Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Един ден на Витоша

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ

O altitude!
Horatius

Доста далеко преди изгрев слънце колата ни се търкаляха по княжевското шосе. Ние (аз имах един другар – учител в София) бяхме побързали да стигнем рано във Владая, отдето, като си вземем водач, да стигнем въз урвите на Витоша, оттука по-леснодостъпна, преди да се засили маранята. Сутринта беше ясна, тиха, прохладна. Витоша се издигаше мълчалива, строга и величествена пред нас; нейните гористи хълбоци и поли, още по-зелени в тоя час на утринта, приятно се спущаха и незабележно сливаха с широкото, голо и пущинашко Софийско поле, а скалистите зъбери на чукарите й рязко се впиваха в чистият лазур на небето, още незаруменени от първий отблеск на зората. Сърцато ми тупаше от детинска радост, като си мислех, че след няколко часа щях да бъда гост на тия високи върхове, тъй оттука горделиви, царствени и непристъпни. Когато погледът ми падна пак долу, аз видях, че сме дошли успоред с лагера, който се беше вече пробудил. Пробуждането на полето, на града или на селото, първите трептения на живота, които се обажда в тях, винаги имат особена прелест; убедих се обаче, че пробуждането на един лагер – български – няма нищо привлекателно за пътника. От двете страни на пътя ни, надлъж в рововете и на равнището, бяха накацали като витошки орли стотина храбри войници, които се занимаваха да облагоухаят отрано пътя към софийския Версайл... Минахме и него, без да се спрем, и влязохме във Владайския проход. Тук бяхме принудени да се закопчеем добре, за да се запазим от студената струя на едни ветрец, който ни посрещна в теснината. Между това гледката в нея ставаше все по-дива и по-живописна. Владайската река, бистра и сребропенеста, шумеше гръмливо през многобройни прагове на длъж по пътя ни, между високите урви на Витоша и Люлин планина, цели облечени със зелен шумак. Тук-таме между реката и шосето се мяркаха на случайните малки поленки зелени нивици от висока ръж; на места дясната нам урва се пооголваше и озъбваше своите грозно изкопани ребра от пороите или от камънярите и пясъкокопачите; нанякъде, високо над пътя, висяха изронените насипи на желязната линия към Кюстендил, захваната и парясана от турците на 1874 г. Погледът предпочиташе да отива да играе по зелените и весели урви на Витоша, отляво, които продължаваха, покрити все с разкошна гора, да се нижат вълнообразно край реката. Аз с радост чух из техния шумак няколко рулади на славеи, които вече са замлъкнали в Софийското поле. Слънцето, което вече огря, постопли гърбовете ни и даде ново осветление на живописните зигзаги на клисурата. Най-после пътят ни изведе на една по-широчка долина, в глъбината отляво на която, през сенчест дърволяк, се мярнаха червени покриви. Това беше Владая, залепена в полите на високите западни урви на Витоша. Колата оставиха шосето и се отбиха в един от вътрешните ханища на селото. Ние попитахме ханджият не може ли ни намери някой селянин с кон и вещ във Витоша, който да ни разведе из нея и покаже природните забележителности, а на коня си да натовари вещите ни (палтата и провизията ни). Ханджият ни посочи насреща писалището на кмета, който би могъл да ни съдействува. Кметът, млад шоп, с доста интелигентно лице, в народните си дрехи, работеше на един писмен стол, закрит с алено сукно. Като чу просбата ни, той проводи писарчето си да повика „Ранкó”или „Будина”, –владайци, които обикновено стават водачи из Витоша на редките халосници-туристи като нас. Додето очаквахме връщането на писарчето и понеже не щяхме да загълчаваме кмета, който се бе навел важно над стола си и работеше и преобръщаше някакви тефтери, заразглеждахме канцеларията на висшия владайски магистрат: няколко прикази, налепени по стените, от софийский окръжен управител, и други официални хартии, пратени за знание и ръководство на властите; портретът на княза и в дъното – картата на Софийското окръжие, на което петте околии са вапцани с пет разни шарове. Понеже тая карта е от най-голям мащаб, аз полюбопитствувах да се запозная с пътеките и топографическата физиономия на Витоша. Но твърде се излъгах: никаква Витоша не съществуваше в тая карта! Вместо нея – поле; стояха само няколко многовлакнести звездици; те означаваха върховете на една несъществующа планина. Оставяше се на твоята досетливост да разбереш, че „полето” между тия върхове е високо над морето около 2000 метра. В поле беше на картата превърната и Стара планина, на северния край на окръжието. Аз обаче си обясних присъствието на тая невежествена и топорна работа, когато прочетох отдолу й, че тя е печатана в София, в българската народна печатница, и е чертана от българин. И твърде просто нещо, наистина: какво ни нас интересува Витоша, какво ни трябва да се церемоним с нея, да я изучаваме и знаем, когато от нея друга облага нямаме, освен едни мразове, ветрища и урагани, които тя и зиме, и лете пуска на нас. и внася ипохондрия в душите ни! И така, нейното съществование е бедоносно за столицата ни и за окръжието и – можем поне да я изличим из картата им...
Писарчето се завърна и след него дойде и водачът: излезе, че тоя водач не бе нито Ранко, нито Будин - те отишле на работа по къра, – а се наричаше Дойчин и нямаше кон. Ние останахме доста разочаровани – едно, от това последно обстоятелство, друго, от ограничените познания на бай Дойчина по географията на Витоша: той не беше чувал нито за Камънен дял или за Кикеш, нито за Резновете, нито знаеше пътеката към Драгалевци, дето искахме да се спуснем на връщане; а познаваше само оная област на планината, които спада в землището на Владая. Нямаше обаче що да сторим, пазарихме го за цял ден, натовари се с лекия багаж, който назначавахме за добитъка, и ни поведе нагоре по Витоша.
Ние още от пръв път уловихме една стръмна и изровена в полите си урва, обрасла не гъсто с нисък храсталак. Слънцето, излязло високо над върха й и право срещу нас, заливаше ни с една лава от нажежени лучи, които ни заслепяваха и топяха. Очевидно, късно тръгвахме. След десет минути аз, облян в пот и запъхтян, бях принуден да се спра на минута и почина. Станциите на спирката зачестиха, колкото повече отивахме нататък. Скоро навлязохме в гъста лескова гора, която ни даваше сенчица и прохлада; пътеката ни вече не я оставяше и криволеше нагоре все между трептущия зелен шумак, из ровът, направен от дъждовните порои. Тая нова обстановка на пътуването правеше ме да забравям умората чрез очарованието, което упражнява всяка гора на един пътешественик. От двете ни страни приветливо надничаха доста високи шумаци от ясика, от леска, от габър, от благуня, прошарени от диви шипки с нежнорумени цветове. Между дънерите на дръвчетата, из красивия папрат и по слоговете край пътя стърчаха весело главичките на горските цветя; те бяха особено обилни на малките рудини, които се отваряха тук-там на пътя ни; тая щедра растителност, вместо да намалява според възвишаването ни, още повече богата ставаше: милиони нежносини модрики, златни игличета, огненочервени перуники, невени и други цветя, за имената на които уморявах бай Дойчина, засипваха разкошно планинските полянки и ливадки, и все от хубави по-хубави, от нежни по-нежни, от светли по-светли. Те скоро преставаха да ти се молят да ги погледнеш – те ти заповядваха да ги откъснеш. И ти неволно се привождаш и откъснеш ту тук, ту там и след няколко минути, гледаш, в ръката ти се озовала прелестна китка, достойна да я поднесеш на една царица; но тя вече линее и вехне, отскубната от родната почва...
Отбихме се при Студено кладенче да пийнем водица. То е бедно изворче, задънено в гъстака. Но трудно можехме да пием или почерпим от него, защото е в трапчина. Бай Дойчин ни дойде на помощ с една съобразителност, която не предполагахме у него.
Той зави чашка от голямото листо на едно ниско растение и по тоя начин аз се освежих с няколко животворни глътки балканска водица; подир мене другарят ми поиска да си послужи с импровизираната чашка, но когато я доближи до устата си,тя отзина от долния край и всичката вода се изля в ухото му. Тя сбърка адреса си... За моя другар трябва да кажа това, че той като по-млад от мене и с доста скромно телце (само една муха би го взела за Крали Марко) прояви голяма чевръстина при възлазянето дотука. Аз му се и любувах, и завиждах, като го гледах как тичаше нагоре с лекостта на кошута и често се изгубваше напред в завоите на пътеката ни. Благатки младини! Наумих си думите на Мицкевича, който кара младостта да граби лаври от небето. Мене ми се чини, че той разбира не само духовните устреми на младостта, а самата физическа младост. Другарят ми, засега, обаче нямаше намерение да стига небето, а се спираше на рътовете, дето ни очакваше милостиво. Той помириса и се сбарабари с нас само когато бай Дойчин разпозна в пясъка на пътеката следи от мечешки крак...
Доста още време минувахме през гора, па излязохме на една каменлива поляна, наричана Гробища, с която се захващаше областта на планинските голини и паши. Ние сме вече на планината, макар че още твърде далеко от върха й. Оттука ни се представи богата панорама. Цялата западна половина от Софийското поле, със старопланинските вериги, обвити в тънък лазурен прах, и сливнишките могили и ридища, чер-нп'1е върхове на Пиротското поле в Сърбия и вълненията на планините къде Трънско с горделивата Руй планина; а по-насам – голата Люлин планина, която губеше вече това качество – тя приличаше на обикновена могила, унизено пълзяща в полите на Витоша; на юг от нея – вълшебното разстилане на цветущи хълмове, падини и долини, из които извиваше младата Струма, за да иде да мине край старославните развалини на Перник, с който ме свързват такива скъпи възпоминания... Отсам, през дълбокий дол, из който се спуща с гръм Владайската река, се издига остър каменист рид – Черний връх; – не знаменитият, височайшият Черен връх на Витоша – а друг, по-нисък – негов омоним. На изток пък, високо в небесата, се забива като меч острия връх на една гранитна пирамида, на която основянията се захващат от глъбините на дола. Ние остаяме прехласнати и в нямо възхищение пред дивата величавост на тоя планински колос; той един господаруваше от лазурната си височина над всичките околни чуки, ридове и пространства и като че се вслушва мечтателно в шумът на реката, която извира не - а ручи на големи талази от каменните му недра. Никога не съм виждал такъв грандиозно висок връх, с такава царствена смелост стърчащ в облаците; той много наумява величествения остър рид на Суха планина, който стърчи на изток от Ниш. За жалост, тоз е обърнат към вътрешната страна на планината и е невидим от полето. За довършване на обаянието няколко орла се виеха горделиво над него; навярно те са и едничките му обитатели. Из пръв път аз го взех за главният Черен връх, който се издига 2285 метра високо, и веднага ми хрумна да възлезем на него.
– Как викат тоя връх? – попитах бай Дойчина.
– Тоя рид ли, господине? Боерица.
– Боерица?
Очевидно, това не беше Черни връх; според картата на австрийския главен щаб, която имах със себе си, главният витошки великан трябваше да отстои по-нататък, на югоизток. Полюбопитствах да узная защо тоя връх носи името Боерица. Забележително, че повечето планински върхове у нас имат женски имена.
– Така му казват от време людето.
Бай Дойчин не разбра харно въпроса ми, затова му го повторих, сиреч попитах го не знае ли по каква причина е дадено това име на рида.
– По каква ли причина? За да се разпознава от другите ридища – не са един, не са два във Витоша... Ако няма име едно място, как ще го намерят людете?
След такова премъдро пояснение от бай Дойчина, аз турих точка на моите любознателни запитвания за генеалогията на имената в тая крайнина.
Не по-щастлив излезе и другарят ми, комуто скимна да попита защо наричат Гробища полянката, на която стоим.
– Трябва някои хайдути да са биле закопани тука, други люде какви ще дойдат да умират тука! – отговори бай Дойчин, като показваше с очи балваните (каменни блокове), разсени по поляната.
Аз пак въздъхнах за Будила и Ранкоте. Явно бе, че аз ще мина Витоша, по полите и ребрата на която са написани цели страници из нашата стара история, без да изнеса от нея ни едно име, ни едно поетическо предание, ни един спомен от миналий неин живот.
Но бай Дойчин внезапно ни изненада с такъв въпрос:
– Искате ли да ви заведем на Златните мостеве?
– Златните мостове? – Това име ни плени.
– Тамо доле в дола, в реката – допълни бай Дойчин.
Беше още 10 часът, имахме време да посетим Златните мостове и после пак да възлезем на върха. Ние тръгнахме по Дойчина надолу по склона, обрасъл с гъста гора, след като бяхме досега вървели все нагоре. След двайсетина минути озовахме се в дола. Там бухтеше буйна и бистра като сълза река, засенена с кичести шубръки по двата си бряга. По-нагоре от нас, по възвишението, което образува полата на Боерица, спуща се насам с глух подземен тътен същий поток. Той минува там действително под мостове. Мостовете са цели от камък и ни един инженер и архитект на света такива не е сънувал. Техните майстори са витошките ураганни порои: те са насваляли от околните върхове милиони канари, които са помазали реката и са се настлали така правилно, гладко, симетрично, щото мислиш, че човешка ръка ги е намещала. По тия камъни може свободно да се иде нагоре. Водата никъде не излазя между тях, а си е отворила път и раздълбочила матката под тях, и бучи страшно гръмовито под тая гранитна броня. Дивашка и величава игра на природата. Естествено, аз не счетох за нужно да се обръщам към учеността на водача, за да узная защо тия мостове носят такъв привлекателен епитет. Мисля обаче, че той няма историческо, нито сантиментално значение; вероятно е, че името Златни мостове е получило това място на реката в епохата, когато ще се е събирал тук златен пясък. Това предположение е допускаемо. Зрънца от самородно злато, според геолога г. Златарски, и днес се събират в друга една витошка река – Палакария, която се втича в Искър откъм Самоков.
Половина час нещо почивахме на моравата, край струястата река, в съдружеството на двама още говедаря, от които никакви любопитни подробности за тия места не можехме да добием. Узнахме само, че левия склон на тоя дол е владение на Панагюрската община и носи названието „Панагюрско”. Как това – не можах да узная. Тоя склон е покрит цял с габрова и дъбова гора, но ниска; тук-там из нея стърчат сухите гигантски стволове на някаква силна гора, станала преди много години жертва на пожар. Напихме се от студената вода, наплискахме се веднъж и дваж, па хванахме напреки урвата, която ще ни изкара от дясна страна на Боерица. Възкачването по тая стръмнина, най-напред мочурлива, а после камъниста, беше съсипително. Ние съжалявахме сега, дето се смъкнахме от Гробищата, а не продължихме пътя си по гърба на билото, което непрекъснато отива до самата Боерица, истина, пак нанагорнище, но не така върло стръмно. Тук-там стръмнината се оживяваше от черди говеда, които обръщаха безпокойни и учудени погледи на нас. Трябва да кажа, че тука тревите навред са невъобразимо буйни, сочни и постилат с меко кадифяв дюшек голините. На всяка минута ходът ми ставаше по-муден, аз си натегвах и струваше ми се, че всичко, каквото е по мене, става несносно тежко – сетрето ми, което бях съблякъл, револвера, даже бинокъла. Особено револверът ми тежеше като железен топуз на кръста, но аз не желаех да претоварям с него водача, па и безсмислено беше, защото губеше тогава всяко значение това оръжие. Именно, на най-горния край на урвата, дето тя е съвсем пуста и непристъпна и дето няма никакви следи от човек и животно, ние минахме покрай една каменна дупка, изградена от огромни канари, наслагани по разни посоки и образующи пещера с двойно отверстие. Дойчин каза, че това не е нищо друго, а мечешка бърлога; за щастие, косматият цар във Витоша бе излязъл на разходка някъде, а то не би ни посрещнал с хляб и сол на входа на палата си... Аз мислено си представих случайната среща с него и какво бих сторил с револвера си и на ума ми дойде приказката за евреина, който, уловен от разбойниците и попитан защо носи пушка, отговорил, че я носи за зорзаман... По случай на тая бърлога бай Дойчин ни разказа истории на лов за мечки във Витоша, от една потресающа страховитост. Той ни назова някои юнаци от ближното село Кладенци, които отивали в самите им дупки да търсят мечките и им обявявали отчаян дуел на живот и на смърт. Те влазят при звяра просто с един ятаган в дясна ръка, цяла – от пръстите до лакътя навита с въжа. Мечката се хвърля с ужасен рев върху нападателя си, а той с хладнокръвие ръгва ножа в разтворените й челюсти и вече не го изважда, доде не повали мечката в агония... Тая неустрашимост далеко надминава смелостта на прочутите лапонски ловци на бели мечки. Ние продължавахме да вървим или повече да стоим: другарят ми констатира, че почивките зачестиха на всяка една и половин минута. Решително, сбъркахме страшно, Златните мостове на бай Дойчина коварно ни подлъгаха – ние и оттука харно ги виждахме... Но разкайването, както всяко разкайване, беше безполезно и глупаво. Вървенето ни трая около един час и когато, разбити и омалели, с душата в зъбите, дето се казва, стигнахме на върха на урвата, сиреч до рамената на Боерица, ние бяхме изгубили вече всяка по-нататъшна охота да гоним другите върхове на Витоша! Пътуването по платото на Витоша е мъчно и за това, че то е силно вълнообразно и процепено от долове с мъчни пролези.
От тоя гребен, макар и по-нисък, ние видяхме почти цялото Софийско поле и по него рязко очертаните прави линии на шосетата, които тръгват от столицата; на североизток само го закриляха високите скали на Резновете. Слънцето заливаше цялата картина пред нас с мъгловита златиста ведрина... Истина, то печеше доста и почти отвесно над главите ни, но планинският хладец постоянно ни лъхаше и освежаваше благодетелно. Седнахме на една скала, която увенчаваше върха, и дълго време се любувахме прехласнати на очарователното зрелище пред нас. Но като наситихме колко-годе очите си, трябваше да удовлетворим и потребността на желъдъците, които ревяха неистово сега подир тоя свирепо-изнурителен вървеж. Решихме на самото онова място, пред величествената панорама да обядваме. Бай Дойчин щеше да иде на ближното изворче зад нас да изстуди обете стъкла с виното и краставичките. Но самата природа ни показа едно по-удобно място за нашето балканско пиршество: недалеко пред нас, в един длъгнест дол на поляната, обрасъл с ниски ели, лъсна нещо. В същий миг ние различихме и глухия шум, какъвто издава една буйна река, която се удря о камънаци. Тръгнахме към там. Колкото се приближавахме над тесния дол, толкоз по-силно бученето се чуваше. Кога надникнахме към самия бряг, ние останахме замаяни от възхищение, ние просто не вярвахме очите си. На 1400 метра над софийските къщи, навръх на Витоша планина, по гърбът, бухтете, хвърляше се, пенеше се една великолепна река; многобройни водопадчета, сребропенести и шумливи, белееха се по канаристото дъно на дола, оросяваха въздуха с лъскавият си прах и развеселяваха пущинакът с празничната си песен. Каква радост, какво тържество, каква поезия. Бистри, кристални, дълбоки вирове, образувани между изкопаните канари, в които се огледваха кичести боровини с алени като мерджан чушки, светлопортокалеви някакви си цветове и други ярки представители на витошката флора, сега в разцвета си – тука е още май... Как тия чудни подоблачни вирове те блазнят да се потопиш в благотворните им струи, които слънчевите зари заливат с ялмазен блясък и омекчават температурата им!... Чувството, което ме упояваше тук, не може да се определи с думи, то може само да се изпита на това също място. По посоката, която взимаше течението й, аз разбрах, че тая река ще е същата, която се спуща над село Бояна и образува величественият и недостъпен водопад, виден добре и от София. На картата на австрийский военен щаб тя не е отбележена; тя трябва да извира, или подобри – да ручи – из някакво гранитно отверстие във възточната част на витошкия гребен. Ние разложихме трапезата си на една моравка до самите вълни. За да не ни додява слънцето, импровизирахме с бай Дойчина шатър посредством забучени в земята боровинки, въз които метнахме и закрепихме една връхна дреха. Няма нужда да казвам направихме ли чест на господската трапеза... Под тая малка подслона ние и поспахме после, под звучните ноти на речната мелодия.
Беше два часът следобед, когато оставихме реката и се упътихме на североизток, да се възкачим поне на срещния витошки връх – на Резновете*. Резновете се нарича високия връх на източната страна на Витоша, който се види от София. Тоя връх е с две бърда – едното, наляво, е забележително по пряспата сняг, която почти никога не се маха от него; по-отсамното, което е и по-ниско, представлява една сива, остра каменна грамада. На юг се възвишава, скачен с тях чрез една плитка седловина, друг връх, още по-висок, но разлат, комуто Дойчин не можа да ми обади името**. Той се види от София в дъното на хоризонта, между Резновете и Кикеш, и се завърша с една канара. Нея, мисля, г. Иречек оприличаваше с изсипания зъб на някакво великанско предпотопно животно...
Като го гледам днес от прозореца пак, за да проверя това сравнение, аз зачуден забележвам самите Резнове, че имат приликата на слонова глава (горнята й половина). Именно, изпъкналото и не остро очертание на оттатъшното бърдо изображава профилът на слоновото чело и нос; пряспата, залепена отстрана, е безмерното му голямо око, а отсамното бърдо, по-ниско и спуснато широко надолу – е грамадното ухо на звяра. На тая измама спомага лекото засеняне сега на тоя връх от бели облачета. Впрочем, планинските върхове, както и облаците, при една добра фантазия, се вдават лесно на каквито щеш уподобления с животни и пр. Нали всички уверяват, че Монблан, гледан от Женева, има профилът на Наполеона I?
Тия витошки вишини са непогрешимият барометър на София: когато се запушат с облаци, непременно иде лошо време; в турско време те са изпълнявали и друга важна служба: служили са за проверка (аяр) на часовете: когато надвечер всичката Витоша падала в сянка, а само на тях още трептели последните лучи на заходящето слънце, почтените софиянци са знаели, че часът е тъкмо 12, и са поправяли часовете си, а ходжите са се покачвали на викалата...
Ние се запътихме най-напред до по-малкото скалисто бърдо, което стои наляво от пряспата. Кога доближихме до самото него, ние се намерихме в присъствието на цяла планинка, състояща от големи блокове канари, натрупани разхвърляно и хаотически, но по начин да изобразят един правилен купен. А ние предполагахме да намерим целокупна скала! Всичките камъни имат еднакво сив цвят, какъвто е цветът и на другите камъни по Витоша; всичките, под действието на някаква оксидация, или пък от залепването на лишей, носят на себе си жълтозелени петна, сякаш че някой е ударил печат на своя стока. Като стъпаш по тях, те често се клатят коварно, а в отзевките, които остаят между тях, виждаш тъмнина и бездни, които правят твърде опасно пътуването***. Това грамадно натрупване на скали, закрепени на един остър връх, е доста чудно и необяснимо, разбира се, за нас – профаните. Мислиш, че някой от небето е изсипал с чувал тия камъни, с каквато легенда черногорците обясняват изобилието на камъняци в своята земя; или пък че хиляди едновременни молнии са разбивали с шиповете си целната по-напред тук скала, та са я превърнали в такъв дребосък, или – защото тук се отваря широко царство на предположенията и на фантазията – някоя войска от гиганти са нанесли тук тия гранитни блокове, за да бомбардират и помажат един ден София в полето... Във всекий случай образуванието на тая исполинска грамада трябва да се дължи на страшни физически катаклизми, които геологите би могли да ни обяснят.
С голяма мъка, с голямо предпазване и рискове ние минахме по наострените, слабо закрепени един на друг камънаци. Понякъде се явяваха малки зелени търкала от дивата смрика, прилични на полянки, но всъщност чая растителност коварно прикриваше дълбоки дупки, зияющи между скалите. Бяхме принудени още да се озъртаме на четири страни за змии, които жежкото слънце би извикало на припек по нагорещения камъняк. Това похождение беше доста безумно: едно просто падане влечеше подир себе си  непременно трошене на кости.
Най-после ето ни на самия връх, на около 2000 метра високо над морската повърхнина!
Хоризонтите оттука се отварят широки и безконечни; погледът, омагьосан, обхваща изведнаж безкрайната панорама на Софийско поле, която заграждат силуети от лазурни планински върхове; виждам от север цялата двойна верига на Стара планина с гигантите й: Ком и хайдушкия Мургаш, изпъкнал с всичкото си величие; надясно от мене в кръгозора хаотическото награмадяване на средногорските бърда, дълбоко разсичани от Искър, и родопските великани, още изшарени с бели преспи. Ето и усамотений, скалист Мусалах, изпъкнал в небесата; Софийско поле прилича на зелено море, което стои дълбоко, като че го гледаш от облаците, и добива някаква чаровна призрачност. Всичко там е изменено, ново, красиво и мозаично: грапавините на почвата се губят, възвишенията се слягат, формите се оглаждат; най-противоречующите шарове се сливат армонически в една вълшебна картина, която услажда окото с благите тонове на краските си. Над веригата планини, що от север правят рамка на картината, виси венец от бели среброрунести облаци; че плават тихо над върховете и пущат фантастически сенки въз тях и въз самото поле. Картината е величествена, тя обхваща душата все повече и повече. Хващаш да мислиш, че присъствуваш на една фантасмагория; погледът, непривикнал на съзерцание от подобна височина, лута се като замаян из чудесния простор под себе си и мисли, че това е едно дивно видение, което на всеки миг трябва да изчезне. Ами Буе, който се е възхищавал оттук на Софийската котловина, в своят възторг я е намерил равна по хубост на разкошната Гренадска котловина, окръжена на север от великолепната Сиера Невада. Истина, че г. Лавеле я пък оприличава с голата и скръбна равнина при Рим (Campagna di Roma), но той q е гледал, като е вървял по шосето, което иде от Сливница, дето са го задавяли облаци прах и не е намирал нито листце, под което да се подслони на сенчица. Софийското поле, както и възточните градища, е хубаво отдалеко да го гледаш... София се види като на блюдо. Тя е разхвърляна и раздърпана неправилно и е цяла червена от покривите си, понеже само те се видят от тая висота – на птичи полет. Поради тая причина можеш да я вземеш за една голяма тухларница. Но благодарение на същото горно обстоятелство, тя весели погледа сред зеленото поле, в което стои като червено островче, с прибран и мозаично хубав вид. Сега е ясно и аз, без помощта на бинокъла, мога да позная местностите там; най-красив ефект прави тъмнозелений длъгнест четвероъгленик в средата й – Градската градина; Витошката улица цяла се види и прилича на прав, широк капал, който пресича града на две половини. Рязко се очертават правите линии на шосетата, които, прилични на златисти ленти, излазят из столицата по всяка посока. Симетричен и красив изглед представлява лагерът до княжевското шосе –той прилича на кичесто германско градче; а в полите на стръмните урви, на върха на които сме кацнали,стоят в сенките на своя дърволяк Бейлер чифлик, Драгалевци и манастирът му; страшни сипеи, отвесни като степи, и зъбести скали сърдито висят над старославната обител на цар Ивана-Александра; надясно от нас издига се другото бърдо на Резновете, със своята голяма пряспа и импозантно скалисто чело.
Искаме и там да идем, за да подирим с погледите си големия витошки великан Черни връх (понеже тогава не знаехме, че той е цял пред нас и се подсмива на невежеството ни). Черни връх с висок 2285 метра, сиреч по-нисък шестстотин метра от Мусалах. Но в старо време въображението на народите му е приписвало непостижима висота: вярвали са, че от него може да се види Черно море, Бяло море, Дунавът и Алпите! За да се наслади от такава една чудна гледка, Филип III, македонский цар, 181 г. преди Христа, бил потеглил от Македония с цяла войска, за да се покачи на върхът на Витоша, тогава наричана Дунакс. От южните поли на Витоша, които тогава покривали непроходими гори, догоре царят се изкачил за три дена. Но паднала мъгла на Витоша и не се вдигала вече. Филип чакал още два дена безполезно и без да види нещо, смъкнал се пак долу. При тая несполука присъединили се и други беди: той трябвало да издържи няколко сражения с бастариите, варварските предеди на днешните шопи, които подушили, че е дошъл без паспорт в земята им...
Но гледаме – часът е 4, боим се да не закъснеем и решаваме да тръгнем по противоположна посока. По първият си план трябваше да слезем на Драгалевския манастир. Но страшните урви, по които беше пътя ни, ни уплашиха със своята шеметна стръмнина. Решихме тогава да слезем в Княжево, отдето с кола можехме да се върнем в столицата. Бързо напущаме демоническата грамада, която ни достави такава приятна гледка. Но това не без мъка: новата гимнастика по камъните сега е още по-трудна, защото се спущаме надолу. Когато, наконец, честито се измъкваме из Сцила, налитаме на Харибда: насяват пътя ни, който сега е надлъж по билото, досадителни мочури, пакостни острови от жилава смрика, камъняци, коварни трапове и бари с вода, които на всяка стъпка ни спъват. Това е областта на тръсавищата, които покриват голямо пространство от поляната на Витоша. Като вървиш, на много места слушаш под краката си, че гърми вода, която не се види: тя върви под земята. Ние продължаваме да газим с големи криволения напред, между мочури и през безчислените мравуняци, които другарят ми геройски разрушава с бастуна си. Трудолюбивия тук мравешки народен, ще има вече и той в историята си своя Тамерлан... Ние се спущаме по билото, което се накланя, колкото отива на запад към Владайский проход. Тъй ние постоянно имаме от дясната си страна изгледа на Софийското поле или на части от него. На юг, над гребена на срещното възвишение, изпъква само горний край от върхът на Боерица. Той досущ миза оттук на средновековен замък. Настъпваме най-после в прелестен ливадяк, който се захваща над Бояна. Оттука вече нам се открива хоризонт – на юг. Видим западните възвишения на Рила, завити с някаква прозрачна сива мъглица, а зад техните рамена и на запад други планини, а зад тях пък други се диплят една зад друга в дълбокий кръгозор! Най-задните, които се издигат в хоризонта, сини вече и полувъздушни, са Осоговските планини – в Македония... Аз се спирах на всяка минута да се възхищавам на кръгозорите, които ми се откриваха от запад, както и другарят ми бе се заловил е важната обязаност да изпъжда с бастуна си из всичките търкала от смрика, що насяваха равнището, препелците, които обичат да се укриват под ниската стряха на тия игловидни растения. При всяко изхвръквание на препелеца той оглашаваше въздуха с тържествующи ура. Слънцето затуляха леки сребристи облаци и хладовинката беше най-приятна. Няколко снопа от пролетен дъждец падаха из облаците в зелената брезнишка долина; те идеха и насам, но това ни не смущаваше.
Нагазваме изново в гъста дъбова и габрова гора. Това значи, че вече оставяме върхът на планината и се спущаме по плещите й. Навред почти те са гористи. Два часа криволичим из един камънлив стръмен път, който е издълбан от колелата на боянските кола, що излазят на върха да прибират сеното от ливадяка. Тежко на тия добичета!
Преди обаче да слезем долу в Княжево, дъждовний облак, който росеше брезнишката околност, дойде и над нас и ни поразхлади леко, па отмина другаде, като един поп, който минува с китката из православния народ. Ние стигнахме в Княжево на 7 часът. Значи, тъкмо 12 часа бяхме прекарали на Витоша, на 13 юни.
..................................................................................................................
По 8 часът влазяхме с пайтон в София. Аз се извърнах и погледнах Резновете. Завиваше ги, както тях, така и целия връх на Витоша, дебела мъгла сега. Аз не можах да видя поднебесната височина, на която бях днес, но това не ми бъркаше да здрависам приятелски Витоша и да я благодаря мълком за любезното й към нас гостоприемство, което тя, в каприза си, преди две хиляди и седемдесет и две години беше гордо отказала на един наследник на Александра Великий.
Демократката недна!

София, 16 юни 1891 г.

 


*Това название ние знаем посредствено – от географията на Бр. Шкорпил; в картата на австрийский военен щаб тоя връх не е забележен, а в картата на руский военен щаб той е забележен малко сгрешено: Разновета.
**По-после в София, и то когато беше под печат тая статия, узнах, че това било същият Черни връх – най-високият на Витоша. Аз сам бих се догадил за това, ако географията на Бр. Шкорпил не ме бе вкарала в заблуждение; тя уверява, че Черни връх не се видел от столицата.
***Същите явления забележил по Рила и по Родопите ботаникът г. Ст. Георгиев, неуморимият експлоратор на тия планини (Сборник на Мин. на нар. просвещение; „Родопите и Рилската планина и тяхната растителност”).
  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания