Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

Как минахме руската граница

На 19 юния, това лято, подир обяд, влакът ни летеше покрай най-западната граница на Галиция, носейки ни към руската земя. Когато казвам най-западна Галиция, разберете най-тъжната земя в австрийската империя. Железницата минува през поле плоско, без-леспо и голо, което отдясно се загражда от ниски, монотонни рътове, последни вълнения на Северните Карпати; отляво се простира песъчлива, безродна необработена почва: ни ниви, ни ливади, ни бразди някакви; никакви следи от земледелие и култура, от човешки труд и от благоденствие. Природа бедна, степна пустота, парясаност. Наумяваш си някои диви равнища на нашата България. Подир разкошната и цветуща като градина, като рай божий Моравия, която напуснахме преди малко, западналий и пущинашки вид на тая бедна Галиция удря йоще повече в очи. Като природата, и селата – редки тука, – бедни и скръбни. Унило, меланхолическо чувство обладава душата на пътника.
Да побързам да кажа, че тука населението е еврейско; една малка Палестина. Тук цялата страна принадлежи на евреите, тук владее еврейския мир, еврейската култура, еврейската бедност и отчужденост. Природата и хората хармонират, такава картина в такова кръжило само стои естествена. Това изобилие и натрупаност на евреи ми обажда, че е близко Полша, обетованата, йоще отпреди векове, земя на скитното израилско племе. Край станциите се трупат купове евреи, всички облечени с дълги черни ентерии, с черни плъстени шапки на глава, прилични на калугерски скуфи, с дълги вити сколуфи, рошави бради, но нечисти, но бедни! Някъде по къра играят еврейчета деца, цели в черно облечени– отдалеко мислиш, че това са калугери, излезли из някой манастир да се гонят. Небето, и то се покрива с облаци и хвърля сивата си сянка на тая безлична и невесела страна, в която человеците, т. е. проявлението на живота, вместо да турят една отрадна нота, правят я йоще по-неодолимо скръбна и грозна. По ти е приятно, когато отминеш станцията и погледът ти не вижда вече черни ентерии, сколуфати, гърбоноси лица, а пада на голото; нямо и тъмно поле.
От станцията Ауствиц желязната линия напущя границата и се отклонява по към изток и отива към Требйня. Требйня е станцията, гдето се среща нашата линия с другата, що иде от Краков. От Требйня до последнятя австрийска станция, от която вече настава Русия – са двайсетина километра. Забележихме и на требинската станция, че ний сме предмет на любопитство. Чиновниците на железницата се спираха пред наший вагон и назъртаха да видят някого; пред самия вагон, случайно или нарочно, стояха двама австрийски стражари; няколко пъти началникът на станцията, облечен в хубавата униформа на австрийски офицер, заминва и се вгледва, като разменяше няколко думи с други лица. Аз зачувах често думата „булгарише”, а няколко пъти последвана от думата – „пфафер” и „бишоф”. Дядо Климент очевидно беше предмета, който особно интересуваше любопитните. Виенските вестници бяха вече разгласили за пътуването на депутацията през Австрия.
От Требиня излязохме надвечер. Влакът гърмеше и боботеше из самотията на пустия кър. В нашия вагон се въцзри по едно време мълчание: ний приближавахме към руската граница. Въпросите, които йоще от България ни занимаваха, сега по-силно се обадиха и ни затревожиха. Как ще бъдем приети, как ще погледнат на нас, когато стъпим на руска земя? Какво ни очаква по-нататък? Какви изненади ни се готвят? Ний знаехме, че заедно с нас, и България цяла на тоз час чакаше с разтупано сърце да узнае как ще приемат нейните пратеници, които, освен мисията да възложат венец въз гроба на Царя-миротвореца, носеха със себе си и разкаянието, и любовта, и сърцето па българский народ, да ги сложат пред великодушието на руският. Топлият лъх на това великодушие трябваше да се почувствува йоще на вратата на Русия.
Влакът следваше напред. Макар че часът беше осем, навън от вагона царуваше йоще доста ясна виделина и се различаваха добре всички предмети. Това ни наумяваше, че ний напредваме към север, към полюса, към пояса на летните видели като ден нощи. Стигнахме най-после на крайната австрийска станция, която се казва Граница. Много евреи и там, които говорят по полски. Някои от тях се обръщат към нас по руски и предлагат да разменяваме парите си на руски рубли. Един австрийски офицерин се спрял пред нашия вагон и се взира изпитателно. Неколцина от нас слязоха, а негово високопреосвещенство се изправи на прозореца на вагона. Аз забележих, че офицеринът леко си дигна шапката и поздрави владиката. Куп любопитни се набраха пред вагона и дядо Климент се оттегли навътре. Един едър, дърт и добре облечен евреин с руска фуражка, който ни поиска безбожно голямо ажио за разменянето на парите и затова биде отблъснат, седна в близкото до нас купе, за да пътува с нас до руската станция. Той подуши ловът и не искаше да го изтърве.
Следнята станция беше вече в руска земя. И тя станция също носи името Граница. Колкото повече наближавахме към Русия, повече развълнувани се усещахме. Из прозорците ний се вгледвахме в нощния видел сумрак, за да познаем кога именно преминуваме границата. Аз не мога да предам чувствата, що изпитвах, вярвам, и другарите ми. Някаква радост, смесена със страхопочитание, с боязън и със сърце, което по необикновен начин се свиваше в гърдите. Изпитвахме тревогата на блудния син, на притчата, който след многогодишно блуждание се завръщал към бащинии си дом. Внезапно железницата профуча над моста на една малка река. На единни край на тоя мост стоеше австрийски солдатин, а на другия край – руски. Стори ни се, че видяхме български войник: шинела, фуражка, стойка – същите. Ний го поздравихме с махане на ръце и с едно „Здравствуй, братушка!”, което заглъхна в гърмежа на колелата. Бяхме в Русия.
Радостна мълва сега изпълни вагона. Стори ни се,
че всичко, което ни забикаляше: и тъмните равнища навън, и небето, що се тъмнееше високо, и въздухът, който гълтахме жадно – бяха някак си наши, усещахме се като в къщата на свой, почти че у дома си. Немският, чуждият мир се беше свършил и сега беше славянската държава, братската страна, която се простираше оттук нататък, далеко, зад кръгозорите, до оня край на света...
Двеста метра по-нататък спряхме при станцията руска Граница. Голям наваляк. Руски солдати, руски униформи, руски фуражки, руски говор, „здесь Руссью
пахнет”.
Надписът на станцията Граница е вече със славянски букви, само със славянски, и само един. През Австрия названията на станциите и надписите по тях, все с латиница, бяха на два, три, четири и пет езика, според смесените народности на местата. Тука вече един надпис, и тук, и нататък – до Великия океан! Чувствуваш господството на друг железен, неумолим принцип – принципът за несъкрушимото единство и безусловна целокупност на самодържавна империя. Тоя уединен надпис сякаш че ти казва: „Оттук нататък – едно стадо и един пастир...” Съвсем тъмно вече. При светлината на ламбите сноват и тичат по перона пътници, хамали, службаши на железницата. Куп госпожи при един вход приказват и се кикотят весело. По някои думи и по типа, който е хубав, познахме, че са полкини. Тук се минува на руския трен и пътниците изнасят с тласканица и бързешката багажите си, за да ги покажат в митницата; стражари обират паспортите им, за да ги визират. За пътниците по железницата няма по-неприятно главоболие от тия преглеждания на приграничните станции. Мисълта, че трябва и нашия багаж, който е огромен, да се пренесе, за да се разтваря и тършува при бутаницата на тълпата -и при опасността от кражби – защото на стената е прикован надпис: „Берегитесь воров!” – ни безпокои. Ний се не съмняваме, че от Петербург, дето знаят всичките движения на депутацията, са предупредили началството тука да ни даде улеснение. Но няколко време се изминува и никой представител на властта не се явява да ни каже дума. Ний си казахме, че едно безучастно отношение към нас щеше да бъде зловещ признак, приема, който щеше тук да ни се направи, щеше да ни служи за барометър, по който щяхме приблизително да знаем студ ли щяхме да срещнем в Русия, или слънце ще ни огрее там. Тая неизвестност трая само няколко минути. Най-после към наший вагон се зададе тиришката един млад, висок, руменолик офицерин в бял мундир.
– Здесь болгарская депутация? – извика той с гръмовен и запъхтян от тичането глас. Той беше полковник, жандармски капитан.
– Здесь – отговорихме.
В същия миг вагонската врата се отвори и офицеринът се втурна при нас... Свали фуражка и се затече право при дяда Климента, пред когото стори нисък поклон и му поиска десницата да я целува. Негово високопреосвещенство го благослови.
Полковникът се представи и нам, като се извиняваше за неволното си закъсняване, и ни предложи да слезем и ни въведе в една богато мобилирана стая, назначена за високопоставени гости.
– Вий, господа – обяви ни той, – ще си починете тука... Влакът ще тръгне подир един час. Вий навярно сте гладни, затова аз се разпоредих своевременно да ви се приготви трапеза. Има буфет тука, но неудобно е за вас. Колкото за вашите вещи и багажи – няма да бъдат гледани на митницата: аз ги поверих на грижата на солдати, те ще ги пренесат в нашия трен, във вагона, специално отреден за вас... Сега починете си, а мене позволете... – И той се поклони и тръгна да излезе.
Тая любезност и това внимание от страна на полицейския началник в Граница ни изпълниха сърцата с радост. Разбрахме йоще отсега, че ще бъдем драги гости в Русия.
Между това, тълпата отвън на перона, като разбра какви гости са пристигнали, натрупа се на вратата, навали се при прозорците да ни изглежда. По лицата на Тия любопитни се изображаваше удивление и съчувствие. Дядо Климент със своята представителна и величава фигура беше главния нишан на тия назъртливп Очи. Задохождаха един по един по-главните чиновници при железницата – военни и щатски, – за да искат благословението му. Полкинпте си прилепиха очите на стъклата и не ги отмахнаха вече. Понеже стана нужда да излезем, за да подирим нещо във вагона си, руските солдати ни държаха под козирог, любопитството на публиката ни следеше. Нашето пристигане беше едно събитие тука.
Поканиха ни в друга стая, гдето бе сложена трапезата. Чер хайвер, сардели, пилета, водка, вино, чай. Руското прочуто гостолюбие се захващаше йоще оттука. Вечерята бе весела, добра. Ний се чувствувахме сред една своя, семейна атмосфера... Аз няма да забравя тая първа вечеря на руската братска земя.
Подир вечерята ний излязохме, за да се качим в специалний си вагон, който ни се даваше до Варшава. На перона сега голяма тълпа, която почтително ни отваря път; мнозина целуват ръка на дяда Климента. Жандармския капитан и началникът на станцията ни изпратиха до в самий вагон, гдето взеха пак благословията на владиката. Ний се простихме братски с тях и топло благодарихме за любезността и съдействието им.

Тренът загърмя пак по релсите и полетя в нощният мрак на север, далеко, към Петербург, гдето, на един остров в Нева, в една черква там, България ни пращаше да сложим златен венец въз гроба на Царя – бореца за нейното освобождение, нейните молитви и разкайни сълзи.
..................................................................................................
..................................................................................................

Тъкмо след един месец, на 18 юлия, връщайки се за България, ний пак минувахме руската граница при Болочиск. Влакът ни носеше от Киев. В наший вагон на Жмеринка влезнаха кишиневский генералгубернатор и предводителят на дворянството. Те пътуваха за някои минерални води в Германия. Разговорът ни беше много оживлен и сърдечен – говорехме за България, за Русия, за бъдещето. Генералгубернаторът, който се, беше бил при Плевен и Шейново, не можеше да се на-, радва и очите му бяха все влажни – искаха да заплачат. „Ну, наконец, слава богу!"... – издума той, па се прекръсти... А влакът хвъркаше и всеки миг ни приближаваше към границата.
Тоя път ний щяхме да напуснем Русия денем. Местността на тая крайнина на Русия съвсем се различаваше
бедната природа на минатата по-рано от нас част на Га-лииия. Прекрасни, леко вълнисти поля, хубаво обработени и насеяни със селца, дето се дигат бели черкви. Едно хубаво слънце озаряваше тоя весел летен ден. д с наслаждение изглеждах тия широки простори, равнини, като си спомнях, че минувам през театърът на страшните борби на Богдана Хмелницки с поляците през седемнайсетий век. Кървава епопея, тъй страстно описана от Сенкевича в романа „С огън и меч”. По картата си виждах, че недалеко беше Збараж, старата полска крепост, прославена чрез героическа отбрана. Реки кърви са се пролели тука, за да се запази казашката волност и казашкото православие от полските панове... Моите мисли се въртяха въз тия исторически възпоминания, когато влакът приближи при станцията Волочиск. Следующата станция е в австрийската царщина и се казва Подволочиск.
Щом спря влакът, при нас влязоха комендантът и станционният началник, последвани от неколцина други руси. Целуваха ръка на дяда Климента и се здрависаха любезно с всички ни. Русите бяха една депутация, дошла да ни поздрави от името на Волочиск и да ни покани да се отбием в храма му, гдето щеше да се отслужи литургия за нас, преди да оставим руската земя. Черквата, нова, с величествени куполи, от красива и оригинална архитектура, се издигаше наблизо сред един голям мегдан. Русите ни обясниха, че тя е построена в памет на чудесното избавление на императора Александра III при Борки. Ний приехме с благодарение честта, що ни се правеше, и побързахме да слезем и да идем в черквата да се помолим богу за руския цар и за руския народ, които ни приеха с такава милостива братска любов в земята си.
Някой забележи, че може да закъснеем, защото тренът само половина час се бави тук.
– Не безпокойте се, Ваше високопреосвещенство – обади се станционний началник; – ний ще задържим трена за по-дълго време, докогато вам бъде угодно.
Едвам се запътихме към черковата, въздухът екна от камбаните на високата звънарница. Нам се правеше тържествена среща. Голяма тълпа селяни руси и пътници, мъже и дами, ни последваха. И тук дядо Климент
само подава десница на благочестивия народ, който се надпредваря да получи пастирското му благословение. В черквата литургия, хор, молебен за царя Николая II, многая лета за чест на киевския митрополит високопре-освещений Платона, за негово високопреосвещенство Климента Търновски, за България... Службата много тържествена, много задушевна. Като гледаме това благочестие на руския народ и тая почит и симпатия към родствените гости, ний сме покъртени дълбоко, очите ни се наливат със сълзи.
На излазянето ни – пак загърмяха камбаните. Тълпата, нарасла йоще повече, придружава ни до вагона, гдето приима пак благословията на дядо Климента.Това живо чувство на благочестие, тая почит към българския архиерей и вожд на българската депутация, в чисто руските губернии, през които бяхме минали, се проявляваха в йоще по-големи размери. По някъде на станциите и гарите навалицата, желающа да целува ръка на дяда Климента, беше така голяма, щото по четвърт час депутацията чакаше, потънала в тълпата, и полицията насила успяваше да ни отвори път презнейната гъстина...
Тук написваме и предаваме на станционний начадИ ник, за да ги удари, две телеграми: едната до министъра на вътрешните дела господина Дурново, с която депутацията му благодари за съдействието и улесненията, които навсякъде й бидоха дадени от властите през пътуването й из Русия, а другата – до княза Хилкова, министъра на пътищата и съобщенията – за любезното му разпореждане да ни се дават навред специални вагони.
Жандармский капитан, който беше служил в България, услужливо ни придружи за Подволочиск, за да ни даде съдействието си и там и да ни препоръча на грижите на австрийските железопътни чиновници.
Нашето пътуване беше много весело. Сърцата ни бяха препълнени от радост. Ний напущахме Русия с най-светли впечатления. Какво братско отношение, какво гостоприемство, какво радушие и сърдечност, каква славянска доброта и любов ни срещаше на всяка стъпка наша из руската империя Ший не бяхме „непризнателни. Българи”, а драги гости, мили братя, обичани, галени и жани на ръце. Като захванеш от нашето встъпване в нея, от младия полковник в Граница, та и до тоя добър
приказлив жандармски капитан във Волочиск – всички руски лица, що срещнахме, имаха за нас приветлива, братска, радостна усмивка. Било че ни посрещаха, било че ни изпращаха – те бяха същите към нас: добри, прости, участливи. Ни едно строго напомняне за миналото, ни една сръдня, ни едно студено слово. От простия мужик до царя – ний намерихме сърца, готови само да простят, да забравят великодушно, да любят... В цялата велика руска земя сякаш че се разнасяха из въздуха, вливайки в сърцата грейното чувство на милост и любов, великите думи на спасителя: Мир вам!

По едно време влакът изгърмя над едно мостче, под което лениво течеше мочурлива бара и се виеше из зелена лъка. Жандармский капитан стана, посочи ба-рата и рече:
– Здесь наша граница!
Па като се обърна към негово високопреосвещенство, каза тържествено:
– Владико! Благословите русскую землю!
Дядо Климент благослови из прозореца Русия, която остана зад нас.
Бяхме в Австрия.

София, 8 декември 1895 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания