Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

Волът

(спомени и видения по случай годишнината на ботевата смърт, 2 юни)

„Обаянието на Ботева расте всеки ден у нас: неговият дух живее в душите на младежта, славата на незабравимия певец и герой, живял тъй бурно и умрял тъй романтически, е минала и зад пределите на България, като е засенила имената на деятели всъщност много по-заслужили на Българското възраждане. Само ореола на поета, съединен с оня на геройската смърт за отечеството, дават тоя завиден жребий.”
Тия редове са взети из описанието на моето поклонение на върхът Волът през 1900 година.
Аз и сега се повръщам неволно към тия спомени за една героическа епоха – ох, как са те скъпи в днешните скръбни дни на униние и мрак!

*

На 1876 година в края на май и в началото на юни емиграцията в Букурещ беше много развълнувана за участта на Ботевата чета и на самия Ботев, минали с парахода „Радецки” на българския бряг при Козлодуй и потънали неизвестно де в България. Знаеше се само онова, което бе се случило в парахода „Радецки”, един смел, добре намислен и добре изпълнен план. Всички бяхме във възторг, подробностите за дързостния и сякаш взет от някоя легенда подвиг се предаваха с наслаждение от уста на уста, с всевъзможни преувеличения, като че самият подвиг имаше нужда от тях, за да се възвиси във въображението ни ликът на героя. Под впечатлението на това събитие аз написах стихотворението си „Тих бял Дунав се вълнува”, скоро станало извънредно популярно, нагласено в песен. В кафенета, по улици в бирарии, дето се срещахме, само това се говореше, само с Ботев разговорите захващаха и свършваха. За въстанието, Априлското въстание в България, се знаеше вече от бежанците, че е потушено и угаснало безславно. Ала какво стана Ботев, никой още не знаеше. Но славата му растеше. Между емигрантите беше и Стамболов, наскоро дошел в Букурещ след неуспешния му опит да подигне въстание в Стара Загора, една година по-рано. Той се чувствуваше сега неловко, громката слава на Ботева дразнеше неприятно извънредно честолюбивия младеж. Помня, че една вечер в една градина, дето се пиеше бира и някои даже закачаха Стамболова, че гуляе тук, когато Ботев, другарят му по идея, се сражава с турците, Стамболов се навъси и не се удържа да изкаже думите, които много ме изненадаха: „Ботев е един глупец!”, и изпи гневно чашата си.

*

Най-после узнахме повече нещо за Ботев. Един от( четниците му, Христо Иванов от Сопот, завърнал се от похода, ни разправи, че Ботев е бил убит в един бой при Веслец, във врачанските лозя, дето хиляди башибозуци и черкези притиснали четата. Голямо униние и скръб! Пръв път чутото име „Веслец” се обви във въображението ни с плащът на трагично величие. Аз написах стихотворението „Веслец”, влязло в сбирката ми „Тъгите на България”, в което предавах на веслецкия бой размерите на едно Ватерло!
Само по-после обаче се узна, че при Веслец никакво сражение не е имало, там Ботевата дружина просто пренощувала! Но заблуждението, в което ни вкара Христо Иванов, остави следи: аз възпях „Веслец”, а покрай мене, чак на 1880 г., комисията, назначена Да кръсти софийските улици, нарече една от тях „Веслец” незаслужена чест на едни врачански лозя!

*

Едвам Захарий Стоянов по-после в биографията си на Ботева ни разказа, че бой е ставал при Милин камък, а Ботев след няколко дни е паднал в боя при Волът, в пущинаците на Врачанския балкан.
В книгата си Захарий Стоянов, покрай очертаването Ботевата нравствена личност и описанието на самия бой при Волът, е прибавил и портрета на Ботева. Там героят е изобразен като един красив момък, франт с грижливо подстригана брада и с аристократическото лице на един Байрон. Аз се бях виждал с Ботева в Галац, а после в Букурещ, преди заминуването му за България. Не, той не беше такъв. Барачест, едролик, с рошава голяма черна брада и с дълга коса на руски нихилист, с резки, неправилни черти на лицето, със сини жили на сляпото око, с малко кривнат наляво нос, великан с атлетическа снага и широко развити гърди, с малко изпулени очи, със смел и разкрачест ход. Могъщ, внушителен, повелителен, но не хубавец (аз давам само физическия му лик). Който види генерала Ботева, ще има доста точна представа за брата му героя.

*

Не са чели всички книгата на Захарин Стоянов и още по-малко са ония, които са посетили мъчно достъпния връх Волът. Моето пътуване до него съм вече описал Другаде подробно („Пъстър свят”), та тука ще дам няколко бегли бележки. Изкачих се с водача си, водейки коня си, през ужасно настръхнал с хаотически скалаци склон, на изток от Враца. След дълго скитане из планински пущинаци, дойдох до един валог. От дъното му видях Волът – връх също посят с остри сиви канари, които се спущаха като вкаменени великани и по склона му. Аз се углъбих в мисли за онова, що се бе случило при тия скали на 1876 г., и въображението ми, възбудено. Работеше... До коя скала е паднал с окървавено чело Ботев – никой от оживелите му другари не е можал да обади това на З. Стоянов. Балканската долина, дето мечтаех дълго време, беше тиха и покойна. Един буен чучур, шуртящ в голямо дървено корито, дето се пои добитъка. От тоя балкански чучур са пили вероятно и изморените от нощното скитане през урви и скали бунтовници. Може би и сам Ботев е пил. Напразно питах мълчанието де е гроба му. Или пък трупът е бил изеден от вълците? Ботев има съдбата, както и славата на Пе-тьофи – няма гроб. Но сегиз-тогиз ветрецът като подухваше и залюляваше листата на глогините и разцъфтелите шипки, що растяха в подножието на Вола, мене ми се чинеше, че слушам в шума им отговора на моето питане де е умрял героят – тия думи на самия Ботев: „Той не умира!”

1 юни 1920 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания