Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

В Източна Румелия

СПОМЕНИ

Една неодолима „тъга по родината” ме улови в 1880 година в Берковица, дето бях чиновник на току-що образуваното Княжество България.
Източна Румелия! Южна България! Там бях роден, в полите на Стара планина, и за там копнееше душата ми.
Дадох си оставката и полетях към тая отцепена от Берлинския договор част на българското отечество.
В столицата на новото княжество, София, престоях два дена. Срещнах се с приятели. Те се учудваха на моето неблагоразумно решение.
– Вие отивате в тая турска област, управлявана от един турски паша? Вие отивате в Румелия, когато самите румелийци бягат оттам? Стойте си в княжеството. Тук сте обезпечени от всякакви неприятности, от всякакви изненади.
Аз отговорих:
– Не, аз ще ида и ще остана в Южна България, сърцето ми ламти да ида по-близко до моето родно огнище, да дишам въздуха на розовите му долини, да гледам величествените планински върхове на Родопите и Стара планина, тъй мили на душата ми. Вие казвате, че самите румелийци бягат от Румелия. Е, добре, аз с още по-голямо нетърпение ламтя за там. Сърцето ми ме влечеше към Южна България, но сега и дългът ме тика там.Тя има нужда сега от своите верни синове, от труда им,ума им, от усилията им, за да може да се подигне, да заживее нов честит живот. Княжество България има
всичко, то няма нужда от мене. Аз бих направил престъпление, ако подражаях на малодушните. Нищо няма да ме спре да изпълня един свещен дълг към разсипаната и нещастна област, на която съм син!
Наех файтон и тръгнах.

*

В 1881 г. още не беше построена железницата Бельово – София. До Пловдив се отиваше с кола. Пътят лъкатушеше през живописните хълмове и долини на Източна Средна гора. Аз чувствувах вече, че наближавам границата, и вълнението ми растеше. Щях да вляза след малко в Южна България, в страната, която беше тъй близка до сърцето ми! Щях да видя Пловдив, дето бях се учил, щях да видя в хоризонта величавата верига на тракийската Стара планина, в полите на която лежеше в развалините си родния ми градец Сопот, разрушен от башибозуците, за наказание, че един ден бе посрещнал с радост и с цветя няколко войника на генерал Гурко, слезнал за малко от Стара планина и пак се оттеглил назад след епическите и кървави боеве при Стара и Нова Загора.
И какви спомени сега! Каква мъка изпитваше душата ми при мисълта, че тая заляна с руска и българска кръв Тракия остая под султанска власт, безмилостно откъсната от България!
Дипломацията няма душа!
Обядвах в Ихтиман и пак потеглих. Файтонът се носеше из засмени долини, прохлаждани от бистри планински потоци, завиваше в полите на зелени височини,катереше се по склоновете на гористи рътове, спускаше се пак в живописни долини, прохлаждани от клокочещи планински ручеи. И нетърпението ми все растеше. Аз жадувах по-скоро да мина границата, изкуствената граница, която делеше две неразделими земи – сестри.

*

При едно кърско ханче поспряхме, за да си отпочинат конете, и аз влязох в скромната кръчма да пия едно кафе.
Кръчмарят, нисичък човечец, с малко, плахо лице,
блечен с изжулена салтамарка и обут пак в такива
ожулени потури, ме назова на име и се ръкува с мене.
– Отде ме знаеш? – попитах аз учуден.
– Как да ви не знам? Ами че и аз съм от Сопот, аз съм на Ганча Шадов зет – каза той, като ме погледна усмихнато – приятелски.
– А, много ми е драго. Съграждани. А защо си тука ?
– Имах ханче в село Бошуля при Пазарджик, но преди шест месеца напуснах и дойдох тук.
– И защо?
– Там е Румелия – отговори кръчмарят, като ми подаваше кафето, обляло краищата на чашата.
– Та какво, че е Румелия? – попитах аз.
– Защото там е все турско, а аз искам да живея на свобода, да не гледам вече червени фесове.
– Та там не е ли свобода ?
– Свобода уж, пък не е свобода, щом е турско. Наплашени хора сме ние сопотненците, изгорели сме... По-далеч, по-далеч оттам.
– Кой те е лъгал, бай Кръстьо? И там е българско. Там си е наше управление. Турците са безсилни, навеки сме освободени от тях.
И аз дълго му обяснявах, че той е заблуден, че нашият Сопот и цяла Южна България са свободни, както и княжеството, и тъй нататък.
Не знам разколебах ли бай Кръстя. Той ме слушаше все недоверчиво. Показа се от вратата в дъното една млада жена в сопотски дрехи. Бай Кръстьо ме представи на жена си. Като чу, че отивам да се заселя в Източна Румелия, тя се почуди.
– Ние бягаме оттам, а ваша милост отиваш там. Трябваше и на Кръстьовица да разправя същото,което разправих и на мъжа й. Но бях принуден да прекратя красноречието си, защото возачът ми трети път вече ме покани да продължим пътя, за да можем навреме да стигнем във Ветрен, дето щяхме да пренощуваме.
Бай Кръстьо ме почерпи чаша вино на изпращане и ми поръча да нося много здраве на негови сродници в Пловдив, които също щели да се преселят в княжеството.
Убедих се, че всичкото ми красноречие отиде на вятъра.
Кръчмарят и жена му дойдоха до самия файтон и приветливо ми пожелаха добър път, като прибавиха: „Хай, господ да дава доброто!”

*

След един час бяхме на границата.
Митничарят прегледа нехайно, повърхностно, вещите ми и ми каза:
– Хай, на добър час. Огън да ги гори ония, дето измислиха тая граница!
Аз му стиснах сърдечно ръката.
Не беше това бай Кръстьо!
Но аз бях вече в Южна България!
Сякаш други въздух дишах! Нещо близко, сродно имаше за мене в тия околни планини, в това синьо небе. И мене ми се искаше да целуна земята!
Пренощувах във Ветрен, а рано заранта потеглих надолу в полето. То все по-широко се разтваряше пред мене. Очите ми се напълниха със сълзи. Непознати досега чувства вълнуваха душата ми при вида на далечните, едвам забелязвани през омарата скалисти могили, по които се катереше Пловдив. Пловдив, чудният град, в който дълги години, в турско време, бе бил пулсът на българското сърце, дето се бях учил да обичам България!

*

Надвечер пристигнах там.
Столицата на автономната област имаше странен вид и на пръв път неприятно ме порази. Улиците, оживени и шумни, гъмжаха от непознати хора, от червени фесове. При българския език се чуваше и гръцки, и турски – той се говореше от турците и арменците. По кафенетата се четяха освен българските вестници „Марица” и „Народний глас” и гръцки, и турски вестници. Хотелите и ресторантите се държаха от гърци, които ми отговаряха по гръцки, макар че аз им говорех по български.
На пръв поглед Пловдив изглеждаше не български, а космополитичен град. Аз не можах да задуша едно скрито разочарование, една досада. Но когато посетих едно заседание на Областното събрание, душата ми се изпълни с гордост и с наслада. Там, при няколкото гърка депутати и такива някои на другите малцинства в областта, намерих грамадното мнозинство българи. Българи, прочули се по заслуги и по дарования, областта бе изпратила всичките си достойни синове, всичките си громки имена – там бяха Кръстевич, Ив. Ев. Гешов, Величков, Чомаков, Груев, Вълкович и други видни българи, цялата почти камара състоеше от образовани хора. Разискванията ставаха мирно, достолепно, пренията бяха сдържани, никаква грубост, никакво ругателство. Събранието сякаш състоеше от човеци, дълги години врели в парламентарен живот, привикнали на дисциплина и на прилични отношения един към други. Имаше нещо европейско тук, нещо хубаво и утешително. Това събрание ръководеше съдбините на областта. И областта цъфтеше икономически, развиваше се политически и духовно.
Аз се заселих в Пловдив. Главният управител Алеко паша ме назначи член в Постоянния комитет. В Пловдив се откри широка област за просветна и културна работа. Всички млади сили се групираха и с въодушевление се предадоха на трескава деятелност, за да подигнат духовно областта и да й предадат българската физиономия, каквато й отричаха нашите противници. Училища, наука, книжнина зацъфтяха. Всеки ден българския Дух повече и повече завладяваше всичките области на нейния културен и стопански живот. Малцинствата се топяха и отстъпваха почвата на българщината. Българщината завоева областта, заедно с благоденствието. Пловдив се превръщаше в център на интензивен културен живот.
След две години това беше вече една цветуща област,българска, архибългарска. Французинът Лавеле, който посетил Пловдив, пишеше в известната си книга за
България, че Източна Румелия е най-културната и най-българската област в Балканския полуостров; Луи Леже също бе ни посетил. Той нарече в една своя книга Пловдив, поради умствения му и политически разцвет „Българска Атина”.

*

Бях се запознал с г. де Марти, един французин, твърде мил человек, твърде
словоохотлив, твърде остроумен, гост на Пловдив от две години насам. Той ми говореше на своя бързт особен парижки говор:
– Да ви се призная, драги мой. Ние, френците, имаме един грях: малко познаваме другите народи. Аз в Париж бях, както и всичките ми еднородци, елинофил. Аз знаех, че Тракия е изключително гръцка, понеже тъй ни осветляваха гръцките вестници и писатели; мислехме българите полуварвари – пак по тръпките осветления. Какво заблуждение! Трябваше г. Вадингтон*, който ми е малко роднина, да дойде да поживее тук, за да види тая земя гръцка ли е и варварска ли е! Аз му писах това. Тук всеки просветен българин говори французки.
Обичах да дружа с тоя френец: едно – за неговото съчувствено отношение към отечеството ми, а друго – за да приказвам с него по френски.
Като всеки просветен българин, аз вече знаех тоя език. Обичах френския език, звучен, хармоничен, лесен за нас, заради богатата литература, в която френският гений бе се проявил във всичкото си богатство и сила и подчинил на неотразимото си очарование всички народи; обичах и френците, както ги обичаше, инстинктивно, и българския народ. През Френско-пруската война българите страдаха от неуспехите на френското оръжие. От всяка добра новина за Франция се радвахме, от всяка лоша се мъчехме. Сякаш някакво духовно сродство ни свързваше...
На Хисарските бани видях се пак с г. де Марти. Той беше липсал за известно време от Пловдив. Обади ми, че около един месец обикалял по частна работа из областта, бил и в Цариград. Сега ми заговори пак с въодушавление за Южна България (той я наричаше „Roumelie Orientale”), предаде ми новите си впечатления от пътуването си из нея.
– Ах, драги мой – думаше ми той, – каква земя, какъв народ! Какво откровение за мене! Берлинският конгрес, считайки тая област турска, беше я оставил под турците; международната комисия, която я уреди, я счете вече полутурска и полугръцка; вие, българите, я направихте съвсем българска, архибългарска! Та тя е и такава. Самите европейци, с които се срещах преди три години, не хранеха особено благоволителни чувства към вас. Сега станахме приятели, подкупихте ни с вашата жизнеспособност, енергия и горещ патриотизъм. Сега всички се стараем да ви подкрепим, да ви бъдем полезни. В Цариград се видях с нашия посланик. Той ми каза: „Българите от Източна Румелия? Това са единственото здраво и напредничаво племе на Балканите. Ние вече го подкрепяме!” Също и френският печат – пълен със симпатия за вас... Ах, моят сродник г. Вадингтон и той съжалява за грешката в едно писмо до мене.

*

Направихме с г. де Марти едно кратко пътешествие до Стремена долина – той не беше я посещавал.
Той биде възхитен, когато превалихме Средня гора и пред нас се лъсна във всичкото си великолепие и хубост долината, заграждана от север от величавата поднебесна верига на Стара планина. Ентусиаст, какъвто беше, той изпляска с ръце и извика:
– О! Това е рай!
– Да, рай – казах му насмешливо, – но тоя рай вие, европейците, го оставихте пак под сянката на султана.
– Ние чрез нашето неведение сторихме това, а вие, чрез вашата енергия, труд и патриотизъм, спечелихте навеки тоя рай за себе си.
Разговорът ни, жив и непрекъснат (може ли инак да бъде с един остроумен и излиятелен французин като г- Де Марти?), трая през цялото пътуване из разкошната Стремска долина. Другарят ми я сравняваше по красотата си с някаква си долина под Пиренеите – Нв помня как я нарече – и не преставаше да се възторгва като дете от блясъка на картината.
През стегнатите кичести села той постоянно сваляше шапка на селяни и селянки, които приветливо ни поздравяваха с думите: „Добър ви път!”
Заведох френеца и до моя роден градец, Сопот. Той беше още в развалините си, но будните му жители, съвзели се вече от башибозушките погроми на 1877 г., бяха се запретнали на работа: поправяха къщята си, работеха с усърдие нивята си и лозята си, а позакъснелите тая пролет розови градини, обгърнали като цветен пояо града, изпущаха благоуханията си и пълнеха с тях въздуха. И слънцето весело и благодатно грееше над земята, осветлявана вече и от слънцето на свободата.

Декември 1919 год.


*Френският представител на Берлинския конгрес.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания