Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Марш
Возвание
Над Караисенските герои
Кога
За роба няма тук свобода...
Сега ил никога...
Зеленей се, горо-сестро...
Марш
Певец
Баща и син
Войводата
Български марш
Надежда
Годината 1876
На моите другари
Защо е тоя гроб...
Христо Донев
На нея
Последна въздишка
Майчина песен
Богатите
Народният цвят
Нямането
Разсвирепя тиранина...
Чорбаджийско поучение
Бащин съвет
Живот
Не говори, дядовата...
Още не си...
Премина младостта ми...
Обикновена любов
Мене ми се чини
Де останаха...
Скакалец
Трипеснец
Не ме роди моя баща...
Пиеница
Долабан войвода
Мъченик
На обесените в гр. Търново
Отломък
Дует
Молитва
Ах, ти Боже, милий Боже...
„Знаете ли кой съм аз?”
Речник
  
Виж още:
Българска художествена литература /Българска Възрожденска литература /Поезия
Марш
Автор:
Стамболов, Стефан

Годината 1876

Изпращам те, годино, и мрачна, и печална,
със болка във гърдите, със мъка на душа;
що люде благородни, що бляскави надежди
ти грабна и отнесе от нашата земя!
     Аз помня наща радост ти като се зададе,
     и нашите надежди, и нашите мечти –
     ще дойде пролет красна, тиранина ще падне,
     безценната свобода и нас ще озари.
И с вяра в наще сили и в тия на народа,
тръгнахме ние всинца из тоя малък град
да минем в България, народа да подигнем
на бой ужасен, страшен, на смърт и на живот.


                                  II.

И минахме ний всинца по Дунава замръзнал,
народа ни посрещна с разтворени ръце.
И нащо слово силно, и сладко, и опасно,
той слушаше със жадност, със весело лице.
     „Готови сме ний всинца след вази да вървиме –
     народа ни продума – нещем такъв живот!
     Ний искаме свобода, за нея ще измреме!
     Без нея ний до сега живяхме като в гроб!”
И работа голяма кипна и се захвана.
Приготвяше се всеки честен човек за бой.
Със гордост българина главата си подигна
и своя кръвопиец без страх погледна той.
     Работата спореше и радост безпределна
     усещаше тогава българското сърце.
     Една мисъл свещена блесна и се разнесе
     от Дунава широки до Бялото море.
Турция ще падне, свободата безценна
ще дойде и сред нази байрака да забие.
И ново, силно царство със ред, любов и правда
от пепела погански ще да произрасте.


                                  III.

Работата кипеше. Тиранина уплашен,
трепереше от ужас в предсмъртния си час:
„Там долу кръв се лее и тук за бой се стягат,
къде аз ще се дяна, проклятие и ад!
     Ще падна, то се види, и жертва на гнева им,
     аз много ще пострадам във техните ръце.
     Но пак надежда има: моя ханджар изострен
     е майсторски забоден във тяхното сърце!
Оковите железни не се тъй лесно счупват,
ръцете претрошени не могат да бият.
И робите бездушни от страх ще се разбягат,
лицето ми кат видят и моя страшен гняв!”
     И с вяра в свойте думи, той пак в разврат задряма,
     сал изредко се стрясва от някой грозен лик.
     Зад робите страхливи Русия той съглежда
     със свойте войски силни, със своя остър щик.
Тя иде като буря, сърдита, разгневена,
на роба да помогне, тирана да строши.
От радост се покланят горите на Балкана
и Дунава славянски със веселост шумти.
     „Ще падна, веч е ясно – тиранина продума –
     но ази ще падна кат стар и силен дъб,
     и много млади сили аз ще да затисна
     под мойте дълги клони, под моя тежък труп.”


                                  IV.

Дойде Априлий 20 и знамето зелено
със лева силен, кървав, тракиеца вдигна.
И бой нечут, ужасен, отвъд Балкана пламна,
бой с турците омразни за наща свобода.
     Въстанниците храбри напред с песни вървяха,
     уплашените турци разбягваха се с страх.
     И песните победни сред Тракия екнаха,
     уплаши се безкрайно османския народ.
Свободо, майко мила, твойта сила небесна
накарва человека да прави чудеса.
Аз виждам в борбата с жестокия тиранин
участие да вземат и малките деца.
     Боя беше отчаян, от нийде помощ няма.
     Силите на народа отслабват всеки час.
     Тираните приижда и все по-много стават,
     захващат да надвиват... И, Боже мой, тогаз?
Тогаз? Недейте пита! Народа победиха,
изтребиха те всичко със огън и със нож.
И наща земя красна в пустиня обърнаха,
потъна България във сълзи и във кръв.
     Тук няма вече милост. Свирепия тиранин
     на нищо не погледна, пред нищо са не спря.
     Но всичко унищожи, изби и обезчести,
     от ужас затрепера и хладната земя.
И никой не подаде на наще мъченици
ни вовремешна помощ, ни средства за борба.
Избиха ги турците и всичко разориха,
погина на народа надеждата, цвета...


                                  V.

Виждали ли сте нейде сред къща изгорена,
посред дувара пукнат опърлено дърво?
Как жално то изглежда, каква то скръб навожда
на чувствата човешки, на нашата душа?
     Такава скръб навождат и тез наши юнаци,
     които останаха след кървавия бой,
     които във борбата не паднаха убити,
     и днеска не вкушават следсмъртния покой.
Стоят те посред нази със мисъл на челото,
дълбока скръб се гледа на техните лица.
Стоят те и не думат, но погледа им мрачен
показва, че се мъчат от силна те тъга.
     Скърбят те зарад свойте излъгани надежди,
     за своите другари, погибнали в боя,
     за наша клета майка във кърви потопена,
     за наще мъки страшни, за наще теглила.
Скърбят те, че от нийде им помощ не дохожда,
през Дунава да минат пак в своята земя,
и тамо на тирана сторично да отвърнат
за неговите зверски и демонски дела.
     Скърбят те и печално таз годин изпровождат,
     която им отнесе толкоз святи мечти.
     И пак нова надежда пред тях тогаз ще блесне,
     когато отвъд Дунав топ руски загърми.

Гюргево, 31 декември 1876

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания