Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

Възпоменателни бележки за К. Величков

Взимам с душевен трепет перото, за да напиша тия редове за моя незабравим приятел.
За моя приятел – и за човека, който има толкова титли за почитта и признателността на отечеството; човекът, чийто живот бе всецяло отдаден на служение нему, на неговото възраждане и освобождение, на неговия умствен и духовен напредък; благородният деятел с богато надарената природа: бляскав оратор, даровит държавник, първокласен книжовник, дълбоко чувствующ поет, идеално честния гражданин, беззаветно любещ България.
И сега неволно ми се изпречва в ума такъв, какъвто го видях при първата ни среща в Цариград през 1870 г. Ученик тогава в императорския лицей, облечен в красива униформа, Величков беше петнайсетгодишно момче. С дребен ръст, жив, събуден, чарующ с юношеската си усмивка и умната си реч. Големият му фес недобре прехлупваше високото чело, под което светеха тия черни, умни очи, блестящи от вътрешен младежки огън, който запазиха и до последния ден на живота му. Величков на тая ранна възраст окръжаваше вече пресен ореолец от слава. Неговата драма „Невенка и Светослав”, представена в цариградския главен театър „Наум”, бе произвела силно впечатление на българската колония там, вестниците бяха разтръбили навред никому непознатото дотогава име на лицеиста.
Срещата ни стана в българската книжарница на Балкапан. Помня, че разговорът ни се въртеше около литературата, собствено френската литература, която
Величков вече познаваше добре – той владееше френския език. Виктор Хюго, Ламартин, Мюсе, Шение. Той говореше с възторг за тях. Той ги обичаше. Из Ламартиновото „Езеро” ми издекламува първите строфи. И с какво чувство, как звънливо се ронеше из устата му руйната френска реч!...
Аз отворих дума за драмата му, за громкият й успех, разгласен от вестниците по цяла България. Величков се изчерви и скромно каза, че „Невенка и Светослав” има недостатките на един опит, но той призна, че сам е учуден от силното впечатление, произведено от драмата му. Много по-после, в София, той ми каза, че бил получил тогава писмо от един образован българин в Цариград, г. Матея Лулчев (той живее днес в София), в което писмо г. Лулчев му изказвал възхищението си от драмата и му прилагал там в знак на своята благодарност половина турска лира! Своеобразен, но трогателен начин за израз на признателност и Величков си спомняше с умиление за това.
Кратка и единствена беше тая среща в Цариград, но тя ни свърза завинаги. Аз заминах за Влашко. Събитията ни за дълго разделиха. Видяхме се само за късо време в Свищов на 1877 г. през Руско-турската война. Той ми остави „Les Châtiments” на В. Юго. Видяхме се пак в Пловдив подир войната, на 1880 г. Завърнал се от Северна България, аз заварих Величкова там. Името му се ползуваше вече с популярност в Източна Румелия, той играеше важна роля в живота на автономната област, беше депутат, член в Постоянния комитет, редактор на в. „Народний глас”. Един от най-добрите оратори в Областното събрание, Величков обайваше винаги с възторжената си и пламенна реч, която се лееше из устата му плавна, убеждена, чарующа. Когато поискваше думата, в камарата се възцаряваше тишина и гласът му ехтеше, пленяваше слушателите и почти винаги ги присъединяваше към неговото мнение. Още тогава се предвиждаше бляскавото политическо поприще на тоя вдъхновен вития. Той беше повече в Опозиция на правителството, макар че в първото си време Областното събрание не беше още разделено на две партии. Наричаха го тогава „enfant terrible”.
Като редактор на в. „Народний глас” Величков даваше там уводни членове, написани с жар, със стил французин, висок и изящен в своята богата, буйна фразеология. И в тия членове същата убежденост, същата сила, каквато имаше живото му слово в камарата.
Но политиката не взимаше всичкото време на Величкова. В душата му живееше писателят, книжнината съставяше един от главните му интереси. И той написа драмата „Отечество”, която и скоро се напечата. В нея; техниката и сценичността отстъпяха място на пламенното патриотическо чувство, чувство тогава още много мощно и господствуваше след току-що преживените от България вълнения от въстанието и Освободителната война.
По това време и аз написах и напечатах драмата си „Руска”. Тя скоро се представи в театър „Люксембург” от артистите, които щяха да образуват ядката на днешната трупа в Народния театър. При пълен театър тоя мой драматически опит има голям успех. Величков, който бе ентусиаст, дойде в ложата ми, дето стоях с домашните си, и просълзен ме целуна.
Аз много дължах на Величковото съчувствие и морална поддръжка. Помня с благодарност възторжената му рецензия в „Народний глас” за стихотворната ми сбирка „Гусла”. Той особено сипеше похвали въз „Епопеята на забравените” (първата им половина бе напечатана там) и препечатваше стихотворението „Кочо”. Той го по-после декламираше и по вечеринките произвеждаше силно впечатление.
Но Величков скоро замина за Париж да следва правните науки. Редактирането на „Народний глас” поех аз. Ние водехме редовна преписка. В писмата си Величков не преставаше да се интересува за работите в отечеството си. Той живееше в Париж, но умът му беше тук. Налягаше го някаква тъга за родината. Високо интелигентен и възприемчив, той усвояваше с леснина постните лекции по римското право; но неговата жедна за деятелност и борба природа не издържа да бъде далеко от попрището им и той се завърна в Пловдив след година и половина.
Той донесе от Париж цял куп френски книги от знаменити писатели: Виктор Хюго, Мюсе, Ламартин, Ал-фонс Кар, Сент-Бьов, Жул Леметр, Тен, Ренан, Арма!
Карел (политическите му речи) и др. За мене бе донесъл подарък току-що излезлите два тома от Хюговата книга „La lègend des siècles”, след жедното прочитание на която аз още повече се влюбих във великия поет.
При скоро настъпилите избори Величков пак биде избран от прежната си Иробаска избирателна околия в Родопите и влезе в камарата и в Постоянния комитет.

От тази епоха се захваща,при политическата деятелност, и усилената книжовна деятелност на Величкова. В Пловдив е основано преди една година списанието „Наука”, уреждано от редакционен комитет, на който аз съм председател. В „Наука” взимаха участие и някои от главните тогава обществени и литературни дейци в страната, като Ив. Ев. Гешев, председател на Областното събрание, Ст. Бобчев, д-р Янколов, Ив. Салабашев и др. Величков бе приет в редакционния комитет на списанието. Той напечата в него няколко разказа и драма из италианския живот – „Вичензо и Анжелина”, – драма, пълна с патос.
Тука, в тоя постоянно съвместен труд и почти неразделно живеене, още по-добре разбрах и оцених Величкова като обществен деец и като човек. Ние бяхме все заедно с него, столувахме се в къщата му, дружехме, свързани от най-тясно и сърдечно приятелство, запазено през всичките по-послешни промени и превратности в живота ни. Обичах аз у него този характер благороден и целен, тая честна и непокварена душа, тая хубава гордост на човек, знающ достойнството си, и тая скромност и простота в обноските. И тоя светъл ум, който блещеше в необикновено,поразително блестящите му черни очи! Бързо съобразителен, тънък, находчив, прозорлив, той винаги знаеше да схване вярно един въпрос, Да се изкаже в една кратка и изящно закръглена фраза и да порази със сигурността на мисълта си. Той беше нервен темперамент и често пламваше от гняв при виждането или спомнянето на нещо лошо или позорно, но и в пламването си пазеше благородство в езика и никога не чух из устата му ругателна дума, в неговия речник нямаше такива.
Поривист и вихрен в политическия си живот, Величков беше мил и благ в частния, и добродушен, и весел. Как беше очарователна беседата му, подсладена с духовитост и лек хумор, когато на трапезата ни, почти винаги с гости, се лееше в приятна реч неговото благодушие. И младежки смехове оглашаваха тясната стаичка при Джумайския площад.
Това беше епохата на най-радостните ни, на най-щастливите ни дни. Ние бяхме и двама млади, буйни, жизнерадостни. Един ден нам ни хрумна мисълта за една литературна слободия и записахме съвместно една комедия, в която да изобразим в карикатурен вид типа на фанфарон, тип, който вече новия живот създаваше. И ние написахме фарса „Мортагон” и напечатахме една част от него без подпис в „Народний глас”... Много весел смях извика това набързо и небрежно надраскано със силен комизъм творение. То се игра и в театър „Люксембург”. Спомням си по тоя случай едно обстоятелство. В театъра, препълнен с публика, присъствуваха всички европейски консули със семействата си. Но преди дигането на завесата Д. К. Попов заяви, че по неразположение не може да играе героя Мортагон, с чиято роля бе натоварен. Величков отиде на сцената и без да се е приготвил, игра тая роля. Тоя фарс не излезе в отделна книга, той не заслужаваше това.
Съвместно работихме и един по-сериозен труд - съставихме първата „Българска христоматия” – идеята бе на Величкова. Турихме там преводи в проза и стихове от всички знаменити класически и модерни писатели. Голяма част от тия преводи бяха на Величкова, останалата от мене. Без тая христоматия ние никога не бихме превели толкова хубави откъслеци от европейските литератури, с които пръв път се запознаваше не само учащата се младеж, но и широката читающа публика у нас.
По-после, след спирането на „Наука”, основахме с Величков списание „Зора” – той беше вече директор на народното просвещение. Там се появиха неговите прекрасни етюди за Мицкевича, Виктор Хюго и други поети, заедно с няколко оригинални разкази, из които най-хубавият е „Сиамска легенда”. Той завинаги ще остане бисер в нашата повест. Но „Зора” спря след петата книжка по причина на 6 септември и последвалите го политически събития. Превратът на 6 септември тежко се отрази върху живота и политико-общественото поприще на Величкова, той тури край и на неговата книжовна деятелност. Не беше вече време за нея при настаналите трусове в живота на страната.
Горещ родолюбец, той не можеше да не съчувствува на Съединението; но се боеше за съдбата на отечеството от тая авантюра, извършена при несгодни, както изглеждаше тогава, обстоятелства. Скоро подир преврата аз го намерих в стаята му мрачен и угрижен. Той ми каза: „Тази революция е един удар с топор, нанесен на нашите надежди за Македония.” Успехите на нашето оръжие в сръбската война го радваха безмерно. Той идеше всеки ден у дома ми да следи по голямата карта на Балканския полуостров етапите на нашите победоносни войски по бойните полета. Из прозореца ми, виждайки един ден пеещите дружини от милицията, що отиваха за войната, той се насълзи от патриотическа радост и умиление, както ронеше сълзи и случайно дошлия у мен живописец Пьотровски... от скръб за изчезналата независимост на Полша.
Свалянето на Батенберга, което ни изненада с внезапността си и за готвенето на което той нищо не знаеше, го смути много. Той се плашеше от лошите му последствия... Не го зарадва и телеграмата от временното правителство в София, че се назначава за министър. Княз Батенберг скоро бе повърнат, за да напусне веднага пак България. Величков живееше в постоянна тревога, той беше смутен, като патриот, пред това стихийно раздрусване на народния живот, угнетен, като човек, при кипежа на разбуялите политически страсти и гоненията, на които бе изложен, той и политическите му приятели, от възтържествувалата „казьонна” партия.
Наскоро след паметната си бурна реч във Великото народно събрание в София, дето бе изпратен депутат от вярната си Иробаска околия, той напусна България и отиде в Италия.
През 1886–1888 г. аз живеех като емигрант в Цариград и в Одеса. Имах редовна преписка с Величкова, който живееше най-напред във Флоренция, а после в Рим.В писмата си той почти никога не ми загатваше за политиката. Явяваше ми, че посещава във Флоренция академията по живописта, дето усърдно се занимавал. В тия занаятия той намираше душевно успокоение почивка, заедно с насладата, която изпитваше неговата артистична душа в тоя град, разположен сред една вълшебна природа, препълнен с паметници на изкуството. Защото Величков беше художник по душа и по дарба. Той обладаваше истински талант на живописец и бе страстно влюбен в живописта. Още в Пловдив, като депутат в Областното събрание, той ни учудваше е бързите и верни скицирания лицата на някои депутати, нарисувани с молив въз чина му през неинтересните минути на заседанието. Той владееше до майсторство това изкуство. И сега той се намираше в стихията си. Той говореше с възторг за живописните галерии, дето съзерцаваше творбите на най-великите италиански художници. Със същия възторг бяха запечатани и писмата му от Рим. Оттам той ми писа, че тъкми да напише книга, в която да предаде впечатленията си от Рим и неговите паметници – по-после „Писма от Рим”. Особено оживена беше кореспонденцията ни през последнята, 1888 г., когато в Одеса аз пишех романа си „Под игото”, за който той живо се интересуваше и бе поискал плана му. Бедният мой приятел, той изглеждаше в писмата си доволен, жизнерадостен, напълно щастлив! Той с нищо не бе ми загатнал за едно обстоятелство, което аз по-после узнах: крайно оскудния живот, сиромашията, в която живееше под засмяното небе на Италия. От тоя живот на лишение в доброволното си изгнание той остави Италия с разстроено здраве, което вече не се поправи.
На 1890 той беше в Цариград, а аз вече в София, завърнал се в нея преди една година. Нашите сношения все следваха. Когато почнах списанието „Денница”, Величков ми се притече на помощ със своето перо и някои от най-хубавите страници на „Денница” се дължат на това ценно сътрудничество. Там се напечата и великолепният етюд за Любена Каравелов. Нашата книжнина и днес няма подобна критическа работа. В този си труд Величков, заедно с дълбокото вникване в духа и характера на Любеновата творба, прояви силна и вярна критическа мисъл и неговите съждения за
Любена не търпят ни възражение, ни оспоряване. И това казано с изящен и благороден език, с такава красота на формата, с такъв тънък усет на аналитик, който умее озарява дълбочините на душата. С този си етюд Величков изпъкваше като първокласен критик и такъв стилист. В „Денница” се появиха и първите му „Писма от Рим”. Един chef d’oeuvre с възвишен и изящен слог на поет и художник, влюбен в красотите на италианското изкуство и в културата на древния мир.
На 1894 г., министър на народното просвещение вече в Стоиловия кабинет, Величков напусна книжнината и се посвети на политическа дейност. Той с енергия се завзе с уреждане делото на народното просвещение и прояви много вещина и разумна инициатива. Художникът обаче живееше в него и той намери сега сгода да осъществи една своя любима мечта – да види, че и в България се заражда изкуството. И той създаде Рисувалното училище. И хубавите плодове на тая му инициатива са на мегдан. Рисувалното училище, с което навеки се свърза името му, е един безсмъртен паметник за Величкова.
През времето на своето министерствуване той издаде в отделна книга всичките си „Писма от Рим”. Ние нямаме още в нашата книжнина съчинение от тоя род, което даже отдалеч да се приближава до Величковото. „Писма от Рим” по висота на стил, по съдържание и мисъл, по поетически полет и вдъхновение стоят усамотени в нея.
Оттеглил се от кабинета в края на 1899 год., Величков пак се повърна към литературата с още по-голям жар. Тоя период на книжовната му дейност, период, траял няколко години, е най-богат с литературни творби негови. В основаното от него списание „Летописи” той напечата ред прелестни разкази, спомени, очерки. Наред с тях Величков печаташе и стихотворения. Повечето от тях, посветени на дъщеря му Софийка, дишат с искрен и неподделен лиризъм, в тях се отражава деликатната душа на баща и човек, надарен със способност да чувствува дълбоко и нежно. Като поет Величков беше лирик, лиричната струя господствуваше у него. Той е идеалист в песните си, както и в прозата. Високият полет на мисълта му го държи далеко от дневните злоби, от прозата па действителността. Ревнив повече за вътрешното съдържание, Величков често му жертвуваше формата и стихът му, не винаги блестящ с изгладеност и с богатство на ритмата, беше подгрян от живо, непосредствено чувство и одухотворен от жива мисъл. Тия качества именно дават висока цена на „Цариградските сонети”, писани в Италия и в Цариград.
В тоя сборник Величковата художническа и поетическа душа се е изляла във всичката си красота,във всичката си дълбочина. Една тиха скръб, една меланхолия, пълна с нежност и задушевност, едно тъжно и в същото време благо чувство вее от тия сонети. Далеч от отечеството, от средата на приятели и ближни, поетът, под прелестите на чуждите нему небеса на Италия и Босфора, при сладкия плясък на морските вълни, с излял мощно мъките на страдната си душа, накипелите в гърдите му чувства, възпоминания за родината, неразделната спътница на мислите му през всичките му скитания... Но никъде в тия скръбно звучащи акорди не изскача раздразнена нота, не се чува вик на роптание и на гняв против съдбата, ни злобно проклинание против живота. Бодрост, вяра, нравствена сила диша от тия песни, преживени и престрадани. Скръбта им е чиста до величие и в тях бие трепета на любяще и благородно човешко сърце.
В една друга книга – „В темница”, – която стои на челото на тоя том, Величков ни поверява в една увлекателна форма и със същата чиста и възвишена реч, която имаме в „Писма от Рим”, своите лични страдания и патила, след разгрома на Априлското въстание, в което бе взимал участие. Тази автобиография е в същото време и трепещуща история на оная бурна епоха.
В „Летописи” Величков пишеше и критики, и книжовни оценки. Заслужава да погледнем на тях. Каква благост, каква нежна грижа за насърчаване младите писатели, които проявяваха какъв-годе талант! В противоположност на владеещето сопаджийство в нашата критика, свирепа изобщо към всеки писател от друг лагер, Величков се отнасяше с еднаква любов и великодушие към всички, безразлично на кой
лагер принадлежаха. И тук тая мека, добра душа, тая подкупна съвест, тоя бистър поглед на писател висококултурен, подплатен с благороден човек. Величков добре чувствуваше високата задача на българския критик, която състои в упътването и окриляването на дарованията, а не в убиването им.
Между това Величков продължаваше да работи над своя превод на Дантевия „Ад”. Владеейки прекрасно италианският език, той превеждаше от оригинала. Той превождаше с любов и неуморно усърдие. Стегнатите Дантеви тиерцети изискваха много труд да се предадат в български стих и Величков много се трудеше, желаейки да надари България с един отличен превод на това гениално произведение на човешкия дух. И тон достигна в това до възможната сполука. Понякога ми четеше откъслеци от труда си и взимаше мнението ми. Около това време той работи и над преводите си из Расина, Молиера и Шекспира („Аталия”, „Мизантроп”, „Макбет”); работеше и над трудовете си по италианската, испанската, френската и славянската литератури.
В честите ни срещи разговорите ни бяха предимно за литературата. Нашата литература особено живо го интересуваше. Той се радваше на всяко добро явление, на всеки неин успех в бързият й развой; радваше го и бързото облагородяване и обогатяване на българската реч под перото на рояк млади поети, които я докараха до голяма изтъщеност и изразителност. Но не можеше без скръб да гледа на новото декадентско течение, чиято вълна започваше да залива нашата лирика. Нас ни възмущаваше това антихудожествено течение и безсмислието, което го характеризува, и мъглата, която затъмнява в него мисълта, когато я има, на поета. Еднаж в едно от списанията ни аз дълго си бих главата над някои декадентски стихотворения от добри наши лирици, непроницаеми като нощ под декадентското си було. В смущението си помислих, че съм изгубил способност да схващам дълбочината на мисълта, що навярно се криеше в тия стихотворения, и при най-ближната ни среща у дома му първата ми реч беше да го питам поне той разбрал ли е нещо в тях. Той ми посочи същото списание на масата му и каза с блага усмивка: „Да,
четох ги и аз и очаквах ти да ми кажеш разбрал ли си нещо.”
Величков работеше постоянно. Недъгът, който гризеше от години здравето му и го заведе в гроба, не отнимаше нито енергията, нито бодростта на тоя мощен дух. Обиколен от шума и кипежа на обществения живот и на политическите събития, той по възможност гледаше да се отдалечава от тях. Той имаше нужда от душевна почивка. И тая душевна почивка намираше само в литературните занятия, те го пренасяха в свят по-светъл и широк. У дома му винаги го намирах на работа въз едно стихотворение, въз един разказ или занят с писане дневника си. Работеше и над преводи от френските лирици. Готвеше една българска антология. В нея щеше да представи по-добрите наши писатели, от миналото и сега, в най-хубавите им произведения, като прибави кратка оценка за тях заедно с портретите им, рисувани от самаго него. Показа ми и някои от тях.*
Той ми прочете и едноактна драма в стихове, която тъкмеше да даде на Народния театър – „Край морския бряг”. Действието е взето из ориенталския живот и произхожда на един кьошк при Босфора. То бе не толкова драма, колкото драматическа поема, надъхана с аромата на една възвишена, идеална любов.
Последнето крупно Величково дело, което се появи на свят, беше превода на Дантевия „Ад”. Той излезе в разкошно издание, илюстровано с великолепните рисунки на Густав Дорè, изискани чак от Париж. И една от големите заслуги на Величкова е тоя наистина колосален труд, работен в продължение на години и който завенчава Величковата книжовна дейност, скоро след това прекъсната от преждевременната смърт.

Моите бележки за Величкова наближават към края си. Аз ги написах на места може би малко разбъркани в хронологията, но винаги искрени и правдиви в изложение на фактите; докоснах се неволно и до подробности във Величковия частен живот. Но аз смятам, че всички /* Тая антология ще образува един особен том в настояще издание съчиненията му./данни са интересни за бъдещия му биограф, за по-доброто осветляване душата и характера на тоя рядък в новата ни история мъж, на дружбата на когото бях честит да се радвам в продължение на трийсет и повече години. Последните му дни в София бяха помрачени от боледуване, от непрекъсната тревога за лошото положение на страната и борба с нужди и беднотия. Тоя безкористен и идеално честен деятел, занимавал най-високи държавни постове, беше останал сетен сиромах. Той внезапно напусна към края на 1907 год. България и замина за Южна Франция със семейството си. От Милано получих картичка от него с привет. След няколко дена, пристигнал в Гренобъл, той се помина.

Препрочитам пак сега „Цариградски сонети”, разтворени на писалищната ми маса, рой мощни и тихи въздишки на велики страдания. Каква душа свети в тях, душа чиста и горда в скръбта. Четете тия откъслеци например:

         На бедствията чашата горчива
         до устните си волно аз допрях
         и не роптай душа ми горделива
         против жестокий жребий, що избрах.

         Ще бъда твърд. В сърце ми има сила, 
         коя в бедите повече крепней...
         ......................................................
         ......................................................

         С омая чудна грей нощта. Звезди
         една по друга сипят се в небето.
         С омая чудна грей нощта. Мечти 
         и мен изгряват във сърцето.

         О боже мой, защо си обещал
         човека на страдания? Тъгата
         защо съпътница си нему дал? 
         Защо в горчила трови се душата?

         Животът кораб мрачен е, кой плува 
         в море от сълзи, горести, беди,
         безспир метежна буря го вълнува...
         ...........................................................
         ...........................................................

         Казаха ми: творец си сам
         на своите всичките беди;
         смири се и признай без срам,
         че глупо се озлочести.

          Казаха ми: защо светът
          за теб желаеш да скърби? 
          Зор той е крив – от общий път
          че ти безумно се отби?

         Млъкнах печален и разбит.
         Бе есен мрачна и в гората
         задуха вятър мразовит.

         Видях как падаха листата
         и облекчение в душата
         сетих при тоя тъжен вид...

Но не, аз не мога да се удържа, аз се сблъсквам с други чудни песни, дето се разкрива в още по-сюблимно сияние тая хубава и горда душа, звънлива като стъкло, твърда като гранит.

         Каква ще бъде новата година,
         не ща да знам. Не може тя по-зла
         да бъде от оная, що измина:
         отдавна са прелели моите тегла

         В надеждата не вярвам. Тя е дума,
         която не намира в мен отклик,
         и радостта чудовищна е глума,
         измислена от някой зъл язик.

          Но топло сила прося аз от бога
          да сдържа тайно в страдни си гърди
          плачът, що кърти мойта участ строга,
          и да не видя моите врази
          злорадно да ликуват, че не мога
          да нося твърдо своите беди.

А природата! Как художествено са предадени нейните чаровни картини! И каква топлота и нежно чувство дишат звуците на лирата му при техните менливи красоти!

         Блести небето, като че празнува,
         изпъстрено с елмазните звезди,
         отникъде ни глас, ни шум се чува,
         душата развълнувана трепти.

         Трепти и чака някакви чудесни
         мелодии сладостни да прозвучат
         от гласове, от арфи неизвестни,
         кои ще чуй земята първи път.
         ......................................................
         Светлей морето гладко, кат стъкло,
         и тихо в чудний блясък на зарите,
         кат лебед бял с разтворено крило
         се лъзга ладията по вълните.
         ....................................................
         Беснее бурята и в пустий бряг,
         вълните буйно блъскат се, реват;
         на лодките рибарски в нощний мрак
         далеч огньовете едвам блещят. 

         Над бездната, коя под тях реве,
         ръката си им, боже, протегни!
         Те имат майки, щерки, синове,
         при тез, що любят, живи ги върни...
         ......................................................
         Как всичко хубаво е окол мен! ... 
         Честит да съм що можех да желая?
         Навредом погледът ми възхитен
         се скита от омая на омая.

         Въздуха пълнят нежни миризми,
         в сън сладострастен спи лесът зелени,
         в ширът безкрайни морските вълни
         блестят в зари от злато потопени. . .
         ......................................................

И между тия разкошни видения образът на отечеството проглежда пленителен и лучезарен и вдъхва на Величковата лира акценти на сладостен копнеж и любов към далечната или пак видената роднина.

         Сънувам сън блажен. Съм в родний край.
         Приветливо се всичко мен усмива.
         Небето с чудна синева сияй
         и светлина в сърцето ми пролива.

         Из цялата вселена равен с мене
         по щастье има ли в тоз час?
         ...............................................
         ...............................................
         Далече планината се белее;
         към родний милий край умът лети,
         де редом по полето сняг блести
         и с искрици елмазени светлее.

         Край собата нажежена седят
         баща ми, брат ми, и сестри, роднини.
         И за студа, за тежките години,
         а може би за мене хоратят...
         ............................................................
         ............................................................
         Пред моите очи обширний Цариград разстила
         с бляск чуден своите вълшебни красоти
         и тъй пленява ме с неудържима сила,
         кат някога си моите войнствени деди.

         И сещам да възникват в мен пориви алчни,
         и питам се неволно аз що бих сторил
         да бих имал в ръцете си на Крум юначни
         пълчищата, които тука е водил.

         Защо корона василевска вий мечтахте,
         о мои храбри, мои тайнствени деди,
         и, победители, назад се вий върнахте?

         Дали не мъчеше кат мен и вашите гърди
         тъга за родните полета и гори
         и ней и блянове, и слава жертвувахте?
         ........................................................
         ........................................................
         Днес изново аз виждам тез места,
         де дните ми детински са минали,
         де на живота ми над пролетта
         мечти са толкоз някога сияли.

         В рояк избликват спомени в душата,
         как живо, как пленително светлей
         на миналото паметта благата!
         .............................................................
         .............................................................
         Обичам те, обичам те, родино мила,
         за всичко в теб, от що съм се пленил,
         за всички радости, кои си ми дарила,
         за всички горести, кои съм с теб делил.

         Обичам те, обичам те, родино мила,
         за хубостите дивни, кои щедрий бог
         изсипал е въз теб, за страшните теглила,
         кои пет века бяха твой удел жесток...
         ...............................................................

И тоя сонет, в който като че предвижда кончината си вън от България, каква дълбока вяра в нейната съдба го затопля и прониква, вяра, неразклатена у него и в най-тежките обстоятелства, преживени от отечеството:

         О нека ме преследова съдбата,
         бедите нека раснат всеки ден!
         Нек вчерашний другар, със страх и душата,
         наведен да минува покрай мен.

         Не ща да клюмна аз, дор мен в душата
         на сладка вяра огънят гори,
         че правда в родний край, свобода свята
         пак ще огреят с топли си зари.

         Кой знае де ще да си свърша дните;
         ще умра може би в чужбина аз,
         но вярата, що сгрява ми гърдите,

         не ще угасне до последний час;
         на смъртний одър ще я викам с глас
         и тя ще ми склопи очите...

София, ноември 1910 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания