Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 
Живея в Берковица (Спомени)
София – Пирот
Пресни спомени
Как минахме руската граница
При Враждебненския мост
Един влак
Митрополит Климент при царя
Юрдановден
София на 1880 година
Към очерка „София през 1880 г.”
Още един
Живея в Берковица
Развалините
Възпоминателни бележки за К. Величков
Около гроба на Ботева
Вeлики спомени в печални дни
В Източна Румелия
Айвазбаба
Революция
Нашата Мелопомена в люлката си*
Големият ден
Волът
Два ареопага
Нашият печат в турско време
Една цариградска среща
Спомените ми от Априлското въстание
Някои спомени за майка ми
Стефан Стамболов
  
Виж още:
Други литературни произведения /Статии, бележки, очерци
Живея в Берковица (Спомени)
Автор:
Вазов, Иван

Големият ден

(СКЪПИ СПОМЕНИ)

Празникът на св. Кирила и Методия приближава.
Празникът на българските училища и на българския народ!
Какви трепети тоя ден възбужда във всяка българска душа, каква зариста, чиста, мила радост лъхва въз нас от тоя майски ден, заедно с миризмите на люлеките и на здравеца!
Има някаква великденска тържественост в тоя ден, светъл и благодатен. Защото и 24 май (11 май стар стил) е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите надежди и през векове заспалите сили на един народ, лишен от велики традиции и жаден за тях.
И сега, подир хилядите разочарования, подир страшните събития, преживени от нас, аз не мога да се отърва от неотразимото обаяние на тоя празник, изпитвам чувства тъй чисти и радостни, каквито изпитват всичките стотини хиляди малки главици, които шумят в оградите на нашите училища и носят в душата си образа, на бъдеща България. О, те в своята божествена наивност и безгрижие не познават нашите мъки и терзания!

*

И се повръщам в годините, когато денят на българските просветители, по една заповед, дошла от Пловдив, трябваше да се празнува и в Сопот.
Един ден преди празника, по поръка на учителите, донасяхме цветя и украсявахме училището. Нашите майки бяха в отчаяние: ние опустошавахме градините, късахме и отнасяхме люлеки, картопи, божури, чимишири, трендафили. Носехме от балкана борови клони. Увивахме венци, правехме гирлянди, обкичахме с тях вратни, врати, прозорци, даже картите, даже чешмата на двора – училището потъваше в цветя и зеленина! Защото само то празнуваше: в града нямаше празник. Но ето осъмва 11 май. В главното училище, пълно с деца и народ, тържество. Картината с образите на св. Кирил и Методий, пратена от Пловдив, е окачена на стената. Венец от божури, зеленина и ранни пролетни цветя украсява картината на двамата величави братя. Единът държи хартия с начертана на нея азбука, другият държи кръст в една ръка, а с другата благославя.
Знаем, че той благославя нас и целия български народ. И с каква любов се взираме в лицето на св. Кирил, и как възторжено гледаме азбуката на хартията, която държи св. Методий!
И те ни гледат кротко, приятелски, като живи.
До тях се красува, пак разкошно окичен с цветя и зеленина, портрета на султана. Това ставаше при всички училищни тържества, дето бе поканван и „агата”, турският администратор на Сопот. Той и сега е тук на първия чин, сред чорбаджиите, облечени в сукнени кожуси с лисичи кожи.

*

Но ето въцари се мълчание.
Главният учител се изправи до катедрата, разтваря един свитък и взема да чете.
Той описва живота и заслугите на двамата монаси.Гласът му е металически и трепери, очите му пламтят от вдъхновение. Ние слабо разбираме величието на нравствения подвиг, извършен от двамата братя: изнамерването българското писмо и покръщението на българския народ, както се казваше тогава. Може би слабо го разбират и нашите родители. Но ето че вниманието ни се плени и ние всички загълтахме жадно словата на учитея. Той заразказва легендата за присъствието в Преславския двор на св. Кирила и Методия; за изобразяването от тях на стената в палата, по заповед на цар Бориса I, който желаел да види нещо страшно, страшния съд, и след виждането на който Борис прибързал да се покръсти.
Легенда очарователна и наивна, легенда, разказана от някой византийски летописец. Наивна, наивна! Но аз тогава вземах това за истинско събитие. И как ясно се рисуваше във въображението ми картината на страшния съд, с всичките червени пламъци на ада, с черните дяволи, които мъчат грешниците и с куки ги теглят в пламъците; и цар Борис, който гледа ужасен изображението! И самият учител, не знам как, ми се чинеше, че прилича на цар Бориса, и дълго след това аз все си въобразявах, че такъв трябва да е бил Борис, с тая разлика само, че учителят ни учеше по турски език, а цар Борис не ще да е знаел турски.
И с каква скръб по-после, когато четях Венелиновата българска история, преведена от даскал Ботя, аз видях в нея, че това било неистинско нещо, че такова изображение на страшния съд не е съществувало. Помня Венелиновите думи: „Как може Борис, като е поискал да му изпишат страшното, да се уплаши от това страшно?”

*

О, как са поетически легендите, които една по една се разрушават от новите исторически изследователи .Днес даже историческата наука отказва Кирил и Методий да са стъпяли някога в Преслав! И покръщението на Бориса е извършено не от двамата велики братя, а от учениците им, изгонени от Чехско. И даже и Кирил и Методий (о ужас!) не били българи, а гърци! (Има и такова мнение.) Даже столицата на българските царе не е бил Преслав, а някакъв си изчезнал сега град при Абоба! Ами твърденията на византийските летописци, ами турското название на днешния Преслав: Ескистамбул?

*

Словото на главния учител – тогава реч и проповед наричаха „слово” – трая дълго и се свърши в пълна тишина. (Ръкоплясканията не бяха познати още.) Захванаха се песни. Най-напред песента на Кирила и Методия: „И след тисяща години”, съчинена от пловдивския учител Якима Груев. После изпяхме песента в чест на султана: „Нушири нур Абдул Джихан”, също произведение на Груева. Агата, със светнали от щастие очи, си гладеше брадата пред вида на тая бъдеща покорна рая на негово величество султана.
– Ашколсун, чоджуклар (Да сте живи, деца!) – каза той, когато се свърши турският химн.
Изпя се песента на сопотското училище, съчинена от учителя Юрдан Ненов. Още помня първият й куплет:

           На насочена рътлина
           при изданките балкана
           на цял век от четвъртина
           храм Минерви се издига.

Напразно професор Шишманов в юбилейната си реч твърдеше, че по онова време българската поезия не цъфтяла!
Тържеството се свърши. Множеството шумно излиза из училището. В учителската стая поднасят кафе на агата и на първенците. А учениците на бурни рояци се разточват кой къде види, за да играят, лудуват.
Едни отиват на Трапето – голия широк хълм на север от училището – и играят на „роби” или на прескачане; други образуват две войски и се бият с юмруци или с камъни, по-отдалеко: трябва да се изхарчи набралата се енергия. Други отиват в гробищата (в училищния двор) да ги лучат с камъни и да ги събарят в чест на св. Кирила и Методия. Тоя ден всичко беше позволено на тая необуздана армия от малки башибозуци.

*

По пладне класният учител Юрдан Ненов и другите учители повеждат класните ученици към манастира „Св. Спас”, в полите на Стара планина, там да продължат и завършат празненството. Под сенките на широко-клонестите орехи, по сочната зелена трева те насядваха. Там се захващаха пак песни, но не вече училищни или турски, а българската тогавашна марсейлеза: „Поискал гордий Никифор”*. Гърмеше ли, гърмеше марсейлезата! Ръцете на учителите махаха застрашително при кръвожадния стих: „Сечи, коли, отечество да се освободи!” (Чинтуловите бунтовни песни още нямаше и тая ги заместяше.) После прескачания на големите сиви балвани, врасли в полянката. По-младите учители сьщо вземаха участие в тоя спорт.
Тази идилия траеше, докогато последните слънчеви лучи угасваха по върховете на Стара планина и по върха на високия манастирски бор, а месечината изгряваше през клоните. Тогава учители и ученици се завръщаха в Сопот с песни. Целият кър ехтеше.
Но когато влазяхме в Сопот, пак захващахме „марсейлезата”. Знак за това даваше сам учител Юрдан, който махаше войнствено с бастуна си, като един генерал със сабя, ободряващ за сражение войниците си. И пак страшното: „Сечи, коли, отечество да се освободи!” И при тая песен се разбуждаше града. Кучетата сърдито залайваха, прозорците светваха, вратните се отваряха и излизаха домакинките да видят и чуят шумното шествие, с което се завършваше „даскалския празник”.

Май 1920 год.


*Съчинение на Найден Геров.
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания