Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Вампир
Лица
Първо действие
Второ действие
Трето действие
Четвърто действие
Пето действие
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Драматургия
Вампир
Автор:
Страшимиров, Антон

Трето действие

Стая. В дъното врата извежда в гъст овощак под скала. Надясно вратца за стълбичка, която слиза в кръчмата. Наляво дрешник, до него шарен сандък за прикя. Ден.

Вела (реди прикята си в сандъка и се препява). Прела съм, шила, везала – и аз с дарове да обдаря кум и сватове... Така ли съм мислила, Божичке! (Разгъва везани кърпи.) Да има баща, да има майка, да има род и близки, че да ги обдаря... (Хвърля кърпите в сандъка и през сълзи.) Не съм го и мислила, Божке! Не ми е ни теквало, маминке, че ще сватба да правя като клето сираче! (Обляга се и се униса.) Той ме не лъжеше! Кълнеше се, а сълзи му на очите.

Сепнато се вслушва към вратцата за в кръчмата и пак бърже реди прикята. Из вратата влиза Малама.

Малама. Вело, дошел одеве Къньо, кметовият брат, и ми говори: станало е, вика, Добревице, грешка от бързотия. Жельо сам си казал – та че и овчарите са клели и верили, – задето вие там, на егреците, сте се отбили с Желя, колкото да мине дъжда, и сте си кротко стояли.

Вела. Не ща да ми думаш.

Малама. То няма нищо, като ти думам. Пък на, че Динко излезе хрисимо момче и на дума ти повярва. А сега казват, на сватбата ти утре щели да се дигнат всички моми и момци от селото.

Вела. Дотрябвали ми са.

Малама. Как да не са ти дотрябвали – напук ще им правим! Кметовът брат Къньо ми каза одеве още – кае се, вика, батю, дядо Марко де, каял се. Жельо, дума, не щял и да чуе за друга. Дори рекли да го сватуват за по-малката сестра на неговата първа изгора, дето се помина...

Вела (сепва се). За Питроповата Маринка ли, Кръстинкината сестра?

Малама. Какво пребледня такваз?

Вела. Ами, пребледняла съм!

Малама. Не бой се мари, глупава! Жельо умори оная Кръстинка, а пък сега стори ти него да умориш, че да види какво е. Така се пада на хора като неговия татко. Сватували го за Маринка, Кръстинкината сестра – ми каза чичо му. А той, Жельо, се запил и не искал да чуе. Всички виждат, че ти си му била на сърце, токо нали е кметски син и инат, никому не издавал какво му е. Пък днес го гледам, мина край тука.

Вела. Край тука ли? (Съвладява се и сухо.) Нека е минал. Какво, като е минал.

Малама. Това ти казвам – мина, а гледам, клюмнали му ушите. Ще се стопят, дъще, утре ще се стопят от мъка и ядове – хеле като те видят с тия нанизи... (Открива шепа жълтици.)

Вела (погледва бегло усъмнена). Какви са тия жълтици? Отде си ги взела?

Малама. Какви-какви, токо, думам ти, Вело, ще се стопят утре, като те видят; ще се стопи целият им род. Аз го разбрах одеве – кметовът брат Къня; от приказките му го разбрах: дума, мляска, усуква, пък то личи, иска им се да отложим сватбата, че дано някак върнем Динка – ха-ха-ха!

Вела (съвладява се). Ами, ще има да чакат.

Малама. И аз това му рекох на Къня – те не са дозели, рекох му, каква е Маламината дъщеря. Тя сега и в огън влиза, но пак не ще помисли за Желя.

Вела (през сълзи). Толкоз приказки, пък сега...

Малама. Какво рече?

Вела. Нищо.

Малама. Я си гледай радостите, дъще. Ти да ми се наредиш утре с тия жълтици на шия, че – че поглеж ги де!

Вела (не поглежда). Отде си ги взела?

Малама. Разредих моите си, купих и още. А те, кметови – ха-ха-ха! Като ги видят, те ще рекат...

Вела (троснато). Какво ще рекат?

Малама. То се знае, ще рекат, че са техните.

Вела. Кои? (Трескаво реди даровете си.)

Малама. Ония, които са изгубили по сбора към „Прореза”... дето крамола дигнаха за тях с мене...

Вела (глухо). За тях... сторихте... та се зачерням.

Малама. Какво думаш?

Вела. Нищо, мамо.

Малама. Я си ги тури, да видим как ще ти стоят.

Вела. Аз, мале, не ща утре да ме гиздиш.

Малама. Гледай я! Че ако не се гиздиш като булка, кога друг път мари, дъще? И защо да не се гиздиш? Мигар си сирота, или пък сме толкова изостанали? Гледай сега какво й текнало! Да ставаш! Искам да видя как ще ти стоят!

Вела. Остави ме, мале, аз ти се моля. Динко не ми е богат, защо и аз да се труфя.

Малама. Хм, ти само езика си мажеш, а досущ друго ти е на сърцето. (Дига я.) Ставай!

Вела (права, проплаква). Какво съм ти зло сторила, майко, та ме мъчиш!

Малама (извива ръце на хълбок). Мари, щерко! И ти ли ще ме тровиш мари! През цял живот аз свят не съм видяла, от тъмно до тъмно в труд...

Вела (хваща се о нея). Маминке, ти ме обичаш ма!

Малама. Мъчила съм те! (Отстъпва.) Да искам да я гиздя, било да я мъча! (Презрително.) Една-едничка дъщеря, а и тя... (Длъжко я гледа, после й връзва нанизите и тъжно.) Една-едничка дъщеря! Утре ще те дам под венчило. Не съм ли и аз ден чакала на радост. Ще те гиздя, то се знае – ще правя, каквото ща: от утре ще имаш мъж...

Вела. Мале...

Малама. Чакай де... Мъж ще имаш от утре. И не ще те съдя вече аз – не ще те мъча... Хъ, няма – (реди жълтиците на гърдите й) няма, дъще, няма вече... Майка ти те измъчила, ми думаш...

Вела (увисва на шията й). Мале! Майко, сърцето ми се къса, маминке!

Малама (сурово и весело я полага да седне). Ха, нареждай си дара. Скрий жълтиците за утре. Динко ей сега ще се върне с вула от града. (Отвързва нанизите.) Скрий ги, утре ще ни си китена невеста. Ако друг спомен нямаш от мене, дъще... тия нанизи ще ти са спомен от майка. (Слиза в кръчмата.)

Вела (сама, стиска нанизите и пискливо). Спомен ще ми са те, майко, спомен за опело! (Хвърля ги.) Чужди! Сърцето ми го казва, ония са, на кметката! (Гледа ги с изцъклени очи.) Пусти опустели, майко! (Жельо се промъква през овощака и спира на прага.)

Жельо. Вела!

Вела. Ва-а!

Жельо. Ох, Вела!

Вела. Жельо!

Жельо. Не се плаши!

Вела. Иди си!

Жельо. Ще си ида... Чуй ме!

Вела. Ах, Жельо! (Проплаква.) Иди си!

Жельо. Твоето сърце не се е отвърнало... Ние се клехме, Вело... Не ти се е отвърнало сърцето...

Вела. Не бива да ми говориш тъй! (Сочи нанизите.) Ей ги! Тия са те, майчините ти нанизи! На, вземи ги! (Подава му ги.) Ха, иди си, Жельо, иди си!

Жельо (залисано). Виж... Тия трябва да са... те са! Кой ги намери? Сега мама ще си изплаче очите. Тя и тъй се коси, че е дигнала крамола... като ме гледа сега мене такъв... Кой ги е намерил!

Вела (гледа го опулено, но се опомня). Не знам! Иди ги дай на майка си. И... и не ме търси вече! (Закрива лицето с плач.) Ох, за тях ни зачерниха те нас!

Жельо. Вела! (Държи я.) Аз младостта си ще погубя – и твоята ще погубя... Ние се клехме – на тебе, едничке, на тебе съм се отдал аз от все сърце...

Вела (с глух плач.) Зачерниха ме мене, Жельо! Родна майка ме зачерни! (Оставя се.)

Жельо (целува я). Не са, пиле! Ти ми си всичко! Ох, ти ще ми бъдеш радост или... или аз жив ще вляза в гроба! (Прегръща я и затайват дъх.)

Вела (след малко се тегли безсилно). Вах, иди си!

Жельо. Ах, чуй ме. Мама прати чича и той говорил с майка ти... Дойде и разправя, токо не му се проумява, Вело... Ох, либе, недей да идеш за Динка.

Вела (откъсва се). Тя... моята се свърши. (Става.) Утре ми е венчило, Жельо!

Жельо (също прав). Вело, недей!

Вела (държи го за ръцете, по-скоро притегля, отколкото отблъсва). Иди си! (Прегръщат се.)

Жельо. Ах, върви с мене!

Вела (притиска се, плаче, опитва се безсилно да отговори, най-после се отпуща на сандъка). Сватба се не повръща... Не повръща се сватба, Жельо!

Жельо. И венчило се повръща... През трупове ще мина... Ти речи само... И венчило се повръща!

Вела. Аз да съм и венчана... ти ми си на сърцето! Така да знаеш, Жельо, и да съм венчана...

Жельо. Ох, върви тогаз! Върви ми, пиле, не ме погубвай! (Мълчат.)

Вела (изхлипва). Майка ти... тейко ти... какво те ще рекат?

Жельо. Ти само ела!

Вела (държи се твърдо о сандъка). Не ща. Толкоз ме те мене... тъй ме подземаха с приказки. Не ща, Жельо. Иди си ти, иди! (Бърше си сълзите.)

Жельо. Каят се, вярвай! (Дълго мълчат.)

Вела. Тогаз...

Жельо. Какво?

Вела. Виж... нека тогаз. (Засрамва се и слага буза върху гърба на сандъка.) Щях – щях да го кажа, без да ща, токо... не може... Не може... ох, не!

Жельо. Кажи! Кажи, кое!

Вела. Думаш, майка ти се каяла...

Жельо. Кае се, Вело! За мене се кае – като ме гледат – кае се и тате...

Вела. Кой знае, може ли...

Жельо. Кое?

Вела. Нека видят, да се сприкажат с мама...

Жельо. Ей сега! Само... ако не склони? Майка ти ако не склони, Вело?

Вела (трескаво). Ако не склони – ако не склони – ти знаеш, ти знаеш, аз съм ти се клела и знай си – както на тебе при егреците – както и колкото да ме силеше – както не се дадох – така-така и на Динко... било че ме венчали и девет попа! Нека ме убият с мама, нека, нека! Няма да се дам! Така да знаеш: ще си умра с моминството! (Вслушва се.) Идат! (Скача плахо.) Бягай, Жельо!

Жельо. Ще пратя мама! Ей сега! Сбогом ти, Вело! (Излиза в овощака.)

Вела. Сбогом! (Отпуща ръце и на себе си.) Прати я! Ох, прати я.

По стълбите из кръчмата влиза Динко.

Динко. Изкарах вулата, Вело. Добър ден.

Вела (не се обръща, реди прикята). Дал Бог добро.

Динко. Тц, тц, каква си пък, Вело.

Вела. Каква съм.

Динко. Човек ли влиза, какво влиза, поглеж баре. Какво съм ти толкова докривял...

Вела. Защо ще си ми докривял, Динко, мигар не си ми годеник. Ха, върви в село, дигай сватба, зер, върви. Ето, и аз се готвя... готвя се, ха-ха-хи-й! (Залива се в злъчен смях.)

Динко. Какво се смееш? (Мълчат.)

Вела. Спазари ли се с попа?

Динко. Сега ще го намеря в селото. Какво ти беше тъй... смешно?

Вела. Иди сега в село, да намериш попа, че...

Динко. Е?

Вела. Да го спазариш.

Динко. Гледай я сега. А какво ти беше смешно?

Вела. Ти иди сега, че... (Погледва го хитро.) Че после...

Динко. Хайде. (Потрива ръце.) Аз после ще дойда, да се сприкажем.

Вела (дяволито). Да се сприкажем ли?

Динко (пристъпва). Ами че да се сприкажем, Вело. Нали и то трябва. Ние досега... (Пристъпва.)

Вела (строго). Иди сега в село!

Динко (съкрушен). На, отивам! Остай си! (Излиза.)

Вела (сама). Да се сприкажеш ти с вълците макар! Да не се върнеше! Не ме остави на радостта ми! (Обляга се на сандъка, лицето й все по се оведря. Из кръчмата възлиза Малама.)

Малама. Какво си се унесла, дъще?

Вела (стресва се). Вах!

Малама. Гледай, замязала си на дива сърна. Какво се толкоз уплаши?

Вела. Стана ми грозно. (Става.) Стори ми се, че някой иде върху ми.

Малама. Кой ще иде върху ти? Защо?

Вела (трепери). Мамо!

Малама. Какво ти е, дъще? Ти кажи на мене, кажи на майка си. (Погалва я.) Какво ти е?

Вела (притисва се у нея). Страшно ми е тука бе, мале! Ох, склони... в село да живеем!

Малама. Гледай я сега!

Вела (избухва с плач). Маминке, не ми е по сърце Динко. Не ща аз за него да ида! По-скоро ме в гроб зарини, майко!

Из овощака се задава Марковица. После Жельо.

Марковица (влиза нерешително и стои до вратата). Да ме простиш, сватя Малама...

Малама. Ба! Ела, стрино Марковице, как би тъй...

Марковица. Ще ме простиш, не за гостуване ида и не по реда му го правя... Не е прилика то таквоз... сега, когато вече сватба дигате... Токо – немой, сватя Малама – сестра да ми си – немой да зачерняш хубавото си момиче! Тъй ли би пък за нея да е чужбинския гол сирак – коняр...

Малама. Да ме простиш, стрино Марковице, токо и твоя Марко на времето...

Марковица. Ти чуй, чуй...

Малама. На времето даже коняр не е бил, а свинар. И после да прощаваш: ние сватба сме дигнали – та – на: късен гост, тежък пост!

Марковица. Ти чуй, сестро, за туй съм и дошла аз, сама майка, дето не му е хич реда... сама съм дошла, че те, младите, на, Вела с Жельо...

Малама (съглежда Желя, който е вече на прага). Не е – не е прилика да срамите хората!

Марковица. Ти не се гневи, сватя Малама, зер, млади, скопосали се туканака одеве, когато си била доле, и се сдумали...

Малама. Мари, дъще!

Марковица. Не се гневи, сестра да ми си, ханджийке, млади са! Ако пък не е да стане работа – Бог да съди ма, сватя! Токо не ви е пък прилика чуждият сирак-коняр, не е!

Малама. Ние сме си го харесали! То не е да стане работа, не е! Като е сирак клетият коняр, та като си няма майка и баща, като си няма нийде никого, да вземем сега да го осрамим, да го опъдим... за вас, че сте чорбаджии – брех! Така да знаете, ние сме си го харесали и толкоз! (На Вела.) Виж я ти!

Марковица. Не гневи се мари, Малама! Че ти питай с добро дъщеря си, като думаш, да сте го били харесали – питай я само! Та че и ей мой Жельо, като речеш, ще го повикам да влезе вътре. Лика си са прилика ма, сватя!

Малама (скърца със зъби на Вела). Аз тебе...

Марковица. Не гневи се, сватя, то стана нещо. Невидели ми се нанизите, пусти опустели ма, сестро: мигар за едни нанизи да зачерним две млади мари, Малама! Ти само речи, сватя, и ей ми го Жельо, по свят ходи, отракан е, ще ти поеме тука хана, а ти си ела в село да живееш, че на старост да се порадваш.

Малама (избялва очи). Виж какво било! Хана си ли да оставя? Друг да ми стане господар, ха? (На Вела.) Да си се махнала от очите ми! Не ми си дъщеря! Върви им! Върви, накъдето ти очи гледат! Ба, навръх сватбата си да се сговаря с чуждия ерген! И уж била чиста!

Вела. Майко, не думай така!

Марковица. Гледай сега какво говориш! Чиста си е дъщеря ти, ханджийке, чиста е като божата росица, ти на мен хвани вяра, докато говорех всякакви. Да не беше крамолата с пуст-опустелия ми гердан – само желтици да искаме, сватя, не сме пък дотам останали, че да си зачерняме чедата за едни нанизи...

Малама. Че и аз не съм умряла за вашите желтици – не съм! Мене да претършува дядо Марко, да претършува той моя хан, да осрами дъщеря ми! Желтици ха, нанизи, желтици – ей, колко ги имаме. (На Вела.) Де са мари? В сандъка ли ги тури? (Търси в сандъка.) Де са мари?

Вела. Не са там...

Малама. Де са, дай ми ги, да им ги покажа, да видят – нека видят, нека проумеят!

Жельо прекрачва прага и бръква в пояса си. Вела не го забелязва, съвсем е забъркана.

Вела . Те – тях – тях аз...

Малама. Мари... нанизите де са?

Жельо изважда нанизите и ги стисва в шепата си. Всички се загледват към него.

Малама. Мари, никаквице, да не си ги дала...

Вела. Във вира ги хвърлих! (Държи майка си.) Мале, във вира ги хвърлих! Не ща да се гиздя, казах ти! (Изгубва се, огледва всички не свои и безпомощно глухо.) Осрамихте ме вие мене!

Бавно прикляква до сандъка и закрива лице. Жельо скрива нанизите. Малама откъсва поглед от него и се вторачва свирепо в дъщеря си.

Малама (на Вела). Лъжеш ме! (На Марковица.) Лъжете вие! Те не са вашите – не са, – а! (Мълчание. В кръчмата долу писва гайда.) А-а-а, ей че дигам сватба! Сватбари идат! Какво, ха? Сватба дигам! Тъй си кажете на човека, на дяда Марка: сватба дигам, а сватба назад се не връща! Та и никому не е дотрябвало – нито е някого доболяло за кметски скопосник да става гаврило на хората!

Марковица (на Желя). Да си ходим, сине. Аз ти думах: сватба се назад не връща. (Шум по стълбите, гайдата се усилва.)

Малама. Хайде, побързайте... да ви не зърне Динко, че какъвто е хайдук...

Марковица. Върви, синко!

Жельо. Не, майко! (С пръст към Вела.) Тя...

Малама. Тя-мя – няма! Да си вървиш!

Марковица (дърпа Желя). Ох, върви, синко. (На Малама.) И питропът, сватя, рече на щеркиното си венчило: сватба се назад не връща, токо... да не сполети ни тебе, ни мене това, дето него сполетя – да погребе чедо младо, зелено. (Тегли Желя.)

Малама. Ха-ха-ха!

Жельо (завлечен). Вело!

Динко (подава се из стълбите, съзира Желя, който на излизане го прострелва с очи). А-а!

 

З а в е с а

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания