Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Вампир
Лица
Първо действие
Второ действие
Трето действие
Четвърто действие
Пето действие
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Драматургия
Вампир
Автор:
Страшимиров, Антон

Първо действие

Склон от балкански връх. Отдясно пътека извежда из букова гора и върви наляво по скала към върха. Заран.

Вела (тича отдясно). Хо-хо-хо! (Сяда под дърво.) Бре, хей, на връщане да ни направите тук люлки!

Динко. Защо на връщане, Вело; може и сега, рано е още за сбора. (Подпира се на върлина.)

Вела. Рано то. Мо-о, Златке, тичайте на почивка!

Първа мома (вика зад сцената). Да не ме задиряш! (Явява се и се дърпа от ергенски ръце.) Да си ме пуснал, ти казвам!

Ерген. Бяла си, Златке, като сняг, токо не си сняг, че да се стопиш – то се не изяда!

Динко. Де-е, не се карайте, да ви не подбера.

Златка сяда до Вела и дяволито си шушукат. Ергенът ги подслушва.

Ерген. По него още бълхи скачат.

Вела. По кого?

Ерген. Чух аз. Ами знаеш ли, Вело, снощи той каза – ще дойде с чета на ромъне.

Вела. Ами – ще дойде!

Ерген. Охо, каква се опули! (Обляга се о първа мома и сяда.) Пък криете!

Първа мома. Уф, бре! (На Вела.) Тейко още не продумва ще ме пусне ли тази година. Ех, Вело, да знаеш каква е радост там, по ромъне! Ония ергени луди, луди...

Динко. Вело, да щеш, че да подсториш майка си...

Вела. Какво?

Динко. Да те пусне – да идем на ромъне.

Вела. И да ме пусне – каква облага за тебе?

Първа мома. Че и ти ли ще идеш бре, конярьо?

Динко. Отивам – какво? Нека само тръгне Вела – зарязвам и аз хергелята.

Първа мома (през смях, с Вела). Нов драгоманин, нов драгоманин!

Ерген. Конярьо, то на ромъне не е като да пасеш свини по Тузлука – ха-ха-ха!

Динко. Може. А докато по Тузлука изпасеш една свиня, трябва да имаш сърце, че да пречукаш баре трима гаджали!

Ерген (става и подлага нос под носа му). Не ми миришеш на юнак. Свини ли си крал, кайш?

Динко (извива му ръцете). Де-е, мръдни, да видим!

Ерген. Да ме пуснеш, че знаеш ли?

Първа мома (става). Да си го пуснал, брей!

Ерген (свободен). Ти да не се юначиш много!

Първа мома. Остави тоя поразник (Отвежда го настрана и му шепне, като сочи с очи на Динка.)

Вела. Какъв си такъв бре, Динко. Снощи се молеше на мама да ме пусне с тебе, а ей те сега, търсиш крамола. На сбор тръгнал тука, на свето място.

Първа мома (на ергена). Истина, хайдук бил с чича си, с тоя, дето е свинар.

Ерген (не откъсва гневен поглед от Динка). Май с дивак коняр! Чева ти казах нещо бе? На жетва по ромъне юначество не се продава! Ти ако си толкова юнак, ей ни днес сбора, горе у „Прореза”: запретни се, че се опитай – ето, аз ще ти изляза!

Динко (сочи върлината). Аз съм юнак и се боря ей с това! Ако ти отърва...

Вела. Динко, ще ти се разсърдя.

Първа мома. Остави го бре, Стойно.

Вела (на Динко). Да стоиш мирно. Виж какво: довечерка, преди сбора да се разпилее, вие да отърчите тука, че ей на тая бука да ни направите люлки!

Първа мома (сяда при Вела). Да ни направите я!

Динко. То се заоблачи... и комай ред за люлки не ще има.

Първа мома (вслушва се). Я! (На Вела.) Нали ти рекох!

Вела (вслушва се). Припяват!

Първа мома. Жельо е! Тебе припяват! Кметов Жельо е!

Вела. Ами, припяват. (Слуша.) Кой знае кои са. Не е кметов Жельо.

Динко. Вела се втелява.

Първа мома (слуша). Той е, Вело!

Иде шум отдолу – припяват: „Че Вела ми е първото либе – първото и деветото.”

Вела (става неспокойна). Да вървим мари, Златке. Динко, да вървим.

Първа мома (дръпва я за полата и я заставя да седне). Да ги чакаме! Чета ще сме!

Жельо (зад сцената). Либе, първино и девето, чакай ме! (Влиза с друг ерген и две моми.) Тю бре, добра ви стига! Откога сме настигнали майка ти, Вело, а пък вие... (Сяда при нея.) Защо не си ме чакала, ха?

Вела. Вие се успивайте, че... Къде настигнахте мама?

Жельо. Под ръта е, едва си влачи тежчината. (Натисва й рамото.) А ти бягаш, ха?

Вела (става). Ние си починахме и ще вървим. Хайде бре, Динко!

Жельо (държи я за полата). Сега вече няма да ми избегнеш. (На другите.) Да сте седнали всички, на вас казвам!

Първа мома (заставя Вела да седне). Седнете всички мари, че нали знаете Желя.

Втори ерген. Я седнете да чуете чудо! (Седнал, на първа мома.) Аз теб ще нося!

Първа мома. Чева съм саката да ме носиш?

Жельо. Всички ви ще носим. На това ни научи одеве Велината майка. (На Динко.) Сядай и ти бе! (Динко се изкашля.) Ама то – ти, конярьо, може и да си идеш, дорде ти е гърба здрав. (На момите.) Та това е, моми! Доле, по ръта, задирихме Велината майка. Аз й рекох: „Държат ли те нозе, стрино Малама?” А тя... Ти, Вело, да се не сърдиш, то майка ти сама си каза, че на моминство тръгнала, както сега и ние, за сбор на „Прореза”, а момците лудеяли по нея, защото била лична, също като тебе...

Вела. Уф, пък и ти, Жельо, ха-ха-ха!

Жельо. Истина! Та майка ти се уморила тадева нейде по склона и се провикнала: де бре ергени, който ме изнесе на гръб до „Прореза”, него и ще да взема! (Общ смях.)

Втора мома. Мале-хо, лъжльо.

Вела. Ха-ха-ха! Това мама толкова пъти е разправяла. То някога хе, едно време, на днешния сбор тук е наистина станало такова чудо.

Динко. Станало ли? (Никой не го поглежда.)

Вела. Ей как било. Имало една Чимиширка мома, че я задиряли момците от всички колиби. А най-много я задиряло едно болничаво момче, казвало се Гердан Терзийче.

Жельо (облегнат на коляното й). Разправяй си. Аз ще те погледам. Румена си като червена ябълка.

Вела. Ами, румена... Та случило се. Чимиширка мома тръгнала тук на сбор, а като я задиряли много ергените, тя уж се уморила, та се провикнала: който ме изнесе на „Прореза”, без да си почине, него и ще взема.

Ерген. Брех, че скопос е било това от нея! Умрели са хората за такава жена!

Вела. Скопос-нескопос, така е било.

Жельо. Пък аз тъкмо такава жена вземам, токо де такива сега! Едно време са били хората хора.

Вела. Та ще ви кажа, там било тогава и онова болничаво момче, Гердан Терзийче. И то се първо провикнало, че ще изнесе Чимиширка мома на „Прореза”, без да си почине. А пък като било Гердан Терзийче болничаво, Чимиширка мома му се изсмяла и му рекла: нали е да ти се смее целият свят, хайде, ела ме носи!

Динко. После, Вело?

Вела (погледва го презрително и сухо към другите). Да вървим – ха?

Жельо. Приказвай си мари, мряна рибко!

Вела. Така е станало: Гердан Терзийче изнесло Чимиширка мома на връх „Прореза”, без да си почине. А пък щом я снело там, паднало и издъхнало.

Ерген. Брех! Тю-ю!

Динко. Ами момата, Вело? Чимиширка?

Жельо. Я се не задиряй бе, конярьо. От теб не може човек да вреди дума. Отговаряй на мен, Вело.

Динко. На мен пък ще отговаря!

Жельо. Ха, подстори ме де, ябанджийски голтак!

Вела. Остави го бре, Жельо. (На Динка.) Защо се заядаш такъв бре? (На Желя.) Това... на Чимиширка мома домиляло за Гердан Терзийче, дето я изнесъл тъй, та викнала да го плаче и там станало чудо.
Жельо. Чудо ли?

Вела. Както се навела Чимиширка мома да плаче Гердан Терзийче, тъй си паднала и се от душа отделила... умрели и двенките!

Жельо. Вело моме, то са бабини деветини!

Динко. Защо пък? Вело, само кажи, ей, пред бога се кълна, на един дъх ще те изнеса до „Прореза”.

Жельо (скача да го яхне). Я да видим можеш ли изнесе мен, че било и на два дъха.

Динко (отблъсва го). Не се задиряй, мамин сине!

Вела. А бре, хей, конярьо, и ти ли ще ме подземаш. Мама ме е пуснала с тебе като с наш човек, че ни беше аргатин.

Жельо. Конярьо, свивай си зъбите, да ги не събираш по земята.

Динко. Опитай се, що стоиш?

Вела. Я го остави, батко Жельо!

Жельо (взема я през кръста). Вело, от днес твоята майка е и моя майка! (Повлича я нагоре.) Върви ми мари, пиле шарено, ще ме яхнеш, ти думам!

Вела (чупи се). Ами, ще те яхна! Ами, тъй било!

Жельо. Рекох го, ще те изнеса на гръб до „Прореза”! Нека цял свят види коя мома имам от всички моми най-присърце! (На закриване към другите.) Чуйте ме вие всички: от днес Малама Ханджийката ми е тъща! (Отвежда Вела. Всички бързат след тях.)

Първа мома. То колко тъщи има Жельо досега! (Смях.)

Втора мома. Мари хем че ще я вземе на гръб!

Първа мома (гледа). Тичайте м-о, че Жельо няма вяра, ще ни осрами дружката! Динко, тичай да отнемеш Вела, че Ханджийката ти избодва очите! (Закриват се.)

Динко. Потъркулнала се е тенджурата, че си нашла похлупака.

Първа мома (зад сцената). Да си я оставил, брей, че с камъне ще те избием!

Първи ерген (на излизане). Това не е пътно. (Огледва небето.) Де дъжд, де!

Втори ерген (закрива се нагоре след първия). Наистина твърде се заоблачи.

Динко (сам, дочува стъпки отдолу). Ха, кметът с жена си! Те! (Скрива се в гората. Отдолу се явяват дядо Марко и Марковица.)

Марковица (носи вързоп). Млад бил, н'ам що си бил – гони го сега! Един-едничък син се е рекло, а го направи да се разхайти и ей ни сега: мени момите през неделя-две. Да знаеш само какво не разправят: с тази таквоз, с онази – онаквоз...

Дядо Марко. Ерген ни е момчето, стопанке, нека лудува! С време ще оседне и ще му дигнем сватба за помен. Седни тук, седни да починем. (Сядат под дървото.)

Марковица. Ще оседне той. „Жельо, думам му вчера, слушам те, сине, с Вела Маламина, с Ханджийкината де.” А той се изсмя презглава: „Уф пък, за нея ли!” – дума.

Дядо Марко. Е, право си е: не му е прилика Ханджийкината дъщеря.

Марковица. Не е там работата, мъжо. Думам му аз вчера: „Че защо бре, сине – Вела, Яна, била там коя ще, свърти се, време ти е.” А той: „Мамо, вика ми, чуй ме ти – беше тя, моята! Не ми е на око вече ни една мома, мина ми!”

Дядо Марко. Брех, минало му! Мене още не ми е минало. (Цъка прахан.)

Марковица. Тебе си те знам... знам градинарския ти табиет.

Дядо Марко. Е, че не думам нещо. Минало му било – лъже магарския син – ха-ха-ха!

Марковица. Не ми е за смях, домакино – на лошо ни потръгна ергенът! Думах ти, да си го бяхме задомили по-лани за Питропова Кръстинка, лека й пръст... Токо ти, като речеш нещо, на ината си умираш. С градинари да го пратиш, по Влашко да походи – на сега!

Дядо Марко. Младо е, да полудува на свой ред. Така съм живял и аз. И какво му е на момчето? Само ти се тюфкаш с женския си ум. Нищо му не е. Поскита по Влашко, пък то, каквото е там... къде да му додражеят тъй скоро нашенките – хе-хе!

Марковица. Ти все със своето – само да преплясваш.

Дядо Марко. Не бързай, Марковице, всичко с реда му.

Марковица. Скопос имаше, мъжо, у Питропова Кръстинка, Бог да я прости... скопос, каквато няма у никоя. И да си го знаеш: отнесе тя сърцето на Желя в гроба!

Дядо Марко (пръхва да се смее). Отнесла го! Стопанке, сърце се не погребва, докато има живот и здраве!

Марковица. На, да ти кажа: тогава Жельо, дошъл-недошъл от Влашко, отърча право на гроба й.

Дядо Марко. То е нищо... то е хубаво! Тя му беше „първо либе” като в песните, хе-хе!

Марковица. Ти не знаеш какво ми рече той тогава...

Дядо Марко. Рекъл...

Марковица. Майко, рече ми, Кръстинка си е умряла за мене, ние се бяхме с нея клели-заклели.

Дядо Марко. Това го думаха тогава и в село. Да думат! Мигар за чуждата щерка ние трябваше да си увържем момчето крехко зелено? Ба, походи си из Влашко и се намладува. Пък и – Марково семе е, стопанке, сам искаше пряко Дунав – ха-ха-ха!

Марковица. Ами, искал. Никъде не искаше да ходи момчето: отдало се беше на горкото момиче. Токо ти го подстори. И зачерни хорската къща. Признай си, мъжо, едничък ти е, та си го глезиш.

Дядо Марко. Хе-хе, не го крия. И аз съм едничък, и мен са ме глезили.

Марковица. Върви го гони сега. В Търново, разправят, какво не е правел с мърсиите край Янтра.

Дядо Марко. Те там във войската се учат на всичко.

Марковица. Че и тук не е оставил мома незадирена, мъжо! А у Панчовските колиби се загледвал дори по невести. Срамът е все на мен, домакино, че съм майка. Във Влашко, дума се, е друга вяра; там и други мъже са вършили всякакво. Токо право ли е да се срамотят нашенските моми? Утре, когато се омъжи някоя, с какви очи ще гледа мъжа си?

Дядо Марко. Гледай я за какво се е загрижила – ха-ха-ха! Минаха, жено, ония времена – помниш? Покажа се аз у вази, а ти превиваш поли под нозе, да не ги гледам – хе-хе-хе!

Марковица. Е, бива пък да се заголя до колене!

Дядо Марко. Сега ... то да е само.

Марковица. Знам, знам, мъжо, токо... срама пада все върху наш Желя.

Дядо Марко. Е, пада като на кметски син. (Става.) Плетове бил събарял по Керина Димка: а какво дири тя нощем по плетищата? Или наш Жельо е завлякъл Дойнова Куда под двата бряста? Мигар го пъдят от дома си, та... (Гърми, надвесва се чер облак.) Искала – ходила, а сега... Не се коси ти. Синът ни е кметски син, затуй са и приказки по него. А сега, като е тръгнал и по Ханджийкина Вела...

Марковица (оставай го гледа изкриво). Знам, знам, че не ти е по угода син ти да задиря Ханджийкината.

Дядо Марко. Момата е харна, токо майката е никаква.

Марковица. Никаква то! Я да си мълчиш! (Потрьгва ядосана и забравя вързопчето.)

Дядо Марко (след нея). Защо бе, жено?

Марковица. Още и питаш! Чева не знае цяло село: по Коледа Малама Ханджийката ви е гонила с кобилица, че сте се запили на хана й, та сте я задиряли. (Излиза.)

Дядо Марко (подмига). Гледай жени! От сламката правят греда! (Излизат по скалите нагоре. Динко надзъртва от гората, па излиза напред и се загледва надолу – из пътеката отдясно се задава Малама.)

Малама (снажна, разпъхтяна, съглежда вързопа на Марковица под дървото). Я, там бохчичка! (Вижда Динка.) Ха, сега тоя поразник! (Сяда върху вързопа.)

Динко. Тъкмо те чаках, чорбаджийке.

Малама. Дотрябвал си ми. Къде си оставил Вела?

Динко. Повлече се с кметов Жельо.

Малама. Гледай го какво приказва! Повлякла се! Че каква е моята дъщеря бре? Разчеквам ти устата, ха, бир да си хайдук!

Динко. Кметов Жельо насила я задиря. Ти само ми речи, и ще видиш какво мога.

Малама. Какво да ти река. Махай се от очите ми. Да имаше у тебе скопос, мигар щеше да ми оставиш работата, че да станеш на цяло село аргат – коняр да станеш!

Динко. Аз, чорбаджийке, не съм научен на друго.

Малама. За хайдук си роден ти. Пък аз се бях сговорила с чича ти, зер трябва ми зет, който да ми поеме работата. Ти си нямаш свои, сирак си, тъкмо ерген, какъвто търся. Токо да беше си стоял при мене, да се пригодиш на работата ми, та нека дойдеше тогава друг да задиря дъщеря ми. Те знаят коя е Малама Ханджийката.

Динко. Аз... не съм научен, чорбаджийке... Навън ме тегли – в гората, с конете – а то...

Малама. Тегли те в гората, че си се метнал на чича си, токо си поплювко. Да ти пусна Вела за дружина, а да ти я отнеме чорбаджийския син – ха-ха-ха!

Динко. Щом ме гони тя сама...

Малама. И таз хубава! Какъв си ти ерген, да те гонят момите бре? Я се пръждосвай от очите ми! Върви да ги догониш! (Бара бохчичката.)

Динко. Вела... сама се е повлякла по кметов Жельо... Пък то с него тя не може... Сега слушах дядо Марко и Марковица... тука бяха седнали...

Малама. Кметът ли с жена си? Ама тука ли? Седнали ли бяха?

Динко. Тука бе, чорбаджийке, седнали бяха. И се одумваха за Желя, че е таквъзи, дето по моми и жени, че и по Вела...

Малама. По моята дъщеря ли? Какво думаха? Ти какво им рече?

Динко. Аз, нищо. Там се бях скрил и слушах. А те думаха, не им е прилика Ханджийкината дъщеря.

Малама. Я! Ние пък душа берем за тях! Гледай го ти, пърчът недни, да го бях настигнала аз с кобилицата по Коледа, че щеше да помни той чорбаджийството си!

Динко. То тъй, токо... одеве техен Жельо пред цял свят погна Вела, да я вземе на гръб.

Малама. На гръб ли?

Динко. На гръб я, че тя сама му дава предя. Пък дядо Марко одеве и за теб говори лошо.

Малама (със стиснати пестници). Динко, аргат си ми бил и ръка не съм ти дигнала, токо... (Задавя се от гняв.) Брей, камък да стисна, вода ще пусне! Да си търтил още сега! Да настигнеш скопосницата ми, да й увиеш косите в ръцете си и да ми я доведеш! Върни я и знай го като станало: още тази вечер ще ви главя, щом я рачиш толкова... още тази вечер, напук на всички!

Динко. То таквоз... (Потръгва.) Аз ще я застигна.

Малама. Тичай де!

Динко (хуква и се закрива нагоре). Ей сега!

Малама (сама бързо развързва вързопа). Ба, нанизите й – на кметката... гиздилата й! (Става.) Ще й преседне сега: нищо да не чинеха, пак не бих й ги дала! (Вслушва се.) Идат: те ще са; тичат да си намерят изгубеното. Ще го намерят! (Надниква по стръмния дол на дъното.) Те ще ме гонят по пътеката! (Изгубва се.)

Слизат от скалата Динко, следен от дядо Марко и Марковица.

Динко. Аз бях с ваш Желя, кмете! Съвсем не идех след вас и нищо не съм видял.

Дядо Марко. Как да не идеш след нас бре, момче: ние се връщахме да си търсим изгубеното, а тебе срещаме! Я си казвай, че аз ти намирисвам занаятчеца!

Марковица (отърча под дървото). Няма я! Вземал я някой! Леле, откраднаха ми нанизите! (На Динка.) Ти си ги вземал бре, конярче!

Динко. Ей ми Бога, чорбаджийке, не съм! Чева е турска мъка, та да я укрия! Аз бях с ваш Желя, та останах да причакам ланшната си господарка – Малама Ханджийката.

Марковица. Вах, мъжо, Малама Ханджийката е! Хем, че е тъй, само тя вървеше след нази! Тя се е скопосала, мъжо!

Дядо Марко. Право думаш, тя ще е, никаквицата. (Гледа по пътеката надолу.) Тя е, джанъм, ето че я няма никаква: намерила ги е тука и е духнала назад! Приляга й занаятчеца на мъжа й!

Марковица. Леле, нанизите ми! Мъжо, да ги намериш! Тичай де, защо си кмет?

Дядо Марко. Ха, ще хукна да я гоня! Я върви: ще дигна в село караула и ще я бастисам. Всичко ще й претършувам и пак ще ги намеря. (Излизат освен Динко.)

Динко (надниква над дола в дъното). Мале, че жена! Влачи се, ей я! Тя ги е намерила и бяга! А, ще падне! (Изчезва в дола.)

Святка се и гърми, над скалата глъч от моми и момци, бягат.

Първи ерген (води първа мома, разпъхтени). Хайде, мо-ме-е-е!

Първа мома. Да ги чакаме, Стойно!

Първи ерген. Боиш ли се? Я тичай, не видиш ли, мяза ми на градушка!

Първа мома. Хи-хо-о, лъжльо, каква ти градушка преди обед.

Първи ерген. Ха да се скрием под някой дъб, като кметов Жельо с Вела – видя ли ги?

Първа мома. Къде бре? Аз ги не видях!

Първи ерген. Горе, над бързея.

Втора мома (тича лудо по скалата). Ами, ще ме настигнеш! (Изчезва по пътеката надолу.)

Втори ерген. Хо-хо-хоп! (На скокове прескача сцената и изчезва.) Едно-две-три, дръж се, Пено!

Трета мома (явява се от скалата и бърза надолу). Тичайте бре, Стойно! Тичай ма, Златке! Райко не е с всичкия си ум! (Изгубват се всички надолу. Влизат Жельо и Вела.)

Вела. Остави ме. Като ти е толкова мило за... за умрялата Кръстника... остави ме.

Жельо. Вело, защо думаш тъй?

Вела. Пред толкова свят днес... все по мен тичаш, а пък... То – богати сте, та ме подземаш.

Жельо. Не ми говори тъй! Недей ми говори, Вело, така. Докривее ли ми и от тебе, както ми е докривяло от толкова други, да го знаеш: моята вече ще е свършена. Ще се натряскам някоя нощ и ей ме на скопос с мърсиите в Търново. А оттам ще ме чуеш, че съм се запилял завинаги във Влашко. (Като на себе.) Хе, сълзите си аз по Кръстника там изплаках и белки пак там ще си ги доизплача. А тука нека става що ще. Че може някога... зер, може... и над твоя гроб, като над Кръстинкиния, да прекарам аз... (просълзен) някоя несретна нощ.

Вела. Сполай ти, Жельо, на приказката.

Жельо. Да не плачеш! Мене ми е криво, когато видя жена да плаче. Все ми е, като да слушам Кръстинкина майка в гробищата. Седни да седнем. (Сядат.) Ха, не плачи. Виж... аз плача само когато се напия, та си я спомням. Ти, Вело, не се накърнявай. Помисли си само, ние се бяхме клели-заклели с нея.

Вела. Затова... замина ти не замина... а тя на месеца се глави... и на втория се венча.

Жельо (гледа я строго, посрещат си погледите и гузно сближени). Ох, ела ми! Не се дърпай! Мене не ми е до закачка – жени по света много, – с тебе мене не ми е до ергенски закачки, вярвай ми! (Взема й главата до гърдите си.) Аз – аз ще ти разправя всичко... Това аз още не съм разправял на другите моми, които съм задирял. С нея, с Кръстинка, аз се имах от все сърце. А като заминах за Влашко, баща ми, за да ме отбие от нея, пуснал противни приказки... И тогава нейният татко се разлютил и скочил, та я омъжил тъй, без да я пита... (Навежда се до лицето й.) Слушаш ли ме, Вело?

Вела. Слушам те, Жельо.

Жельо. Татко разправял тогава, че уж се получило писмо от мене и че уж сам аз съм дигнал ръка от Кръстинка. Ех!

Вела (кротко се отдръпва). Виж хората какво правят с противни приказки!

Жельо (с ръка на рамото й). Вълци им яли главите на хората! Ти мен слушай; ти ме не знаеш мене; и никой ме не знае мене още! Когато чух, че Кръстника главили, аз пратих на татя много здраве: да ме не чака; няма вече ни да ме види, ни да ме чуе!

Вела. Ще ни свари дъжд, натам вече вали.

Жельо. Да вали, не сме сол, няма да се стопим. Изслушай ме, да ти разправя. Тейко тогава се изплашил, та скочили с мама и придумали Кръстника да си върне годеника. Придумали я, токо... хората биле вече дигнали сватба, а мигар се сватба назад връща? Разплакала се тогава Кръстника, Вело – плакала, бедната, плакала, изплакала си очите.

Вела. Приказваха го всички тогава: Кръстника отпървом се имала с годеника си, а после не искала да иде с него под венчило.

Жельо. Видя ли? Вярна ми е била! А щом чула, че се връщам, залиняла... Ех, не я заварих аз жива! (Мълчи и после глухо.) Щеш ли да ми си тъй вярна?

Вела (става). Да вървим.

Жельо (става). Хубава си, тънка си, цяла ми си на сърце, токо – кажи: ще ли ми си вярна?

Вела. Да вървим, Жельо, дъжд ни настига.

Жельо. Близо са нашите егреци, ей ги тук: ще свърнем, дорде мине дъжда. И с пръст не ще те докосна, Вело, ей ми Бога. Само... ах, кажи ми: ще ли ми си вярна тъй?

Вела (обръща му гръб и си бърше сълзите). Днеска ме срами, срами... Чева съм някаква аз. Все умряла някаква ти е в устата. Пусни ме, не ме ти любиш!

Жельо. Любя те! (Притегля я.) Любя те, ей ми Бога на небето! (Целува я.) Нека ме гледа Кръстинкина душа и нека ме прости! (Увива й ръката на шията си.) Любя те! Вела (разчувствана, после плаха). Ще ни види някой!

Жельо. Нека ни цял свят гледа! (Гали я.) Усмихни ми се! Тъй – тъй те искам! Сега – ела! (Към изток.) Сега...

Вела. Какво?

Жельо. Сега – кажи: нека Бог прибере Кръстинкината душа в царството си!

Вела (със сълзи в гласа). Нека Бог при-бе-ре Кръс-тин-ки-на-та ду-ша в царството си.

Жельо. Амин.

Влизат селски караули.

I страж. Стойте!

II страж. Жельо, татко ти ни прати, да те закараме в общината.

Жельо. Ха, защо?

I страж. Дето ходиш с тая. Заедно ще ви закараме.

Жельо (на Вела). Някой нещо ни е наклопал на тейка. (На стражата.) Е та, с всичкия си ум ли мислите вие да ме закарате в общината?

II страж. Тъй поръча татко ти, кметът. (Строго.) Хай, тръгвай с добром.

Жельо (с ръка на пояс). Свинари! (Пъхва пръсти в уста и изсвирва. Залайват кучета.)

I страж. Деца ли плашиш бре, момче: върви, ти казвам.

Вела. Жельо! Ох, какво те искат от нас!

Жельо (вади нож и на стражата). Пристъпи де, кокошар! (Изсвирва с пръсти три пъти. Наближава грозен лай от овчарски кучета.) Да си вървите, ще направя да ви разкъсат. (Под скалата наляво се чува глъч на овчари, от всички страни се задават кучета. Стражата смутено се стъписва и се готви на защита. Явяват се куп овчари с дълги геги и прогонват псетата.)

Стар овчар. Какво е, ба? Охо, Жельо наш!

Жельо. Да сте живи бре. Отпъдете тия свинари, бир да ги е тейко пратил: наковладили са ме нещо, та искат да ме карат в общината.

Стар овчар. А-ха! (На стражата.) Вие там таквоз... да си вървите и да речете на господаря: той, Жельо, е при мен! (Тупа се по гърдите.) При мене е, да му речете! И няма къде да върви той сега по дъжда и с чуждото момиче. Тъй да речете; аз ще му го доведа!

I страж. Че то таквоз...

Стар овчар (взема с другите овчари Желя и Вела). Таквоз-маквоз няма: да си вървите сега кротко на село! (Изсвирват на кучетата си и отвеждат младите по козя пътека над скалата.)

 

З а в е с а

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания