Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Книга за българите
Днешните българи
Описателни страни
Основни черти на народната ни психология
Сравнителна характеристика на българските етнически групи
Общи черти
Политически темп и гражданственост
Далечен паралел
Pro domo sua
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Книга за българите
Автор:
Страшимиров, Антон

Сравнителна характеристика на българските етнически групи

В българските етнически групи най-положителният на мисъл и на дело тип е мизиецът („държи си думата”). Но той е сухо себичен. Много по-горещ и верен на дружба – единствената романтична черта у българите – е тракиецът. Македонецът е изврътлив, макар да е по-религиозен. Умереният рупец е твърде смел като поселенец в необятен планински лабиринт, но сравнително е по-малко готов на съзнателен героизъм. А силата на шопа е в стадното чувство: усамотен, той е в мъгла, когато пък в група върви твърдо и безогледно, стига да има вожд. Обаче и при тоя стаден български тип – шопите – личи общата национална черта: неуживчивост с род и съседи, своеглавие. В това отношение българинът изпъква релефно у нашите потурнаци (помаците). Турците са народ с най-непоколебимо, почти сляпо стадно чувство: това се е отразило и в религията им, и в техния бит, и в армията им, и в тяхната държавна организация. В едно делиорманско село ние имахме случай, възможен само между турци: през всички преврати, промени и избори в България това село избираше за кмет все един и същ човек непрекъснато през 32 години! Няма ни следа от всичко това в нашите помаци: те се ругаят открито с кметовете си, палят ги, горят ги... Помаците немеят само пред боговете, където са икономически потиснати. Но и това е така до ред, до време: след хуриета в Тиквеш бедните помашки маси се присъединиха към българската сиромашка партия (начело с „комитите”!) и се бориха срещу беговете си и срещу българските чорбаджии. В началото на настоящата война помаците и турците в Гюмюрджинско не бяха мобилизирани по сила на Цариградския договор от 1913 г. Но през есента на 1916 г. общата мобилизация се разпростря и върху тях. Назначи се проверочна комисия и потекоха вълни турци от полето и такива помаци от планините в Гюмюрджина и в Ксанти. Случих се в тези градове и установих следното: турците кротко се изреждат пред проверочната комисия, безмълвно свити около своите "мухтари", които ги представят на комисията; а помаците се надпреварват да се вредят и щом комисията ги изкара годни за служба, веднага всеки вади от пазвата си готово заявление до председателя. За какво, мислите? – Не за себе си, а за своя съсед или за по-далечен познат, който се е скрил или който се предполага, че може да бъде укрит от кмета... българин!
По интелект в българските групи стои на пръв план пак мизиецът, макар да е бавен. Македонците по дух бърже схващат, свързват и обобщават, но нямат интуицията на проследяването, на изчерпването, та се залутват: лесно грешат и лесно се поправят, докато изгубят амбицията да имат непоколебими свои възгледи. Това личи дори в такъв македонски кът като Кукуш, който даде идеални борчески типове. Но същата черта е по-слаба в Битолско: тук имаме маса, стадна като шопите, но оживена с чертите на гъвкавия македонски интелект. Най-характерният тип от македонците ще са дебряни: тази шепа българи са упорити и непоколебими в своето като албанци. Антитеза на македонската колебливост е мизиецът: в своите религиозни, философски и житейски възгледи, доколкото са те оформени в него, той влага едва ли не всичкото си достолепие. Затова мизиецът е изчерпателен в онова, което познава, и измерен в онова, което твърди („тегли си думите”), макар да е голям резонер. Добри кабинетни хора дават рупците: оформени са дори изящно в съвладяната материя, като отлично подготвени за екзамен хора... Но в типа мъчно се долавят данни за по-далечни домогвания: самовглъбяването у рупците не е черта, когато по линията Дебър–Тетово–Скопие има тези прояви, както ги има около Рила и по Стара планина. В тракийците се издава най-силно кръстосаната кръв: горещи са и пак далечни в умозрителност. Типичният тракиец се заравя страстно в кабинетна работа, но не губи темперамента си и често вече, оформен за учена дейност, ще го видите явил се на улицата и повел тълпи... Ако мизиецът клони към прусака в европейския тип, тракиецът е по-близо до френския темперамент. Шопите не мъдруват, най-малко употребяват пословици и край присъщата им сексуалност проявяват наклонност и към тихи блянове. И тук обаче отпадат в тромавост: нямат подвижна фантазия при помамванията си по добро и прекрасно. У шопа, когато той е дори далеч на повърхността, ще намерите упоритост, почти равна на дебърската, но не ще откриете способност например за участие в политическите надхвърляния: той и тук остава простоват, липсва му тупе, макар да крие общото за българите сурово честолюбие. Впрочем шопите в Софийско (дори интелигенцията им в София) до неотдавна не влагаха много в гражданските борби: вървяха по местните си ментори, без да ги питат в кой лагер са били вчера и в кой са днес.
Хората откриват темперамента и душата си повече във веселие, отколкото във всичко друго. При по-трайните биваци през нашите войни можеше да се долови следното в различните ни войскови групи.
Мизийците за нищо не се веселят току-тъй, по хрумване. Те не търсят виното дори в отчаяние. Хората са весели и пият само при що-годе „успех в работата”. Затова в началото при веселие мизиецът отпушва душа и търси гайда. Но щом „прехвърли”, той става мрачен: в погледа му бликва неизчерпимата татарска енергия, постигнатият „успех в работата” сега става незначителен, косматият мизиец се наежва наново за нови кроежи и за нова работа... Мизийските веселия, дори и на война, нерядко се свършват със сделки: купуване или размяна на ниви, сватовство,партийни спогодби за бъдещи комбинации около кметството!... Но после, когато виното навие на развеселените, те се размекват и разтъжват, може би от смътното съзнание, че земният живот, в който те влагат толкова много, все пак е суета сует...
Тракийците, наопаки, почват да пият зли, наливат се с остървение и след това вече търсят гайди и песни, като забиват ножовете си в пръстта (както ги забиват по масите из кръчми в своите села...). Те във войската не свършват веселбата с кървави свади (както често се случва по бреговете на Марица), но все пак стигат до 25 по голо, макар че в последния случай тракийците са много нещастни, защото слабо помнят онова, което са вършили в тъмното си възбуяване.
Рупецът при веселба е трезвен, спретнат, с отпуснати черти на лицето. И всичко е предварително нагласено за веселбата: прилична трапеза (рупците почти не се веселят в кръчми, а в къща!), гайдата ще дойде по-късно, по-напред вървят певци, а накрай млади невести ще играят ръченица. Пази боже в рупските веселби да се заговори за заядливи или за делнични работи: не е прилично! Разговорите отиват от ланшната Коледа назад – до чумовото време... И накрай има прощаване и изпращане тъй изискано, както е прието в градовете. Така се веселят рупците в домовете си. А на война те просто не се веселят: знаят, че жените там, в техните планини, са заменили белите си забрадки с черни (това беше тъй в цели села по Гюмюрджинско веднага след мобилизацията).
Македонците, щом намислят да се веселят, почват с песни и търсят музика. След първите чукнати чаши те се отдават на жестикулации, стрелят с оръжието си и накрая, ако не са взети под стража, пак осъмват с песни – вече тихи, тананикат и когато дремят. Разбира се, и в тях поличва за миг татарската напрегнатост на мизийците и робската ярост на тракиеца: в техните веселби също има минути на тъмно и навъсени вежди, и на неволно посягане към кръста, където в мирно време е стояла камата...
Шопите са кротки, макар да пият сравнително повече от всички други български групи: те във виното търсят пак виното. Може би защото само то ги кара да се открият пред себе си и пред хората такива, каквито са – деца, които се смеят от сърце и играят с часове непрекъснато и лудо – в случая на ръченици... Пияни, шопите се псуват много пъстро и много неприлично, но крамоли не дигат – никога. Това те правят само за жени... Наопаки, при веселба отпада тяхната престорена свитост и се обнажва войнствеността им: търсят се помежду си и се чувстват стадни, каквито са. Да се яви началник при запили се шопи и да им викне: „Момчета, неприятелят се яви”, те няма да се засуетят, не! Ще се огледат, грабнали пушките си, и във веселите им очи ще прочетете: „Маки, да дойде! Не е ли и него женка раждала, неговата...”

_ _ _ _ _ _

Стимул за обществено и военно дисциплиниране на нашия народ е българското затаено и пъклено честолюбие. Това важи дори за шопите, които разполагат и с по-подходящия елемент за дисциплиниране – стадното чувство. В началото на 1913 г. по брега на Мраморно море („Балабан чифлик”) се обучаваха допълнящите млади войници от ІІІ Бдински полк. Показаха ми снажно шопче, което заплакало, защото не можало да взема хватките „на нож”... Заговорих младото. „Мака ми стана – пламна то пак, – оти други да могат, па я да не можем”... През сегашната война в Х п. Беломорска дивизия младо рупче станало жертва на посегателство от сексуално изроден хасковски апаш. Само посегателство е било – отърчали другари, вързали апаша и той бил веднага осъден от полевия съд. Но младото рупче не могло да понесе срама: опитвало се няколко пъти да се самоубие, макар че го пазили в ротата добре. Накрай обаче, когато мислили, че то се е успокоило, намерили го самозастреляло се...
Възвишете народ с такава чувствителност до съзнание, без да го притъпите, и вие ще имате бляскави общество и армия в семейството на народите.
Самият български индивидуализъм („своеглавие”) се корени може би в тази подсъзнателна стихия у нашия човек. Както в частния живот, така и в казармите у нас вирее вездесъщата българска черта – ехидно прякоросване. Няма българин със слабости, които да не се доловят от околните му и да не се изработят в прякор. От това не са избавени дори държавниците! Наистина ние не сме артисти, както са френците, и още по-малко сме естети: прякорът у нас е често гол. Не е характерно: обикновено се прякоросват не глупците, не слабосилните, не сакатите, не дори страхливците, не, а самохвалците, лъжците, безочливите, изобщо изгубилите основно приличие и честолюбие. Алеко Константинов се почувства у нас от малък и голям, защото играеше с тази общобългарска душевна струна. И главно затова може би у нас хуморът, шегата и сатирата – са голи. Българинът се противопоставя на ругаене, но гаврата го сковава, подсича, убива. И за подигравка нашият човек е способен да се отвърне от съседи и род, дори от баща и брат. Това като болка се крие и във всебългарското озлобление през сегашната война. Ако бяхме пленили сръбския двор, нашите военачалници не биха могли да опазят от войските ни и самия крал Петър... Защото сръбското вероломство през 1913 г. се почувства от българите като гавра над тяхното мъжество и право. „Срам ни беше да се върнем при жените си” – говорят и досега войските ни. А при такова самочувство българите са способни да насочат пушки и срещу небесните гръмотевици...

***

Българското своеглавие, което се таи дълбоко в характера дори и на нашите шопи, би могло да бъде едно национално достойнство. То е подтик за изработване на отделния човек в самостоятелна творческа личност (индивидуалност). Но такова изработване е резултат на по-дълъг исторически живот, през който личността е намерила сгода да пробие кората на първичните патриархални условности. А случаят за жалост не е такъв у нас.
Не ще съмнение, процес за индивидуализиране на човека сред нашия народ ще трябва да е почнал още от кръстосване на волевата мощ у Аспаруховата орда със сантименталната разлятост на заварените в земята ни славянски колена. Аспаруховите българи идат от държава, където животът е надрасъл първичната патриархална канава. Волжките татари са известни с голямата си търговия, а няма търговия без слой от самоопределени (индивидуализирани) личности. Те скоро издигнали такъв слой и в земята ни (Симеон Велики протестира в Цариград за правените там пречки на българските търговци).
Прочее индивидуализирането на българите ще трябва да е почнало още от началните дни на хилядолетната наша история. Но турското владичество е дошло да ни затвори в глуха улица: народът ни е досущ разреден и доведен до просешка тояга; между завоеватели и завоювани има взаимно отричане и никакво разбирателство.
При нашествието си турците въобще не изглежда да са разчитали на едно съжителство с нас: те недвусмислено колонизират земите ни с азиатци. И това затваря българите в планинските дебри. А после, когато се налага съжителство между двете племена, излиза наяве най-убийственото в нашата историческа съдба: оказва се, че завоевателите ни във всяко отношение стоят несравнено по-ниско от нас.
Както днес, така и преди пет века българите не са могли да не чувстват всичката тромавост на турчина. Прочее ограбени у дома си, откъснати от общенията си със света, те са се видели още под невероятните своеволия на стоящи по-долу от тях хора. Логически следва известното всебългарско обяснение за историческата ни злополука – тя според нашия народ иде само като небесно наказание за това, че националните вожди били забравили Бога – „на коне влизали в храмовете и с маждраци бoли нафората”.
При наслояването на такова народно самочувство българинът не е могъл да се привие наново към стадното чувство на своето племе, за да търси сплотеност под останките от вождите си и така да дебне момент за отпор срещу нашествениците. Наопаки, всеки се е затворил в себе си и наченките на индивидуализиране у всякого си избили в своеглавие.
Колкото да не е пълен тоя процес на социално разложение в българската душа (всички опити за подем през вековете на робството са намирали де повече, де по-малко отзвук в народните маси), все пак той не може да се отрече, намираме го и днес в душите си. Българинът от всички наши групи не вярва на своя ум и не се обляга на мислителните си способности. Той прави и поправя като жена сметките си даже месеци след като е приключил вече някоя сделка... И е мнителен, затворен в себе си, вечно настървен комай против целия свят; фаталист е въобще и пак дълбоко в душата си безверник. И тъй като не се е чувствал лукав като гърка, за да излезе на пазара с обичайни хитрини, то гушил се е винаги по горите, планините и край недостъпните мочури, като сънливо е крепил общоплеменен дух само с песни, приказки, пословици.
Чудно ли е, че при това инертно състояние в нашите диалектни групи е могло да се запази и до днес такова психично различие, щото и след като имахме първото общобългарско сливане през половин век възродителни борби – един възторжен период за национално дисциплиниране, – все пак доста беше случайният Берлински договор, за да избликнат саркастични отнасяния, дори и ругания между групите?
И след Съединението на Княжеството с Румелия – през цяло десетилетие – нямаше едно пълно преливане между ръководните слоеве на Северна и Южна България, макар че най-популярният тогава държавник сред северяните беше тракиец. Тук не играеха роля само локален патриотизъм и областни интереси – не: в игра беше българското своеглавие, отрицателното в българския индивидуализъм, който се оказа по-силен във "византийците" тракийци – те по-мъчно се обзеха от държавна дисциплина, по-късно почувстваха абсолютната българска държава, оказаха се по-неподатливи на приспособяване към авторитета на български държавен глава и имаше моменти, когато въобще българското своеглавие опасно сътрисаше основите на младата държава. За това, че тук беше в игра преди всичко българското своеглавие (отрицателното в българския индивидуализъм), има факти, които наистина разочароват... Но както хората, така и народите трябва с любов да се заемат такива, каквито са, и правилно да се поставят на историческите везни. Може би спасително беше все пак, че двете български групи – мизийци и тракийци – бяха своеглавци. Защото ако всички бяхме със стадното чувство например на врачанските и белослатинските шопи, кой знае как биха се чертали съдбините на страната ни днес... Тъй като действително най-непримиримият своеглавец от държавниците ни (Драган Цанков) роди Мизия, но го хвърли сред шопите, и тази комбинация едва ли не ще бъде кошмар за утрешния български историк...
По същия ред трябва с любов да посрещнем – и да поставим на историческите везни – приспособимостта на рупци и македонци към властимащите. В Мизия дълго обвиняваха и тракийците в „блюдолизничество”. Но събитията досущ не оправдаха това. Не ще го оправдаят те и за нашите южани. Не че тези не са по-гъвкави от другите български групи. Но те не са по-малко българи и като тъй, своеглавието и в тях не е в по-малка мяра и значи не ще е по-малко пакостно. Провини ли се рупецът пред селото си, пред властта, че дори пред божиите закони, става хайдутин: не умее да се покае и да понесе изкуплението, той изгубва социален инстинкт. А това е най-опасният ексцес от българското своеглавие. Не е по-малко страшна тази българска черта у задвардарските ни южани. Охрид даде един-единствен сърбоманин (Гърдан), но той не беше мизерен подкупник, а един кръвожадник. В поезията го характеризирах с израза: „Една глава имам: поставете я на плет – сам ще я стрелям!”
Не, двете крайни крила на българското племе – северяните от бреговете на Янтра и южаните от тия на Дрин – струват един за друг... Дряновци, обсадени от турска орда, решават да лишат и последния свой човек от надеждата за спасение – отричат на всички от своя лагер правото на съществуване, правото на живот; обхващат се от бяса да действат в името на най-грубо анархистично начало: „Не съм гарантиран дали ще оцелее моята челяд – прочее скъпо ще платя за нея, а после – не искам да знам какво ще стане с другите...” Това е безверие, отричане благата на живота, отричане на красота и добро, безверие, доведено до страшно тъмна акция. А нашите южани от Вардар дадоха нещо по-страшно от дряновското решение, и при това почти го реализираха. Ненапълно осъщественият план, по който трябваше да се дигне на въздуха целият стохиляден Солун, като се изгорят и параходите в пристанището му – това страшно деяние не беше нито дело на революционната организация, нито пък такова на идейници. Групата, която извърши този чудовищен акт, беше от дълбоко обезверени българи.
Велешанинът Орце, човек с гимназиално образование, наричаше ръководителите на Македоно-Одринската революционна организация „свраки”, а идейните анархисти, които се зараждаха вече в Македония – „мухоловци”. Тоя човек бе дълбоко втънал в себе си: седеше по цели часове из софийските кафенета, притиснал шепи между коленете си, загледан пред себе си и мълчалив като пън. Когато той решил да предприеме страшното си дело в Солун, обърнал се едновременно за средства и към Гоце Делчев, и към Борис Сарафов. И писал на Манолев в Солун: „Аз ще оскубя ония гъски.”
Манолев е кукушанец – човек с висше образование, краен индивидуалист, неуживчив с никого, но кабинетен тип, занимава се страстно с филология. Той тогава е бил учител в солунското католишко училище, та кореспонденцията му се ползвала с екстериториалност, и по сила на това човекът услужвал на революционерите: те си кореспондират чрез него. Велешанинът Орце е посветил Манолев в чудовищното си начинание, но той не се сепнал: продължил да му услужва в кореспонденцията. И не че му е съчувствал. Страстният филолог е крайно почтен човек, счита също за такива Гоце Делчев, Борис Сарафов, Орце, та е готов да оказва малки човешки услуги в беззаветната работа на всекиго от тях. А сам никак не се меси в техните работи: „Всяка коза за свой крак.”
Велешанинът Орце е довел със себе си в Солун и съгражданина си – младежа Кирков, който сам преди година бил свършил гимназия в същия този Солун. Тогава, като гимназист, Кирков бил фанатизиран член на Вътрешната революционна организация и реализирал нещо нечувано в живота дори на македонските революционери. Той смятал баща си – велешки търговец – за твърде богат, та решил да му отнеме половината богатство за в полза на революционната каса... Централният комитет се съгласил, младежът бил скрит, а пред бащата работата била представена като че синът е заловен от разбойници и ще бъде погубен, ако не се внесе голям откуп. Обаче бащата – старецът велешки търговец – се оказал недотам богат, колкото го мислел синът. Все пак добрият родител продал мило и драго, разорил се напълно, но дотъкмил и внесъл исканата откупна сума. Човекът не могъл да подозре играта, защото в Централния революционен комитет са били самите професори на сина му...
А после, когато работата се пооткрила, професорите побързали да си умият ръцете: те не скрили, че играта е скроена от самия син... Тогава разореният старец се потресъл и проклел сина си. Младият Кирков обаче тържествувал: той отдал на организацията и онова, което още никой не се бил сетил да даде – залъка на баща и майка, на братя и сестри! И ето с тоя възторг и с такъв фанатизъм Кирков през лятото се явил в София. А тук младежът вече с очи видял, че средствата, за доставянето на които той разорил баща си, се харчат, между другото, и по шантани... Сътресеният и обезверен млад човек озверял: той тържествено се заклел да повърне сумата на баща си, осигурил за такава сума живота си в осигурително дружество и вече готов другар на Орце, отскочил в Македония, бесен против всичко в живота и примирен с неминуемата и строго желана своя смърт. Около двамата тези безверници се събрали още няколко, без особено образование, тъмни своеглавци из все по-тъмнеещия тогава народен живот в Македония.
Орце е земал от Борис Сарафов 16 000 лв., а чрез Гоце Делчев доставил динамит, т.е. „оскубал ония гъски”. Така групата почнала страшното си дело. Те не криели нищо от учителя Манолев и парите си държали не под ключ, а в чекмедженцето на тоалетното си огледало. Еднъж Орце даже казал на Манолев: „Ако с нас стане случайно нещо, ето тези пари...” Тези хора не дружели абсолютно с никого и дене киснели в едно непристойно заведение, та успели да си създадат славата на оскотели развратници. Така те се напълно маскирали за пред света и през нощите работели като къртици: копаели тунели под банките и поставяли динамита...
Отначало най-омразната личност за Орцевата група бил сам Борис Сарафов, който им дал средства, та срещу това искал да контролира и работата им: безверниците били истински мизантропи и се отвръщали от всякакво за тях човешко класифициране. По-късно обаче омразата им се насочила изключително срещу Гарванов. Тоя знаел какво те гласят и дори им помагал: види се, за да ги земе в ръцете си. А враждата избухнала досущ за друго. Манолев имал братовчедка – основна учителка в Солун, която била свършила гимназия само преди година. През първата година тя била учителствала в Плевна (Драмско) и неизвестно как успяла да се отврати от всичко в живота. Сега, вече учителка в Солун, тази млада девойка, която импонирала с голяма начетеност и силна воля, се проявила като непримирима отрицателка и на революционна организация, и на всяка обществена дейност: давала се изобщо за крайна безверница. Манолев и? обадил какви хора се явили в Солун и че ще предприемат някаква безумна акция. „Пак акция, пак дело”, изсмяла се презрително девойката. А Манолев обадил на Орце също каква учителка има в Солун. И ги запознал. Обезверените души се почувствали и станало нещо странно: тъмният, втъналият дълбоко в себе си Орце сега се червял и бъркал пред девойката... Те почнали да се търсят, а при среща не намирали какво да си кажат от смущение. И никога не са могли да останат насаме, защото тия безстрашни български души, отчуждени от целия свят и опълчени против целия свят, бояли се сега една от друга, бояли се взаимно да не възпламенят в своите чисти души вярата...
Между това в Македонската революционна организация все пo се разгарял дух на нетърпимост, на остракизъм, та положението на опълчената срещу всички в Солун учителка ставало невъзможно. Обаче тя била най-начетената, най-работливата, живяла безукоризнено, та не намирали повод да я уволнят. Тогава членът на Централния революционен комитет, старозагорецът Иван Гарванов, който носел в душата си шаблоните на партизанин от българското Загорие, предложил да се не церемонят с упоритата учителка: тя била уволнена по неспособност... Тази наглед незначителна история е може би натегнала по-късно за трагическата участ на самия Ив. Гарванов. При трагедията с учителя Ганев в „Коломбо” Гарванов беше станал много популярен, а сега с безогледното си партизанство спрямо учителката той се така уронил, че сред кръга млади хора, които били обайвани от оригиналната учителка, избухнала страшна омраза към бедния юначен загарец, та по-късно крайните идейници в Македония фанатично са го причислили към „плащаните агенти на софийските котерии”. А Орце изеднъж потъмнял като Мефистофел: той бил вече сляпо влюбен в учителката, пък тази отишла пак далеч, в Плевна (Драмско). Така страшният атентатор, лишен и от този лъч на душата си, сега се отдал с нова свирепост на чудовищното си дело. Манолев, който виждал каква дълбина на чувство и екстаз се крие у Орце, еднъж му казал:
– Орце, ти не вярваш в народ и в човечество, а можеш да обичаш живота повече от други: защо си предприел това ужасно дело?
Манолев твърди, че лицето на Орце потъмняло, той отговорил през нос:
– Ти защо играеш всеки ден табла? С тази работа аз реших да изиграя една табла...
Орце е свършил гимназия с наклонности на математик и философ. Брат му, учител във Велес, се самоубил, когато го преследвали турци. Плеяда от другарите на Орце се самоубили – или са били избити – в същите борби, които продължавали все по-безнадеждно вече цяло десетилетие. Душата на Орце е помрачена – за него няма радост, няма въздух в живота сред хората и той ги вече мрази. Те, хората, угасят и последната лъча, която е възпламнала в неговата душа от образа на жената – от жестоко обидената сега солунска учителка. И Орце е вече неудържим: той ще дигне на въздуха стохилядния град с желание да погребе в развалините му не само себе си, но ако можеше и целия свят...
Този е вдъхновителят на хората от солунските атентати. Те загинаха в деянието си. То се разви така, че те можеха да се спасят. Но не пожелаха: убедили се бяха, че не може повече да се живее. Не биха ли и дряновци отровили турската орда, ако бяха така убедени? Нима те биха се замислили какво ще стане с народа им след пъкленото деяние...
Едновременно с борческия възторг растеше и се раздухваше в Македония българският анархистичен песимизъм: безверие в личните свои качества, в достойнството въобще на българизма, пък и изцяло в историческата съдба... Младият другар на Орце, Кирков, преживя групата атентатори с цяло денонощие: него през първата нощ не улучиха нито взривовете, нито бомбите, нито стражарските куршуми. Той се прибра в квартирата си (в дома на един италианец) и заспа, като привлече до себе си пълния си с бомби куфар. Цяло денонощие в Солун бе всеместен лов на българи, а Кирков спеше. Хазяинът му – италианец, който е подозирал какъв квартирант има, събудил го на втория ден и го помолил, ако има бомби, да ги скрият...
– Нямам – отговорил сънливият Кирков. – Ето ми куфара, прегледайте, ако обичате.
Бедният италианец нямало как да се усъмни в правдивостта на сънливия си квартирант, макар че куфарът бил пълен с бомби. И след малко Кирков изхвръква на улицата и загива, като сее наоколо си смърт. Това не е героизъм: тоя млад българин хвърля с шепи кръв върху лицето на всички българи, които са вече по участъци и затвори, навързани като добитък за клане... Това не е героизъм, а българска анархистична свирепост от безверие...
Не, пред егоистичния бяс на тези вардарци от наше време бледнее дори свирепата замисъл на дряновци срещу турската орда през 70-те години! И няма никакво съмнение, че в отрицателните си черти българите край Дунава се покриват от ония по Вардара.

_ _ _ _ _ _

Не ще и дума, южните ни народни маси, които тепърва се освобождават със своето приобщение към държавата ни, ще задържат през известно време гражданствения ни живот въобще. Водените през близо две десетилетия конспиративни борби в Македония и в Одринско ще са внесли много отрицателно в духа на и така останалото назад гражданство по Дрин, Вардар, Струма, Места и Долна Марица. И възможни са търкания, каквито имахме между мизийци и тракийци след Съединението. Ще се повторят навярно обвиненията в „блюдолизничество” и „овдеджийство”.
Всичко това можем да допускаме.
Но нека не забравяме и новото, което ще се влее в целокупната народна душа – южанската струя, която иде.
Македонецът съумява да облече възторга си в помпозна тържественост. Нашите южани са церемониални до класицизъм. А това ще разбие и ще стопи ледената кора в духа на северяните – техния делничен, доходящ до подгавряне над всичко реализъм. Тези, които са били в Охрид на Богоявление скоро след освобождението на свещения край, не намират думи за впечатленията си.
Ясно зимно утро в топлия юг. Над езерото се стеле тънка бяла мъгла. На брега блестят под изгрялото над Галичица слънце окървавените знамена на тунджанци и хоругвите на старинните черкви тук. Войските са в тържествен ред и притиска се о тях стеклият се народ от града и от планините. В самия павилион над кристалните води сияят в празнични одеяния военачалниците ни. Сред тях е – с многовековната си корона, осеяна с ясписи и изумруди – охридският ни митрополит. До него са сонма беловласи пастири, прегърбени по затвори и заточения. Чакат неми, благоговейни: тържеството се забавя. Никой не пита какво има, защо? Всички знаят: ще дойдат други български маси от далечните брегове на езерото. Те ще дойдат по водите, ще дойдат на грамадни чунове: очите на хилядния народ и войски се взират в тънката бяла мъгла, легнала тихо по необятната огледална площ, в която от всички страни се огледват поднебни планини.
И ето, бялата мъглица се прорязва от черни ленти, те се разрастват – чуновете са, идат: пет, десет, двадесет – грамадни, тежки, раздвоили стихналите води – идат от две страни.
Затайват всички дъх. После се сипват звуци – като ехо из вековете, – миньорни звуци на първичен детски възторг. Те са камбанните трели на хилядолетния св. Климентов храм – възправен горе високо до могъщите стени на Самуиловата крепост. Те се разливат със странен трепет – звуците – и изпълват далеч утрото. После бият в сърцата. И бликат сълзите на сдушилите се тук хиляди българи от всички кътове на обединеното племе.
Унесени са и самите военачалници в блян, в отдавна небленуван блян: езерото се прегъва, планините се сближават и навежда се небето, всичко се слива в близки и далечни хорови песнопения. Върху носа на всеки изпълнен с народ чун стои във великденски одежди свещеник, който държи в една ръка трикольор, в друга – блестящ метален кръст. Той задава тон на хоровете и се преливат черковнопения, в които се призовава небесното благоволение над царя ни, над народа и над целокупната българска земя. А трелите от св. Климентовите камбани се разливат все по-силно, обхващат душите и ги унасят в класическото минало. Действителност ли е това, кога става то, не е ли мираж от миналото, не е ли сън?
...Замислен резервист от дебрите на Шипка, преметнал пушка на рамо, гризе кестени, с които сега охридяни са напълнили полата на обгорялата му по биваците шинела. Той не е виждал никъде и никога такова тържество – старопланинецът, но се прави нехаен: „Знаем ги ние тези работи”, иска да каже. Блика обаче все по-силно кръв в лицето му и накрая не издържа реалистичният северянин: стопена е ледената кора в душата му, той разпуща бузи на широка юнашка усмивка и детски мълви:
– Тюю, мама му, и светът, то тука било наше бе, тука били българите!
Така един народ, изгубен във вихъра на вековете, намира себе си.

***

Рядко сред българите се срещат благодетели. Благотворителността у нас е сведена до помагане на крайно нуждаещи се роднини и до даване подаяние на професионалните просяци. Въздигане на благотворителни заведения, дори богоугодни такива; посрещане на обществени нужди – или увековечаване на лична памет с построяване на мостове, чешми и пр. – всичко това у нас комай не се среща. Нещо повече: малкото опити в това направление не успяват, обществото не ги тачи и не пази създаденото и то се разпада, ако няма свои пазачи... У българите е заличена всяка следа от аристократични традиции: у нас никой не гледа на народните маси като на по-нисши същества, които трябва да се облагодетелстват. И стремлението в ново време да насадим това в страната си нито се оправдава, нито може да успее. Защото общото изравняване у българите е създало у тях по-здрав социален инстинкт, отколкото има такъв в народи, където култът на благодетелите още вирее (например у турците). Още с възраждането ни нашите села създадоха народното училище, като отделиха и имоти за издържането му. По същия ред възникнаха – далеч в турско време – читалищата ни, Инспекторският институт (Разград) и Народното представителство (Цариградски народен събор). Тук не са в игра никакви благодетели, наопаки, най-заможните комай вредом пречат, вместо да помагат. А случайно явилото се благодетелство – това на княз Богориди при инициативата за съзиждане българска черква в Цариград, даде обратен резултат... У нас се цени само онова, за което сме дали и ние своята лепта; „харизаното” ни съблазнява, то може дори да бъде злоупотребено...
Хвърлете сред българското село идея, която да отговаря на селската нужда: построяване на черква, на училище, на чешма; ограждане на гора или мера; защитаване на селските интереси от хищничеството на съседи (когато тоя съсед е даже стохилядна София) или от хищничеството на самата държава – хвърлете такава идея в българското село и се дръпнете да наблюдавате: почват се караници и заядания между съседите; мислите отначало, че нищо няма да излезе (караниците около новата идея понякога се протакали с години); но в края на краищата селото се опълчва като един надъхан от светла идея човек и я прокарва с непоколебима упоритост и със завидна ревност. Когато българското село е узряло да прокара някои идея в своя общ живот, селяните изглеждат като увлечено от някого и заслепено стадо. Но настроена българска тълпа няма нищо общо със сръбска, влашка или турска такава. Преди всичко в нашата тълпа не личат водителите, та че и наличните такива често отпадат в момента на действие и се явяват нови. Въобще българинът се опълчва на общо дело не по сила на стадно чувство и затова не внезапно. Всички обществени инициативи у нас виреят предимно сред най-индивидуализираните българи – мизийци, а по-слабо сред най-стадните  - шопите.
Прочее българите проявяват здрав социален инстинкт: бавни са, но убедят ли се в общата благотворителност на някоя идея, те не се нуждаят от благодетели, а жертват сами – жертва и последният – за добрата инициатива. На такъв народ смело може да се задават и далечни цели. Само трябва ни голям и сериозен слой от образовани хора. Ние развихме в страната си завидна училищна мрежа и процентът на неграмотните у нас е вече поразително малък. Но дълбоко в душите си ние сме още ориенталци: слаб и несериозен е слоят на образованите хора. Това особено силно се чувства в Западна България, макар че сред нея е и самата ни столица.

_ _ _ _ _ _

Бихме пристъпили по-близо до сравнителната характеристика на българите от разните етнически групи, ако по-добре проучим средището, в което тези групи се преливат една в друга.
Около Рила в един широк кръг се срещат петте български групи: шопи, мизийци, тракийци, рупци и македонци. Тоя кръг се чертае приблизително през Цепино на изток, Пирин на юг, Малашевията на запад и достига до Етрополе на север. Така кръгът обхваща Разложката котловина на юг, Кочериновската (Горна Джумая – Дупница) и Самоковската на запад, Златишката и Костенец, Банската на север и Беловската–Цепинската–Неврокопската на изток.
В този кръг имаме пълно диалектно смешение въпреки почти еднаквата носия (белодрешковците почват на северозапад от Самоков). Но диалектното смешение вредом (дори в Самоковско) е в полза на източния ни говор. Тук хората са свободни от всякакъв акцент и усвояват литературния говор като мизийци.
Прочее в тази черта от земите ни ще трябва бъдещият изследвач да търси и открие положителните и отрицателните особености на българизма.
Не смятам да е случайно, че тъкмо от този край, в който през тъмните векове българизмът се е опазил най-непокътнат, новото време дойде да намери и първите си вестители: отец Паисий (Самоков или Разлог), Неофит Рилски (Разлог), Константин Фотинов (Самоков).
През дългите векове на турското робство представителите на именитата и обширна някога българска търговия (която според новите историци мотивира войните на Симеон Велики) се застъпва едничко от Разлог.
Затворен и затиснат от две гигантски планини – Рила и Пирин, – тоя съкровен български кът, лишен от всякакви пътища, съумява да запази търговските (а с тях и културните) наши връзки със Запада. Тези връзки са много големи. Водената от Разлог търговия не е само износна (памук, анасон и сусам от Серско), а и вносна (дори и фесове). У братя х. Вълчеви от Банско (внуци на основателя на Зографския манастир в Атон) са запазени търговски писма. Те са от началото на 19-о столетие и откриват, че търговията на разложани, която първоначално има за център с. Недобърско (Разлог), после с. Обидим (Неврокопско) и накрай Банско (Разлог), е обхващала Париж, Нюрнберг (Германия), Виена, Будапеща и целия Балкански полуостров. Езикът на Банско в тези писма има македонското „сос”, но поставените ударения откриват напълно източния говор. А в съседното на Банско с. Гулиина баня говорът е досущ източен: тук, както в Неврокопско – „е” е „я” („дяца”).
В Банско, в Гулиина баня, в Белица, в Якоруда не се помни да е прекъсвано българското учение и въобще не се помни никакъв гърцизъм. В Недобърско е отчувана българска черква от 1120 г. В това село е и многовековното училище на българските гуслари и песнопойци. Разлог е дал на Сърбия (още при създаването и?) едни от най-първите хора: Михаил Тодоров Германов е президент-министър при княз Михаил1. Марко Везьов е дипломатически представител на Сърбия в Букурещ и в Цариград, Никола Балин е министър при княз Милуша; Панде х. Стоилов е председател на Търговската камара в Белград. Петър поп Арсов, най-големият познавач на сръбската литература у нас, иска да се знае, че първият български драматург Попович е разложанин. Прочутата разложка църковна живопис се дължи на това общение със Запада: тук имаме в 18-о столетие иконописец с немско образование, който е оставил потомство Молерови (от немското „Малер”).
Тъй бляскава е недавнашната историческа роля на средищната българска група. Това, което е в Разлог, ще намерим и в Самоков – същата голяма търговска предприемчивост, мизийска способност за занаяти и македонски схватлив интелект. И Самоков дава на Сърбия първия с висше образование възпитател на княз Милушевите деца, Райкович, който е после възпитател и на турския престолонаследник в Цариград. Самоков още тогава също се отличава с голям слой търговци и занаятчии (дворцов фотограф в Белград е бащата на днешните такъв в столицата ни – Карастоянов). Сега самоковци са цяла плеяда в първите редове на интелигенцията ни (странно: дори двама от нашите флотски военачалници са самоковци!).
И чертата Дупница–Горна Джумая, поне в наши дни, проявява импулса на среднобългарската група: голяма търговска предприемчивост край бурно революционерство; въобще със странен интелект и жив темперамент – качества, които издигат хора от тоя край до най-високите ръководни кръгове в страната ни.
Прави впечатление Долна баня в Костенецката котловина: то има само 3000 жители, но е градец с прогимназиално здание тъй модерно, каквито са столичните; с читалище и театрален салон, за каквито не помислят още доста наши градове; в селото се издига най-голямата мебелна фабрика. Долнобанското туристическо дружество е комай начело в общотуристическото дело, то проучи най-недостъпните от планините ни, като издигна от средата си (из своето село) и писател за целта.
А Цепино – мъчнодостъпното и неизвестно Цепино – е един от най-културноспособните кътове в земята ни. И днес населението там благоговее пред интелигентния човек, живее с училищата си и строи завидни читалищни и театрални салони.

***

Срещу горните качества – или наред с тях – в среднобългарската група силно личи и оная наша черта, която наистина ни покри днес със слава: стихийното безстрашие, забравената и новооткрита старинна българска войнственост. Но със същата сила тук се откриват и основните отрицателни качества на българизма.
Историята на турското владичество у нас отделя особени страници на гордото, на свободолюбивото, на непримиримото в своята войнственост Цепино.
Хвърковата чета на Бенковски бе рекрутирана от Беловската котловина.
Костенчани не крият: „Ние сме последни в тила, но първи на бойната линия”, казват. Няма костенчанин без кръст за храброст, както няма такъв, който да не контрабандира дърва от горите...
Кой не е слушал за Бабек? Пръснати 1200 колиби на 50 км по високите Родопи срещу Рила и Пирин, те не признаваха властта нито на султана, нито на България: досущ анархистичен елемент...
А тази е основната отрицателна черта у българите.
Би ми се възразило, и с право – бабечани бяха помаци. Да, но василчани в Костенецката котловина са добри християни и живеят в достъпни седловини, до железнична гара, нали? А нима бабечани биха могли да се мерят с тях... Идете, проучете тези български черкези; те са тъй близо и заслужават проучване: чертата им прониква до много високи наши обществени стъпала...
Или българите във Фролош, Дупнишко, отстъпват в нещо на василчани? Те от векове гледат срещу себе си Рилската обител и си остават тъй далеч от нея, както е земята от небето...
А в Малашевско живеят българските албанци: там мъчно събираме данъци и новобранците ловим като вълци из горите... Дори неумолимата Македонска революционна организация не може да съвладее и дисциплинира Малашевията!
Такива са крилете на средищната българска група. Но техните отрицателни черти се четат – и, уви, не само между редовете! – даже у най-културната черта около Рила.
Банско, културното Банско в Разлога, е от много години тарапхане за фалшиви монети... А при Разложката буна след Берлинския договор банският водител, преди да се разправи с турците, залови се да избие челядта на своя противник от махалата си...
Средищната българска група, в която се откриват разностранните особености на нашите етнически групи, най-релефно се даде, струва ми се, във фигурата на „пиринския цар” Яни Сандански.
Тоя човек беше роден във Власи (колиби в Пирин по типа на Бабек в Родопите), отрасъл бе в Дупница, свършил прогимназия, участвал в гражданските борби и после се прехвърлил в Македония като революционер.
Яни Сандански е една от най-крупните фигури в кървавите македонски борби и игра много шумна роля. Хора с висше образование, някои от които бяха наследници на милиони богатства, се обайваха от тоя човек, подчиняваха се на неговата воля и му ставаха четници2. То не бяха амбициозни младежи, които искаха да играят роля зад гърба на простак войвода, както можеше да се мисли. Сандански не е имал в живота си време за самообразование, но той бе надарен наистина с поразително силен интелект. Заобиколен винаги с образовани идейници от различни лагери, той обхващаше висотата на техните мисли, постигаше съкровеното в техните заблуждения и съумяваше да коригира тъкмо мислите им, а не да долавя тяхното безволие и с това да ги подчинява3. Наглед у тоя човек нямаше нищо романтично: той беше реалист – груб, строг, неумолим. Факт е, че след приключване на революционните борби той се втурна в търговия и за две години направи грамадно състояние. И пак Сандански беше най-завидно въплъщение на дълбоко романтичната българска храброст. Като боец той беше просто хала: не еднъж турските засади са го оставяли да мине пред очите им, само защото не са смеели да му стрелят. През враждите в македонските борби на няколко пъти се посягаше върху живота на Сандански. И не се успяваше, само защото атентаторите в последния момент се забъркваха. Хасковският рупец Тани Николов, който е небивал стрелец (с револвер от внушително разстояние умерва патронена гилза, поставена върху главата на жив четник!) – той не можа да умери черепа на Сандански от три стъпки. Дебнал го с дни, наредил си канал да бяга (както и избяга после), а когато настъпи моментът, ръката му трепна – ръката на Тани Николов, който по свой ред беше планински цар в кът от Източните Родопи!
Простодушен наглед, горд и наистина царствен, Яни Сандански сляпо привързваше към самата своя личност всичко отзивчиво в народните маси, а кръвожадно погазваше всичко съмнително. И само такъв той можа да устрои оная фантастична афера с мис Стоун. В нея не е имало никакви хитрини, никакво разбирателство с Цилка и пак не е била тя сляпа авантюра: Сандански не бе човек на моменти и не вършеше авантюри – те въобще не са присъщи на българите. Тоя могъщ диктаторски тип беше хванал народа си в шепа, владееше планините, нямаше нищо фантастно в себе4 и със здрав български смисъл бе преценил, че може успешно да докара една афера като тая с Мис Стоун. И само така я предприе той. А после я води досущ спокойно цели шест месеци – при най-романтични обстоятелства, – докато я завърши вярно и точно, като строго обмислена сделка...
И ето тоя човек, който имаше студения ум на мизиец (а и беше фаталист като типичен мизиец: вярваше в предчувствията си, тълкуваше и своите сънища, та по тях дори беше определил историческата си съдба...) – той във веселба беше наркотичен, като същински загарец: предварително поверяваше оръжието си на други и щом пийнеше, възбуяваше чудовищно, а после съвсем не помнеше какво е вършил...
Строг на паричните сметки като габровски колибар (Сандански разполагаше със стохилядни данъкоплатци, а родителите му един след друг умряха в мизерия, защото той и сам се скъпеше да купува за себе си ризи и гащи от революционните суми) – той бе непримирим с човешките слабости, като че ли дълбоко ги чувстваше – беше македонец в това отношение: с кръв измиваше всяко подкупничество или всяко накърняване на организационни суми и за такива случаи си беше създал славата на неумолим съдник. Но отрицателното у Яни Сандански отиваше наистина далеч: той с болка признаваше, че не може да се успокои, докато за кръв не плати с кръв. Един човек със страшна воля, какъвто бе той, не можеше да съвладее българската си отмъстителност!
И после – тоя човек, който по строеж беше типичен рупец, а по психика мъжествен като шоп, бе способен на тъмно лукавство: Яни Сандански веднъж откри маршрута на капитан Юрдан Стоянов от Дупнишко и лично му стреля от засада – на капитан Юрдан Стоянов, когото той открито признаваше за най-храбрия от своите противници!
Но недостойна беше мълвата, която рисуваше Яни Сандански като кръвожадник. Тази мълва се раздуха изкуствено от тежко нараненото честолюбие на един поет, сега покойник. Легендите за пещери, които Сандански бил изпълнил с човешки кости, са изцяло измислици. Кървавият валяк на азиатски жестоките турци се е отразил изцяло на народа ни: жестоко сърце има в душата на човека от всички наши етнически групи. Това бие на очи и в среднобългарската група, чертите на която релефно изпъкват у Яни Сандански. Но основно психологично начало е: храбрите и беззаветни хора са жестоки само доколкото съответства това на техния културен уровен. А Яни Сандански със своя кръг стоеше сравнително много високо. Неговите войводи бяха: Кръстю Асенов, сливенец, братов син на Хаджи Димитър, студент от нашия университет; Пею Радев, чирпанец, свършил в Загреб по аптекарство; Чудомир Кантарджиев, сливенец, свършил гимназия в родния си град; Тодор Паница, родом от Рахово, свършил гимназия във Варна; Антон Буйнов, шуменец, артист от Народния ни театър; Скрижовски, сърчанин, свършил гимназия, учител, баща на четири деца; Таската Спасов, пиринец, свършил гимназия, учител, после владетел на Тахино, човек, който в своята наистина светла революционна дейност не е осъждал и не е екзекутирал никого.
Нима човек, който съумява да се обгради с такива хора, може да бъде кръвожаден? Факт е, че когато през 1913 г. населението ни от Драмско и Серско се изтегли в пределите ни, то се групира пък около Сандански и Паница, макар че тъкмо за това бе безогледно преследвано и от българските власти.
Вън от всичко това историята един ден ще разкрие следната утешна характеристика въобще за българина. При мис Стоуновата афера, когато Цилка добива дете, пленничките и дружината биват затиснати от страшен сняг по Пирин. Войводите се отчайват и някои предлагат (Хр. Чернопеев) да се пръснат на няколко групи, като погубят пленничките: инак ще бъдат всички живи изловени. Положението е било такова, че цяла нощ войводите се борили в душите си със страшната алтернатива. На утрото Яни Сандански е отрязал гордиевия възел с простичката мисъл: „Не можем да водим народа си, ако не тачим морала му; ние тук имаме невинна майка с новородено дете и ако ги погубим, убиваме и себе си, и своето дело пред народа: прочее нека измрат всички, но делото си да не погребем.”
Особеното в характерите на крупните личности отразява ценното или отрицателното в душата на техните народи. Един Левски е кристален тип сред мизийци. Гоце Делчев е такъв сред македонците. Всеки от тях е надвил на отрицателното в характера на своята етническа група и се е издигнал над нея. А в среднобългарската група, където се преплитат положителните и отрицателните качества на всички наши етнически групи, появяването на кристален тип е задача на бъдещето. Защото той би бил желан образ на един възвишен общобългарски характер. А нашият народ още не е дораснал до такова нравствено единение.

1 Той е женен за италианка, която е живяла дълги години в Разлог и от домакинското училище на която е останало това, дето и досега в Банско се плетат прочутите италиански дантели. Германов по-късно минал в Румъния и умрял като чокон – милионер.
2 Четник на Яни Сандански беше и Крум Чапръшиков!
3 В непрекъсваните конгреси и съвещания на „серчани” любима беше хулата „миновари”, с която старецът (Сандански) изхокваше многословните теоретици и безволниците.
4 Обидно му беше, че го наричат „пирински цар” и много почтително се явяваше при българските държавници да се съветва.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания