Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Днешните българи
Описателни страни
Основни черти на народната ни психология
Сравнителна характеристика на българските етнически групи
Общи черти
Политически темп и гражданственост
Далечен паралел
Pro domo sua
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон

Основни черти на народната ни психология

Със своя боен устрем нашият народ изненада в първата война и самите нас, ръководителите си.
Ние, макар да имахме зад нас си Шипка и Сливница, не доверявахме на българина – бояхме се от следите на робството в душата му. Това недоверие се беше подхранило колкото от тъмния характер на гражданските борби у нас, толкова и от някои наглед странности при мобилизацията през 1912 година. Тогава масата на резервистите ни се яви в казармите няма, съсредоточена, почти мрачна, като че хората не доверяваха и сами на себе си... А след Селиолу, Гердели, Кнайпа; след подвига на капитан Ночева и грабването на Лозенград нашата душа – душата у ръководителите на неизвестния народ – процепи небето с възторжени викове. Трябвало би и досега да се червим от легендите, песните и картините за „по пет на нож”.
А после, след само една зима, когато войските ни възбуяха от копнение да се върнат по домовете си и в душите почна да взема връх безначалието, тогава ние, ръководителите, се поразихме и се хвърлихме в друга крайност: дадохме най-лошата оценка на народа си – обявихме го за безпросветна тълпа, която лесно се възпламенява на подвиг и още по-лесно гасне... Това залегна у нечии умове, то се говореше всегласно – боя се, че го слушам и днес, – макар да е несъмнено, че българинът въобще не се екзалтира, той е горещ само в бой. През коя в трите наши войни полковете ни се отдадоха на буйство и кога са те въобще опияниха, освен пред Тутракан, където – по право – цял свят очакваше това от нас?
Нашето недоверие в издръжливостта на народа ни, от една страна, и възторженото прехвалване на делата му, от друга, идат от едно основно заблуждение, което се крие в самите нас, неговите ръководители. Ние не търсим своя народ в самите себе – в душите си, в характера си, в кръвта си, в своя темперамент, – а го търсим някъде вън, в някакъв неизвестен за нас човек, в „човека на българската тълпа”.
Такова становище у ръководителите на един народ срещаме само в Русия, където единствено се влага в понятието интелигенция някакво делене и късане на едната и съща плът. А нещо подобно е недопустимо дори в страни като Германия, където и досега се отличават благородници от тълпа. Пък у нас то създава неестественото положение – едни да се чувстват настрани от вихъра на деянията и с тържествеността на олимпийци да редят хвалби или хули за другите – неизвестните други, които с гърдите си чертаят съдбините на поколенията.
А който не е бягал от народа си през трите последователни наши войни, той ще да е преживял, видял, срещал и чул всичко необходимо, за да е ясен и точен в преценката на своя народ – преценка, постигана през сами себе. Днес, след такива бурни и всестранни проявления на българина като човек, гражданин и войник – днес, казвам, наистина не е мъчно да налучкаме една основа за наша народна самопреценка.
Коя е тя?
Немците – офицери и войници – говорят много за политика, за минало и бъдеще на народите, за особените достойнства – свои и на различните си противници, за тежестите на войната и за неизвестностите на утрешния ден. И ако те у нас изглеждат тъй мълчаливи, то не е само защото не си разбираме от езика, а защото ние, българи и немци, като народи сме на твърде различни стъпала на историческо развитие.
Малко трябва, за да се схване тази разлика. Ние, българите, горещо търсим да убедим и себе, и света в нашите военни качества и върху правата си над известни земи, които ни бяха отнели предишните ни съюзници. Прочее ние доказваме превъзходствата си и още – непорочния идеал, който преследваме: национално обединение. И говорим ние изключително на тези две теми – вдъхновители на нашата бойна готовност. Като че ли светът не е проглушен с тях от нашите дела...
Как снизходително се усмихват германците на тази ни наивност! Но и те имат такава, на която ние обаче не се смеем, а се учудваме. Немецът говори не върху качествата и правата на германския народ – тези работи са минала история за него. Той важно, строго и убедително тълкува друго – дига пръст и като ви гали със светлия си поглед, реди:
– Aber завладяхме Белгия... заехме прилична част от Франция... отнехме Полша и Галиция от русите... прогонихме Англия от Дарданелите... Сега с вас прегазихме Сърбия, Черна гора и Румъния... А ето, наказахме и Италия. Aber – в година и половина – wir haben gut gearbeitet, nicht? (ние добре поработихме, нали?).
Цял свят е поразен от страшната мощ на Германия, а тези грамадни наивни прусаци лепят коляно о нашето и се мъчат да ни убедят не че са чудодейци, не, ами... че са добре поработили досега! Кажете го, привършили са половината си работа, та... ще довършат някак и другата половина, добър е господ...
Ние, българите – хората на кървавия труд, на работата, и хората на тъмно недоверие в съдбата, на песимизма, – ние днес говорим само за слава и за право, а немците – хората на всесветско влияние и на всесветска мощ, те идат да ни подсещат само за работа.
Не сме ли ние изместили основата на своето обществено самочувство, а оттам и основата на народното ни самоопознаване, на нашата племенна самопреценка? Не сме ли ние зашеметени от вихъра на събитията и поради назадналост не сме ли се отклонили от съответни за народния ни дух път на развитие, на постепенност?
Не бива да се съмняваме във високата морална стойност на възторга, който ни вдъхновява в кръвопролитните войни от пет години насам. Но и не бива да забравяме, че един калeн в изпитни народ като нашия, със здрав смисъл и с железен юмрук – че такъв народ не възприема венцехваленията: те му са чужди, не хранят душата му, даже го довеждат до сарказъм и несериозност в самата работа. И още – не трябва да забравяме, че българинът, тъй злополучен в своята история, такъв в политическата си съдба pechvogel, както казват немците, че той не се отърсва от отрицателните си качества с хули и понижения или чрез затвори и присъди. Наопаки, хулата – ниското преценяване на моралната му мощ – ще го хвърли в униние и в безразличие. С хули и враждебност ние бихме заставили българския народ да понася и най-непоносимото, но не бихме го въздигнали до съзнателна издръжливост.
Нужно е да сме наясно с народа си чрез своята душа и да откриваме пътищата на българското бъдеще с любов и вяра, като такива на нашето лично бъдеще.
Българите в хилядагодишната си история все ще да са проявили едни постоянни черти, които – документирани – биха и сега служили за пунктуване контурите на националната ни психология. Нашата историческа литература е бедна на документи, но ние все пак имаме една цяла реч на български военачалник, държана на българското войнство пред решително сражение. Това е реч на цар Асеня, произнесена пред голямата битка с византийците при Амфиполи (днешното Неохор при Чай Ази) на 1195 г. Намираме я у тогавашния византийски историк Никита.
Второто българско царство – Търновското – възниква след пълно национално преливане на българската аристокрация – болярите – със славянските маси. В него българският престол се заема не от потомците на цар Борисовата династия, а от боляри – вожди, които се възмогват из средата на най-близките до народа благородници.
Прочее във всяко деяние, във всяка дума и въобще във всяка стъпка на Асеновците можем и трябва вече да търсим характеристика за целия си народ.
Речта на цар Асеня, възпроизведена от Никита, е държана при следните обстоятелства, които узнаваме от същия историк Никита.
Византийците са пак многажди бити от нововъзстановената българска държава. И като логическо последствие от това на Босфора зачестяват дворцовите преврати. Император Исак бива свален и ослепен от по-възрастния си брат Алексий. Този има славата на даровит пълководец, което обстоятелство подига духа на византийските войски, а лошо ефектира българските: липсвала е самонадеяност у тези; смутени са и сами военачалниците; почват досущ недвусмислено да съветват Асеня така:
”При нападане върху византийците опасно е ти да се увличаш всякога от една разпаленост само, но трябва най-после да си спомниш законите за правилното водене на войната, защото сега вече владичествува над византийците, както чуваме, човек войнствен, който далеко превъзхожда своя брат.”
Още в тази прелюдия на събитието вече се подчертават две черти на българската душа, които виждаме и сега у народа си. Доста са някакви мълви, че у византийците се е явил нов способен пълководец, доста е само това, за да изгубят българите самонадеяност. И нещо повече: да се поколебаят в своя вожд, да потърсят у него слаби страни и да му ги кажат. Тоя вожд – Асен – ги е сплотил като роби на Византия; успял е да съкруши последната и почти е възстановил старото величие на България. Но всичко това не заслепява българите. Те търсят с разум да се ориентират в положението и да се оградят от опасности. И намират, че не трябва Асен винаги с разпаленост да налита върху врага. Тук вече имаме второто пунктуване на една психологична черта у българите: разпалеността при налитане върху врага. Страница от Селиолу, от форсирането на Морава, от Криволак, от Тутракан... Военачалниците съветват Асеня да е въздържан, защото познават себе си и своите войски: те чувстват, че и той, царят им, е като тях – как другояче би постигнал Асен да е това, което е? А сега, при опасността, желаят техният вожд да е нещо повече от тях: проявяват здравомислие, т.е. критика и самокритика.
Всичко това става при Амфиполи, до устието на Струма – мястото, където са прочутите златни рудници на класическия свят и където многажди са решавани в кръвопролитни сражения съдбите на много царства, народи и войски.
Византийските легиони са спрели на лагер тук, облегнати на флотата си в морето, а откъм север – от Сер – настъпват българите начело със своя освободител цар Асен. И в навечерието на битката вдъхновеният вожд на възкресния български народ държи на войските си следната реч:
”Не вярвай на всеки слух; донася ли мълвата, че известен човек е мъжествен, не се стрескай на часът, като че ли той е наистина такъв; говори ли се за някого, че е малодушен, страхливец, не рискувай и не зяпай, преди да се увериш; макар, разбира се, че не трябва да се запушват ушите съвсем, защото слухът не всякога лъже, особено когато говори по-голямата част от народа. Трябва подобно на пробен камък да се преброят делата на хората, които мълвата хули или превъзнася, а в повечето случаи необходимо е всеки да постави своето око за съдия и тогава именно да приеме мълвата като справедлива, или да я зареже като лъжлива. Всъщност ушите не виждат делата, но като наберат всякаква глъч, запазват само чуждите и често противоречиви разсъждения; само окото е най-надеждният проводник в пътя и свидетел без измама на всичко това, защото не слуша отстрана, както ушите, а направо самичко вижда. Затова вие не трябва да се смущавате от това, че мълвата прославява сегашния византийски цар за храбър, а трябва да се види такъв ли е всъщност, какъвто го величаят. Нека ви бъде вожд и верен ръководител в това дело предишният живот на тоя човек. Но ако вие го изследвате внимателно, то ще видите, че тоя човек с нищо не е заслужил своята слава. Той съвсем не е вземал участие във войната, никога не се е подхвърлял на опасност, като се е сражавал или помагал на брата си в неговите битки за византийското владичество – което много добре зная аз, който постоянно грабих и опустошавах неприятелската земя, като постигах победи след победи, трупах трофеи над трофеи. И не в награда за трудовете си той е получил багряница и царски венец, но, както е явно от делта му, овладял е скиптъра по играта на сляпото щастие. От това аз, право да си кажа, не мога да разбера по какъв начин тоя човек, който ни еднъж не ми се е показвал в сраженията и който ни с ръка, ни със съвет, ни с реч никога не е бъркал на нашите дела, изеднъж се променил съвсем наопако. Аз ще се помъча да обяснявам, колкото е възможно, моята мисъл за тоя човек и за целия негов род с пример. Видите ли вие тъканите, които висят и се развяват на моето копие? По цвят те са различни, но как са по материя? Всички те са направени от една прежда и са изтъкани от един тъкач. Като се различават по цвят, те като че ли се различават и по материя, но това не е и не е. Така са и братята Исак и Алексий, от които единият е лишен вече от царството, а другият още носи багреница и се украсява с властителски венец; те имат един баща, една земя ги е родила, всичко поравно те са получили освен това, че вторият от них, Алексий, ще бъде на години по-стар. От това, както ми се струва и както всички ние знаем от опит, и на война между тях не ще да има особено различие. Казвам, че ние по предишному, т.е. пак така, както по-напред, трябва да водим войната, като знаем, че и сега ние ще застанем против същите люде, които по-рано побеждавахме, за да не кажа, че те са станали още по-малодушни, тъй като, от една страна, е явно, че византийците вече са отслабнали и паднали духом, след като толкова пъти ние ги гонихме с позор, а те ни еднъж не можаха да поправят своите дела – а, от друга страна, трябва да се вземе в сметка, не ги ли е наказал Господ за това, че те незаконно лишиха от царската власт Исак, който ги освободи от тежкото робство на тиранина1! Люде, които се въоръжават така против своите спасители, не трябва ли при първия удобен случай да бъдат изтребени от враговете като клетвопрестъпници?”
Не може да се допусне, че Никита е съставил тази реч на приумица и по класически шаблон: той сам е византиец и не би имал защо да идеализира вожда на „варварите” българи. При това в речта има толкова психически особености, които са присъщи на българите и днес, че става несъмнено какво Никита във възпроизведената реч се е ползвал от български източници. Аз подчертах пасажите, които съдържат тези психически особености.
Преди всичко речта почва, развива се и свършва без всякакъв патос. Очевидно и тоя, който говори, и тези, които слушат, нямат нужда от разпаленост, от въодушевление: те търсят само да се разберат, да постигнат душевно единение, като измерят вразумително всичко, което е за и против в развиваната теза. А тезата е разколебаната мисъл у българите поради възхвалящи врага слухове. Само от това – без всякакви други причини – българските войски са се стреснали и са изгубили самоувереност. И цар Асен почва речта си, като строго поставя тезата:
”Не вярвай на всеки слух; донася ли мълвата, че известен човек е мъжествен, не се стрескай на часът, като че ли той е наистина такъв.”
Ако тази реч се държеше след прекарани десетилетия в мир, можеше да се мисли, че вождът издалеч заграбва душата на войските си, за да ги надъха с дързост да мрат и с воля да победят. Но вождът е Асен, основателят на Второто българско царство; и говори той на своето войнство, с което от ред години вече едно след друго е разгромявал гръцките легиони. Защо прочее той не почва речта си с горещата суетност на несъмнения и тържествующ победител – защо не изрежда той познатите сурови подигравки, които ние вече успяхме да употребим и в новата си история към „евзоните” и „палинаретата”?
Очевидно цар Асен не е суетен вожд и отбягва да се обляга на лаврите си. И повече: той чувства, че и неговият народ е като самия него, несуетен, вечно съмняващ се, вечно изпитващ, вечно търсещ яснота и увереност за своя ум. И тъй като сами той, царственият вожд на българските войски, е постигнал за своя ум в дадения момент яснота и увереност, той сега търси спокойно и обективно да приобщи тази си яснота и увереност и на войските. Затова веднага след първото положение – че не бива войските да се стряскат от заплашителните слухове – той строго добавя: „А говори ли се за някого, че е малодушен, страхливец, не рискувай и не зяпай, преди да се увериш.„
Прочее пред решително сражение, когато българските войски поради слухове надценяват врага си и са разколебани във волята си да победят, тогава техният цар и вожд ги призовава да не вярват въобще в думи и в уверения, които възхваляват или омаловажават врага. Той ги приканва да преценят сами, т.е. да потърсят ума си и да го докарат в яснота и в увереност.
Ако един латински вожд би заговорил на войските си по тоя начин пред сражение, той би внесъл в редовете такъв смут, че буйната фантазия у самонадеяните и сравнително лекомислени латини би се изеднъж раздухала: те биха допуснали, че предстои нещо страшно, и ефектирани от това, надали биха могли вече да възприемат както тълкуванията на своя вожд, така и самата му съкровена мисъл.
Пък и всяка войскова част при възбуждането пред голямо сражение трябва да бъде предпазливо отклонявана от тълкувания и съмнения. Невинаги – дори у студените северяни – резонът е абсолютно средство за вдъхване на войските воля да победят.
И все пак Асен прибягва изключително до това средство. Очевидно той не се съмнява в храбростта на войските си: цялата му реч е насочена да въздейства само върху ума на българите. Прочее тяхната ахилесова пета е в черепа, а не в гърдите... И великият военачалник, който – изглежда – прониква в душата на своя народ чрез самия себе, търси да подчини и да привърже към себе неверницата мисъл на българина, а не и неговото сърце: то му е вярно и предано.
Цар Асен закрепя тезата на речта си с една мисъл, която е извънредно важна за българите и днес. Той казва:
”Разбира се, че не трябва да се запушват ушите съвсем, защото и мълвата не всякога лъже, особено когато говори по-голямата част от народа.”
Думата е за мълвата, че византийският вожд и император Алексий е много „войнствен”. Трябва да се предполага, че българите още се боят от Византия, която ги е владяла близо две столетия. И под тоя страх обмислят сега как да си осигурят победата. Затова са те дотам загрижени и неуверени, защото боязливите мълви се носят дори и в „по-голямата част от народа”. Прочее това подбужда Асеня даже пред решителна битка да вразумява, да орезонява войските си – нещо, което, както казахме, е въобще опасно. Но когато той още закръгля тезата си, веднага хвърля ето и тази странна, комай невероятна в живота на народите от средните векове мисъл: „Мълвата не всякога лъже, особено когато говори по-голямата част от народа.”
Значи в третираното събитие взема участие целият български народ. И по-голямата част „от народа” тълкува вероятностите и изпада в неувереност пред разрасналата се сред него мълва за голямата „войнственост” на новия византийски император Алексий.
Тук не може да става дума за известния в ново време демократизъм на българите, нали? Да се допусне, че византийското владичество над България е премахнало болярите и сега, при Асеня, българите се явяват на историческата сцена еманципирани от средновековния битов и домакински ред на живеене, – да се допусне това е абсурдно: такова допущане се опровергава на всяка стъпка от онова, което знаем за реда на живота във Второто българско царство. Асен подига българите на въстание и възстановява България, като увлича в делото болярството, а не масите непосредствено – последните са привързани и верни на местните и родови свои „господари”, та вървят по тях и в мир, и във война.
Но цар Асен твърди в речта си пред решителното сражение, че по-голямата част от народа е обхваната от неблагоприятна за българското оръжие мълва. Прочее истината е, че в тоя момент българите като народ тълкуват развиващото се велико историческо събитие, т.е. че те в него вземат страна като народ, а не само като въоръжени от своите боляри средновековни банди.
Разтегливото днес понятие „демократизъм” не може да обясни горното явление. Очевидно създадената в България централистична държава през първото ни царство е дисциплинирала българските маси държавнически, т.е. приобщила им е инстинкт, а може би и съзнание за своя, българска, международна кауза. И тоя инстинкт (или съзнание) е опълчил сега цялата нация срещу Византия, та е увенчано делото на Асеня. Но това дело е предпоследно голямо изпитание: във Византия престола заема „войнствен цар”. Няма ли да се обърне за българите колелото на щастието пак назад? И вълнува се целият народ: мълви, тълкува, съмнява се в своя вожд и в историческата съдба...
Прочее явлението е елемент на българска национална психика за всички времена  , а не е плод на завършено домакинско и битово еманципиране на българските народни маси от средновековния строй и дух.
Значи ако цар Асен говори за мълви, които са обхванали по-голямата част от „народа”, той има предвид: 1) че народът по зрял национален инстинкт участва в новите войни срещу Византия, и 2) че той, народът, сега, пред критичния момент, проявява своята специфична национална психология.
Така с горния пасаж от речта на цар Асен пред сражението при Амфиполи (че „не може да не се дава ухо на мълвите, щом те се говорят в по-голямата част от народ”) се демонстрира обстоятелството какво у българите вече има национален дух и че те в случая проявяват националната си психология, та техният вожд иска да съвладее душата им, за да бъде техен господар не като дете на щастието, а като изразител на народна воля, чрез която той създава нова българска династия.
Ако горното ни тълкуване не е погрешно, то и при по-нататъшното развитие на цар Асеновите мисли ще трябва да намерим потвърждение на ония елементи от психиката на българите въобще, които извлякохме от тезисните пасажи на речта, а именно: че българското сърце е привързано и вярно, че българите са поотделно храбри и непоколебими, но че тяхната мисъл е неверница, поддава се на мълви, та изпада в слепи улички, които пораждат колективни колебания и униние.
............................................................................................................
Простият човек е вездесъщ; цар Асен го познава у своите българи и веднага след положената теза на речта си почва:
”..Ушите му... (на простия човек), като наберат всякаква глъч, запазват само чуждите и противоречиви разсъждения.”
Но елементарният здрав смисъл ни подсказва, че:
”...Трябва подобно на пробен камък да се преброят делата на хората, които мълвата хули или превъзнася.”
Мълвата превъзнася новия византийски император Алексий. И Асен минава безизкуствено към него:
”...Но ако вие го изследвате внимателно (т.е. потърсите делата му), вие ще видите, че... той не заслужава своята слава.”
Император Алексий никога не е излизал досега срещу българите (той може да има някаква слава за сражения, водени някъде в Азия, но това са мълви за непроверени дела и върху тях Асен не вижда защо да се спира), а за бойната цена на византийците изобщо има право да говори само той, цар Асен, който от ред години вече не е срещал нито Алексея, нито други византийски вожд, когото да не е сразил.
Дошъл до тоя възторжен пункт, победоносният Асен повишава тон и натъртва:
”...Това (некадърността на византийските вожди и липсването на Алексея досега от бойните полета) много добре зная аз, който постоянно грабих и опустошавах неприятелската земя, като получавах победи след победи, трупах трофеи над трофеи.”
Тази е първата половина от речта на Асеня. Той търси в нея ума на народа си, респективно на войските, за да им приобщи правдива и положителна мисъл, та да им разсее мрачните тълкувания и да ги замести с убеждения. Речта дотук е досущ дидактична: учител просвещава ума на своите ученици, които той обича и които го обичат... Но тъй като това става на бойното поле и учениците са войска, която чака от своя вожд и решителна дума, тя, тази дума, трябва да се каже. И Асен я казва: „Кой друг, ако не аз, знае бойната цена на византийците – аз, който постоянно грабих и опустошавах земите им.”
Прочее решителната дума на Асеня е тази на средновековен вожд сред войнствено и планинско племе: „Малко ли сме грабили и опустошавали досега Византия, къде беше онзи Алексий до днес и как може той да ни се изпречи сега?”, е откритата мисъл на българския цар, хвърлена в откритата душа на неговите войнствени планинци.
Обаче противна мълва е обхванала „по-голямата част от народа” и „не може да не се дава ухо на тази мълва”.
Тук трябва да търсим психичния преход в речта на българския вожд от 12-о столетие. Ако българите са пръпкави хора, хора на променчиви настроения и според това са храбри или страшливи, техният вожд сега неизбежно ще потърси чувствата им, за да ги настрои войнствено: ще напомни подвизите – свои и на войските си; ще се разпростре върху нанасяните на гърците поражения и на перипетии от тяхното бягство и ще понаблегне на достойнствата – свои и на своите велможи.
В речта на цар Асеня няма нищо подобно. Той чувства, че неговите българи не са поколебани в своята храброст и не са усъмнени в качествата на своя вожд, значи не са пръпкави. Те само надценяват в момента своя противник, и то по силата на своята мнителна и неверница мисъл. И вождът бие на нея. А самата материя, която той третира – качествата като човек и като военачалник на новия византийски император Алексий, му налага сякаш неволно да припомни на войските какво представлява и сам той, Асен. И това става мимоходом, че едвам се чувства.
”...И не в награда на трудовете си той (Алексий) е получил багряница и царски венец, но, както е явно от делата му, овладял е скиптъра по играта на сляпото щастие.”
Този е намекът. Българските войски знаят, че Асен е цар, защото е сплотил народа си, освободил го е и го води от победи към победи. Но вождът не спира на това – не чувства нужда: българите не са разколебани в своите войнишки сърца. Колективният ум у тях само е нетвърд, те и тогава още изглеждат мнителни към изменницата съдба, както са и сега. И затова Асен веднага след дадената отсечена характеристика за император Алексий минава на такъв интимен тон с войските си, че и един учител не би могъл да говори по-другояче със своите ученици. Той като че ли свива рамене и благодушно усмихнат говори:
”От това (че Алексий е овладял скиптъра само по играта на сляпото щастие) аз, право да си кажа, не мога да разбера по какъв начин тоя човек... изеднъж се е променил съвсем наопако.”
Кой българин и сега не би се почувствал свой с човека, който му говори тъй ясно и непредвзето.
Избистрил така разсъдъка у хората си, Асен минава строго на тезата:
”Аз ще се помъча да обясня вам колкото е възможно моята мисъл за тоя човек.”
Царят избистря мисълта на войниците си и бърза просто и откровено да им приобщи своята мисъл. Той търси да създаде единство по мисъл. А не е ли това, което е пречело и пречи на българите в тяхното национално дисциплиниране? И пак не в тази ли черта на националната ни психология се крият издънките на сектантствата, от една страна, както и новаторствата, с които се отличават в историята си българите – от друга?
Начинът, по който цар Асен открива на войските си своята мисъл за Алексий, е дидактичен, но пък твърде характерен: той познава мислителните способности на хората си, допуща, че всеки от тях има един неспокоен, блуждаещ и дори самостоятелен ум, та се мъчи да бъде изчерпателно картинен и пак изричен.
Помислете върху подробностите на нагледния пример, който цар Асен дава с тъканите на копието си, с техните различни шарки и как минава той към произхода и същността на византийските императори, за да хвърли изведнъж – без апломб, но игриво – заключителния си позив, че войната пак трябва да се води по присъщия на българите начин – нападателно.
Тук има празнина в речта на Асен и тази празнина я прави наглед слаба – предвид критичния момент, в който тя се държи. Преходът към заключението е негладък, с пречупване, едва ли не допуща в душата на цар Асен едно презрение към врага. А това би противоречало както на неговата психика, така и на общата българска душа: тя не е суетна, не се самоопиянява от успехите и въобще не е самонадеяна, за да презира. Но какво ще трябва да се отдаде тогава това пречупване в речта?
Всеки военачалник е свой с войските си, щом постигне как се проявява бойната стихия на последните. Българите при Асен не са хуни; тяхната битова организация не е военна, те не са „орда”, за която войната е комай обикновено състояние. Но те са войнствено племе с кръстосана кръв и са планинци: за тях войната е бурно слизане в равнините, още по-бурно налитане върху съседите и после – пак прибиране в планините „с гайди и кавали”. Прочее тяхната стихия е нападателната война. Такава се оказа тя и днес, след хиляда години: никой не се съмнява вече в това, нали?
Асен е изпитал стихията на войските си и е удивен, че самите му велможи го съветват на въздържание и опасение пред "войнствения" Алексий. Асен скъпи психичната стихия на войските си в бой и бърза да застъпи този най-ценен елемент в душата на всеки негов войник. А знае, че с това прибързване пречупва плавния строй на мислите си, но не се бои: това се заместя от стихията на самите думи, с които той се изказва...
И по сила на тази ситуация царственият военачалник вече смело и възбудително говори, че „след като толкова пъти ние ги гонихме с позор, византийците... ще са още по-малодушни... те не може да не са отслабнали и паднали духом”.

В края на своята реч цар Асен дава заключителни думи, които ни подсещат за още една постоянна душевна черта у българите.
Сваленият византийски император Исак е освободил народите във Византия от жестокия император Андроник. Жестокостите на този император българите ще да са познавали и изпитали от собственото си робство под Византия. И цар Асен напомня това, за да каже, че несправедливите византийци са свалили и ослепили освободителя си Исак. При тоя трогателен пункт от речта си вождът цар повишава пак тон: „Византийците... ни еднъж не можаха да поправят своите дела... и трябва да се вземе в сметка, не ги ли е наказал Господ за това, че те незаконно лишиха от царска власт Исак, който ги освободи от тежкото робство на тиранина!”
Ако попресилим, бихме могли от тоя пасаж да извлечем тенденцията, че Асен напомня в него своите големи заслуги като освободител на племето и търси с това да заякчи верността и предаността на войските към престола. Такава тенденция би отговаряла на констатираното по-рано у българите винагишно разномислие, което би могло да бъде и в тоя момент, както е било по-после, добра почва за раздори. Но решителното сражение, пред което се държи речта, изключва чисто държавническите теоретизирания: за цар Асен като непосредствен вожд на войските сега е важно да надъха последните с победна воля. И той бърза със следните заключителни думи на речта си: „Люде (византийците), които се въоръжават така против своите спасители, не трябва ли при първия удобен случай да бъдат изтребени от враговете като клетвопрестъпници?”
Също и в тези думи може да се търси горната тенденция. Но няма съмнение, че царят с тях зове войските си да изтребят клетвопрестъпниците византийци, които са пред тях и се готвят за решителна битка.
А онова характерно в двата пасажа, за което трябва да се спрем на тях, щом им отречем друга тенденция, е прибягването до Божата наказателна воля в предстоящото чисто военно състезание.
Речта се държи в болезнено религиозните средни векове. А българският цар употребява името на Бога досущ мимоходом и почти само като висша емблема на земните наказателни кодекси... Очевидно и тогаз българите не са били мистичен народ, каквито не са те и днес.

_ _ _ _ _ _

Прочее по тази реч (щом я приемам за автентична) ние имаме следните национални особености:
а) Темперамент, който клони на разпаленост, значи южански, но е лишен от лекомислена самонадеяност.
Народи с такава двойственост в темперамента проявяват колебливостта на двойствените натури: щом са пред риск, а не могат да измерят последствията от нужната решителна стъпка, те изпадат в двоумение и победната им воля отслабва.
б) Интелект съмняващ се, изпитващ, а изобщо неспокоен, по сила на южанския темперамент.
Такива народи биват или хитро спекулативни, или амбициозно правдиви. Но и в двата случая това са народи с инициатива. Според речта на цар Асеня българите са амбициозно правдиви: в нея той никъде не спекулира с човешката глупост, а говори на разума у войниците си.
в) Българите не са наклонни към мистично съзерцателство.
Такива народи се лесно фанатизират, защото за тях истината не е потребна като отвлечена ценност, а като условност за по-съвършен живот. Затова народи с такава особеност често изглеждат религиозно индиферентни. Това е повърхностно и невярно заключение. „Религиозно индиферентните” българи днес в Балканския полуостров са единственият народ, който не псува Бога и светците си (нещо, което е катадневност у гърци, сърби, власи, че дори и у тъй силно религиозните турци). Българинът има бог и религиозен култ, но те му служат не за отвлечено умозрителни тълкувания на мировите загадки, а за свещена регула сред земните съблазни.

***

Днес българинът е неверник в мисълта си – песимист, а доверчив в чувствата си – простодушен.
Нашият министър-председател трябваше високо да заяви в Народното събрание, че всичко онова, което постигнахме след три войни, е наше, няма вече измама... Странно е наглед: по нашите хоризонти няма черни облаци, откъде е тази мнителност у нас, та трябва да ни успокоява министър-председателят ни? Но ние си знаем, едно гложди нашите души: дано ни лисица не мине път...
Лесно е да кажем, че тази наша мнителност иде от погрома в Междусъюзнишката война: парен каша духа. Но нима и в началото на първата война не беше същото? И нима може да има две мнения: благодарение на жестоката през векове политическа съдба ние, българите, се раждаме с черни очила, през които гледаме света и с които умираме...
Това е основното отрицателно у българина. Тази наша черта – мнителност до песимизъм – ни прави фаталисти: несмели в мисъл и безволни в домогванията си; недостатъчно страстни в своите вярвания и недотам издръжливи в стремленията си.
За щастие срещу този си недостатък ние имаме хубавите чувства и непосредствения наивитет на един възроден, на един млад народ.
Навярно след японците най-лесно се самоубиваме ние, българите. И се самоубиваме при подвиг, в борби, сред дела. Почнете от Ангел Кънчев в крайдунавските освободителни борби, минете в Перущица, слезнете в Македония, проследете Междусъюзнишката и настоящата война: колко много и колко лесно се самоубиват нашите хора в жара на деянията си! А потърсете последните дни на смъртно ранени в сраженията българи: как безумно любят те живота – близките си, родния кът, слънцето! Ще повярвате, че българинът по чувство никога не мисли за смърт, комай не допуща, че кога да е, ще трябва да се прости с живота...
При този си младенчески наивитет нашите хора вършат дела, по които, повърхностно погледнато, ние бихме могли да бъдем възхвалени до рицарство или поне бихме могли да бъдем причислени към най-романтичните народи в света.
А няма никакво съмнение, всеки от нас го чувства: ние сме реалисти, големи, груби реалисти.
С какво тогава българинът навива детския наивитет в чувствата си и своята фаталистична мнителност; как той постига дееспособен здрав смисъл в боравенията си, та го намираме в основа реалист?
Къде се крият тайниците на българската душа и как се те илюстрират?
Онова, в което се крие, крепне и развива обособлението на един народ, е неговият бит, наслояван и оформян през тъмни векове и под известни и неизвестни исторически превратности.
Един средновековен ръкопис, запазен във Ватиканската библиотека, ни характеризира така: „Българите се бият като бесни вълци.” Не е смело да се твърди и днес, че тази характеристика е близо до истината. Да оставим бойните полета – доста е да се взрем в междуселските свади у нас, свади за моми, за мери, за партии...
Но войнствените народи са отразили основната си черта и в своя бит. Такова отражение са родовата гордост и вендетата (кръвното отмъщение). Така е например у корсиканци, черногорци, албанци. Тези следи няма в нашия бит. Ще трябва да допуснем, че те са изчезнали у нас, както са изчезнали у испанците и у френците благодарение на голям политически замах и творчество в миналото. Разбира се, липсата на битов романтизъм не изключва възможността да открием в тайниците на народната ни душа основни романтични черти: те така личат в духа на испанци и френци! Но такива черти ние не откриваме у нас. А по темперамент ние не отстъпваме не само на испанци и френци – това лесно би се обяснило с нашата по-ниска психична култура, ами не отстъпваме и на по-примитивните от нас черногорци и албанци. Прочее физиологическа основа за романтична особеност ние имаме: унаследили сме я по кръв от нашите деди, които са правили впечатление, че се бият като бесни вълци.
А ако племенният ни темперамент, който е тъй горещ, тъй войнствен, се оказва днес в нашия народен бит съвсем обезличен и не стои като основен елемент в контурите на народната ни психология, то... дали не е позволено да допуснем, че вековете са хвърлили някога нашия народ в страшно душевно раздвоение и са го пресъздали до неузнаваемост? Защото не е ли наложително да се запитаме: ако в мирните си отношения, в катадневния си живот ние не сме романтици, а си нареждаме бита като строги реалисти, то къде е ключът на това странно изместване на духовния ни мир, който е студено реалистичен, от физиологичната му основа – племенния темперамент, който е горещ, романтичен? И дали не трябва да потърсим в политическите си съдбини, в кървавите превратности през векове някакво дълбоко покрусване на националния живот и на националната душа у българите?

***

През вековете, в които се оформиха съвременните европейски народи, Западът даде рицарството като израз на краен индивидуализъм. То е светъл устрем на кипящи мощ и воля – устрем към свръхмощ: романтизъм.
Срещу това ние, българите, хвърлихме от изток не по-малко кървав индивидуализъм: богомилството. То не е безпомощен мистицизъм на нежизнеспособно племе, а безумно дързък устрем да се обхване всичкият опит на древността и с постижимата в него мъдрост да се надхвърли несъвършенството на земното ни съществуване. То е горещ полет – при кипящи мощ и воля – към непостижностите на надземното и задгробното.
Сега, когато ние, българите, по брой сме тъй незначителни в семейството на народите, за нас е стеснително да приписваме на племето си работи от епохално значение за цялото човечество. Но не само един мислител днес свежда заченките на Реформацията в Европа до българското богомилство, което и действително крие всички елементи, за да бъде изходна точка на философски построения за през векове.
Тоя български влог в общоевропейския живот е коствал нам политическото ни съществуване.
Ние сме изгорели в огъня на своята кръстосана кръв.
Богомилството покруси Златния век на Симеон и погреба първото ни царство.
И пак то после, при второто ни царство, откри дебрите на Стара планина за турските пълчища.
Българските разколни учения, известни под общото име богомилство, не почват с отричане смисъла на тленния живот, на реалното съществуване с всичката му катадневност: те не идат от психично настръхване в едно покрусено общество, което е пред гибел и се разтлева в мистични вглъбявания. Наопаки, те, тези учения, придружават умозрителното надхвърляне на материалния устрем у едно навремето си немалочислено племе, което тепърва се възмогва за господство и което има само това нещастие, че населява земя – път за сблъскване и размяна на Изтока със Запада... Импулсиран от идещи из Азия религиозни философски построения, кипящият български темперамент постепенно оформя зародилите се в племето блуждения и достига не само до умозрително отричане на обществото, на държавата, на социалните условности, но изпада – навярно от психичен наивитет при ранен подем – до отричане на брака, като обявява жената за „носителка на мамонища”, т.е. иде до низвергване жената от майчиния пиедестал и погазва онова възродително начало, което християнството символизира в Богоматера...
Близо четири века българският държавен организъм, българският старинен бит и българската душа са били в пламъците на това страшно отрицание, което се е застъпвало от безброй секти с най-фантастични философски построения и с най-небивали своенравия и ексцеси.
Нито грозните плен и сеч на руското нахлуване под водителството на княз Светослав, нито дълготрайното робство под перфидната по жестокостта си Византия не са уталожили безумните български блуждения. И не са секвали потоците от екзалтирани тълпи български сектанти, които спорадично са се хвърляли далеч в Западна Европа да вестят новата вяра, че човек е дух – Бог, заключен в сатанаиловата коруба – плътта, и че божественото начало може да се спаси само когато се отрече всичко земно: дом и челяд, род и родина...
В това религиозно безумие, което е късало и потъпквало самото родово чувство у нас, е заварен народът ни от нашествието на турците.
Каква сила е трябвало да представлява нашето племе в ония векове, че макар тъй дълбоко разядено, то все пак толкова е застрашавало империята на вечния град – Византия, щото тя се е видяла принудена да привлече върху ни не по-малко екзалтираните османлии из малоазийските степи.
Нахлуването на турците надхвърлило у нас преживените вече беди, каквито са били руското нападение и византийското владичество. Турците първично колят народните маси, заменят ги със свои: стремят се на наша земя да създадат своя национална държава. При това те идат с нова религия, която е стадно примитивна; тя не само осмива оная, върху която се е възпламенил романтизмът на българите, но представлява и пълно отричане на всички философски построения, които се криели в нашето богомилство.
Сблъскването на мохамеданството с българското богомилство е трагедия като онази, разиграна в Персия със заратустризма.
И в българската народна душа не е могло да не последва дълбоко крушение. Как е станало това и в какъв период – за нас остава в тъмно. Знае се само масовото потурчване на някои богомилски покрайнини, извършено при такива изгодни за новия култ условия, че у населението няма ни помен, ни скърби за миналото... И вече към средата на турското владичество у нас изчезват всякакви следи от богомилството. Нещо повече: жената не само се въздига отново на майчиния пиедестал, но се превръща и на светиня: в българския бит посягането върху жената се считаше и до наши дни за светотатство тъй строго, както това не е в никой друг народ2. Този нравствен подтик, легнал широко в нашия бит, с течение на вековете е станал плът и кръв на народа ни дотолкова, щото у българина днес е обуздан даже инстинктивният сексуален романтизъм. Народите, с бита на които дойдохме до съприкосновение във войните си, бяха удивени от чистосърдечието на нашите войски и комай ги земаха за някакви сектанти. Мъжът от нашия народ, битово цялостният българин, се въздържа от съблазни, като достолепна жена и почти като такава чувства падението... По тази същност на днешния български характер няма две мнения нито между нас, нито между тези, които ни опознават.
В нашите народни песни, приказки и легенди, в преживелиците на всяко българско поселище, а в душата дори на най-коравия българин образът на майката е тъй всевластен, както не е в никой европейски народ. Българката носи печата на всичко онова, което чертае контурите на общобългарската психология. Ние сме стар изстрадан народ, който е много видял, много чул и много патил. И с песимистична мъдрост след вековни изпитни сме постигнали ние да си построим ред на живеене, който е с невесел кръгозор, но е твърде смислен. Ръководно начало в него е: децата, които ще унаследят домакинството и ще продължат рода, са еднакво рожби на майката и на бащата, дори – по скрит български здрав смисъл – повече на майката. Прочее върху тяхното благо имат еднакво задължение мъжът и жената – последната може би и повече... Българинът вижда в жена си своята съпруга и има чувството на физическо превъзходство над нея. Но той няма представление, че тя е майка на „неговите деца”, както е това в другите европейски народи. Не – чисто битово българката е майка на „Своите деца” и върху тяхната участ тя има решаващ глас. Противното е аномалия в българския живот, е „чорбаджийско”; то е охулено и в народната ни поезия, и в художествената ни литература. По сила на това и в домакинството, битово взето, майката е „стопанка”, както и нарича жена си „нейният стопанин”, т.е. тя е еднакво с него притежателка на унаследеното от баща и на отново придобитото. Съпругът е абсолютният разпоредител в домакинството, но битово той не е господар: без споразумение със „стопанката” мъжът у нас нито продава, нито разменя, дори и заеми не сключва...
Любенето в българския живот едва ли не е по-голямо право на девойката, отколкото на момъка:

Ергенство, мамо, пашовство,
Моминство, мамо, везирство.


Но любенето трябва да трае късо време и да води пряко към брак:

С първо либе да се либя,
С първо либе да се взема,
Днеска годеж, утре сватба.


Българите младуват при бурни срещи по хора и седенки, но браковете се сключват от родителите. В тази намеса не се слиза до никакви „уговорки”: тя, намесата на старите, е сякаш само за да се даде тържественост на акта. Сватуването почва с взаимни извинения: „обикнали се младите, какво да ги правиш, няма сега да ги зачерним”... При обичайната церемония на годежите в много покрайнини се „наддава” за момата: предпочетената девойка е ценност, нейните родители трябва да получат пари и да бъдат обсипани с дарове. Това е архаизъм, останал от времената, когато са купувани жените. Но то днес е превърнато на груба домакинска сделка. В него се крие начало за делене на някогашното многочислено патриархално семейство: годеницата е работница, сега се отделя от семейството си, но после ще търси с право наследство от всичко, което ще се натрупа с труда и на другите и? братя и сестри, за нея трябва да се додаде сега нещо, за да се затвърди правото и? на пълно наследство впоследствие. Че това е така, свидетелства и друго обстоятелство: свекърът дава пари и дарове не само на невестините родители, ами отделя от имотите си и за своя син младоженеца. Това става веднага след бракосъчетанието. Всички връстници на новобрачните спират сватбеното шествие пред дома на свекъра, почват с брадви да секат къщния праг – делят патриархалната челяд! – и викат: Втаксвай, стари свате! Свекърът е длъжен в присъствието на почти цялото село да отдели за сина си от своите ниви и добитък и да ги нарече „негови”. Той не може да бъде несправедлив, защото присъстват всички, които знаят състоянието му, а момците въртят острите брадви не току-тъй: с този обичай те отстояват и своите интереси в родителското домакинство.
Така бракосъчетанието у нас оформя не само нова челяд, а и ново домакинство: младоженката оставя своя нов капитал при родителите си, а младоженецът добива още от първия ден свои ниви, свой добитък и пр. Всичко това отначало е само формално, но е сериозно, е битово право, е контракт. И младоженката, дошла в чужда къща, не се чувства обездомена: тя знае, че има вече свое, дори и колко е то... Първично това поражда само несговор, защото в домакинско отношение то е царство в царство: избухва война между снахата и свекървата – „стопанките”. А после неизбежно се идва до домакинско делене на сина от бащата.
Свекървата като битов кошмар е общо явление само в българския живот. В живота на другите европейски народи подобен кошмар е тъщата. Явлението се дължи може би само на правовото положение, което българският бит определя на жената в домакинството като „стопанка”. Майката у нас се държи о синовете си, които са непосредствените наследници на родителското домакинство, на нейното „стопанство”. В това и? е силата, властта, земното царство, а не в женската и? мощ, която в старост тя би заменила с оная от дъщерите си, както е общо явление в другите народи.
Прочее българският бит свежда мъжа и жената до индивидуализиране, т.е. до оформяне на лично самочувство при взаимно разграничена психика, доходяща до ясно съзнание на свое право и на свое притежание.
Българката съзнава своята цена, която и? определя народният бит, и е съвсем недвусмислена в своите брачни планове, както е дадено това с класическа фабулност в народните ни песни:

Легнала мома, заспала
край море, край тънко боре.
Подухна ветрец от море,
откърши гранка маслина,
удари мома в челото,
та се момата пробуди
и си вятъра кълнеше:
Ветре ле, ветре ладане,
да не подухнеше, ветре ле!
Какво си сладко позаспах,
какъв си сънец сънувах!
Насън ми бяха три млади:
първи ми даде пръстено,
втори ми даде ябълка,
трети ме насъне целуна.
Той, що ми даде пръстено,
през него да се провира!
Той, що ми даде ябълка,
ерген да е до века!
Той, що ме насъне целуна!
дай ми го, Боже наяве!


Мъжът не би могъл да е суров и надменен спрямо жена, която се чувства такава царица. Брачното си щастие българинът не смее да търси само във воала на нощите. Той е принуден да спечели своята другарка не като открива в нея едничко предмета на своята страст, а като и? предлага целен живот и като и? дава обети, че тя ще намери и при него такава радост, каквато е имала при своята майка:

Сладно ле, златна ябълко!
Расла си, сладно, при майка:
кахъри не си виждала.
Отрасте тънка, висока,
избра си прилика по сърце.
Дано даде Господ, сладно,
и с мене радост да найдеш!


Ето само с това властно положение на жената в българския народен живот може да се обясни едно необяснимо инак явление от първите дни на нашето народно възраждане. Във всички чисто български центрове възникват просветителни женски дружества. Още у мъжете няма грамотност, а повсеместно се явяват женски дружества, натрупват сравнително големи средства, отварят училища и дават образование – не на жени, а на мъже! Това не е женско движение нито в един свой нюанс: тия дружества будят и просвещават народа си предимно чрез мъжете.
И още – само с тази основна черта на българския бит може да се обясни също необяснимият инак факт, че в българския университет има толкова много студентки, с колкото не може да се похвали никой друг смесен университет в света. Би било смешно да се припише това на придобита женска еманципираност у нас. Явлението е чисто битово. Синовете и дъщерите в българското семейство се чувстват равни, както са равни бащата и майката. Искат, имат право и се налагат на своите родители с желанието си да се учат толкова едните, колкото и другите. Студентките заемат почти половината места в нашия университет. А държавата не посреща правата на юристките, значи жените са отбити от най-посещавания факултет. Прочее в другите факултети те надвишават студентите... Кое в живота ни би могло да оправдае това положение? Обяснението е само битово: дъщерите вървят наред със синовете; не ги ли насърчават да постъпват в Юридическия факултет, те се натрупват в другите...
Накрая –пак на тази битова особеност се дължи чудото в живота ни през войните: българката замени напълно и всестранно мъжа и в най-тежките полски работи. Бихме се самооблъщавали, ако кажехме, че това се дължи на политическо съзнание. Не, то има инертен характер и намира обяснението си в нашия бит: жената е равна с мъжа работничка, тя не му отстъпва и по лична инициатива, а има български кътове, където жената и обичайно се подтиква да се надпреварва с мъжа и по пъргавина (при първо затваряне в брачната стая младоженците се надтичват за кой да влезе пръв и ако невястата превари, това е събитие, то е за нея слава, намира шумно одобрение, както е с надпреварванията между моми и момци при копан, а особено по жетва).
Обичайният кодекс у славянските племена из първичния исторически период открива много елементи от тези днешни съществени черти на българския бит. Но досущ неубедително е да се допусне, че старинният славянски строй, тъй основно изменен например у русите и у хърватите, ще да се е запазил тъкмо у българите, земята на които е служила за път на народите между Изтока и Запада и които поради това са преживели най-тежки политически изпитни3.
Не, очертаното формиране на българския бит в духа на строг реализъм позволява да се допусне, че крие в себе си реакция от вековете на сектантствата.
Мистичното отрицателство, в каквото са се изродили богомилските блуждения през времената на богомилството, е разстроило българското семейство, та е понизило обществеността, дезорганизирало е племето и е погубило държавата му. Реакцията не е могла да не се появи пак в семейството, в интимния народен бит и в домакинствата.
А ето, в тази битова основа – като изключително българска – трябва да се коренят – и в тях трябва да ги търсим! – по-широките контури на нашата народна психология.
И в разлагането на тази основа – разлагане, което не е могло да не почне още с първите вълни на Възраждането – ще трябва да се крият и заченките на променливите настроения в народните ни маси днес.
Без основно опознаване на народния дух и на онова, което е ставало и става в българската душа през националното ни Възраждане вчера и край политическото ни възмогване днес, без това ние не можем откри преимуществата си, които ни осигуряват бъдеще, и не можем налучка отрицателното у нас – онова, което ни липсва, за да бъдем издръжливи в настоящето и въобще смели във вярванията си.

1 От предшественика на Исак – жестокия Андроник.
2 Безспорно строгите отношения са черта на патриархални народи. Но нима не са патриархални турците, русите или сърбите? А нима у тези народи мъжът е сексуално обуздан? Нещо повече: нашите помаци, които са несравнено по-патриархални, коренно се различават от нас тъкмо в това отношение...
3 По въпроса има обширна литература. Учените познавачи на южните славяни Каниц („Дунайская Болгария”) и Богишич („Сборник садашчник правних обичая у южних словена”, Загреб, 1874 г.) намират, че в България съществува между мъжа и жената такова равенство, каквото не е обичайно у южните славяни. Изключение според Богишич правят бесарабските българи: у тях жената е много по-обезличена. Той го обяснява с руското държавно и битово влияние. Вероятно е, че има други причини за тоя бит у бесарабците: колонистите са предимно от Източна Българя, от пътя и времето на дългите руско-турски войни, на разбойничествата и на кърджалийските опустошения. Може да се предполага, че нашите колонисти в Бесарабия и сами се явили там с по-затворен, с по-турцизиран бит. Маринов (в. „Жива старина”) е ефектиран от домакинските особености в някои западни наши крайнини, където браковете са неравни (невръстни момчета се женят за зрели моми – жената се взема за работничка), та иде до обратното заключение, а именно, че българката е потисната, обезличена. Боев („К брачному право болгар”) коригира Маринов и клони към заключенията на Каниц и Богишич, но не е и категоричен; струва ми се, че се влияе от особеностите на бита в нашите турцизирани градове, където „чорбаджийството” бе наложило своя печат и върху съкровеното от българския бит, както рисува това Любен Каравелов в повестите си. Т. К. Волков („Сватбарските обреди на славянските народи”, М. Сб. № III, IV, V, VII, X) третира въпроса кабинетно (по наличната литература) и решително идва до заключенията на Каниц и Богишич. Ст. С. Бобчев, който отделя много страници за въпроса в изследванията си върху българското обичайно право, напоследък печати в „Българска сбирка” една своя публична лекция върху „Обществено-правното положение на жената в Стара България”, в коя – само по аналогия с известното от бита на старите славяни – иде да подчертае днешното положение на жената у нас, тъй както го намират Каниц, Богишич, Боев, Волков.
Категорична по въпроса е Е. Н. Водовозова в съчинението си „Как живут люды на белом свете”. Не знам къде е тя наблюдавала българите, но характеристиката u е тъй изчерпателна, че не бих намерил какво да добавя. Ето тази характеристика:
„Докато у сърбите мъжът се носи твърде сурово към жената, българинът не захваща никакви работи, без да се посъветва с жена си. У българите между мъжа и жената, между майката и сина съществува пълно равенство, което съвсем не е в обичая на южните славяни. И у българите, разбира се, мъжът е глава на семейството, той има висшата власт, призван е да съди и реди; но това мъжово първенство в България няма нищо общо с мъжовия деспотизъм у другите славяни. При това българката се ползва и с положителни права наравно с мъжа: тя взема участие в семейните съвети; особено когато въпросът е за брак или други домашни работи, тук гласът на жената има много по-голямо значение, отколкото гласът на мъжа. В много случаи жените се ползват и с изключителното право да се разпореждат. В отсъствието на мъжа жената винаги заема неговото място, сключва условия, купува и продава; с една дума, води стопанството съвършено самостоятелно. Най-после, нерядко жената след смъртта на мъжа си, който е бил глава на домочадието, заема неговото място. И това става даже в случаи, когато синовете са вече възрастни. По такъв начин, бидейки глава на къщата, българинът не е неограничен властелин над жената, тя не се превръща в безгласна робиня, безпрекословна изпълнителка на заповедите на мъжа.
Семейното огнище, то е всичко най-скъпо и най-свещено, което българинът има: това е мястото на отдиха му, радостите и скръбта му, които той споделя с жената и със своите близки. Българите извънредно строго осъждат семействата, в които мъжът е пияница, побойник и се носи грубо към жена си. Страхът от присъдата на съселяните и намесата от страна на роднините в случай на недобро поведение на единия от съпрузите силно поддържа добрите семейни отношения. А ако вече между мъжа и жената са възникнали несъгласия, те пристъпват към развода като към неизбежно зло. Излъганият мъж тук свободно може да изгони престъпната жена и лесно получава развод; но също и на жената дават развод при безпътно поведение на мъжа.
Българката е истинска помощница на мъжа. Нейна работа са грижите за дома, децата, домашния добитък, яденето и облеклото; а пазарът – покупките, продажбите – е мъжка работа. Най-голяма похвала за българката е, ако съседите я смятат за добра домакиня. По отношение на външните тя се носи съвършено естествено, без див страх и уплаха. Когато в дома влиза гост, сериозното лице на българката взема изражение на особена загриженост. Само в градовете, които по-рано са били главно турски, под влиянието на мохамеданските нрави българката е станала конфузлива и мълчалива. Но все пак тя се пази и в разговор с чужди хора не влиза. В отсъствието на мъжа, особено в планинските села, мъжкото население на които отива далеко на работа, жената е пълновластна хазяйка у дома. Нравите в българското семейство са патриархални, чисти и във висша степен строги.
Българката е идеална майка и жена. Нейното трудолюбие не познава граници. Тя приготовлява всичкото облекло за своето семейство, грижи се за домашното хазяйство, което тя води извънредно старателно и акуратно. Добре набитият под от пръст в къщата u е винаги чисто изметен, постелките грижливо наредени, съдините на кухнята чисто измити и всякога на мястото си. Гозбите на българката са твърде прости, но тя умее вкусно да приготви и да разнообрази своите безизкуствени яденета. Тя буквално няма свободна минута. Когато не е в полето, занята е с нещо в домакинството: ту чисти при кладенеца домашната покъщнина, ту пере, ту боядисва и изпира разните тъка, ту приготовлява обяд, седи на хурката, шева или кърпежа, ту кърми детето, бяга да навиди пасбището, гдето пасе добитъкът, който дои, когато се връща, и се грижи за него и късно нощем, и рано сутрин. Не стига това, жената помага на мъжа даже при постройката на къщата: замазването с глина и белосването на стаите за живеене съставлява изключително нейна работа. Тя се грижи също така и за домашната градинка. Почти всяко семейство си има градинка пред къщата и грижите за нея лежат пак върху жената. В градината българката се занимава с особена любов: цветята са главното украшение на жената, па и младите обичат, накичени с тях, да отиват на църква на празник или хоро. Затова във всяка градинка се срещат рози, карамфили, ружи, мак и пр.”

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания