Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Планината се събужда

Цяла нощ реката шуми. Влакове от време на време загърмяват под прозорците ми и ме сепват. После шумът на Искъра, монотонният и вечният му шум ме унася пак. Но ето, пак правя ново сепване, аз чувам далечно кукуригане на петел. Как е то ободрително! От източния ми прозорец прониква слаба предутринна виделина, срещната стена позабелява, денят изпраща първите си предизвестия, че иде от изток. Иде той бавно, постепенно и неудържимо. Ставам и отварям южния прозорец. Живителен лъх нахълтва в стаята. И шумът на реката по-радостен и по-приветлив се чува; самата тя по-ясно се откроява в бялата си песъчлива матка. Урвата над нея, тъмна и намусена през нощта, добива полека-лека своя естествен зелен цвят. Горите по-добре се виждат и скалите и сипеите по-ясно се очертават. Дърветата по върха се рисуват рязко в чистото утринно небе. А петлите все по-често се обаждат и огласяват самотията.

*

И заедно с това мъчителното съзнание за онова, което преживява отечеството, по-силно обзема душата ми. Не, за българина нийде няма сега душевен мир. Ни природата, ни отдалечаването от грохота и суетата на градския живот, ни уединението, ни красотите и величието на планинския свят не донасят успокоение. И тъга натраплива, като гостенка нежелана, като сянка неотлъчима от стъпките, дружи мисълта ми, гнети душата ми.

*

Слънцето, което още е затулено от източното бърдо, позлатява вече един по-висок чукар на юг; златната му вълна бързо се разлива и по другите чукари, тече по острите канари, спуща се по сивите сипеи. Весел зелен шар добиват и царевиците на самото теме на урвата, весел вид имат и уединените колиби там, и малките нивици, жълтеещи се всред тъмните лесове. Излизам и отивам към близката гара да пусна писма. Каква чудна тишина във въздуха, какъв прелестен утрин час! Прохладни лъхове, напоени с миризма на скоро косено сено и на безименни планински цветя... Чувство от сила и здраве се влива в мен от всичко диво, величествено и свободно, що ме обикаля.
На една покосена ливадна, до куп миризливо сено, аз се спирам и гледам смаян тая картина. Боже, колко красота, колко чар за очите и душата! Колко свежест и чистота! Сякаш тая балканска природа вчера е създадена от твореца. А тя е такава от хиляди и хиляди години. И тя е създадена за човека, той да й се радва и да блаженствува в нея. Но човек, едничък, е дрипав и грозен в тоя разкош; той изглежда като чужденец тука, той е като едно петно в тая сияюща от хубости картина; и пак гледам горе там ниските кошари и колиби, затънтени в лесовете, дето живее тоя человек. Аз посетих по-после тия приоблачни жилища. Каква бедност и окаянство в тях! Хората живеят в непосредствено съседство със скотовете. В тесните, ниски, тъмни, задимени къщурки и нечистота, и дим, първобитен живот. Лицата почернели и застарели, които с месеци се не умиват... И така е било тука през хиляди години! Градската цивилизация не е проникнала още в тия печални жилища. Царуват само в тях дивотията и нищетата.
Но много ще се излъже в заключенията си посетителят, ако съди за умственото равнище на тия хора по бедността и окаяния вид на жилищата им. Не, тия селяни учудват с развитието си; техния умствен кръгозор се е разширил; приказвам с тях и чувам език почти на граждани. Съприкосновението с градските жители, войните, училището, изборите, новият живот са повлияли силно на умствения им склад, обогатили са умовете им с хиляди нови понятия. Но вкусовете им са останали първобитни, потребностите им са до крайна степен ограничени, остали са такива, каквито са били по времето на цар Крума. Даже известното им донейде благосъстояние не е повлияло на образа на живота им. Аз съм пътувал по Швейцария, планинска страна като тая, неплодородиа и даже по-бедна от пея. Но чистотата и уредът в селските жилища там поразява, както и чистичкото облекло на швейцарския селянин. Там виждаме материална култура, тук – ни помен от нея.
Нека прибавя, че сега селяните гледат малко накриво гражданите поради създаденото настроение. Но те стават добродушни и услужливи, стига да им заговориш приятелски и благо.

*

Един ден, седейки на сянка на една греда в края на селото близко до железничната линия, дойде при мене един петдесетгодишен селянин, ръкува се и седна също. По местния обичай той ме заразпитва отде съм, кой съм, какво работя в София. Той имаше лице загрубяло от селския мъчен живот, облечен бе в дрехи вехти и покъсанички, както всички селяни, но погледът му беше жив и речта му интелигентна. Любопитният този събеседник не се задоволи от моите уклончиви и неточни отговори за кой съм.
Удовлетворих го. Как, вие ли сте? Та ние ви знаем тук, четеме по вестниците, има ви и в книгите на децата! „Вика се, адаши сме, и мене ме викат Иван.” Сега вече втори път се ръкувахме, след представлението, по английски.
Бай Иван е кмет тука. Приказвахме най-напред малко политика, после го разпитах за селото. Обажда ми, че има 65 къщи, но общината им е в близкото по-голямо село Зверино. Поминъкът им е труден. Имат гора, но нямат мера. Нивите им са пръснати по урвите и по върховете. Вирее само скотовъдството. Имат училище с три отделения, имат аптека, имат една кръчма и един поп, който само през неделя служи литургия в новата, съзидана на една скала извън селото църквица. Но и когато има служба, църквата не вижда богомолци селяни, както и навсякъде по селата. „Селяните отиват там само когато ги кръщават или венчават, или опяват” – забележи духовито бай Иван. Сега селото е празно. Всички селяни са пръснати по полска работа. Остали са само малко жени.
По линията замина една напета селянка в бяла риза и червен набръчник. Бай Иван я поздрави дружески, с висок глас.
– Коя е тая булка? – попитах.
– Тя е дошла от кошарата, ей там от оня връх. Тя е булка и мома.
– Че как тъй?
– Булка е, че сватбата й направихме преди три месеца, а мома е, защото още не е се венчала.
Моето учудване порасте.
Но бай Иван ми обясни загадката.
Момъкът, който я взел, нямал още определената от закона възраст за женене, та попът отказал да ги венчее. Понеже се обичали с момата и стопанството на момковия баща изисквало един нов помагач, то си направили преди три месеци с голям салтанат сватбата. Тази есен младоженикът ще навърши годините за женене и тогава ще стане венчавката в църквата от попа.
Лесна селска философия.

Август 1920 г.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания