действителност. А архангелът, другият, е вечно млад бог, който преди 100 години е възвестил по тези планини борбата против нашествениците, т.е. той е общогерманският зов на оръжие – крилатият вестник на свобода и единение.
Най-мистичният поет на Германия – Карл Хауптман, сега, пред страшната гибел на милиони хора, въплъщава в образи двата елемента на германското могъщество и – чудно! – чрез тях сам той сияе във вяра и в бойна готовност... Не се ли е той повърнал назад, например при Анунцио, на се ли е обаял от Германия като фикция, като кумир и не ще ли почне да вие венци на войната, „на войната против варварите”?
Не. Архангелът открива вълните на надигащата се буря: милиони пълчища, надъхани с необяснима омраза, се трупат на изток, на юг, на запад – идат през планини, реки, морета, идат кръвожадни от всички страни срещу старата родина на вечно младия германец. Не, стражът по планините трябва да хвърли далеч в полята своя вик, своя зов! Архангелът му казва:
– Да, викнете своя зов!
И къдрокосият нов Гьоте в поезията и пак воин – воин още в свещената майчина гръд – извиква:
– Отечеството е в опасност! Пробуждайте се!... Спасявайте!
Зовът се носи далеч, но сякаш ехо не намира.
– Извикайте още еднъж! – казва архангелът на свободата и единението.
– Отечеството е в опасност! Пробуждайте се!... Спасявайте! – еква по-силно гласът на новия трубадур.
Слабо ехо. В спасителния дом няма вече песни и танци, но там само се вслушват още... И трубадурът, яхнал буйната си кобила, протръбява със страшна мощ:
– Хей, отечеството е в опасност! Пробуждайте се!... Спасявайте!
Сега вече ехото се носи по всички гънки на германската земя и онези, които са се укрили пред бурята в спасителния дом по планината на титаните, бързат навън, обхващат се от бойния зов и мало и голямо запява:

Deutschland, Deutschland!
uber alles,
uber alles in der Welt!


Дърварят обаче – германският дървар, който трупа цепениците по планината на титаните, мърмори пак мрачно:
”Германия не се спасява с песни тук... Я тичайте долу, долу в кървите: там се Германия спасява.”
....................................................................................................................
Такъв е бойният зов в германската литература, излязъл изпод перото на един от големите символисти. И не е можел тоя зов да бъде повръщане назад към наивитета и лъжливостта на детските години. Защото символизмът възникна от реализма, който разголи и осмя наивитета и глупостта. И великата човешка трагедия днес можеше и може да бъде възпроизведена наистина само от сложната душа на неоромантика, възмогнал всеопожаряващата сила на реализма. Дори и в нашата мънинка литература ние имаме щастливата възможност да констатираме същото. Неизмеримата българска трагедия след 1913 г. обеси и урони всички трубадури на човеконенавистничеството от първата война: аполозите на българския „юмрук” и ругателите на „вражата сган” се превърнаха на беззъби немощници, които се задоволяваха да кълнат „коварните” противници. И безкрайната народна скръб се изля в баладите, които днес се хвърлят в масите при всяка литературна вечеринка по българските градове и села – в баладите „Тайната на Струма” и „Смърт в равнините” (Траянов).

***

На приема в Мюнхен забавляваше ни един прегракнал кабаретен певец с пеене и с някакъв инструмент, който, не знам защо, в неговите ръце ми звучеше на анадолска тамбура. В такава среда човек можеше да очаква изблик на патриотарство, нали? И ние поизтръпнахме, когато се възправи млад германски офицер да ми чете военен разказ. Заглавието беше „Най-страшното”. Ние после узнахме, че тоя офицер бил големият мюнхенски драматически артист Шванеке. Разказът още с първите редове грабваше сърцето: в него говореше жизнената правда през душата на човек, който скърби сред ужасите на чудовищната война днес – скърби с жените и с децата на милионите войници. Резервист живее неразделно с другар в пъкъла на окопната война. Двамата мъже са едноселци, споделят радости и скърби, надежди и разочарования. Навярно същото правят и техните близки в родината. Но другарят бива смъртно ранен, умира в ръцете на резервиста, който добива отпуск да навести домашните си. Тук, в родината, той счита за пръв свой дълг да навести жената на убития си другар, да и? предаде последните му думи, да и? облажи скръбта. Но тя го посреща с плескане на ръце, с детска радост и го пита какво и? носи от нейния мил. Бедната жена, до нея не е дошла още страшната вест за съдбата на воина. Челюстите на резервиста се сковават, той мънка, той лъже вече, той измисля живот над пресния гроб на своя другар... Но щом бедната жена излиза за малко от стаята, той избягва от къщата, над която витае смъртта... Той бяга и се озърта като да е сам убийца, озърта се да не би да го хванат, да го върнат и да го принудят да каже истината на бедната жена... Храбрият резервист тук вече... дезертира! Той не може да понесе тоя ужас – ужаса на „най-страшното” във великата война...
Ето такива са съотношенията между немската култура и войната.

***

Когато преди две години Леонид Андреев в Русия излезе с известното свое послание до нас – носителите на мисъл и чувство в Българско – и ни прикани в името на общочовешкото добро да поведем народа си на война против германците, аз изобличих руския писател в измяна към човечеството.
Защото мислех, че не ще се намери днес нито един от великите учители, сред великите народи, който да стане идеолог на всеобща война, била тя водена за каквито и да са цели.
В тази си вяра аз не се надъхвах от руската литература, а още по-малко от толстоизма. Наопаки. През първото десетилетие от 1900-те години под моето назидателство минаха две вълни от даровитости в нашата малка страна. Със своите литературни и философски построения, които прокарвах и в списанието си, аз учих тези поколения, че руската литература и руският гений изобщо водят человечеството – поне засега – назад във вековете на застоя и на смъртта, че откровенията за общочовешко добро и бъдеще ни идат от Запад и предимно от германския творчески гений начело с Герхард Хауптман и от френския такъв начело с Анатол Франс и Морис Метерлинк.
Прочее когато аз изобличих Леонид Андреев в измяна към човечеството за неговия войнствен апел, смятах, че се придържам о най-върховните насоки на мисъл и чувство в съвременното човечество изобщо.
Скоро след Леонид Андреев обаче излезе във Франция сам Морис Метерлинк и позова всичко мислещо в света на кръстоносен поход срещу германците.
Аз се почувствах смутен.
Наистина в избухналата всеобща война първа биде потъпкана Белгия – родината на Морис Метерлинк. Но аз не можах да допусна, че само това може да постави великия учител на народите на една дъска с френските клерикали, които убиха Жорес. Защото – отдавна ли беше? – биде потъпкана и моята родина. Аз тогава се бих за нея като прост войник. Но оттук да се превърна в идеолог на войната – не, това с мене не бе станало. Аз намирах в себе сила да потърся с открита за истината душа по-високата правда, оная, която трябва да умири и ощастливи човечеството. Как прочее един Метелинк би стоял по-долу? Не, щом авторът на най-съкрушителните за варваризма съзерцания в нашето време обявяваше кръстоносен поход против германците, то поводът не можеше да бъде само злополучието на Белгия... Морис Метерлинк трябваше да е надъхан пак от общочовешки мотиви за това... Германия може би наистина представляваше опасност за човечеството...
Аз – писател на назаднала страна, търсех празнини в своите познания, проверявах своите постижения и се чувствах дълбоко смутен.
А тук дойде известното публично писмо на група френски академисти до Герхард Хауптман в Германия – писмо, което доведе според мене момента на върховно колебание в мисловния кризис на нашето време.
Герхард Хауптман трябваше да отговори дали мислеща Германия се приравнява в страшния час със стария свят в своята страна, дали тя, мислеща Германия, е за войната?
Аз считах и считам за най-светъл учител в наше време Герхард Хауптман. Бих желал да не се търси никакво политическо натягане в това ми твърдение. То е от много по-ранна дата, когато политиката не бе още намесена в литературата. Напомням моите публични конференции върху „Моралният и философски кризис в модерната литература”, държани през 1912 г. в Шумен, Сливен, Стара Загора, Враца, Т. Пазарджик. Също студията ми „Два мира” от онова време, в която правя паралел между двамата титани на съзерцанията от наши дни – граф Лев Толстой и Герхард Хауптман.
Отговорът, който Хауптман даде на френските академисти, беше отговор на общочовешки учител. Той не се обяви за войната, не се приравни със стария свят, не измени на човечеството. Но Хауптман, като изобличи тези, които бяха направили това, отрече правото на народите да са враждебни спрямо Германия, да воюват против нея.
Аз не се съмнявах, че Хауптман не би защитил една завоевателна Германия. Вече за много по-незначителни хора в света отечеството е престанало да бъде божество, което яде собствените си деца. Възникналият спор между носителите на най-върховни чувства и мисли в съвременното човечество не беше спор за отвлечена истина, а за оная историческа правда, която като съзнание на дълг на делото на поколенията обхваща душите на милионите и ги вдъхновява дори за убийство... Не, при такъв спор един Хауптман не е могъл да не постави на везните преди всичко човека в себе си!
И от неговия отговор аз почувствах вътрешна радост и истинско облекчение. сега вече говореше в мене не само писателят. В Балканската война ние, българите, бяхме охулени пред човечеството като престъпно племе. И в обществено-психичния процес, който предшества нашето намисане във всеобщата война, се криеше в душите ни и интимното желание не само да манифестираме погазената историческа правда на своята страна, но и да направим това в съюз със страната, която в настъпилия всеобщ международен конфликт би била носителка на по-висока, на по-универсална правда. Защото ние, българите, току-що преживели две войни, бяхме дълбоко почувствали престъпната същност въобще на войната, а нито се виждахме като племе престъпни, нито – в своята културна назадналост – намирахме, че сме изгубили амбицията на народ с хилядолетна история, който е бил някога и търси да бъде пак носител на добро и човечност.

***

Ние, българите, сме възпитаници на руската литература, до неотдавна дори и учебниците ни бяха руски. Това знаят и в Германия. И затуй там свиваха рамене, когато казвах, че в България няма нито един писател, който да подражава на руски такъв3. Като подценяват собственото свое художествено творчество и като надценяват руската литература, германците остават в пълно неведение по отношение на нашия културен живот. те забравят, че заедно с политическото затръняване в Русия се затръни и културният живот, та ние тук, в България, не намирахме и не можем да намерим импулс за творчество в Русия, колкото и да бяхме под нейно влияние. Защото нашата малка страна от половин век е в разгара на възмогване и строителство.
Праведникът Аким в шедьовъра на Толстой „Силата на мрака” изпада в мистичен ужас, когато син му обажда, че е вложил женините си пари в банка, та сега тегли лихвите, а капиталът остава непобутнат.
– Че как тъй? – вика Аким. – Ти да вадиш от парите си, те да не се намаляват... Грях е това, гражданска мръсота е!
Тоя толстоевски мистицизъм е смешен и за последния български колибар по Балкана, защото у нас почти всеки търси спестовните каси, кооперациите, акционерните дружества, държавните ценни книжа и пр. И всичко това се върши при растящо в масата съзнание, че ако в страната имаше повече спестени пари, колко още пътища, железници и пр. щяха да улеснят, импулсират и обогатят живота.
А в страна, където творчеството е затрънено, където е настъпило разтление поне за момент, както е това в Русия от половин век, там апатията е убила всички начинания – убила ги е не само в живота, но и в самите души. И банковите учреждения там неволно са слезли до най-гнусни спекулации, които дават възможност едни да безчинстват над гладната смърт на други. Там наистина боравенето с тия учреждения е „грях”, е „гнусота”, защото то усилва само разтлението...
Е, добре, тази атмосфера на мисли и съзерцания в Русия е толкова чужда нам, колкото е тя чужда на всяка експанзивно развиваща се страна, каквато е и Германия.
Не ще съмнение, зародилият се – по тези или онези причини – мистицизъм сред един стомилионен народ като руския не може да не упражни благотворно влияние върху всички, унесени в жизнена суета творчески народи: то омекчава делничната ъгловатост в душите, та подтиква личността към самовглъбяване и нравствено възмогване.
Но бива ли поради това да се подценява действителната жизнена мощ, която блика у наС? И не е ли право oвреме да отстраним възможното късогледство както спрямо себе си, така и във взаимните си отношения – късогледство, което иде от надценяването на руската литература днес, когато тя всъщност илюстрира само потресающата руска трагедия?...
Аз бих добавил към тази малка своя пледоария и огорчаващата нас, българите, мисъл: с констатираното горе се подценява нашата воля в съдбоносните деяния днес. Ние се опълчихме против расата си – ние, един малък, един незачитан още в света, един незначителен народ. Многомилионна Германия може да бъде победена, но не и унищожена. А ние?... Време е да се вникне в същността на нашия риск. А дръзнаха на него българите от съзнание за своята културна самоопределеност и национална сила, а не от незрелост!

_ _ _ _ _ _

1 Ще се позова на току-що помената по-горе книга на Paul Barsch, без да крия, че е рисковано. У нея няма "композиция", нито "художествена икономия", а може би е писана и не тъкмо с добро чувство за хората. Но от този книга вее съкрушителна правда из една чудовищно отрицателна битова канава: пред нея олекват и мъчителните страници на Достоевски... Германецът в тази книга е кораво затворен в себе си, лишен от благодушие и почти без социално чувство (само при опасност или при раздразнение се явява тълпа, обзета от тъмно стадно чувство, безразсъдна и престъпна).
2 Страшна е и немската тълпа. Но това не изменя същността, защото явлението спада към стимулите на стадното съществуване изобщо.
3 Нашите писатели от дните на националното ни възраждане Славейков и Блъсков бяха доморасли: създали се край гръцката книга, те оформиха самобитен литературен език с беден речник, но с такова изящество, че влиянието му се чувства и в новите ни писатели. През революционните борби се явиха руските възпитаници Христо Ботев и Любен Каравелов. Първият написа само 20 песни, надъхани тъй силно с народен дух, че множеството опити да се възпроизведат на руски останаха несполучени. А Любен Каравелов е провинен в заемки от Шевченко, от Гогол – въобще от малорусите, но не и от руската литература. След Освобождението ни се оформиха Ив. Вазов, Ст. Михайловски и К. Величков. И тримата участваха в гражданските борби като ултрарусофили. Но Вазов – общопризнато е – подражава на Виктор Юго, Михайловски дори пише на френски и през целия си живот е игнорирал руската литература, а К. Величков като прозаик култивира стила на Шатобриан, а като стихотворец за образци му служат италианските класици, които и превеждаше.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания