Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Приказки и разкази
Най-милото му
Сърце
Дядо Божиловата надежда
Другари
Житената питка
Венчето и Пънчо
Пленникът на Великана
Ижо-Мижо и Клан-Клан
Просеното зърно и биволът
Юначното петле
Мечката и мравките
Камъкът и коларите
Трите патенца
Великанът и ламята
  
Виж още:
Детска литература /Приказки
Детска литература /Разкази
Приказки и разкази
Автор:
Каралийчев, Ангел
        

Житената питка

Разровила баба огнището скришом, извадила питката и я потулила някъде. Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото, ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта – няма я.
– Бабо, дай ни питката, бабо! – замоли се Ваньо.
– Бабке, молим ти се, дай ни я! – изправи се пред нея сестричето му.
– Шшшшт! Мирувайте, че видите ли хурката! – сопна се баба им.
– Бабичко, много сме гладни ба! – с нажален глас пееше Кунето.
– Я зяпни да видя!
Пуста баба, все не вярва. Кунето разтвори като рибка малката си устица.
– Пъй, че огладняло момичето ми – рече бабата, – ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тетьо ви с шейната.
– Де е питката ба? – дръпна сукмана u Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи.
– Де я. Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка.
Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг – един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е по полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към селото, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката.
– Бабо... – обърна се умислен Ваньо.
– Ей?
– Право ще кажеш, вярно ли е?
– Кое?
– Онуй, дето ни го разправи снощи, че уж питката ходела да си обикаля нивката.
– Вярно е, чедо! Баба никога не лъже.
– Ами далеч ли е нивката?
– Много е далеч.
– Чак до голямата гора, че зад нея? – показа с пръст Кунето.
– Там.
Двете деца пак опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът им едвам излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега.
– Бабо, хайде пак да ни разправиш за питката – обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка.
– Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих.
– Още един път искаме.
– Хубаво. Слушайте! Тя, питката – започна баба им, – като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черньо. Гонил я до моста, но не я достигнал, защото летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа, и се върнал.
Минала питката през равното поле, навлязла в гората. Тъкмо влязла в гората и насреща u, насред пътя, от невиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:
– Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя.
– Недей, вълчо, брат да ми си! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене ми е баба заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща.
Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му.
Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета – право на нивата. Гледа – голяма, широка нива. Насред нивата – круша-самосянка, стои като самодива в бяла премяна. А под синора – кладенчето замръзнало.
Навела се зачервената от студ питка и попитала:
– Тук ли е житцето?
– Тук съм – рекло то с тъничко гласче като на пчелица.
– Ами будно ли е или спи?
– Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се презглава с бяла черга. Едвам диша.
В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило – нищичко не ще да знае.
– Гладно ли е? – попитала го питката.
– Не е.
– Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета – всичките ще станат питки.
Засмяло се тихо под снега житцето. Уж го лъжела питката. Как може то да стане питка?
Глупавичко е, защото е много мъничко - само на два месеца.
Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минала през гората, ами заобиколила по долината, през ливадито, поела дълбокия път – иде си.
– Ами вълкът, бабо?
– Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му.
Пустата питка, колко е хитрушка!
Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни.
– Ваньо-о-о-о, тичай – шейната!
– Иде си тетьо, ху-у-у-у! Какъв е побелял!
– Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща да видя дошла ли си е питката.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания НетИнфо БГ