Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

При шумът на Искъра

Късна и тъмна юлска вечер. Седя на терасата на планинската къща. Тъмно и мрачно навсякъде. Мрачна и зловеща се тъмнее високата урва насреща ми. Дене тя е урва, сега под покривката на мрачината тя е нещо живо, тя гледа, тя слуша, тя нещо мисли, намръщена и тайнствена. Някаква студенина и враждебност иде от това грамадно и безименно нещо, което къпе върха си в тъмносиньото небе и нозете си в шумящият невидим Искър.
И Искърът, по-добре – шумът му, е друг сега. Шум странен и тайнствен. Това е песен на жива твар, която оглашава самотиите и населява мрака с някаква дива, непонятна мелодия, мелодия на душа титанска и нечеловешка. Скръб, тъга, гняв диша в тая песен или в това ридание. За какво ридае реката, от какво се мъчи, защо е гневна? Аз напразно напрягам слух да доловя някой смисъл, да отгатна някакъв отговор, не, нищо! И невидимата река тече и шуми в тъмнината и живее своя чужд нам живот. Нейната душа не буди в моята нищо човешко и земно...
Тъмносиньото небе е посипано със звезди. Те светят и трептят като малки и големи брилянти в безконечните му дълбочини. В противност на урвата и реката, това нощно звездно небе говори с по-понятен език. То ми е някак си по-близко. То разтваря широки простори на мечтите ми, зове душата ми в своя тих, волен, сияющ звезден свят. Мисълта ми ходи на гости на тия безчислени мирове, както е гостувала тям в детинството ми, в юношеството ми, когато, с душа вярваща и наивна, аз съм потапял погледа си в небесната безкрайност и съм мислел, че там, над тия милиони нощни слънца, стои сам бог, бдящ над земните страдания, радости, следящ трепетите на всички човешки сърца, слушащ молитвите и въздишките, които земната скръб изпраща към престола му.
Но ето нещо страшно забухтя в долът. Зададе се едно черно и дълго чудовище в мрака с две сгрени очи, над което се виеше на кълбуци черен светлив дим. Това чудовище по-силно и силно гърмеше, то изпълняше с грохот цялата планина. После замина ревяще и пъхтяще пред мене, разтърсвайки земята и терасата, и изчезна сърдито някъде в нощта. Няколко време още слушах постоянно слабеющия шум на влака, летящ в неизвестността. После, пак зловещия шум на реката, пак намусената черна урва, пак безкрайното и дълбоко звездно небе...

*

На заранта аз пак излязох на терасата си. Слънцето вече изгряло, но тя с още в сянка. Урвата, облечена в зелена ниска дъбова гора, гледаше по-приветливо и приятелски. И шумът на Искъра е не тъй зловещ, заприлича на дремлива монотонна песен; самият Искър, мътен и пълноводен, течеше долу, носейки дебелите си вълни из долът. От чистото ясно небе слънцето наливаше със златните си утринни лъчи планината. Колко е весела тя! Виждам там нейде, нависоко, между дъбовите гори, зеленее се нива с царевици, подава се скромна и бедна кошара на стопа на й. Тя прилича повече на орлово гнездо на тая висота, отколкото на човешко жилище. Тия ниви и кошари по планинските стръмнини селяните тука ги наричат „държави”. Бедни малки нещастни държави! Колко труд, мъка, търпение костуват на владетелите си! Ето, такъв един владетел, един цар на такава държава, се спуща из някаква козя пътека, засенена от дърветата. Той е дрипав, с нагоряло и почерняло лице, мъчният живот е ударил по него своя неизличим печат. Такъв печат носят всичките мъжки лица в тази безплодна и негостоприемна, ако и живописна планина. Аз разпитвах неколцина души за живота им. Да, тежък бил, но тука им е добре, тук си са навикнали... В града? Никога там не биха отишли да живеят! Спомних си за привързаността на лапонците към техните ледени пустини...

*

Често правя разходки надлъж по Искъра или край железопътната линия. Често се отбивам и в някоя залесена гънка на планината. Там, до някоя планинска баричка, седящ на скала, чета донесените книги от София. Но много мъчно се чете в планината, на открит въздух. Погледът постоянно дезертира от книгата и отива да се скита по скалите, по урвите, по върховете. И мисълта не мога да я свържа за книгата – тя, мисълта ми, лети още по-лудешки в простори други...

*

Имах тук една изненада.
Един ден се възкачих по урвата, в полите на която стои моята уединена къща. Бях с дружина. Посетихме една държава на по-богат шоп, както ми казаха. Жетвата беше се свършила и няколко жени – булки и девойки, и с тях един висок момък по риза и с шаячени панталони, пренасяха снопите за вършене на хармана. Стопанът ни прие радушно, заръча да ни угостят с хубави сливи и круши. По едно време момъкът, като отриваше пота си по лицето, дойде при нас и се ръкува.
– Син ми – каже стопанинът.
Момъкът, чиято коса и дрехи бяха облепени със слама и умното му лице изгоряло от слънцето, ни зачуди със своето спокойно, почти достойно държане. Няколкото кратки фрази, що изрече, показаха, че той е развит младеж.
Бащата усмихнато каза:
– Дойде ни Димитър на гости, нали е сега ваканция? – та и той да помага. После, нека си иде пак в София.
– Каква ваканция имате? – попитах почуден Димитра.
– Университетска ваканция – отговори той просто
– Как, вие сте студент?
– По правото – отговори той, като отърсваше сламките от панталона си.
“Nil admirari!” – беше казал един латински поет.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания