Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

При брега на Дъмбовица

ПИСМО ИЗ БУКУРЕЩ

Когато влазяш в столицата на нашата северна съседка – Румъния, изпитваш онова впечатление, което получаваш от всяка друга европейска столица: гърмежът, движението, живота в треската му; модерните постройки, правите улици, благоустройството и чистотата, показния накит на магазините... всичко това... Впрочем, всичко това е много европейско, много стереотипично-европейско, много общо и безхарактерно... Букурещ се лишава от оригиналните черти на ориентален град, той е твърде много поевропейчен и обезнароден. Туристът още първия ден се насища на неговите сгради, градини, публични места от една досадителна шаблонност, от една безсилна претенциозност на шик и модерност, и той обръща очи към Карпатите и бяга там да дири освежителни впечатления и наслада, които напеченият и цял развонял вечерно време Букурещ не може да му достави.

*

Между публичните паметници аз първо посетих румънския Атеней (Ateneul Român), който се намира край улицата на победата. Величествено мраморно здание с купол, вътре всичко изработено от разноцветни мрамори. И като гледах това великолепие на паметника на изкуствата и науките, аз не без вътрешно удовлетворение, смесено с някакво меланхолично чувство, си смислих, че за това монументално и чудно здание е спомогнал с щедра помощ и един мой съотечественик: вий разбрахте, че аз наименувах Евлогия Георгиев!
Не знам румъните дали са имали свой патриот, който така великодушно да е дал парите си за делата на милостта и напредъка в отечеството им. Евлогий Георгиев едва ли не е оставил преди и после смъртта си на Румъния толкова почти, колкото е оставил и на родното си отечество. Тоя единствен може би акт от щедрост в историята повдига пред очите ни още по-горе високоблагородния лик на покойния и издава в него широчина на духа, една висиш хуманност, неограничавана от никакви условности и лични симпатии... Пример висок за подражание, но той е толкова висок, щото не ще може да намери последователи... Казаха ми, че румънския печат се отзовал с думи на съчувствие и уважение за Евлогий Георгиев при известяването за смъртта му. Общия концерт на заслужени хвалби не минал обаче без едни неприятен дисонанс, който трябва да се отбележи тука като куриоз и като мерило на нравствената низост у някои хора.
Така един румънски лист се възползувал от случая да каже, че Евлогий Георгиев дошел хамалин във Влашко и се обогатил от кражби, извършени въз румъните. Чини ми се, че този вестник беше „Adevǎrul” (Истината). Негодуванието в публиката било толкова силно, щото редактора му се видял принуден да иска явно извинение и да признае, че е станал отзив на недостойна интрига.

*

Впрочем „Adevǎrul” заслужава да се каже повече нещо за него. Откак съм в Букурещ, аз не минувам , прочета всеки ежедневен негов брой. И да ви кажа ли право? Известно утешение получавам при разглежданието на невъобразимите лъжи, безстидности, клевети и сензационни безсъвестности, които като един шадраван бликат от този вестник и попръскват умовете и душите и цяла Румъния. Утешението се състои в това, че аз намерих известна част от румънския печат по-ниско паднала и от нашия... Дайте ми който щете от нашите опозиционни вестници, взети в минутата на най-големите им изступления, той ще остане чист като кристал пред румънския брат.
„Adevǎrul” има случай да се надмине в изкуството на безстидствуванието и чапкънството при посещението румънския двор от нашия княз. Рядко с една по-голяма липса от възпитание и човещина се е нарушавал дългът на гостолюбието и вежливостта, налагани от приличието на цивилизования човек. В „Adevǎrul” обаче работи като сътрудник един див човек: тъжно известния у нас бездомник и авантюрист евреина Валериан. На тоя неподражаем господин се дължат всичките мерзости, печатани в „Adevǎrul” против България и господаря й... Г. Валериан очевидно се показва твърде чувствителен на разсилнишките плесници, получени в нашето Народно събрание. Как добре ги е той заслужавал!

*

През краткровременното посещение от н. ц. височество румънския крал в Синая, тукашния печат беше пълен с подробности по тая визита. Биографиите, портретите на княза, на княгинята и престолонаследника, в разни издания, красяха стълповете на вестниците, продаваха се по улиците, личаха по прозорците на книжарниците. Не може да се утвърди, че румънский печат посрещна с голяма горещина това царствено посещение, но той говори с достойнство и вежливост за нашия княз и с умерено съчувствие за българския народ. Явно бе, че и печата, и общественото мнение бяха монтирани, възбудени изкуствено отпреди посредством разни агенти на спекулацията и лъжата от родът на Валериановците. Наплашените безосновно умове от враждебните планове на България не можеха спокойно да гледат на действителните събития, призрака на Добруджа, застрашавана от българската армия (!) (а това всеки ден се твърди от някои местни шовинистически вестници), охлаждаваха нашите съседи и добри приятели румъните, станали подозрителни и недоволни, особено подир 18 май, който тласна нашата политика в друга – вярна – посока.
Едно разпущание и по-благодушно отношение се забележи у румъните след узнаванието тостовете, толкова сърдечни и топли, разменени между двамата господари. Князът има такта и щастливата идея да спомене в своята наздравица за признателност на българите към Румъния. Това падна като балзам и уталожи настръхналите духове. И подир тръгванието на княза доброто разположение на румънский печат към нас расте и даже бедния „Adevǎul”, за да не прави петно, смекчи езика си и стана по-учтив.
Нека прибавя, че дохожданието на княза възбуди и интерес към България и аз даже видях във в. Епоха един член под название: Съвременната българска литература. Авторът говореше повърхно за Ботева и Любен Каравелова като представители на съвременната българска литература! Промижал тоя брат. Понеже той се подписваше Адам, един друг вестник (Воинца национала) каза шеговито, че тоя Адам аслъ говори за работи от Адамово време!

*

Едно велико злощастие стана причина, щото България да не изчезва още от стълповете на румънските вестници... Катастрофата в Русе. Вестниците се пълнят с описанието й и с тълкувания за нея. Мисля, че тая ревност се дължи в голяма мярка на желанието да се удовлетвори любопитството. Но аз, като българин, оттука страдая и болезнено въздишам и нямам кураж да погледна в тия описания на ужас и невъобразими мъчения на толкова мои злощастни братя. Какво злощастие! Умът се забърква пред големината му.

*

Ходих да видя и паркът Чешмежиу и минах нарочно през улицата Intrarea Rosetti, от която сe влазя в него. Тая уличка си е пак такава, каквато беше преди двайсет години: нищо не бе изменено в нея! Аз видях с неволно разтупано сърце и стаичката, дето живеех като емигрантин и дето зимата на 1876 година бе премината без огън. Тя и сега е тъмна и студена и навява скръб на душата. А тая стаичка е пълна с възпоминания, бих казал, с история... Там се гушеха бедни, полугладни, но въодушевени от патриотически огън млади българи, юноши пламенни, които имаха само един блян в своето скитническо и нищенско съществувание: свободата на България. И тия млади юноши се наричаха: Стефан Стамболов, Олимпий Панов, Висковски Кърджиев... Всичките сега са в гроба, рано вкарани в него от демона на враждата и отмъщението... Какви промени оттогава! С много меланхолия в душата аз влязох в парка и тия бледни и страстни образи се представиха да ми се мяркат между високите дъбове край алеите на парка, цял вече потънал във вечерний тих полумрак и покой.

Букурещ, 29 юли 1897

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания