Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни творби
За правда
I
ІІ
ІІІ
ІV
V
VІІ
VІІІ
ІХ
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни творби
Автор:
Тодоров, Петко Ю.

I

Наста пладне. Слънцето се спря сред хоризонта, животът сякаш се изпари. Задуха нависна в атмосферата. Пустош е вредом...
Не се мярка нищо из окръжния затвор. Нагорещения пясък, с който е покрит тюрменият двор, като жарава вече грей от жега и грейката му лениво трепти във въздуха. На средата монотонно шурти чешма, а срещу нея е открит прозорец, премрежен с желязна решетка. През прозореца нахълтват снопове слънчеви лъчи, удрят се в срещната изпокъртена, надраскана стена и се разсипват в широката ниска стая, из която са се разпилели затворниците. Дневната пустота е обзела и тях. Безчувствено-мършаво едни силят куки – плетат чорап в дрямката си; на други сякаш са се схванали пръстите в недоизкараната примка, която работят, а трети се поизлеврили, зажумели – мъчат се да заспят. Мозъкът като да се е спарил, замряло е всяко чувство в сърцата им. Всички мълчат – никой не намира що да заговори, а и не може. Сякаш са се заслушали в бръмченето на мухата, заплетена в паяжината до почернялата греда...
Но полека-лека тая глушина оживява. През двора се понасят отчетливи мерни стъпки – трима стражари прекарват един левент момък, с рядка руса брада и огнен проницателен поглед, който нервно стреля насам-нататък. След тях иде и тюрменият надзирател с два големи ключа в ръка, които тъпо се чукат един о друг. Зачува се прегракналото обръщане на езика на ключелницата; скрибуцват тежките врати – отварят се – всички сякаш се пробуждат – влиза младежът; а след него се дранват пак вратата и се обръща ключа.
"И тъй... аз съм... съм вече тук..." – минава почти машинално през ума му. Петранов пристъпва морно и се обляга о стената, като праща мътен поглед наоколо. Той е отпаднал; душевните мъки от мъжествената му реч пред съда едвам утихваха... но той все още се усеща тук чужд... Разбудените арестанти не отделят очи от него. Те лукаво се усмихват, поглаждат мустаци и като да искат да му кажат с очи: "Макар да си тъй пременен, и ти си направил нещо лошо – убил си, откраднал си, примамил си някого... и сега с нас наред си..." И самодоволно някак го гледа тая бледа тълпа, отрязана от живота чрез високите стени на нрави и закони.
Петранов полека-лека като че се опомня, дохожда на себе си, мислите му се проясняват и той обръща очи към насядалите по прашния под затворници. Те му се показват като привидения, и един потаен страх го завладява. Като че ли случайно някак той е попаднал тук и иска по-скоро да се махне. Поглежда към вратите: те са дебели и здраво затворени. И младият арестант пада в отчаяние. Той вече сеща, че нещо се стовари върху него; че е паднал под врага, с когото се бори отчаяно, юнашки, до изнемощение. И сега тряба да присвие врат, да търпи... Неопределено чувство пълни неговата душа. Толкова пъти той е бил тъй близко до туй си положение и никога не си го е представял тъй ясно, както го вижда сега. Той си е въображавал нещо величествено, което изнася на плещите си, а сега – тряба да се превие, да се сравни със земята. И сякаш някакъв фалшив звук счува Петранов в собствените си слова. А той говореше тъй искрено! – Няма три часа, откак из устата му се лееха мъжествените слова. И сега, сега сякаш той се е отделил от своите думи – те са чужди за него, като един блян, сън... отделя се той от идеалите си, от борбата, от народа си, комуто той е посветил живота си. В гърдите му се повдига злоба и гняв, които като че се разширяват, разливат и обемат цял свят...
И той пак вижда пред себе си турци, одърпани, бледи, които се излежават, сякаш доволни в своя гроб. Свети образи като да бледнеят; мъглата на размесените чувства сякаш здрача крилати мечти и светли мисли. Остава той сам, с всички свои дребнавости и слабости, които никога по-преди не е забелязвал у себе си: сега почват да го снишават – той усеща като да пада...
Слънчевите лъчи се помътиха, пребледняха и незабелязано се стъписаха. Една прохлада нахлу през прозореца и сякаш отрадно се повдигнаха гърдите на всички. Арестантите се надигат и заобикалят прозореца. Всички вече са престанали да работят и въртят глави в някакво очакване.
Ето най-после се затраква на вратите, обръща се тежкият език на ключелницата и на прага строго се провиква тюрменият надзирател:
– Нареждайте се двама по двама и навън...
Всички се заблъскват към вратите – излиза най-подир и Петранов. Изправя се пред надзирателя, срещат погледи: но той сякаш забравя какво искаше да му каже. Минутно мълчание.
– Моля ви – започва със сила и заекване Петранов, – аз... аз де ще спя... где ще стоя?...
Надзирателят се усмихва надменно под мустак.
– Ще спите, дето всички... тук – му показва той с ръка към стаята.
– Как, с четиридесет души в тая тясна стая? – Без никакъв креват, покривка? Аз ще се задуша. Наедно с четиридесет души!...
– Че как мислиш ти?... Като додеш тук, на меки дюшеци ли ще те курдисаме?... Както всички, на общо основание. Тук е социализъм – равенство – додаде важно и със съзнание на собствено достойнство надзирателят.
– Аз... с всички тук? – Как е възможно? Дайте закона! Аз протестирам – наказателният закон изрично казва: политическите престъпници имат особена стая. Могат да се разхождат, кога искат – те се ползват с особени права. Аз искам да се занимавам: дайте ми удобства да живея...
Надзирателят сви рамене.
– Няма тук никаква стая. Аз не знам закона какво пише. Всички са на общо основание и вий ще бъдете така – завърши той и нехайно отмина нататък.
Петранов се огледа: той бе останал сам. Краката му го понесоха през тъмния дълъг-тесен коридор и той се видя между множество арестанти, които лениво крачеха насам-нататък из двора.
Той се изправи на една страна, отпусна глава и се замисли. Злоба и възмущение кипна в душата му. Петранов стискаше зъби, забиваше нокти в длан, като да се заканяше на целия свят. Мисли бързи и разкъсани като светкавици пореха пламналия му мозък и при техния светлик той сякаш съзира образа на един нищожен, фалшив свят, който се е сговорил да го мъчи и преследва на всяка крачка...
Повява хладен вечерник – ясното небо се здрача, показва се на изток бледният лик на луната и над младата пролетна природа се спуща лекият вуал на нощта.
Всички защъкват нагоре-надолу, само Петранов е неподвижен: вдаден в себе си, той пак отново се е забравил.
– Какво си се окумил, байно? – чу като в сън Петранов един убит глас, вдигна поглед и видя пред себе си нисък селянин, небръснат, с дълги разчорлени мустаци и хлътнал нос, който като да подпираше сплесканото му чело, изпод което се откриваха две безжизнени бледосини очи. Той бе облечен в сарабозяви къси потури и червена антерия, памукът на която беше се подал тук-таме през съдраните дупки.
– За какво те доведоха тук – рекох санким да попитам – с простодушие повтори селянинът.
– За правда! – отсече с презрителен глас Петранов, с който като че искаше да каже: "Махвай се, остави ме!..."
– За правда, а?... – Абе и аз за правда стоя при тия агачовци – подаде плахо той, отстъпи настрана две крачки, погледна със страхопочитание Петранова и лениво повлече крака – да се отдалечи.
Петранов хвърли презрителен поглед към него и забравил какво каза и чу, без сърце се заклати към дъното на двора.
И след малко, кога изпляска някой с ръце и гласът на надзирателя екна из двора, той заедно с всички машинално влезе в стаята, гдето вече бе тъмно.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания