Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Видено и чуто
Дядо Йоцо гледа
Героите от Англо-бурската война
Поборник
Първият млад българин, който...
В мрака
Негостолюбиво село
Михал Чонин
Даскалите
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Видено и чуто
Автор:
Вазов, Иван
Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот – 22.09.1921, София). С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, Иван Вазов отрано се приобщава към руската поезия. През 1865 г. учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (баща на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на П. Беранже, В. Юго и А. дьо Ламартин. През 1868 г. трябва да помага на баща си в търговията, но той продължава да пише стихове (част от тях излизат през 1880 г. в стихосбирката „Майска китка”). През 1870 г. в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество” излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба”. В Румъния е изпратен през 1870 г., но той продължава да пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание”, списание „Читалище”, вестник „Отечество”, вестник „Свобода” и др. В началото на 1881 г. е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука” – първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. През тези години поетичният му талант съзрява в целия си блясък, изявява се и дарбата му на белетрист. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове – цикъла „Епопея на забравените”, стихотворенията „Българският език”, „Към свободата”, „Не се гаси туй, що не гасне”, „Новото гробище над Сливница”, повестите „Немили-недраги”, „Чичовци”, разказа „Иде ли?” и др. Сборникът „Видено и чуто”, издаден през 1901 г., не прилича по своя състав на предхождащите го две книги на „Драски и шарки”. „Очерки из столичния живот” са концептуално създадени и подредени, а в новата книга са включени разнотипни творби: очерци, разкази, спомени и един обемен пътепис (пътеписът „Мусала” не е поместен тук, той ще намери място сред справочниците с пътеписи). Творбите от „Видено и чуто” не са печатани в литературната периодика – в книгата е тяхната първа публикация. В своето списание „Летописи” Константин Величков отпечатва разказа „Дядо Йоцо гледа” като добавя и своя рецензия към него, в която нарича тази творба „най-хубавият разказ” и обещава на читателите втора част на сбирката „Видено и чуто”. Вазов не реализира този проект, но може би става въпрос за следващия сборник „Пъстър свят”, който първоначално е бил замислен като такава втора част. Новата книга на Вазов е приета благосклонно от литературната общественост, но не се появяват някакви задълбочени критически анализи на творбите. Положителните отзиви се състоят от суперлативни оценки, които не са подкрепени с никакви факти. Адмирацията от страна на повечето литературни издания се нарушава най-драстично от списание „Мисъл”. След появата на сборника „Пъстър свят” на страниците на списанието се появява статията на Стефан Минчев „Издребнял писател”, в която се прави съпоставка между тази сбирка и „Видено и чуто”. Тезата, която защитава С. Минчев е, че Вазов все още е много силен в сферата на спомените, където детайлно и точно успява да улови големите проблеми на епохата. Когато напусне тази сфера и се впусне в настоящето, в съвременното, той търси куриозното и отдава значение на дребната случка. Вазовият поглед върху съвременността не улавял духа на епохата и нейните характеристики. „Дядо Йоцо гледа” е разказът, който веднага след появата на „Видено и чуто” се откроява като едно от най-значимите Вазови къси белетристични произведения. Това остава непроменено и до днес. Сред статиите, свързани с творчеството на Вазов, в сп. „Нов живот” може да се открие една, която е посветена изцяло на образа на дядо Йоцо. Тя излиза през 1901 година и е подписана с инициалите „Г. П. С.”, което навежда на мисълта, че неин автор е Георги Стаматов. „А само четвърт век се измина от тогава! И възторгът на дядо Йоцо се обърна на пародия. Какво стана с тази девственица България? Излъга ли ни тя в своята невинност или ние грубо, цинично я изнасилихме? Какво стана с тези характери като Ботев и Левски, характери, които ний смятахме присъщи на българина? Мигар можа толкова скоро да се изроди цяло поколение... Защо, като вървиш из нашите улици, не виждаш ни едно умислено лице, на което да прочетеш страдание за тази нещастница – България? Да, ний можеме да споделяме радостта и възторга на дяда Йоца, ний можем само да му завиждаме, че той е изгубил зрението си, нищо не вижда и ще умре, като занесе със себе си образа на чиста и девствена България, каквато ний никога няма да я видим”. Такава присъда за съвременността дава Стаматов в статията си. Тя се характеризира със засилена критичност, но изразява начина, по който е бил разчетен при първата си публикация разказът.
  >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания