Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Описателни страни
За шопите
За мизийците
За загарците
Рупци и македонци
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон

За шопите

Етнографичната група от народа ни, която сама нарича себе си шопи, обръща вече вниманието и на чужденците, които проучват нашата страна. Снажни и дебеловрати, но бавни и тежки, те се оказаха през войните такива, че днес комай със завист загледват към тях дори студено самонадеяните мизийци.
Шопите населяват земите ни между реките Искър и Морава; тук е българското море от „белодрешковци”. Те се преливат в македонци още при Кюстендил, но обхващат също Крива паланка и Враня.
Компактна маса шопи има обаче и пo на юг – в прилепското Морихово. Те сами не долюбват името си, но бърсаците и там ги шлепят по дебелите вратове и им викат шопи. Инак тази група по диалект, носия и нрави не се отличава от софийската.
Революционен организатор на мориховските шопи е „сливенецът” войвода Дядо Марко Лерински, който е баща на четническата организация в Македония1. Секретарят на Дядо Марко Христо Силянов разказва следната случка, възможна само между шопи:
Войводата разхвърлил в Мориховско данъци за доставяне на оръжие. Явил се пред него шоп и натъртил: „Не че платим данъко, оти не можем”... Първенците в Мориховско познавали шопа като богат, та се разсмели. И войводата обърнал дебелия край: заповядал да му наложат „данък по голо”. Но и шопът разкрил опакото в душата си: „Нeчем”! – отсякъл той. И се сблъскали студената кръв на мизиеца с железния инат на шопа: било е състезание цяла нощ... След всеки час извеждали пред войводата шопа с нови синини по месата и след всеки час той по-твърдо обявявал: „Нe че платим данъко – нeчем!” На утрото шопът вече не можел да върви, но изведен пред войводата, той пак се пропял: „неечем”. Дядо Марко се изплюл и сам го изритал навън с дебела псувня – казват, единствената такава, чута от устата на тоя легендарен старопланинец.
Тази „опака” страна на мориховския шоп се изработи преди войната у врачанския шоп ето в какво:
Къс от граната открила темето на Цольо и му парализирала дясната страна. През шест месеца германски хирург с потресни операции възправил Цоля на нозе: оставало само темето открито, та Цольо не можел да се навежда – клател му се мозъкът. Когато го изписали от болницата, за да си иде вече в село, хирургът смънкал, че могло да се похлупи темето на Цоля, като се земе едната половина от двойната част на тилната кост. И попитали Цоля скланя ли. Той отговорил шопски – с половин уста: „Маки, оти да нечем.” На доктора се сторило, че Цольо неохотно скланя, та махнал с ръка. Но шопът проточил врат:
– Оти да нeчем бе, брате! – викнал. – Маки, кой бега от здраве?
Той предложил обаче условие да не го упайват – боял се да не му се пръсне сърцето. Увещавали Цоля да приеме упойка: операцията щяла да бъде една от най-мъчителните.
– Че търпим! Маки! Я ви думам! – отсякъл шопът.
После се проснал на операционната маса и я прегърнал в гороломовските си ръце. В тила му пробили шест винтови дупки, за да отделят черепните зъбци; после рязали и отделили двойната тилна кост, та я прикрепили на зъбци за похлупак на темето.
Цольо пъхтял и трещяла операционната маса в железните му ръце: само това!...

***

Големите пазарни центрове на шопите са София, Пирот, Враца и Видин.
Шопите в София се обезличиха, макар да прибягнаха до „кореняшката” си организация. Бавни, каквито са, те в столицата останаха назад от пришълците из разните български земи, които заграбиха пазара. Шопите капитулираха пред развилия се трескав живот в стохилядния град, макар че някои от тях се изхитриха да задържат нивите си, които някога бяха купували за стотина грошове, и да ги продадат по-късно за стотина хиляди левове...
Обезличаването на шопите в София обаче личи само на пазара. Инак – вслушайте се в езика на младоците: децата и на пришълците от бреговете на Черно море завалят днес на шопски даже когато държат матура. Очевидно упоритото в душата на шопа е и в езика му! А това може би е на добро: София се помакедончи, пък нашите игриви южани биха намерили полза, ако се надъхат с мънинко шопска упоритост... Аз хвърлих тази си мисъл някъде в Македония и разсмях там няколко добри и хитри българи. Те възразиха под нос:
– Харно е, море, ала боим се: шопите сет овакви от простотия...
За щастие добрите македонци не бяха прави. Един от най-културните наши центрове допреди освобождението на България беше Пирот. В началото на миналото столетие, когато българските занаяти процъфтяват и заграбват пазарите на цяла Турция, първи сноват от „Будим града до Анадоло” шопите от Пирот със своите килими. Така пиротчани наред с копривщенци бяха преварили всички други българи и в занаяти, и в търговия, и в наука (а също е и със самоковските шопи). И когато Пирот остана в Сърбия, нима от простотия всички предни пиротчани се прехвърлиха отсам, та са и до днес между първите ни хора – държавници, професори, лекари и военачалници.
А нима тази просветеност на пиротските шопи различава с нещо тях от другите? Четете съчиненията на сръбските военни историци върху Сръбско-българската война през 1885 г. Те не се свенят да признаят, че техните дружини от Пиротско са отказвали – и в най-големия разгар на сраженията – да стрелят срещу нас... И началниците им ги избивали! Не, това си е шопът: той не играе, не се чупи, не се кърши, за него „нaдве” няма...
В паланката Чанта, при Силиврия (на Мраморното море), намерихме българин говедар – прегърбен старец. Оказа се, че бил от Пиротско и някога като невръсто чираче на килимари ходил „в Анадоло”, та кой знае как изостанал тук. Това било „далеко в турско време – у бозгуно”. Кой ли „бозгун”? Излизаше, че война някаква е захвърлила пиротски килимари насам и те ще да са се запилели по тези краища. Старецът не помнеше годините си, но не само владееше своя език, а и не беше научил друг! Живял 50-60 години в Чанта, чисто гръцко село, служил на всяка къща като говедар, а знаеше само да брои малко на гръцки... шоп! Когато го уверявахме, че пиротчани вече се посърбили, той извиваше вежди на сърп и весело отвръщаше:
– Не, брате, бугаре сме си: как че тръгне коза по свиня тога?
И аз мисля, че шопите са наистина прости, но защото са кози: опират се да вървят и когато ги теглим по правите пътища...
Враца и Видин са пазарни центрове на шопите северно от Стара планина.
Враца – градът на мъглите и на мюзевирлъка, както го характеризираха турските паши – се провини много зле в българските освободителни борби: населението не подкрепи великия Ботев, сам местният апостол на революцията, загарецът Стоян Заимов, трябваше да бяга в женски дрехи, та поетът войвода загина във Врачанските планини, дълбоко разочарован в племето си.
Горният исторически факт обаче търси своето обяснение. И това обяснение надали може да се крие в някаква липса на борчески дух у врачанските шопи. Защото само няколко години след горното събитие Враца стана гражданска крепост на най-неспокойния от първите наши държавници – на покойния Драган Цанков. Той съумя да завладее сърцето и непоколебимата упоритост на врачанци така, че и до последно време никой не можеше да ги разколебае в него.
Но и до днес във Враца е налице онова, което е общо у шопите: в просветно отношение градът все още е сравнително безличен, макар да витае над него сянката на най-великия българин, която всяка година привлича на поклонение тук цвета на нашата младеж, надеждата на земята ни.
Обаче Видин много отдавна прави всичко, за да опровергае онова лошо, което има в моите писания за шопите: той построи първия модерен театър в страната ни, има най-старото уредено читалище, даде на България министри, писатели, учени, а в гражданските борби държи – ето вече десетилетия – много особено място... Като че ли видинските шопи не са кози!
За щастие – или нещастие – шопите и във Видинско са пак шопи: бавно възприемчиви, но податливи на дисциплина и беззаветно верни към началниците и въобще към водителите си.
Видин е бил богат вилаетски център в онова време, когато е почнала у нас широката европейска вносна търговия по Дунав. Средата на тази търговия е бил Свищов, където хладнокръвните и предприемчиви мизийци заграбили всичко в ръцете си и прогонили от своя град всякакви евреи и гърци (такива няма в Свищов и до днес!). Така свищовци са създали широк слой от търговци и други с европейско образование хора. По същи ред се създали образовани хора и във вилаетския център Видин. Някогашният видински нотабил и бивш министър на България с цялото свое коляно във видинската „Болярска махала” – Илия Цанов – е от тези първенци. Освен този слой хора във Видин има и цяла вълна мизийци. В първата половина от миналото столетие руските войски са отвлекли в Бесарабия стохилядна маса българи от Видинско. Техните места са заели – почти цялото Кулско и Зайчарско – колибари от Троянския балкан. Из тази мизийска вълна са големите общественици във Видинско днес: Алекси Филипов, Дацов, Диков. Най-после във Видинско имаме и голяма македонска паланка – Ново село. Из нея е и новият голям левичарски трибун на Видин – депутатът от групата на тесните социалисти Тодор Петров.
Прочее такива са водителите на Видинско и тяхна е инициативата за всичко добро, с което се отличава краят. Същото е и в Ломско: Арсениевци са македонци, другите – стари и млади предни хора, все още се групират около ловчанци и търновци... Обаче народните маси непосредствено около Видин и Лом са шопи. Значи заключението, което се налага, отговаря на всичко добро у шопите: дайте им водители и началници – те са стихия!
Шопът – бавен, затворен в себе си, студен наглед и твърде простоват – сочи да е лишен от национален романтизъм.
Това – сега всички го виждаме – е едно заблуждение.
Горчивата съдба на Моравско преди 40 години дойде да затвърди това заблуждение по един безсъмнен начин. Но време е да кажем истината за шопите: никоя от българските етнически групи не е тъй силна в националния си инстинкт и не е тъй съкровено запазила толкова много държавнишки жест, понятия и съждения, както шопите. Взрете се в оцелелите ни исторически легенди и предания: българизмът е тук. Обърнете се към възродителния период: първите маси в черковните борби са по чертата Скопие–Ниш–Видин. Дори витязите сред българските запорожци на Чайковски са предимно пиротци и самоковци!
Но моравци се пречупиха. Да, младите: пречупиха се...
Обаче добри съвременници у нас, дори стари хора се порусиха от обаяние пред освободителя... А за моравци освободители бяха сърбите!
Ние имахме своя, национална държава. И през цели 40 години едвам можахме да освободим душите на бащите си от руското обаяние! А как и кой би извършил това в Моравско?
Който би искал да се убеди колко е дълбок националният инстинкт у шопите, да иде във Видин. Тук след отвличането на българските маси в Бесарабия са се поселили – край колибарите от Троянския балкан и край тълпи власи от Трансилвания – още и десетина села сръбски колибари от далечната Копаоник планина. След Берлинския договор едно от тези сръбски села е останало в България. То се вика Бракевци, по десния бряг на Тимок. А и досега, след 40 години, нашите шопи по двата бряга на Тимок (еднакво и тези, които са в България, и ония, които са в Сърбия) сочат жителите на това село за сърби и не сключват бракове с тях...

1 Истинското име на Дядо Марко Лерински е Георги Иванов, котленец, бил на свръхсрочна служба подофицер в Сливенския гарнизон и затова се е запомнило в Битолско, че е сливенец.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания