Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Ранни творби
Кипиловската пещера
"Не ни ли виждат?"
Ратайкиня
Маргарит
Среща
Бай Драган
Конкурс
Тайна
Стойко
Няма вече...
Мишка
Светът му крив
На изповед
За правда
Самотен гроб
Ново село
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Разкази
Ранни творби
Автор:
Тодоров, Петко Ю.

Среща

Да я срещне – и така... За бога, минавало ли е някога през неговата толкова преживяла глава подобно нещо?... Свят, черен свят! Изменчива съдба...
Тая вечер безцелно той се лута из запустелите улици и съвсем случайно излезе пред кафенето, от което се чуваше пискливият глас на едно кларне, дрънканието на даарето и някакво си нервно скрибуцание на две цигулки. В кафенето имаше много народ, който шумеше под суровата мелодия на тая разбъркана музика. Почти безсъзнателно той бутна ключелницата, отвори вратата и влезе вътре. Още при първата крачка го задави една отвратителна миризма от тютюневия пушек, който бе премрежил въздуха, така че едвам можеше да познае седящите на срещната страна. В едно кьоше стояха четирма свирачи, а покрай стените на миндеря седеше в различни положения почти всичката местна интелигенция – от околийския началник до последните разсилни в съдилището, – която внимателно бе впила очи в една висока слаба жена, с пъпчиво, бледо лице, убит поглед и разнебитени коси, която с вдигнати нагоре ръце тракаше зиловете, кълчеше се неприлично, кривеше си кръста и твърде безсрамно подигаше късата си басмяна рокля.
Той седна в един тъмен ъгъл и равнодушно погледна на играчката, която при всяко извивание се засиляше, извикваше неопределени звукове – и упоената от възторг публика тутакси зашумяваше с викове, тракане на чаши и ръкопляскания. Таз разнебитена пъстрина, суровата музика, страстите, които подигаха гърдите и виното, което още повече разпаляше присъствующите – всичко това се сливаше ведно и в магическо упоение пренасяше главата...
– Момче – обърна се той към слугата, – едно вино!
И тутакси, щом видя пълната чаша отпреде си, той я гаврътна в гърлото си, нервно стисна клепките си и отпусна равнодушния си поглед към играчката, по белисаното лице на която се спущаха вече чучурки от пот, които събаряха белилото, като откриваха черната й набръчкана, пъпчива кожа. Тя беше вече твърде уморена, за да продължава играта – и музиката спря. След това тя тръгна от маса на маса да събира парса. Всеки от присъствующите й пущаше по няколко стотинки и бързаше да й каже нещо, което възбуждаше в околните силен смях. Тя насилено изкривяваше устните си, поблагодаряваше им и продължаваше.
Той вече поръчваше третя чаша. Веселата компания го унасяше, той забрави своя насилен живот – еднообразния, монотонен, канцеларски живот! Играчката застана пред него, той инстинктивно си пъхна ръката в джебът на жилетката си и издигна поглед. Но... той остана като гръмнат на мястото си. тия черни въгленови очи, в които блещеше буйната страст на младостта, го гледаха сега убити, изгаснали.
– Марийо! – извика той в безсъзнание: – Какво търсиш тук!...
Тоя вик я сепна; без обаче да отвърне, тя в недоумение го изгледа и замина.
Дълго той не отдели погледа си от нея. В душата му се пробуждаше миналото, далечното минало, закрито под тайнственото перде на времето.
... Селски писар, млад, голобрад, той живееше в простотията на селото и отдалеч поглеждаше на шумния живот, който примамливо лъщеше и го съблазняваше. В бъдещето му блещеха, като пътеводна звезда, две черни очи, в които се отразяваше първото му щастие и надежда. Той бе пиян и замаян от една сладка отрова... Всяка вечер под гъстите върби, които приветливо се надвесяха над бъбливия бистър извор, той нетърпеливо причакваше един хубав, пресен образ, една напета снага, която ясно се бе врязала в душата му. Неволно в тази минута той се пренесе в ония времена и с учудвание забележи колко е отишъл надалеч в живота. – През главата му почнаха да минуват рой случки от миналото. Той си представи сладките любувания, тайните срещи ту късно при извора, ту на седянките, ту пък на буйните празнични хора...
Но нищо в мъгливото му въображение не се очърта тъй ясно, тъй точно, както оная нощ. Чудна нощ бе тя! – Селото вече дремеше под ясната и студена януарска нощ; небето лъщеше в своя брилянтен накит, а той мълчалив стоеше със стегнато сърце под оголените като скелети върби при извора, посребрен от ясната месечина... Най-сетне се зачу дрънканието на менците, нейните равномерни стъпки: закъснялата мома идеше да си налей вода. Той я позна...
Бяха се свършили приказките вече; той я притисна до гърдите си.
– И тъй ти утре ще вървиш!... – едвам промълви тя и сълзи бликнаха из очите й.
– Ще вървя, ще вървя, Марийо! – Служба... Но ти не плачи; подир две години, като се върна... Нали ще ме чакаш, Марийо?...
– Ще те чакам, ще те чакам, Марине, ако ще би и с камъни да ме убият, пак ще те чакам; ти си ми само на сърцето; аз съм вечно твоя... – Девойката силно поемаше; тя го гледаше тъй умилно, тъй любовно, че той не се стърпя – отново я притисна до гърдите си и двете влюбени сърца пак затупаха ведно.
– Ами ако те насили баща ти и те даде другиму. Той не знае, че...
Мария го пресече:
– Той сега е още по-зле...
– Не мога ли отпи при него? – Аз ще му кажа...
– Недей, остави; сега той не може те и чу!...
И той напусна селото.
Отначало, в тежкия войнишки живот, който го грабна, той не можеше да забрави Мария и по цели нощи, легнал на коравия казармен одър, мислеше за нея. Ала тежката участ, на която е орисан войникът, полека-лека вкамени и неговото сърце; той почна да изстива към миналото, към скъпия образ на хубавата девойка. Новият живот бе тъй сух и тъй развратно съблазнителен... По едно време той чу, че бащата на Мария умрял; по-подир – че Мария станала ратайкиня в града, но тези вести минаха през главата му, без да оставят някакви дълбоки следи. Казармата бе вече наложила своя хладен печат върху душата му – и всичко изчезна в мрака на забвението...
При тия спомени стана му още по-мъчно. Той погледна за последен път на играчката, която вече излизаше подир цигуларите, и тежко въздъхна.
– Момче, едно вино! – глухо извика той и взе да обръща по-често и по-често чашите, които непрестанно му носеше кафеджията... Образите на миналото, които преди малко смущаваха душата му, почнаха да се замъгляват; отново се спусна пред него пердето на времето. Той пое с разтреперана ръка последнята чаша, вдигна я и с някакво отчаяние я изля в запенените си уста. Безкрайната тъга биде удавена в спирта, сърдечните болки изчезнаха и той тихо заспа на каменната маса...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания