Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

Нашият печат в турско време

Днес в София се издават куп вестници ежедневни, а в провинцията всеки град и паланка си има вестника, чрез който утолява жадното за новини любопитство на гражданството. Разкош от вестници! А читателите от това поколение нито имат понятие какъв беше печатът в турско време – аз говоря главно за печата между 1860 и 1872 г. (до разрешението на черковния въпрос).
Ако днес той е застъпен от 176 вестника и списания, както брои г. Кирил Попов, в онова време, за целия петмилионен народ от Тулча до Костур, съществуваха само 4 вестника, и то седмични! Аз си спомням за вестниците „Съветник”, „Турция”, „Напредък” и „Македония”, които еднички, веднаж в седмицата, даваха духовна и умствена пища на българите: обаждаха какво става по света, разискваха въпросите по черковните борби, създаваха общественото мнение, будеха народното съзнание, посочваха с мек тон насилията и неправдите, вършени от турската власт, като не скъпяха верноподаническите изрази към негово величество султана, „нашият милостив цар и защитник”.
И четирите горни вестника излазяха в Цариград.
В Цариград само имаше българска печатница. Никъде другаде в България, даже и в Пловдив – огнището на духовен и умствен живот.

*

И с какво нетърпение се очакваше в провинцията всякой вестник, който идеше само веднаж в неделята.
Помня как например в Сопот жадно се гълтаха! Който приимаше вестник – а приимаха само двама-трима души, – веднага го носеше на кафенето и там го даваше на някой младеж или даскал да го чете с глас. Скоро кафенето се изпълняше със слушатели, петимна да чуят какво говори вестникът, напрягаха слух да не пропуснат нито дума от четеното. И за честта на тогавашните вестници, трябва да кажа, че всички разумяваха добре съдържанието им. Манията за стотини чужди, непонятни думи, с които се пъстрят сегашните вестници, не бе заразила редакторите на първите, хора, също образовани, знающи по два и даже по три европейски езика, но знающи, че пишат за българи.
Пристигането на вестника беше едно събитие в града. Съдържанието на вестника занимаваше умовете и даваше храна на разговорите през цялата неделя. Особено силно впечатление произвеждаше някоя дописка от града. А дописки имаше всякой вестник по една, по две и повече. Те разправяха за училищата, за читалищата, за общинските злободневни въпроси, но често се спираха на личности и имена, повечето пъти да изобличат, да осъдят нежелателни постъпки на обществени дейци или на чорбаджии. А по онова време едно лице, засегнато от някое обидно твърдение, не намираше мира и бързаше как-как чрез опровержение да се оправдае от обвинението. Защото силата на печатното слово беше голяма и нападнатият ставаше предмет на закачки и оскърбления, често остаяше запетнен и презиран от съгражданите си. И всеки обществен деец трепереше да не би да има за него нещо лошо писано във вестника. Това беше гръмов удар за него.
Имаше тогава и такива коравочели и упорити нападнати граждани – това бяха особено чорбаджиите, – които се отнасяха с надменно презрение към вестника. „Защо съм вълк, когато ме не лаят псетата!” – казваха те. Но те пак чувствуваха живо раната, нанесена на тяхното самолюбие, и страдаха.

*

Лично за мене най-интересен седмичен вестник беше „Съветник, чийто уредник беше Бурмов (казвам „уредник”, както тогава се наричаше редакторът); на тоя вестник беше само баща ми спомоществовател (учената дума „абонат” беше тогава неизвестна – да, прости бяха тогава българите!). „Съветник” се списваше умно. Той бранеше доблестно интересите на България против интригите и домогванията на гръцката патриархия. Но той беше интересен за мене не за това – аз тогава бях още юноша и горните неща слабо ме интересуваха, а само за подлистника си „Ученик и благодетели”, повест или роман от Василя Друмев. С каква страст, с какво увлечение четях това произведение! Всеки нов брой с продължението на повестта ми донасяше, неописуемо наслаждение: цяла неделя живеех с живота на Живка, един от героите на повестта (в когото по-после узнах, ча Друмев изобразява себе си). Чаках петъка, когато идеше пеш пощаджията от Пловдив, като един голям, празничен ден; в нетърпението си отивах далеко извън Сопот на полето, за да възчакам пощаджият и да грабна новия вестник, за да прочета по-скоро подлистника. И у дома го прочитах пет, десет пъти, и не се насищах. Голяма скръб ми причини спирането на „Съветник”, с което и повестта остана недопечатана, прекъсната на най-любопитното място. В моята юношеска възраст никое четиво не бе ме тъй обаяло. Приимаха се в Сопот и един-два броя от в. „Турция. Но той имаше малко значение, поради названието си и поради, доколкото си спомням, туркофилската си политика. Генович, уредникът му, водеше постоянна полемика с в. „Напредък”, редактиран от Ивана Найденов. Най-после „Турция” спря и остана само „Напредък”. Този вестник се списваше добре и се четеше с охота, заради родолюбивия си и български дух. След известно време появи се в. „Македония” от Петко Славейков. „Македония” завоева всичките внимания, тя имаше най-усърдни читатели.Едно нещо грозеше стълповете й: яростните нападки против Найденова.Славейков и Найденов бяха на нож. Полемики и лични нападения не преставаха и в двата вестника. Естествено, не различните им направления, а личната неприязън вдъхновяваше тия два добри органа. Найденов обаче беше слаб в отпора си, той не обладаваше саркастичната способност и духовитото прнсмехулство на Петко Славейков.

*

На 1867 г. минах в Пловдив и постъпих в IV клас на. гимназията, чийто директор беше Яким Груев. Там „Македония” и „Напредък” се четяха най-много и в града, и в гимназията. Няколко часа в един ден през седмицата бяха определени в гимназията за четенето на тия вестници. Събирахме се всички в една от класните зали, насядахме по чиновете и Лулчо Малеев (жив и днес) четеше ни с висок глас вестника, от началото до края, при общото напрегнато внимание.
След това наставаха разисквания, оценки на факти, изтъкнати от вестника. Сам Груев се намисаше и даваше своето мнение. (Нека мимоходом кажа, че Груев се радваше на голямо обаяние между народа, на такова се радваше и при турските власти, които го тачеха за великолепното му познаване турския език. Под неговото ръководство гимназията цъфтеше и изкарваше ежегодно десетки учители, разпалени работници по делото на народната просвета.)
„Македония” докара една неприятност на Груева. Появи се в нея една хвалебна дописка за Груева, дето той бе наречен „феномен”! Настанаха в Пловдив критики, присмивки за Груева – и от приятели, и от несъчувственици. Бедният Груев се видя в чудо и биде принуден с писмо до Славейкова да осъди безтактния си хвалител и да каже, че той е съвсем чужд на дописката.
„Македония” се списваше умело и най-много се занимаваше с българите в Македония, чиито интереси бранеше пламенно. Онова, което даваше особена цена на вестника, бяха филологическите бележки на Славейкова, добър познавач на българския език. Твърде рядко се появяваха и негови стихотворения. Между статиите от обществено-политически характер една особено направи голямо впечатление по устрема и свободолюбивия тон на езика си: „Касти и власти”. После узнах, че тя била писана от Светослава Миларов. За тая дръзка статия Славейков има големи неприятности в Цариград и даже няколко дена цензурата бе спряла „Македония”.

*

Цензурата, турската цензура – тя беше страшна. Думата „свобода” не се допускаше. Никакво загатване за народни въжделения и народни идеали не се позволяваше. Писачът трябваше най-внимателно да бди над перото си, за да не изтърве някоя мисъл или дума, които би се счели престъпни от властта. Помня, че веднаж бяха спрели за няколко време един вестник, задето бе споменал думата „комета”, понеже цензурата беше я взела за „комита”. Даже името на Пушкина беше запретено. Какъв е тоя Пушкин? Кой е тоя, дето носи името на „пушка”? Не, не бива да се печати тази опасна дума!
Нахълтването от Влашко четите на Филип Тотя и на Панайот Хитова извика възторг в душите на българите. Но вестниците ни не смееха да пишат за тия бунтовници. Позволяваше им се само да заимат буквално сведенията си от турските вестници, в които революционните чети се наричаха „разбойници”, „безчестни бандити”, „мръсни гадове”.

*

А как се поддържаха вестниците? Един господ знае. Във всеки брой се печатаха сърцераздирателни позиви и молби към читателите да си изплащат спомоществова-нето, горчиви оплаквания за финансови затруднения на редакцията и заплашвания, че ще бъде принудена да спре вестника. Доходи от обявления нямаше, защото обявления не се печатаха. Въобще всеки редактор беше обременен с неизплатими дългове и стигаше до разорение. Но той пак караше до последня възможност! Те не издаваха вестник ни за слава, ни за обогатяване, не служеха на никаква котерия или партия – служеха на народа. Доблестни ръководители на общественото мнение и безкористни идеалисти, каквито само онова време създаваше.
При тия тежки условия живееше тогава нашият печат. Той тихомълком, безшумно, прикрито вършеше своята велика роля на народен будител. Ние четяхме
между редовете. На най-безобидните и хрисими фрази придавахме висок национален смисъл и чакахме всяка неделя да получим вестника с жажда, с нетърпение, като една манна небесна, както небесни лучи, които идеха да осветлят мрака в българската душа.
(Моля да се не вади от тия ми думи заключение неблагоприятно за днешния ни печат. Не, чрез някои вестници той стои на висотата си. Доблестни ръководители на общественото мнение и безкористни идеалисти пак, за добра чест, съществуват, и те запазват обаянието, което печатът у един народ трябва да има.)

*

На 1870 г., през Френско-пруската война, аз заминах за Влашко и се настаних в Олтеница. Там вече цариградски вестник не виждах. Четях само Каравеловата „Свобода”. В свободна Румъния можеше да се пише за всички свободно. Каравелов със своята логична, жива и плавна реч проповядваше не освобождение от Фенер, а от султана. И всички гълтахме с наслада неговите проповеди за свобода като едно откровение. Но Каравелов воюваше и с турците, и с цариградските редактори. Той ги обсипваше с присмехи и укори за верноподаническите им чувства към султана, не взимайки пред вид положението им на турски раи. Той блъскаше всичко, що не проповядваше революция. Той беше неизтощим в сарказмите си, ядовити и остри. Иван Найденова наричаше „Найденов ефенди”. Славейкова наричаше „чибукчия на султана”, Марка Балабанов, участник в „Македония” и редактор на „Читалище”, наричаше „Клисурска Минерва”. Дриновите исторически статии, в които не се говореше за революция, наричаше „Дриновите дрипели”! Сигурно той чувствуваше, че е несправедлив, но тъй трябваше може би да се пише, за поддържане революционния дух у емиграцията.
Когато на 1872 год. чрез султански ферман се учреди Екзархията, Славейков във в. „Македония” написа стихотворение със следньото начало:

            Ден тържествен, празник всенароден,
            тържествувай, българский народ,
            ти духовно вече си свободен!

А „Читалище” напечата тия мои куплети:

            Пей, о музо обичлива,
            сладко в тоз тържествен ден,
            в който правдата надвива
            и Фенер е победен.

           С радост българина гледа – 
           после дълголетен мрак –
           на свещений трон да седа
           пастир еднороден драг!

Като отговор на тоя ентусиазъм Каравелов напечата в „Свобода” тия два прочути стиха:

            Свободата не ще екзарх,
            иска Караджата!

А свободата искаше и екзарх, и Караджата.

Юни 1920 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания