Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни творби
Кипиловската пещера
"Не ни ли виждат?"
Ратайкиня
Маргарит
Среща
Бай Драган
Конкурс
Тайна
Стойко
Няма вече...
Мишка
Светът му крив
На изповед
За правда
Самотен гроб
Ново село
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни творби
Автор:
Тодоров, Петко Ю.

Няма вече...

Добър човек е Койчо, ала – както всякой – и той си има свой кусур: играе на карти; страстно, забравено прахосва той и последнйо петаче, което изчовърка с игла. И колко пъти вече Койчо се връща смутен, тъжовен в къщи, как му се къса сърце, кога погледне повехналото изсмукано лице на жена си... Кълне се Койчо, кръсти се плачешком: докато е жив, няма да похване той карти – няма да прескочи прага на Дончевото кафене.
Но кога в събота вечер си дойде в къщи с заплата за цяла неделя, сякаш парите го бодат; той вземе някак странно да гледа, да чофили ръце, да свива рамене; и тогава са напразни всички молби и сълзи на жена му. Той като че ли оглушава и без да гледа, изхвръква из вратата.
Жена му не смее дори на роднини да се оплаче. Всички знаят Койча за добър мъж: и занаята си знае добре, и всичко му иде отръки; само някак не му върви... Ех, кога се ожени, той бе един от първите шивачи: дюген с петима калфи, чираци държеше... И как полека-лека се изхули занаятът от ръцете му, никой не видя – току го забелязаха един ден, че отиде и той да шие като наемен в еврейската шивачница. А като напук оттогава взе да попийва, да се позаплесква из кафенетата... – намери нещо из къщи – заложи го... проиграй го... И как не му се моли жена му? – Тласне я на една страна, изсумти и да го няма...
А някога той е тъй мил, тъй добър,кога се върне. В къщи с трън да се завъртиш, няма що да закачиш. Жена му се свила, прегърбила, децата заглозгали сухия хляб и той унило се прилепи към тях.
– Няма вече – каже, – няма, Донке... Чуваш ли? – Ей, няма... В събота, щом си взема парите, право тука и на тебе... И ти ще ги вземеш, ще ги крийш... Ще се разплатим... Всяка събота на тебе ще давам мойте пари... Ти ще ги вземеш... ще ги крийш... Аз само ще работя...
И посъживи се Донка, позатупа й доволно сърце. Койчо е тъй мил тая вечер. И мирно, със светли надежди те се прегърнат в ниската вехта стая и унася ги сън към... тъй очакваната събота.

*

Нощта е прихлупила запустелия край. Всичко мълчи, нищо се не вижда. Тук-там само в прозорците се мерне плах светлик и неуловимо се изгуби. А виелицата беснува и заспива със сняг вкочанясалата земя.
В одаята е тихо. Огънят, който с усилие се повдигна в широкото огнище, разлива треперлива светлина и смътно се очертава скудната покъщнина: на отсрещната страна, до закрития прозорец, висят две котлета, оттатък в тъмния ъгъл стои ракла, а по-насам, насред, е сложена върху изтрита рогозка паралия, към която са обърнали гръб с прострени към огъня ръце две деца.
Донка влиза от време на време, принася нещо и пак излиза. Тя е залисана в свойта шетня.
Всички очакват Койча. И защо ли той още късней? – Де ли е? През Донкината глава неволно минава мисълта за Дончовото кафене и тя трепва – мъчи се по-скоро да се освободи от нея.
"... Ех, и този ли път – замисля се тя, като разбутва децата и се приближава към огъня, – ще ли излъже?.. Не... Той сега ще дойде... ще донесе маслини – риба." – Тя извръща глава: очаква кога да го види...
Децата задрямват, майката стъква огъня.
Ето най-подир пътните врата се трясват; Койчо се разтропва по калдъръма; Донка става да го посрещне. Влиза той побелял от сняг, разхвърля се, засуква увисналите си кестеняви мустаци,по които висят още шушулки лед, и като погледва усмихнато трапезата, машинално и с удоволствие прегъва турски крака до нея. Разтварят книгата и всички се разтреперват: далак – хайвер! Улавят се о хляба – праза, та сладко-сладко заядат...
– На, Донке – казва Койчо, като дояда последнята хапка и й подава поша си, в едина край на който виси възел, – на вземни ги: цели петдесет гроша са... Не даде онзи чифутин повече за илгията... Ех... хайде вземни – скрий ги: аз да ги не виждам, да ги не зная.
Донка поема замислено възела и става да го скъта. Неволно Койчо отделя очи и скришом, с някакъв трепет на сърце, заследява жена си: тя отваря раклата и бърже пъхва парите в джеба на кожухчето си.
Нещо зашумява в Койчовите гърди. Донка се връща, раздига паралията – децата дремливо се протягат, заспиват, а заедно с тях бърза да легне и бащата. Той се мъчи по-скоро да заспи, а сякаш нещо го човърка... Иска да заспи, да замре, да не мисли...
Ляга и Донка, и вси, уморени от деня, скоро заспиват.
Не се спи само на Койча. Той стиска очи, върти се ту насам, ту нататък, потегли чергата, па се завий прязглава, ала нещо го човърка – не му дава мира... Пред неговите очи изпъква масата на Дончевото кафене и той постоянно гледа как летят пред него: момика пика, момче спатия, каро... и ето че и той издига своя показалец: бута, и му дават една "ръка": поп каро, момиче каро, бирлик спатия – хайде и втора: бирлик каро, деветка каро, момче купа; слагат козът: десятка каро. Койчо чете: четирсет, петдесет, шейсет, седемдесет... У-у стигат му!... Той се забравя, отместя настрана картите – затваря. Па изглежда надменно-засмяно Димитра музикантина и издига ръка, залюшва картите:
– Дай една спатия, едно каро, още едно каро – четиридесет й стигат!
И Койчо радостно прибира парите.
И има пред себе си Койчо една камара гологани, левове... петолевки... И играе той и тъй му върви, върви... И съсипва ги всички – задигва си парите, иде си дома: всичко наред...
Зашумя още по-силно в Койчовите гърди нещо – загоря; той се подигна, огледа се: не бе изгаснала още жаравата в огнището – спря очи на жена си, на децата си и като да му прималя нещо на сърце. Легна пак, обърна се на друга страна, потегли пак чергата и стисна очи – чака да заспи...
Стои той, спотайва се в себе си, но не пада сън на неговите клепки.
... Бирлик купа – десятка каро, момчето... козът... – всичко това сякаш изскача из мъгла пред него, просвятва полека-лека и ето че пред Койча са пак Дончовите хора: пеят, пият, играят – там е светло, весело...
И пред него непрекъснато летят карта след карта. Ето че иде и Алтелели. И той смята: ще му дам да вземе, аз ще допипам момата, ще му разваля четирсеттях – ще изтегля бирлика – обявявам двайсет и пак играта е моя... И пари... печалба... веселба...
Унася се Койчо и в него все по-силно и по-силно загорява нещо – обхваща го. Той със спряно дишане се подига; нахлува тихо калеврите, хвърля на гръб кожуха – налага калпака, па се доближава до раклата – издига капака, който изскърцва остро. Донка, като прободена от скърцането на раклата, скоква в съня си, отваря очи и се хвърля с плач отгоре му.
– Нали ще спиш... нали ми ги даде... нали няма... – подхваща тя, като се улавя о него.
Но Койчо, взел вече парите, тласва настрана жена си и изскача из вратата...
Дончевото кафене се е замъглило вече от облаци тютюнов пушек и едвам се виждат насядалите развеселели гости; вик, шум, тракане на зарове, пляскане на карти – всичко туй зашеметява Койча и той забравен, инстинктивно се присламча до една от масите.
– О-о, Койчо – издига очи един във войнишка форма играч, – какво се тъй забави?... Днес събота... Хъ да те видя...
И пое Койчо картите сякаш съживен, па се залюля с все сила играта...
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

*

На другата вечер около оскъдна трапеза стоят дремливо двете деца. Койчо намръщен е привел глава към земята, а Донка с нажалено лице повдига сух комат към уста.
– Ти няма да се оставиш – захваща ниско тя, – мен ако не жалиш, барим за децата не те ли е грях...
– Няма вече – я пресича глухо Койчо, – аз ти казвам – не ми ли вярваш. – В събота, щом ни дадат платата, право при тебе... Няма...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания