Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Богдан

ИЗЛЕТ ИЗ СРЕДНА ГОРА

Бай Ангел Койнов, мечкоубиецът, с тежката кринка на рамото, не ни придружи, за жалост, тоя път в нашето пътуване. За щастие, и тревожните опасения от диви зверове, с които казваха, че са пълни лесовете на Средня гора, излязоха неоснователни, тоест не съвсем, защото на Дебели дял, като нощувахме в букака, близо при юрушката мандра, една мечка, тъкмо когато спяхме най-сладък сън... Но аз отидох напред: да захвана от началото.
Преди да се изкачим по хълбоците на Богдан, ние трябваше да минем през западната част на Стремска долина. А западната част на Стремската долина е един от ония прекрасни райски кътове, посещението на които оставя неизгладими впечатления в душата на пътника. Вървите все в полите на Стара планина, като имате на юг очарователна, цветуща, покрита повече с гюлове долина, а живописните клонове на Средна гора все по-близо се вдават насам, за да стеснят долината, като обайват погледа с неизразимо приятните линии на своите очертания и с лесовете, що обличат хълбока им като с тъмнозелена кадифена мантия – колко са безсилни думите!... Не знам кой беше тоя административен чиновник в румелийско време, който беше дал официално название на тоя кът от Стремска долина: Райски участък! Това название не се съхрани подир Съединението, но думата „рай” неволно се върти из устата на пътника, който потъва в зеленини и шумаци, при шумът на безбройни бистри поточета, без да може да насити очите си и душата си от картината, която бог поставя пред него!
Според програмата на пътуването ни ние спряхме да нощуваме в най-красивото, най-благодатното село на тоя кът. Аз бих желал да ви го назова с някое име поетическо и звучно, което да говори сладко на въображението ви. За нещастие на българина, и на поета, това село е цяло турско и носи името Теке!

Който търси силни ощущения и жадува за поражающи ума изгледи на величие и необикновеност, той ще остане изненадан в Средна гора. Тя е една планина с облици и форми меки, сложни, с видове прекрасни и картини свежи, но без величествеността на Стара планина и Рила. Изкачването до самия връх става леко, без да стане нужно да слезеш от коня си.
Онова, което поразява и възхищава тука, то са горите. Какви гори високи, столетни и безконечни покриват плещите и билата на бърдата, що заобикалят Богдан! Тукашните букови лесове не се намират никъде в България. В техните непристъпни и мрачни самотии се гнездят мечки, диви свини, рогачи, лисици – те са най-богати с гад и още му служат за най-сигурно убежище...
От височините аз можах хубаво да изглеждам Стара планина; от тях – Амбарица, на която завчера бях, изглежда още по-висока и като че надминува самиоя Юмрючал, покрит с гъсти облаци. Открива се оттук и другата й част, невиждана от Стремска долина; веригата, която захваща от колосалният гърбат Вежен, дори до острия връх Баба, над Златица. Навред тук Средна гора доближава с полите си Балкана и някъде се слива с него, като образува ред седловини и долинки от една дивна хубост. Аз видях и Клисура, задънена дълбоко в дола си, и над нея яровете на Зли дол, знаменити по черешовите топове, положени на тях през въстанието на 1876 година! Аз исках да си представя, е въображението си да видя тия чудни клисурски абаджии как се трупат по позициите, въоръжени за борба с тирана, наежени, разтреперани, величествени...
Бай Мильо, един от другарите ми, не пропусна тук да разкаже епизода за топчето; той даже повтори викът на Ивана Боримечката към клисурските непразни жени да се не плашат от топчето, като пукне. Шеговит е тоя Мильо и голям познавач на планините. Трябва да си представите бабаит, едър, с дебели яки ръце и силни мускули – той би повалил бик! Той е голям тертипчия за пътуване, носи в дисагите си павурче, бъклица и луканки и понакуцва като Байрона. Но онова, което му придава особено обаяние, е легендата (аз казвам легендата и вие я вземете за такава), легендата, че при второто нахълтване на руските войски през Балкана в края на 1877 г. той собственоръчно изклал половина турско село – за отмъщение на турските злодейства над българите... На нашите многократни запитванета той само се подсмива под мустак... Но тая усмивка е тъй красноречива и зловеща!... Мильо пази ревниво славата си на безстрашливец, защото освен касапския нож, уврян в чизъма му, аз угаждам под две подпухналости на сетрето му два револвера и тая гледка действува ободрително на дружината... Подир дълго пъплене по билото на едно бърдо, имайки от дясна страна вълнисти пасбища и коприщенския връх Буная, а от лява страна урви и долове, покрити с гъсти лесове, ние пристигнахме тъкмо по заник слънце на Дебели дял.
Това е планинска поляна – пасбище, обилно със студени извори. От върха се отвориха обширни кръгозори. Само на юг Богдан затуляше гледката. Спряхме в гората, недалеко от юрушката мандра, и веднага станаха приготовления за нощната почивка. Един изсъхнал бук биде пресечен и накладен, за да ни свети и грее. Нощта скоро настана. Големи пламъци осветлиха вълшебно мрака на букака и картината сдоби още по-чудесен изглед от изгряването на луната. Под това двойно осветление вечеряхме, при компанията на юрука, кир Яне, който ни поднесе любезно просените услуги. Няма никога да забравя сладкия укрепителен сън, който склопи очите ми на тоя планински връх... По едно време бяхме разбудени от силни кучешки лаеве при юрушките колиби и от туптенето на конете и магаретата (без докачение!). Всички скокиахме. Водачите фукнаха да дирят добитъците, които се бяха разтичали по поляната; кучетата усилваха своя сърдит концерт и планината ехтеше от него. Тоя лай трая цели часове още и не ни остави да заспим вече. Какъв гад беше? Вероятно мечка или вълк. Тук ги имало много. Във всеки случай тоя път ние не изпитахме онова стряскване, което ни нападна в калоферската планина.

Луната свети до заранта. Пихме мляко с кафе и по 6 часът потеглихме за Голям Богдан. Той отстоеше на един и половина час разстояние. Голям Богдан е най-високото място на Средна гора. Той е гол, но се завършва с чука, покрита с лес. В средата на тая китка – както нарича подобни горици народът – има полянка. Там отпочинахме и закусихме. Мильо изпразни няколко пъти револвера си на тая висота и след изпълнението на тоя обред слезнахме и се запътихме по тревистата поляна на изток.
Оттук вече нищо не пречеше на погледа ни: долината на Марица, с градовете и чудните си панорами, Родопите и цялата Стара планина се разстилаха обайно под леката мараня на тоя слънчев ден.
Обядвахме до един извор при Мали Богдан, който е съвсем гол. Оттук се пак захващат столетни букови гори: те обличат стръмнините и на двата Богдана.Това е едно безконечно богатство. То принадлежи на Чалъкооглу от Пловдив. Как е придобито? По един странен начин. Някога, в турско време, тия гори влазяли в землището на Копривщица. Случило се да се убие един човек на Богдан. Властите, според съществующи-е тогава закони, поискали глоба сто лири от владетеля на мястото, дето произлязло убийството. За да не платят тая сума, копривщенци се ухитрили да откажат, че са стопани на Богдана. Тогава той бил прогласен махлюл (държавна собственост) и продаден за сто лири на Чалъкооглу. Горският инспектор, г. В., който ни придружаваше, уверява, че сега тия гори струват, ако бяха в Европа, 30 милиона лева! Сега почти нищо не струват, по невъзможност за използуване. Те са оставени без надзор; сечат се, умират, заглъхват...
Ние се спущахме из тия гори; цели часове ни ограждаха великански букове, пустите самотии ехтяха от шума на вървежа ни и от гръмовете на пушките... От поляната „Гявур Юлдю”, отдето видяхме, че Богдан се намръщи с облаци, ние се заспускахме из костоломни и развалени пътеки, все пешак, а за увенчание на бедата небето загърмя, засвятка се и един пороен дъжд с градушка ни брули и блъска цял час. Богдан ни благослови и поръси! Окъпани като мишки, ние замръкнахме в планината и в чер мрак пристигнахме в село Дерелий. Там добри хора ни дадоха подслон да спим, огън да се изсушим, вечеря да се наситим. Даже дядо Ранчо, прочутия дерелийски артист, ни посвири на кемането си, пеейки една стара хайдушка песен.
Сбогом, сладкопойний дядо Ранчо! Сбогом, дядо Богдане! Няма да забравим твоят гостолюбив прием, твоите сенки и прохлада и приятелска градушка!

1897

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания