Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Провинциални картини

ПИСМО ИЗ ЕДИН СТАРОПЛАНИНСКИ ЪГЪЛ

Деревня, где скучал Евгений,
Была прелестный уголок...
Пушкин

От няколко дена се къпя във вълните на провинциалний живот, от няколко дена обитавам в пазвите на моя роден градец и вкусявам нови вълнения, непознати в южнобългарската столица, която е и моя. Бързам да те предупредя да не вземеш в строгият им смисъл думите: вълни и вълнения, които по-горе споменах. Вълни никакви няма в тихото и дремливо пристанище, в което дойдох да диря отмора подир силните канцеларски запития в Пловдив; нито вълнения има в тоя обичен, но глух, глух „Дремиград”!
Впрочем и думата глух недей взема в пълен смисъл: гърмежът и трясъкът на пловдивските улици тук ми заменя един постоян, но приятен, руен и сребрист шум, денонощно упивающи моя непривикнал на такива музики слух: двата чучури на чешмата – или както тук я наричат по български: кладенеца, - които ручат на мегдана, под прозорците ми...
О, каква благодат са тия чучури! Утром, като излазям по халат – ти знаеш: халат и провинция са много роднина, – като излазям, казвам, по халат на одъра, отдето се вижда Стара планина – ох, колко е хубава и зелена! – и ми донасят вишневото сладко със студената вода, чашата, в която е тая вода, е покрита с облачна пара, също както във Виена!... Ти разбираш сега всичкото сладострастие на живота тука. Тая чудна сладка балканска вода прави да забравиш пиво и други прохладителни, с които ние се затопляме в безледният това лято Пловдив.
Ти видиш, че аз не споменах: и вино, защото виното тук е така пивко, светло, рубиновидно, щото... впрочем да оставим това настрана.
Доста е да знаеш, че аз тука съм станал цял сибарит.

*

Не без малко срам ти казвам това: около ми е голяма бедност и мизерия. Мизерия, за която ний в големите градове нито понятие имаме. Аз всеки път, когато съм посещавал нашите затънтени провинциални кътове, не съм можал да не изпитам това болезнено, горчиво и тежко усещание на безпомощността и бедността на нашето население. Представи си, че тука тая скръбна реалност е още по-поразителна, защото тоя град е един от развалените през войната градове в Тракия. Пред мене стоят, и след тия изминали двадесет години от катастрофата, още дълбоки трапове с каменяци и бурен, те зеят като омразни гробове и свидетелствуват за тежката участ на тоя градец. Сега и природата притури нови беди въз бедите; дъждовете са повредили безвъзвратно посевите по тая местност. Жътвата е меланхолична и лишена от обикновената си поезия, защото се жънат класове, в които вместо житени зърна стоят повечето пъти някакви си меки и празни трошички, никому непотребни. Маната е поразила тукашните нивя, тя е поразила още по-зле и лозята: тая година нашенци скъпо ще ядат хляба и лошо вино ще пият, може би и голяма част от другите български краища. Но аз не съм такъв злокобен песимист, щото със злорадост да твърдя, че ще има глад; гладория, да!...

*

С изключение на тая тъмна страна на картината тука человек може да прекара приятно няколко дена, ако щеш, и месец. Но само с това условие – да обича природата. А тя е чудна тука. Аз всеки ден посещавам някои поетически ъгъл в полите на Стара планина, често с другари, повечето сам, и стотият път си казвам, че нашата земя е рай неоценими неизведан. Няма нищо по-разкошно и драгостно от това да седнеш на един голям балван в шумящата и сребриста манастирска река, па да се унасяш в сладостно забравяние под нейния шум, като имаш пред очите си грандиозната картина на Балкана, зелените и стръмни валози, намусените канари, плешивите дооблачни върхове, гдето лъкатушат на зигзаг пътеките и се изкачват нагоре, като че водят в небето... Или пък да се изкатериш по вратоломно високите и лъзгави скали на източната река, която ми казаха, че се вика Мурла, и от тях да стърчиш над страшни вирове, в които падат буйни и гръмливи водопади, оросявайки околния въздух с прохладителни пръски. Тия ощущения, съвсем нови, имат поразителна прелест за мене.
Аз оня ден цели часове стоях на тия скали, не можейки да се нагледам и наслушам дори и след заход слънце. Аз може би щях да замръкна там, ако две фигури далеко долу не биха захванали да ми махат с шапки, като че ме здрависват. Тогава аз познах моите приятели Ф. и С., които идеха да ме намерят, понеже си бяхме дали рандеву там, рандеву, съвършено забравено от мене. На моите приятелски знакове да заповядат при мене те удвоиха маханията си, като че искаха да ми кажат: „Покорно благодарим, тука!”
Слазянието ми обратно по стената беше съпряжено с много опасности и премеждия, защото аз бях принуден да полагам кракът си на подпори, на които и кракът на козата не би намерил място... Аз дойдох при приятелите съсипан и запъхтян, страшно изнурен и ожаднял от това лудешко пътешествие по непристъпни скали. Тогава се случи една от най-големите изненади за мене: другарите изтеглиха из джебовете си едно стъкло със зелена като смарагд ракия и чирузи!
Разбирай сега вечерния кеф, който ставаше в долината пред тия гърмящи водопади, пред тая чаровна планина, при миризмата на босилека и лъхът на балканския зефир... Дявол го взел!

*

Но да се повърнем в града. Той е тих, глух, пуст и скръбен. Глух особено. Ето аз живея в най-живия център, на мегдана, и по цял час няма да се чуе звук от жив человек, нито да се мерне такъв из безлюдното това и парясано място, друг път най-оживленото в града.
Преди няколко години човек можеше да чуе тука поне гърлестия говор на приснопамятний Хаджия. Тоя остроумник философ и пияница, станал прочут по цяло Българско, излазяше с чибука си по мегдана и оживляваше тишината му със своите пословици, афоризми, остроти и блядословия сюблимно! И цял рой деца и любопитни се наваляха около него!... Той се помина и сега отсъствието му се чувства.
Вдовицата му, баба хаджийка, която той в минути на сръдня наричаше „баба Ева”, „повтория”, „врази домашние его”, дохожда при мене и със сълзи на очи ми разказа последните минути от живота на Хаджи Лилка. Той умрял от апоплексия и без да приеме медицинска помощ от несъществующий тук лекар. Преди да му дойде апоплексията, той бил вече и инак болен и сериозното му положение заставило хаджийката да повика поп Спаса да го причести. Хаджи Лилко се съгласил поне на последния час да бъде християнин, но след комкуванието, когато дядо поп захванал да го успокоява и утешава и да му говори за небето и за бъдещия живот, Хаджият го пресякъл с тия думи:
– Аз повече зная от тебе! – Тия думи били и последните му. След малко апоплектически удар отнима езика му и той умира след една неделя. С него умря единствений в България самороден гениален остроумец и шутник. Бог да го прости!

*

Горнята сърдита бутада на Хаджият ми науми за една друга сърдита дума, пак в такъв час, на една основна учителка тука, умряла преди малко от охтика. Кога попа й поднесъл светото причастие, в предсмъртния час, тя отказала с тия думи:
– Не ща, не признавам тоя бог; ако той беше добър, не би ме оставил да ми доде болестта.
И умряла без причастие.
Тая клетница заслужва извинение и съжаление за това богохулство, изтръгнато из устата й в кризата на агонията. Но общата мълва не намира бога виноват за болестта й, що я заведе в гроба.
Друг един бог бил причина на ранната й гибел – Купидон. Една гореща, по отхвърлена любов донесла страданията и смъртната болест в гърдите на злочестата млада учителка... Странно е, че подобни аналогични случаи, според както ми казаха тук, са били и с други три учителки – последнята се е пък самоубила чрез отравяние! Крилатия бог със стрелите на гърба е направил благодатна жътва. Види се, много са се изнервили и изнежили тия дъщери на лукарки и жътварки, та тъй лесно стават симпатични Офелии... Аз видях някои от тях, накитите им и модността им зле хармонирани с безпощадната мизерия наоколо. Няма ли възможност да им се предпише по-скромничко облачание и смирение, както напр. на чиновниците се заповяда носение шаяк. От техния пример би спечелило и обществото, и ученичките им, па и те биха избягнали необходимостта на отровата и на волтерианските виходки в последний си час.

*

Трябваше да прибавя одеве още и: дъщери на фасулярки. А propos, едно обстоятелство, което трябваше да привлече вниманието на надлежното министерство. Сеянrето и отгледванието на фасуля в тая местност става по едни начин безбожен и съсипателен за горите. Тук неизвестно защо фасуля го карат да расте по вейки. За едни уврат фасулева нива са потребни няколко хиляди млади и прави вейки; тия хиляди млади и прави вейки са хиляди млади и прави дръвчета, безпощадно изсечени в планината! Това е възмутително! По цял свят фасулят се оставя да расте като нива, непривързан към вейки.

*

Подир нощешната буря тая заран небето е лазурно и весело, а Стара планина много кокетна изглежда под зелената си мантия. Бялото здание на новото училище со издига високо над другите къщи, заковано в зеления фонд на планината. Лозите в двора, дето живея, се полюшват от ветреца прохладни, а птичките неуморно цвърчат в гъстия шумолак на овощията. Между тъмно-облените китри-лаври галено се усмихват пембявите и червените молохи, гиздави обици, увиснали като червени кандилца; между алеите от олеандри стоят вази с разни цветя, едни от други по-красиви, а над тия алеи, по прехвърлени прътове, се вият клонове на китрите, за да образуват триумфалните арки от зеленина. Как мило поглеждат до вапцания със зелено стобор из своят зелен шумолак узрелите червени малини! Ами ябълките, ами зарзалите, ами вишовете, разкошно букнали със сенчести клонове! Цяло море от зеленина, цветя и шарове, плод на стопанска грижливост, на вкус и питомност на сърцето!
Аз гълтам един живителен и чист въздух и мисля няма ли възможност да се откопчея веднаж завинаги от Сахаттепето и припеците му и да дойда да си свия покойно гнездце в тоя зелен и цветущ кът на планинската долина... Време е обаче да реша тоя въпрос други път, а сега да туря точка и да слезна долу на двора, защото малката Галинка два пъти вече иде да ми обажда, че трапезата е сложена – не трябва да заставям милите домакини, у които съм намерил гостолюбие, да ме чакат.

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания