Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Белмекен

Направих излет до Белмекен на 1902 година, през едни прекрасен юлски ден, с една весела дружина туристи и ловци.
Тръгнахме от Костенецката баня, дето прекрасният водопад, който бухти от високата скала в един бясно разпенен, белоснежен вид, изпълва с гръмотевичния си екот цялата околност. Планинското гърло, дето веднага се озовахме, по дива красота, по величавост на намусените стени, застрашително надвиснали над дола, ту голи и изгризани от вековете, ту обрасли с дървета, необяснимо как закрепили корените си на отвесните  скали, цепеше дълбоко навътре планината, като изненадваше на всяка минута погледа с нови картини, една от друга по-дивни и по-внушителни. Стара река оглушаваше пущинака с напева си. Прохладният ветрец люшкаше нежно клоните на грамадните буки и липи край пътя ни, който ставаше все по-див и упорит, лазейки с безконечни завои по пресечените поли на урвите. Когато, след дълго напредване, ние напуснахме реката и хванахме наляво по една висока, зелена урва, скоро се изгуби всякакъв признак от пътеки, ние се углъбихме в някакъв планински свят, под клоновете на черните ели, дето гласовете на Дружината будеха странно ековете на самотията. Отдавна вече слезли от конете си, ние лазехме по височините с чести кратки почивки по рудини, по лъки, зелени като смарагд, с треви, меки като коприна. Огромни скали, обрасли с едър мъх и жълтеникави лишеи, високи папрати, перести, ветрилоподобни, безбройни бистри и студени балкански вадички, палаво шумящи по стръмнините, препречваха вървежа ни, а очите ни бягаха по висовете, що се мяркаха между ветвите на дърветата и между проломите на хълмите.
Вечерта нашето падало беше полянката в северните поли на самия Белмекен, заградено от гъста борова гора. Голям огън осветляваше трапезата на морната и весела дружина. Планинските самотии до среднощ ехтяха от смехове и песни. Когато потребата за сън направи клепките ни да натегнат, ние се простряхме на постелите си, завити добре с дебелите покривки, тъй предвидливо взети от нас, защото нощният хлад тука беше твърде чувствителен, и се отдадохме в обятията на съня, огрени тайнствено от луната, подала се над вършето на черните ели.
Сутринта, след изгрев слънце, което ни събуди покрити с роса, почнахме възлизането си по урвата на върха.
С неимоверни усилия, с вратоломни катерения по страшно стръмната урва, през ронливи, коварни сипеи, през море от настръхнали скалаци, през налягалите гъсти балвани, що образуват невъзможния и приоблачен път, ние възлазяме най-после на самия връх.
Картината, що се отваря на юг, е пустинна, дива, необикновена, пълна с тайнственото величие на планинския свят. От тесния ръб, на който стоим, заморени и прехласнати, една гладка, шеметно стръмна урва се спуща дълбоко в една пуста поляна. По-нататък, на една скалиста тераса, се зеленеят водите на заспало езеро, което отразява сенки на намусени скали. От това заспало езеро се издига друга шеметна гладка урва, на която горния край не се вижда, защото е потънал в облаци.
Водачът ни казва, че тоя затулян от облаците връх се нарича Равни чал.

Отляво и дясно се продължава гребена на Белмекен с ред стръмнини, върхове, ту плешиви, ту набучени със сиви скали, ту обвити като с гъжви от влакнести, подвижни мъгли.
Всичко това е диво, пусто, тъжно. Страшната пустинност и безлюдност на това място се равнява само с дълбокото, от нищо ненарушавано мълчание.
От чистото небе слънцето грее ярко над тия неми урви, чалове, бърда, облаци, но това осветление е също тъжно, мъртво всред безкрайната глухота и трагичност на картината.
Едното езеро стои съвсем в сянка под каменната стена; от него, от неговата спяща зелена повърхност вее нещо траурно и тайнствено.
Раздразненото въображение иска да види ноще, при лунната светлина, юди и самовили, насядали на брега му.
На север, отдето дойдохме, под ужасната стръмнина с морените се чернее еловата гора, всред която преспахме тая нощ при светлината на пламтящите клади, а после на месечината, а отдясно скалист рид, по който сега лази по лов на сърни и зайци част от дружината. А по-далеко, в дълбочинето, панорамата на гористи рътове, бранища, ниви, ливади, линията на железницата Марица, зад нея и веригата на средногорските, по-сеяни със селца бърда в дъното на кръгозора. Тая картина е весела, питомна, колкото първата е дива и неприветлива. В нея и слънцето сякаш грее с друга светлина, и лучите му я галят с повече топлина и с повече нега.
Дружината, след кратки почивки на челото на Белмекен, се спуща по тревистата урва в зеления тих Дол, дето лъкатуши бистра барица, защото сме измъчвани от жажда. Сега чуваме близо и веселия ромол на поточето. То шурти с детска безгрижност, пее, ликува едничко всред тая глуха пустиня. Ние не можем да му се нарадваме, не можем да се нагълтаме със студената му водица, която ни освежава и ни повръща нови сили.
Дружината е твърде весела. Викове и ясни смехове оживяват вековната тишина на местността.
Ненадейно по полите на Белмекен изпъква изневиделица един войник и ни маха да спрем. Разбрахме, че е войник от пограничния пост. Ние – между нас има и един полковник – се покоряваме на заповедта му. Скоро ни приближава. Той е момче, селянче, както изглежда по чертите на лицето му, покрито с лишеи и мъх, със сиви наивни детински очи, под бяло-руси вежди, каквито са и едвам поболите му въси и косата, с пушка на рамо и с енергическо вървене. Като отдава почест на полковника, той го попитва къде отиваме. След успокоителния отговор, че сме невинни излетачи, дошли да погледаме на царството му, юнакът се повръща и се спира на едно място с пушка на рамо.
Навярно колибата на тоя юнак, през цели месеци жител на тая планинска пустиня, е наблизко в някоя гънка на планината.
Долината, в която почиваме и продължаваме многократно да утоляваме жаждата си от благодатните струи на вадицата, е постлана със зелена трева, тя е тиха, идилична и весела със сладкия ромол на тия кристални струи. Наоколо се издигат мълчаливо върховете. Някъде до едни зъбери се мярка далеко от нас юрушко стадо, идат звучни лаяния на псета, които нашето присъствие е поразсърдило. От изток върховете оставят широк отвор и ни дават гледка въз по-далечни гребени; въз плешиви чалове, въз диви стръмнини, нацапани с петна от елови гори. По едно време забелязваме, че населението тука е по-голямо. Недалеко зад неподвижно стоящия войник една малка черда от седем-осем коня пасе по голината. Облаци се вият въз Равни чал и закриват челото му. Той се вижда по-висок от Белмекен, забил тъй гордо главата си в облаците, но картата ни обажда, че това е привидно: той е по-нисък от последния с няколко десетки метра. Приятният ветрец пълни гърдите ни с бодра свежест и развява сивия шинел на неподвижния войник. Внезапно вниманието му се приковава в четирима юруци, които бързо идат насам с пушки, които светят на слънцето, и с широки бели гунчета, които се развяват от вятъра. Няколко големи овчарски кучета ги следват. Тия планински скитници идат право насам, предполагаме, че идат да пият вода, но те са още далеко. Понеже от Равни чал ще се види неосвободеното отечество, ние се решаваме да го посетим, вярвайки, че облаците няма да бъдат дълговременни гости на челото му, и се запътваме към неговите, поли. Скоро ги стигаме и подкачаме да възлизаме по гладката му урва. Но в това време вниманието ни привлича една сцена в долината и ние се спираме. Юруците, които са наближили вече баричката, са се спрели и не отиват по-нататък. Войникът приближава на височината пред самата горица, говори им нещо и повелително им маха да стоят на местата си, като е насочил пушката против тях. Що значи това? Ние скоро се догаждаме. Конете, юрушките коне, са били пленени от войника, като пасешком, несъзнателно са минали границата и навлезли в българска територия, без да имат паспорт. Стопаните им са дошли да ги освободят. Но войникът им е заповядал да не приближават с пушките си и с кучетата. Те му махат силно нещо и разгневени, очевидно, говорят му за конете си. По едно време дръзките планинци решително тръгнаха напред, последвани от власатите си и едри като лъвове псета. Тогава чухме гласа на войника: „Сядайте или стрелям!”, и пушката пак замери въз тях. И юруците седнаха. Войникът пак сложи пушката на рамото, продължавайки нещо да говори с тях.
Ние продължихме пътя си. Вървежът ни скоро стана труден по доста стръмната урва. Като се озовахме на известна висота, погледнахме на юг, в Турско. Едно хаотическо смешение на голини, гори, долове, могили, ридове, които отиват до кръгозора, но твърде дълбоко под нас. Всичко това оттука се вижда скръбно, глухо, трагично. Това е панорамата на страшния Доспат, планината, която в турско време вдъхваше ужас на тракийските търговци българи, що отиваха за македонските панаири, планината, прочута с кървавата си слава за хайдушки пусии, обири и убийства.
Но един голям облак припълзя отнякъде, препречи се и ни затули картината.
Продължихме нагоре, та по-отвисоко да видим по-кръгозор. Надявахме се да се изясни челото на Равни чал.
Но облакът, вместо да се издигне, слезе по-ниско. Той идеше към нас. На едно място водачът ни каза, че сме прегазили вече линията на границата и сме в Турция. Но турският пост бил далеко долу, в полите на чала. Дружината пожела да се изкачи на върха, надявайки се, че облакът може би да е оставил свободно темето му и по тоя начин ще може да се наглед навсякъде, и скоро потъна в мъглата. Един аз останах, изгубил храбростта да се моря в нов мъчителен ход, лутайки се из мъглите. Това бях сторил на Еленин връх, бе ми се случило и на Юмрючал и ощущението не би било ново за мене. Па и да си призная: силите не бяха първите за летеж към височините. Аз се търкулнах на тревата, в Турция вече, за да гледам планинската панорама на север, а тя беше тъй величествена.
Слънцето сега осветляваше цял горделивия Белмекен, със скалите му в небето, с урвите му, които оттук изглеждаха съвсем отвесни, с някакви други туристи, пъплещи по височините, и някакви стада, пъплещи по другите чукари, свободни още от облаците. Долу, при водата, нямаше вече юруците. Те се бяха повърнали назад след безплодни преговори с войника, който остаяше все господар на добитъка им. Те отиваха към стадото си посърнали, изгубили първия си войнствен жар пред дързостната решителност на храброто селянче. Вероятно, то щеше да постъпи с пленените коне съобразно с предписанието на войнишкия си закон. И сега с пушка на рамо войникът се разхождаше назад-напред по височината, по която конете си пасяха под неговата охрана. И като го гледам, аз си мисля необикновения, фантастическия живот, що прекарва тука през цели месеци. Въображавам си тая пълна самотност в планината, тия тайнствени нощи в колибата му, потопени в гробната стихийна тишина, или пък кога той слуша в треперящия си заслон бесния вой на вятъра, в шума на който се чуват демоническите писъци на духа на планините, на горските юди и самодиви с неземната, страшна поезия на тия нощни часове... Какво мисли той тогава при бледния и треперлив светлик на ламбицата си, прострян в бедното си легло? За момата ли, що е оставил в село, изгората негова, и въздиша, и копнее за нея? И теготата на душата му става дваж по-силна от това фучене на вятъра.
Два орла се виеха из вишинето. Отляво в пролома стърчат ужасно изгризани скалаци. През техните звънливи стени се провира и спуща с шум поточето, което се образува от барицата и оттам вече добива името Стара река. Черни ели покриват над тия скалаци планинските плещи. Няколко гърмежа разтрисат въздуха, събуждат от разни ярове ековете и в проточен тътнеж умират някъде в пущинаците. Гърмят ловците ни отвъд Белмекен, вероятно по някой заек или сърна. На най-високото място на Белмекен се чернеят някои хора. Види се, част от осталата ни дружина, пожелала също да погледне от върха. Картината сега става сякаш по-весела и по-питомна при тия признаци на живот. Облаците сякаш се смилиха над мене и се дигнаха безшумно из тихото небе. Но ето че друга сива орда от облаци се подадоха от левия хълбок на Равни чал и се спуснаха към долината. Техните разкъсани пластове се понесоха по-нагоре, заляха хълбоците на Белмекен и завоеваха повече и повече картината пред мене, Конете потънаха в думана. Войникът няколко време се гледа премрежен в мъглата, после полека-лека се изличи, потъна, изчезна в сивите вълни. Половина час нещо мина, мъглата отпъпли нататък по плещите на планинския гигант, за да увенчае други чалове, и войникът пак се показа, на същото място, с пушка на рамо.
Конете си пасяха мирно. Другарите ми се върнаха от върха. Те нищо не видели от мъглата, а само се заблудили из нея.
Слязохме в дола, за да се спуснем в костенецката баня през скалистата пропаст на Стара река. Но едвам се заспущахме между канарите, небето над нас се навъси, покри се цяло с облаци, заръси, после заудря бясно проливен дъжд, който ни къпа немилостиво в продължение на два часа.
Пристигнахме сломени, вир-вода на Костенецката баня, дето с наслаждение потопихме морните си снаги в благодатните струи, при заглушителния гърмеж отвън на водопада.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания