Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
11 ноември 1885 год.
12 ноември 1885 год.
13 ноември 1885 год.
14 ноември 1885 г.
15 ноември 1885 г. 1
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

11 ноември 1885 год.

                 (ВЪЗПОМИНАНИЯ ОТ СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА)

Поручик В., подир много тичания по разни учреждения, сполучи най-после да ми извади позволителен билет за свободно пътуване към Сливница, и по-далеко, по дирята на пашата победоносна войска. Поручик В. пристигаше тоя същи ден от Румелия. Той идеше право от Котленский балкан, дето набързо укрепяваше Медвенския проход. Тия укрепления бяха назначени да спрат или забавят минуването на турците в Северна България, в случай на очакваното им нахлуване в Южната, откъде харманлийската граница. По заповед на щаба той парясваше Котленский балкан и отивате Към сръбската граница, дето пламна войната ненадейно.
Него ден София, подир страшните Бълнувания от прежните дни, ликуваше радостно за победата. Всичките лица бяха ясни, всичките разговори се въртяха около подробностите на тридневний сливнишки бой, дето нашата млада армия спаси честта на отечеството. Сега вече се знаеше за нея, че тя напредва през Драгоманский проход към Цариброд, по дирите на разнебитената Крал Миланова войска.
Освен мене и деишчика си (седнал при возача), поручика прие в колата си и руския кореспондентин К., който отиваше да черпи новините си от самия театър на военнитедействия.
Излязохме от столицата едвам подир обяд. Деня беше ясен и хубав. По гладкото шосе, що отива към Сливница върволици кола, натоварени с военни потреби, повечето обаче с хляб. Всяка кола се придружаваше от един войник. Застигахме тук-там и отделни войници, с пушки на рамо, които с равен вървеж отиваха също по посока на Сливница... Срещахме други, които идеха към София. Те бяха ранени, повечето по ръцете и по главите, превързани с платно; някои в здравата ръка държаха цигари. На въпросите на поручика те отговаряха с явна охота и подробно. Да не бяха връзките, нямаше да познаеш, че тия момчета носят на себе си мъчителни рани, защото по лицата им не се четеше страдание, както и в гласа им, но друго нещо, прилично повече на гордост, на развълнувана радост... Победата над неприятеля правеше това чудо въз душата им. Истина, те бяха леко ранените, и поради тая причина бяха могли да оставят превързочния пункт при Сливница и да идат пешком в София, за да се лекуват в болницата.Срещнахме и коне, които боя беше направил негодни и които войници откарваха за София. Един великолепен алест жребец, офицерски вероятно, имаше на носната кост, над горнята бърна, едно прозорче, широко колкото юмрука да си провреш! Оттам бе минала граната! Нещастното животно, защо го не убиеха! Винаги ми стои жива в ума тая среща. При многото потресни впечатления, изпитани от мене през пътуванието, това е едно от ония, които останаха неизгладими... Застигахме често и купчини войници от румелийската милиция, зле дисциплинирани, зле облечени, зле въоръжени, но весели и бодри... Славни печенеги!
При една кръчма, в дола край пътя, спираме, за да си поотпочинат конете, доста уморени вече от разкаляните и дълбоки дируги на шосето. Кръчмата носи флага на Червепий кръст и е напълнена с питиета, с които подкрепяват морните ранени войници, що минуват за София.
Тука стана разговор между поручика и кореспондента за значението на сливнишкото сражение. К. споделя общото мнение, че загубата на това сражение от нас би повлякло падането на София в неприятелския ръце, с което естествено се туря край на войната. Изказах и аз това мнение.
Поручика се разсърди.
– Това е голямо заблуждение – отговори той с почервеняло от досада лице. – Това заблуждение се дели комай ли не от всички и аз хиляди пъти чувам същото нещо, откак се е почнала войната... Защо непременно превзимането на София да означава край на войната? Защо да мислим, че така евтино трябва да оставим на сърбите една пълна победа? София има ли за нас значението, което има Париж за Франция и Берлин за Прусия? Едно турско голямо село с няколко нови улици и няколко казарми! София не е сърцето на Българин и силите на България не са в София. Географически тя е почти на границата ни със Сърбия и падането й в ръцете на сърбите бе възможно и лесно – по начина, по който ни обявиха война, – но с това България не би била победена: грамадните нейни сили остаяха неначети, проходите на Средня гора и на Балкана остаяха в нашите ръце. Добре укрепени, те биха задържали победоносно една войска,каквато е сръбската. Представете си, че нашата войска на 7 ноември не би удържала напора на сръбските дивизии и би се дръпнала към Ихтиманската планина, като пожъртвува столицата... Можеше ли да съществува по-голям позор за България – да приеме един унизителен мир, да капитулира, докат е още господарка на всичките безкрайни сили и средства, и ентусиазъм? Това би било престъпление пред отечеството!
Като разсъждаваше така, офицерина разсъждаваше най-напред като военен человек, или по-добре, като военен инженерни – защото той беше такъв. За него на първо място стоеше честта на българската войска, на второ – желанието да се открие поприще за фортификационна деятелност, на което да прояви своето умение и изкуство. А едно настъпателно движение на войската отнимаше тая възможност. Аз обаче чух горните възгледи и от други наши офицери.
Ние продължихме пътуването. Из пътя застигахме повече и повече кервани с кола и войници пеши. Движението се увеличаваше. Планините от север и от юг се сближаваха и техните голи предгория стягаха ни от Двете страни. Минувахме по мост мътната рекица Сливница. Мръкваше. Зад една изпъкналост на земята пред нас подават се селски къщи и комини, из които изскача Дим. Ние видим селото Сливница.
Сливница! Това име чудно звучеше сега на ушите ми. Преди няколко дена то не беше известно никому в България; сега то беше в устата на всичките, и на селянина, и на бабичките, и на децата; узнаха го дори и българските географи... Славата на крилата си го разнесе до края на света. Сега Сливница имаше всесветовна знаменитост. Като даде името си на една голяма и съдбоносна битка, тя спечели някакво обаяние и величие пред очите ни. Ето защо аз влязох в разкаляните улици с едно изтръпване, както кога влазяш в едно свещено място.
Пред селото до моста му мястото беше заприщено от безчетни кола, добитък, пайтони, селяни, войници, чиновници на Червения кръст, офицери и пр.; заглушителни викове на всичкия тоя свят, движението, теснотията докарваха шемет. Ние оставихме пайтона отвъд моста, понеже беше невъзможно да си пробием път, и поручика ни въведе в една стая край пътя, дето ни посрещнаха неколцина познати офицери. Първите ни разпитвания бяха за днешните новини. Разбрахме, че войската гони Цариброд, без да среща сериозно съпротивление из Драгоманский проход, че княза тая заран заедно с войската тръгнал за Цариброд. Стаята, дето влезнахме и дето се побавихме, додето намерят в селото място за пренощуване на офицерина, служеше за място на закусване на офицерите. На една маса стоеше голяма като един барабан буца швайцер. Тука уморений пътник можеше добре да се подкрепи. Насреща, през пътя, в една друга стая, над която се развяваше знамето на Червения кръст, беше устроена временна болница. През осветленото прозорче видяхме няколко черни и сиви шинели: под тях лежаха ранени сърби и българи; понякога острото изпъшкване обаждаше, че там превръзват или режат месата на някоя рана... Казаха ни, че най-тежката е па един сръбски офицер.
Когато се намери квартира на поручика, той ми предложи гостоприемството си и ние тръгнахме през съвсем тъмните вече улици. Кореспондентина се раздели от нас, мисля, че отиде да се представи някому.
Нас ни преведе селския „квартирмейстор” през разни дворища и плетища, гдето издържахме няколко люти битки с псета, и най-после ни вкара в един широк двор. Влязохме в голяма стая, дето гореше хубав огън. Там вече имаше настанени други трима офицери, които ни отстъпиха място с радушие. Едина, тогава поручик трепереше от треска, а трябваше сутринта да тръгва! Той взимаше начесто големи дози кинина, които биха отровили един човек с по-слаб организъм.
Нощта се премина повечето в разговори за боя при Сливница. Разказаха се сума анекдоти за юначеството и хладнокръвието на нашите войници в боя. Човек не вярваше ушите си, когато си смисляше, че тия момчета пръв път влизаха в огъня. Един от офицерите ни разказваше смешни и умилителни истории за шопите колари, които карали припаси дори в района на огъня.
– Куршумите тупат тук-там – разказва ни офицерина, – шопа усеща каква е работата, спира воловете и казва ми: „Нечем, господине!” „Как не щеш? – викам му аз. – Карай още напред, там до онова място, ще разтовариш, па си върви...” Шопа гледа вторачено напред, а куршумите: туп, туп около нас в земята... „Нечем, капитане!” Аз го заплашвам, викам, даже вадя сабята: „Напред карай!” Той вижда, че няма спасение, и се покорява най-после, повежда воловете, па въздиша с плачущ глас: „Ах, отидоха ми воловците!” Всъщност тия клети хорица се бояха не за себе си, а за добитъка си...

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания