Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Бов

ИЗ ДЕБРИТЕ НА ПЛАНИНАТА

Казаха ми приятели, че някакво си френско списание тия дни, с присъщата на французите учтивост, като обсипало България с хвалби, казало няколко благи думи и за мене: нарекло ме „поет на юмрука и славословец на грубата сила!”, и ме поканиха да се защитя. Не, аз няма да сторя това – аз даже съм поласкан от тия незаслужени комплименти, ами ще ви поговоря за село Бов.
Знаете ли де е това село, което тъй богато римува с „любов”? Чували ли сте за него? Не? Нито аз бях чувал.
Аз обаче по-миналото лято, по поканата на едно роднинско семейство, гостуваще там, и по съвета на лекаря си, който ми препоръча почивка в планина, го посетих и прекарах там 20 дена.
Собствено не Бов, а една махала от това село, състояща от кошарата на бай Драганова, отстранена, заглъхнала, изгубена из старопланинските самотии. Две стаи при тая кошара, по накит и удобства прилични на Робинзоновото жилище в океанският остров, служеха ни за прибежище.
Представете си една полянка, дето е кошарата. От север – висок, скалист, пустинен рид, от изток и юг – стръмни урви, които бягат в дълбоки долове, на запад – мрачна девствена дъбова гора, в която старите елински поети биха натуряли фавни и дриади...

*

Да, трябва да кажа нещо и за една планинска фея, която ни посещаваше.
Слушали ли сте за „баба Мария” от Бов? Тая фея беше тя. Тя е около четирийсет и пет годишна жена, но тамошните селяни я наричат „баба” от любов и благодарност. Тя е висока, едра, мъжествена като един гренадер на Наполеона; даже още хубава, с лице здраво, загоряло от целувките на слънцето и от галбите на ветровете. Тя е жителка на Бов от много години. Неуморима, весела, жизнена, речовита, тича по скали и височини като коза, езди на кон като кубански казак; тя обладава енергията на 130 диви коня! Тя е докторка на селяните, тя им е съветница и адвокат. Малограмотна е, но по-учена от Нютона, с устата си сваля звезди от небето, а със здравите си ръце би разчекнала челюстите на лъв като Херкулеса. Баба Мария обладава и предприемчив дух, и комерческа дарба. Владее обширни периметри с руди от манган, мед и сребро и каменни въглища. Тя живее с мисълта да стане един ден милионерка. После, тя е сопотнянка. На нейните услуги аз и роднинското семейство дължим всичките улеснения и удобства в живота, възможни в тия затънтени и мъчнопристъпни планински пущинаци.

*

Цял ден разходки по полянката, веселена от бъбъра на кристално чучурче, или излягване на буйната зелена трева по нея с поглед в чудната панорама на отсрещните върхове и бърда.
Вечер от простото тясно балконче, дето вечеряме, изпращаме пожарния заник и там дочакваме треперливото мигане на звездите в безмълвните и дълбоки небеса, при пълната глухота на природата.
Често се скитах из дъбовата гора и се опивах от мълчанието й. Когато завиваше вятър, из дълбините на листака й идеше шум като от бурно море; или приказвах с някоя козарка мома, която се задаваше из сенчестата пътека, карайки козите си. И фантазията ми там работеше. Не, това не е козарка, а дриада или самодива. Тишината и безлюдността на тоя планински мир придаваха някакъв странен чар на нещата и на тварите. Теокрит сигурно в такъв лес е мислил идилиите си...
Ходих веднаж и до Бов. Това село е в една планинска, оградена от скални стени долинка, отстояще два-три километра от моята, резиденция. Питомно, стегнато. Из пътеката вървяха с мене булки и моми, пеейки. Долових тия стихове:

                     Лице ле, ало боàло,
                     Спасе ле, агне заспало,
                     сбери ги, боже, наедно
                     да ядат захар заедно!

*

Когато стана нужда да се завърна в София, аз неохотно се простих с гората и с поляната, и с балкончето. Придружен от селянче с куфара ми в ръката, спуснах се пеш из главоломната южна урва през скали, през дъбаци, през сипеи долу в реката. Тоя дол с ужасен, настръхнал с камъняци и балвани и по такива безброй пъти трябваше да минавам реката. Той ставаше все по-мрачен и по-пустинен. Камъняци, камъняци! Не знам защо, представих си, че през такъв пущинак е пътувал Дон Кихот с другаря си Санчо Панса из дивите усои на Ламанча. Внезапно – едно странно видение: отсреща се задава един висок конник в зелени дрехи и с германска фуражка. С него пътуваше нисък дебел селянин. Веднага хрумна ми за Сервантсеовите герои! Тъй много ги наумяваха! Но къде отиваше тоя германец сега из тия непристъпни дивотии? Що значи това? Пътниците идеха през камъняците право към мене.
Когато приближиха, германецът, млад, рус, румен човек, ме попита по български зная ли де обитава в тая планина господни... (той позова мойто име). Когато чу, че пред него е лицето, което той търси, слезна от коня си и ми се представи. Много желаел да ме види, идел ми нарочно на гости, във „вилата ми!” (Във „вилата ми”? Excusez un peu!). И понеже аз се връщах вече в София, и той се завърна с мене, за да се качи на влака от церовската станция. Из пътя ми разказа, че е делегат на някакво си берлинско икономическо дружество, натоварен с изучването стопанския живот на българските селяни. Правел това и в Македония, в която бе научил български и която познаваше по-добре от наш професор (моля за извинение).
Като си спомням сега за тая странна среща, в която видях една от хилядите илюстрации на немското трудолюбие, добросъвестност и любознателност, неволно ми дойде на ум умопомрачителния въпрос на г. Клемансо към секретаря му в заседанието на конференцията:
– България царство ли беше или република?

Януари 1920 год.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания