Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Из Мала Стара планина

Когато изминете с железницата десетина километра надолу от Церово (в клисурата на Искъра), ако погледнете наляво, в едно дълбоко гърло на Стара планина, ще видите в дъното му от една голяма височина да скача стълпът на един водопад. Това видение трае само миг, но впечатлението е силно. Иска ви се да се побави влака, за да се полюбувате по-дълго на тая картина.
Ето защо аз жадно издебвам мигът, колчем пътувам из клисурата, да погледна пак водопада, а най-после не устоях на съблазънта и на скиталческия си нагон и реших да ида при самия скок.
Това беше в началото на май месец. Железницата ме стовари на Церово, дето няма станция, но има – за редките пътувачи дотам – спирка.
Две-три минути аз се озъртах отде да ида в селото. То е на височко и заградено с храсталак. Видях знамена, че се веят на една къща, и тръгнах към нея, с цел да питам за пътя въз планината. Не без мъка се изкачих до къщата със знамената. Там ме чакаше една изненада: рояк селянчета, пременени и гологлави, с книжки в ръце стоеха чинно на двора; куп селски първенци и един мургав момък, в панталони, ме пресрещнаха учтиво и ми дадоха стол да седна. При пръв поглед разбрах, че се намирах в селското училище, и то на изпита. След кратък разговор – между прочем бях помолен да изпитам и едно дете – аз попитах няма ли някой опитен водач от село, да ме поразведе из планината. Обади се един момък, когото викаха Младен.
Добрите селяни се чудеха какво ще правя из планината.
– Руда ли ще дириш? – попита ме един от старейте.
– Не, до водопада, искам да го видя – отговорих и им обяснявам кой водопад.
Селяните ме изгледаха в недоумение.
– Дето рипа водата ли? – попита един.
Взех си сбогом от селяните и учителя и тръгнах, придружен от Младена, който ми взе чантичката с провизията. Скоро излязохме из селото и се покатерихме. Околността беше покрита с буйната зеленина на орешаците. Те тъдява растат в голямо изобилие, растат и по урвите, и по планината. Колкото повече се качвахме, толкоз пътя ставаше по-върл и лош; но затова пък изгледа наоколо печелеше. Долината се разтваряше по-живописна, заградена от зелени и стръмни височини. На изток от Искъра те се издигаха твърде високо, прошарени с дъбови горици, усамотени ниви и колиби, заглъхнали в шумалак и залепени на урвите като орлови гнезда. Отсам, право над главата ми, стърчеха грамадните жълтеникави скали, що увенчават чукара и които такъв странен ефект произвеждат, като ги гледаш от линията. Тия стени, прилични на великански зидове на разрушена крепост, церовчани ги наричат просто „Камико”. Младен ми разказва, че на върха на тоя чукар има равна зелена поляна.
– Хубава отрадия има там, господине – допълни той.
– Какво е това отрадия? – попитах аз.
– Така, отрадия, дето е високо място и зелено, и отворено, и има хава хубава... теферич да го кажем.
Очевидно, отрадия произхожда от радост, отрада. Помислих, че тя е скована от нашите войници, които често побългаряват по своему руски думи. Но по-после аз я чух от устата и на други селяни и се убедих, че народът я употребява от памтивека вместо турското: теферич. Кой от нас знаеше това до днес?

Господа филолози, разходете се малко из Малата планина! Всички има нещо да научим у шопите.
Именно „Малката планина” нарича Младен тая планина. Той ми разправя, че тя държи от Петрохан до Искъра. Ние следваме пътя си през урви, стръмнини, повечето покрити с дъбови гори. Дъбето и тук, и по склоновете на цялата клисура са дребни, с тънки стволове и с бедни листа. От постоянното кастрене клоновете им, за да приготвят селяните шума за добитъка, те растат на височина, но остават слаби, затри и болничави. Навред минуваме през планински бари и край извори. Тази планина е изобилна с вода, както е богата с чудесни видове и голямо разнообразие на картините; за жалост, това е всичкото й богатство: ниви не стават по стръмните й склонове, истински гори няма и паша няма, та поминъкът е мъчен и крайно оскъден; оскудия и немотия животинска владеят в тия жалки колиби („държави”), тъй живописно разхвърляни по стръмнините, лишени от всякакви съобщения със света. Само постройката на линията е дала временно работа на тукашните хора. Железницата изглежда, че в нищо няма да съдействува за повдигането на благосъстоянието им. Те безучастно гледат долу при Искъра влаковете как летят и димят, слаби да дадат какъв да е живот на пущинаците им. Тукашните жители имат само една надежда: дано се открият руди в планината; затова всеки гражданин тъдява считат за издирвач на руда. Младен все ме подозира, че и аз съм такъв, и ми обажда, че при водопада, дето отиваме, някои изкопали имане, намерили злато. Види се, и отиването ми към това тайнствено място поддържа убеждението му, че търся скъпоценни метали.
Но аз му повтарям, че съм тръгнал просто на разходка из тая хубава планина. Той обаче ме гледа недоверчиво и се усмихва, като че иска да каже: „Ти на съдраната ми шапка приказвай това.”
Минахме сенчеста гора и седнахме, за да починем при едно чучурче. Там си глътнах малко коняк и изпих чаша студена, много вкусна вода. Това укрепи силите ми. Кладенчето се казва „Варище”. Ние сме възлезли твърде нависоко, широк хоризонт се разтваря пред очите ми. Планинските бърда отсреща представляват чудесна картина. В една падина там, много нависоко, е сгушено хубавото село Бов. То дава името си на цялата оная планина. Общият тон на всичко е зелен. Красотата е неизказана. Зад нас чуката, по ребрата на която лазим, се увенчава пак от жълтеникави грамадни скали, чийто пласт върви хоризонтално по върховете, следва техните завои, ту полускрит от растителност, ту гневно озъбен над пропастите. Мястото е толкова прохладно и живописно, щото ми се ще да постоим по-дълго време тук, но Младен ми обажда, че малко по-нататък има хубава „отрадия”, та там да сторим това.
Тука из гората еква силен смях. Обръщам се и виждам боса мома, с хубавичко загоряло лице и руса коса. Няколко кози пасат. Тя се смее и самотиите ехтят от кикотенето й.
– Пастирка е – казва Младен; – виж какво е диво, не е виждало челяк от градо – прибавя той, като да извини присмехулницата.
– За какво се смее?
– Знам ли го?... Смее се.
Ние тръгнахме напред, чрез което се приближихме до овчарката. Тя отбягна назад като сърна и се качи на един камък. И пак смях, та се къса. Очевидно, тя се смееше на мене. Тъй изправена между дивите дъбове в самотията на планината, тя беше твърде странна. Аз се спрях и попитах балканската дриада как я викат.
Тя спря звънливия си смях и отговори с висок глас, който проехтя по скалите:
– Гълъбинка!
Такова поетическо име никога не бях чувал! Младен забележи удивлението ми и вероятно го изтълкува неправилно, защото ми каза с виноват вид:
– Диви сме, господине, нали знаете? Прости хора сме, така се кръщаваме...

Скоро дойдохме на „отрадията”. Младен имаше право: тука имаше поляна равна и весела, от която се гледаше надалеко. Но тя имаше и друга особеност: стоеше, висеше над една страшна пропаст, в дъното на която боботеше невидим воден скок. Седнах на самия край, на два метра от точката, дето каменната стена се спускаше отвесно в дълбочината на дола. Всекиму е известно парливото удоволствие, изпитвано в съседството на една опасност, против която си сигурен. Видът беше величествен, панорамата великолепна. На изток Голямата Стара планина се простираше пряко, според реката, със своята безкрайна живописност и вълнообразност, увенчавана от остър гол връх – Вятърът; в полите му е Бов, едно от малкото големи и събрани тъдявашни села. От тоя връх един път води към другото подобно село Лакатник, а друг – в дълбоката дупка, дето се крие манастирът „Седем престола”. Аз с наслаждение гледам цветущите плещи на планината; мотиката и ралото, с вкуса на художник, са изпъстрили със златните петна на нивите зелената мантия планинска. В полите им лъкатуши Искъра, а с него и железницата, в една вратоломна дълбочина. Тъжовният шум на реката стига дотук, приличен на подземен стон. А гледката е по-хубава, по-дивна, няма насита. Половина час, а аз все седя прехласнат, а Младен трети път ме подсеща:
– Господине, хайде да вървим.
Завихме наляво, все край пропастта, в подножието на гигантската скала, наричала „Високия камък”. В хубавата церова гора до самата пътека се издига дим и се чуват гласове. Кога пристигам там, поразява ме неприятно зрелище: шопи горяха кюмюр – те опустошаваха гората по този начин. По-нататък – в нея се мяркаха говеда и кози. Как се допуска всичко това? Нали тия гори са обявени охранителни? Аз и по-после се убедих, че невежеството на селяните и нехайството на властта са ги отдали плячка на опустошението. А то се забелязва навред, то напредва застрашително. Озъбените скали по склоновете, сипеите, голотата и храсталаците се намещат там, дето са били зелени лесове. Мисля, че има само едно средство, и то радикално, за да се тури край на злото: вдигането на няколкото села, пръснати в безчислени кошари и „държави” по склоновете над Искъра. Това население, бедно и нещастно, на неблагодарната земя прекарва окаяно, полуоскотено съществуване. Има толкова празни места в България, дето би могло да се настани и намери по-добър поминък, а горите да се спасят от брадвата на шопа и от зъбите на козата му, едничкият му имот и прехрана на тези негостоприемни стръмнини.
Присъствието на железницата, както казах и по-напред, не се отразява в нищо на живота на тукашното население – то не произвожда нищо, не търгува с нищо, няма, нито е способно да има каква-годе индустрия, по железницата не се вози, от предубеждение и от немотия. Железницата ще се окаже донейде благотворна за него, ако самата природа му дойде на помощ. А такава надежда съществува. Подозират се, някъде са се вече открили, минерални богатства в планината. Това ще й даде живот. Къде Лакатник, казват, англичани открили медна руда; рудница за каменни въглища е намерена къде Своге, някъде – близо пак до Своге, един километър на изток, нашите инженери са открили желязна вода с целебна сила и тя е прибрана в дървено улейче; такава са нашли и при местността Калугерица, при Искъра – не говоря за богатите каменни кариери, които снабдяват София с камък. Железницата прави достъпни и лесно експлоатируеми тия естествени богатства, както направи достъпни за взора величествените хубости на природата. Трябва да се очаква сега енергия, капитал и постоянство в това изследване тайните недра и скритите съкровища на тая планина. Туристите обаче и поетите вече напълно обладават красотите й.

Аз зле смятах на силите си, като не вземах кон от Церово. Вървенето ми из върлините става трудно, умората подкосява нозете ми. Излишно е да кажа, че това не ставаше с Младена, който с пъргавината на балканска коза се качваше по висоти и по брегове, принуден да ме възчаква на всяка минута, за да почивам по балваните или полянките край пътя. Наближавахме вече селото Заселе. Едно хубаво име. Стара планина тук, както Малката, тъй и Голямата, са посипани с множество села, от които никое не носи турско име и всичките ги имат чисто български, свежи, изразителни. Ето на запад от мене са: Гракьовци, Искрен, Дебрачин, Меча поляна, Завидовци, Брезе, Зимевица, Заноге.
Заселе е разположено в падината й, на височината на едно бърдо. Голямо село. До него е сетнята цел на пътуването ми: водопада. Една балканска речка минува отсам селото и като достига до един бряг, хвърля се с шум в една ужасна пропаст. От три места тя е заградена от стени и зъбери; от изток е тесен отвор, който реката продължава пътуването си през награмадени скали и балвани, нападали или свлечени от върховете. Седнах да обядвам до речката в една ливада под кичеста върба. Досетливият Младен своевременно гуди в студената вода стъклото с варненското вино, що украшаваше приятно провизията ми. Всеки може да си представи дали беше приятен обяда ми в тая балканска прохладна ливада, при боботенето на водопада чието присъствие чувах само, но не виждах, допада, чието присъствие чувах само, но не виждах поради недостъпността на скалата, отдето падаше.
Моето общество се увеличи с две нови лица: един човек и едно куче. Той беше селският кмет, тип на селски чорбаджия шишкаво-дебел, с кръгло лице, изгорено от слънцето, с усмихнат и подозрителен поглед. Носеше черна шаячена френска дреха и кожена шапка. Кучето му, напротив, дръгливо, веднага направи познанство с моето, преди господарят му да стори това с мене Младен ми пошушна, че сме в кметовата ливада, която мачкаме без позволение. Мислех, че иде да протестира, но се измамих: кметът любезно се здрависа с мене, седна и поиска кратки сведения за личността ми. Нещо обадих, нещо скрих. После – други въпроси. Защо ида тук? Каква работа ме гони, и прочее. Той размени въпросително лукав поглед Младена.
– Защо криеш, кажи си право – каза той усмихнат но сериозен.
Повторих същото. Кметът е недоверчив.
– Знам господине; идете за имането тука – каза той внезапно, с вдъхновена физиономия.
Изсмях се и се сетих, че и Младен по-напред ме подозираше за иманяр. Нови уверения. Напразно – вярва ли ти оня кмет? Той добавя:
– Тук в скалака, низ дола – и той посочи на изток, – има имане. Знаят и другите в село. Но де е – не се знае... Лани тука един влах бе дошел – пък аз вземах, че го вързах, па го изпратих в градо.
– Защо?
– Нямаше билет... позволително. Ваша милост имаш ли? Дай го! – И как строг!
Намерих се в чудо. Не исках да споделя съдбата на влаха. Разправях, че на хубостта на тукашната планина дошел съм да се порадвам. И все в тоя смисъл. Не вярва! Обадих му най-после, че по занятие аз пиша... Това като че го успокои. Въдвори се дружелюбно отношение и даже прие чаша винце... Разговорите ни все продължаваха – и вече по-политически. Но времето напредваше и аз станах да си тръгна. Беше четири часът, а на пет и 15 минути влака пристигаше на Церово. Трябваше да бързаме. Не щях да се връщам из първия път и реших да сляза из дола, та да уловя линията и по нея да ида до церовската спирка. Кметът ме изпрати до брега и услужливо ми посочи несъществуващата пътека по задръстената с камънак и храсталаци урва, ужасно стръмна и дива. Той ми посочи даже долу там, над една воденица, мястото, дето други иманяри преди мен копали за имане. Благодарих му, простихме се като най-добри приятели и така си тръгна назад към село.
Урвата беше ужасна. На всеки миг бедствувах да се подхлъзна по канарите и да си счупя костите в някоя яма. Слазянето трая около половин час. Чува се постоянно шумът на водопада. Младен, който постоянно ме крепеше и ме съветваше да се хващам за бодливите вейки на глогините, лиляките и дъбовете, ми каза, че из тоя път се изкачват нагоре селянките с чувал брашно из воденицата. Бог да дава сила на тия жени! Коза не може да се изкачи, говедо би си строшило краката, а как изпъплят с товар на рамената? Най-после, на едно място се търтих премалял и без душа, за да си поотпочина. Младен ми посочи към върха, отдето слезнахме. Погледнах, но нищо не видях.
– Виж, виж, там, какво се мярка?
Тогава забележих, че горе, между скалите, нещо черно се мърдаше, скриваше и пак появяваше.
– Какво е това? Гад?
– Не главата на кмета – отговори той усмихнато.
Бай Ангелко, бог да те поживи: ти все ме взимаш за иманяр и ме дебнеш.
Пет минути преди появяването на влака ние пристигнахме на церовската спирка.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания