Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни творби
Кипиловската пещера
"Не ни ли виждат?"
Ратайкиня
Маргарит
Среща
Бай Драган
Конкурс
Тайна
Стойко
Няма вече...
Мишка
Светът му крив
На изповед
За правда
Самотен гроб
Ново село
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни творби
Автор:
Тодоров, Петко Ю.

На изповед

Кога Гюровица се изстъпи пред старческото лице на духовника, последните слънчеви лъчи трептяха по прозорците и предметите в малката калугерска стая се мяркаха из вечерната дрезгавина. Той стои до масата, на врата му увиснал дълъг поизтрит патрахил, по сърмените ушивки на когото играе светлината на кандилото, що мъждукаше в иконостаса. Дългата сребриста брада, която почти закриваше широките гърди на духовника, спокойния му и дълбок поглед, бръчките, които бяха нацепили старческото му лице, привеждат в благоволение разкаяната. Нещо й стисна душата, сякаш иска да я изцеди от всички грехове.
Той вдигна глава: "Какво ще кажеш ти?"
– Отче – начна тя с наведени очи, – не ми дават да се пречестя. Дойдох да се изповядам...
– Очистете душата си – каза с твърд глас, в който звучи нещо тайнствено, духовникът, – за да приемете кръвта и плътта господня... кажи, бог е милости – ниже человек жив будет и несогрешит...
Тя мълчи. Не знае сама отгде да захване. В умът й като да се замотава всичко.
– Аз съм грешна... Много грехове имам, отче – подемайки, начева нерешително тя, – аз съм лъгала... открадвала... Всички в нашата махала ме гледат накриво – казват ми, че съм магйосница, баяла съм, давала съм да помятат...
– "Не убивай" е петата господня заповед, що бог даде написана на каменна плоча на връх планината на Мойсея – казва лениво, спущайки дългите си клепачи, изповедникът.
– Че аз никого не съм убивала – сепната, начева да се оправдава тя. – Давала съм бурени, да помятат... неродени деца.
– Все равно е... Всички сме чада божии. Както тия, които са в утробата на майка си още невинни, тъй и тези грешници, що берат душа... Всички трябва да се обичаме, защото господ е казал: люби ближния си, както себе си...
– Аз право да си кажа, туй още ума ми не го достига – грях ли е, не е ли... Онзи ден дохожда пак при мен една жена, плачи ми, моли се – да й дам бурен... "Седем деца, казва, имам и ушите ни ще изядат... Нищо не им постига... Баща им едвам изкара някой и други грош, и то за кого по-напред? – Боли ме сърце да ги гледам: одърпани, боси – не могат да се подадат от къщи навън. Цял ден дома гладни реват. Отгде да вземем – да ги нахраним, да ги облечем? Пък ей и сега лятос тук да раждам да остана? – Работното време: на Руманя трябва да ида, да свържа някоя пара, ако тук остана, какво ще правим? Ей го зима ще дойде – отгде ще вземем да се прехраним?... То не е един, не са двама... Седем деца и ний дърти двама – девет гърла се казва – тъй лесно затулят ли се?... Че малко ли са тези, ами още едно – и то да дойде да тегли с нас..." – И аз какво да сторя?...
Духовникът слушаше с напрегнато внимание. Молитвеникът се е изхлузил из ръце му: той сякаш забрави длъжността си.
– Какво стори? Даде й бурен? – И тя уби още в утробата младенеца, когото бог проважда да се нарадва на неговите създания на белия свят...
– Че как да направя, отче? – убито продължи тя. – Какво да сторя, кога се моли, ей тъй на колене плаче. – "Смили се, ми вика, смили се, защо да дохожда и то да се мъчи с нас!... И ний всички да теглим за него!...
– Грехота е да убиваш – казвам й аз. – Господ го е проводил... И то е човек, и то е душица... Ще се научат в полицията, че съм ти дала бурен – и аз изгорях...
– Пък по ли е хубаво глада да го умори? – плаче тя. – От глада да умре? Сега, че то няма нищо да усети. Аз ще тегля за него. Душицата му сам господ ще я люлее... не бой се, дай ми ти – нека всички да отхранят по седем деца – на царя стига войска и артисва...
– Грехота е – пак й викам аз, – не бива... Намери си колая –где деветима ядат, там и десети...
– Ох, буле Гюровице, че кой те поглежда?... Като не ида на Руманя, от глад ще измрат тези дребни деца... Пък нали и дрехи трябват? – Онъз година за глоба и котела ни щяха да продадат, че не сме пуснали и тримата на училище. Та и как се обличат три деца? – А ей го и четвърто израства, ако и него не проводим! Ех, знаят само да глобяват – ами питат ли те, как се отгледват дребни деца? Дай ми, буле Гюровице! Баща им зиме с иглата, лете на кирхана, не може и той да му срещне двата края... Дай ми, ей го запролети се, лятос с драгоманина ще отида..."
– Разправя тя, разправя, отче, пък аз не знам сама какво да й кажа. Плачи, моли се – да ти откъсне сърце. Ех, защо са на този свят сиромасите? Може ли тази жена излезе на глава с толкози деца? – Осем?... Дадох й – грехота ли е, не е ли... Да ме кълнат, да ме гледат както щат – дадох й.
И след това той поема забравено молитвеника и тихо зачита. Грешницата, ниско приведена, се прекръсти, допира треперящи устни до снажната му дъка и излиза.
Той остана сам. Замислен, вдълбочен в нещо, като че ли душата му се превръщаше – презрението и ненавистта към врачката, която целия градец мразеше, като да изчезна и в него се пробуди нещо ново, разкри се друг свят.
"... Че тя, тя е спасявала – замисли несъзнателно той, – спасявала е от глад... Спасявала е невинното детенце, което се ражда да тегли и се мъчи в сиромашия. Спасявала е баща му, майка му, братчетата му и сестричетата му, които за него щяха в неволя да измрат зимъс... И за него майката щеше да открадне, бащата да излъже: ще паднат в нови грехове... А то... То ще умре невинно, невидяло нищо – нима Исус не се моли на кръста по-скоро да умре, – да се не мъче... че... но?..."
И като да попариха тия мисли душата на духовника, той машинално сне патрахиля, прекръсти се, наложи калимявката, дръпна патерицата си и излезе.
Нощта бе преметнала свойто було; срамежливо премигваха трептящите звезди, сребристите лъчи на виторожката месечинка застилаха градинския шумак, из който се носеше витата песен на влюбения славей. Монаха се изгуби из сенките на дървесата.
"... Бог е казал "не убий" – го гонеха мислите му, – не убий ближния си, съседа си, а майка убива чадото си – законното си чадо, което бог е проводил и благословил... Убива го, убива го още в утробата си, убива го, още невидяла лицето му – още не му дала първата глътка от гърди... Убива, убийца – убийците се преследват – държавата ги наказва... Наказва, но им не дава... Оставя ги без помощ, и те ако не идат да работят, ще измрат от глад... Работата ги не оставя да родят... Птиците небесни, зверовете горски това не правят, защото бог се грижи за тях... А бог не се грижи за человека... Оставил го..."
И смътно се сблъска нещо в душата на стария духовник – той почувства, че вдигна очи да види далечното, запретеното, незнайното.
А край него потока безспирно тананикаше, провирайки се между тучната трева, зефира мило полъхваше и в сладък сън заспиваше земята...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания