Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Костенец

ПЪТНИ БЕЛЕЖКИ

Железний път от София до Пловдив минува въобще през живописни места и взорът на пътника непрестанно се радва на нови и приятни картини на природата, които добиват особено разнообразие при преминуването Средна гора.
Но никъде гледката не става по-величествена, отколкото когато се спуснеш из тесний Сулудервент в долината, в която протича Марица-дете, и тебе изведнаж ти се мярнат Родопите – които тука са най-високи – диви, мрачни, космати като хайдутите си, със зъбести върхове, нагло боднати в небето, зад които изпъква и скалистото теме на царя на всичките царьове балкански, рилски и родопски – непостижимий Мусалах!
Това име е турско, но аз не бих желал никое друго българско на тоя великан. Тъй е то хубаво, тъй звучи гордо и наумява небесата...
Мусалах!
Часто човеците стават поети като природата и на нейните колосални създания дават колосални названия.
В сенчестите поли на тия Родопи се нише селото Костенец. Именно там бях се наканил днес да се разходя.
По 4 часът влакът спря при станцията Баня Костенец.
Оттук до Костенец има-няма един час; но пътят е лош и води през храсталак. Грапавините му страшно тръскат й килкат талигата, която вози мене и двамата ми другари-туристи. Като казвам туристи, трябва да се обясня малко. Единият, г-н М., чийто исполински ръст е одве превит от ниското чергило, славен в столицата по своята слабост към един от седемте смъртни грехове – чревоугодието, – отива в Костенец не заради прелестите на мястото и климати, както наше смирение, а да внушава престървата, която се лови при водопадите му. С тая цел той носи голяма призна тенекиева кутия, назначена да се повърне назад пълна с лакомият дар на костенецката река. „Един гледа сватба, други – брадва.”
Вторият ми другар е г-н А. Той е живописец и учител на рисуванието. Ползува се от ваканцията си и отива да дири сюжети за пейзажи. Мене ме възхити мисълта му и ние с увлечение заговорихме за красотите на нашата природа, които съдържат такива вдъхновителни сюжети за живописта и поезията. Разговорът ни мина на по-обща тема и ние прекарахме и Рафаеля Санцио, и Карло Долчи, и Мурильо, и Гранда, при ужасното друскане на колата. Но по-после се оказа, че г-н А. не бе взел със себе си никаква кутия по специалността си (както добросъвестно бе сторил М.) и у него не се намираше ни картон някакъв, ни четка, ни туш, ни прост молив!
Мене ми се усмихна приятната надежда, че при такива страстни художници и ние ще се снабдим с наш Ермитаж* в много късо време – след петстотин века.
Когато преди няколко години се лутах из развалините на Акропол в един страшно горещ ден на юния, между нажежените мрамори на изпочупени статуи, сьгледах до една грамада такива един висок, дълголик и червеновлас старец, с омбрела над глава, нагърбен до една малка фотографическа машина – той снимаше някакъв вид от изгорелите върхове на Химет. Другарят ми познаваше английски, приближи го и захвана разговор с него. Излезе, че тоя старец бил турист американец, от Масачусет, и желае да отнесе в родината си възпоминания от околностите на Перикловий град. С тая цел той си донесъл оттам, сиреч от другия край на земното кълбо, и фотографическата машина!
Влязохме в Костенец. Това село, голямо като град, учудва те най-напред с многото си балкони, които стърчат от двете страни на улиците. Това се обяснява от изобилието и близостта на горите, които обличат тъдява Родопите. По тая причина и поминъкът на селото състои главно от продажба на дървен материал. Многобройните бичкийници, които по-после видях нагоре из реката, режат буковите и боровите трупове на дъски, които се изпращат във вагони за София. Това пренасяне градиво от Костенец за София следва непрестанно от самото основание на столицата, която като един минотавър поглъща лакомо вековните родопски лесове и пак се не насища, и пак е мършава и дрипава – не й личи. Но ако ней не личи, на бедната планина личи: върховете над Костенец са добре окраставели. Всеки сече, всеки сваля, но никой не се грижи за бъдещето... Даже един костенчанин с гордост ми каза, като ми сочеше от балкона на хана към планината:
– Видиш ли оная вътрешна урва? Само тя направи София!
И действително, сега тая урва беше почти гола: тук-там се чернее някое усамотено дърво. Тя плешивееше като един „безсмъртен”.
Стаята, която ни се даде в Джировия хан – една на троица ни, – беше просторна, светла, гола и с три железни кревата, покрити с кирливи чаршафи. В това отношение тя не беше по-долня от стаите в софийските хотели; тя ги надминуваше по съвършено лишение от дървеници. Ние и повече не искахме. Два широки балкона, едни на север – обърнат към среднегорските бърда, друг на юг - към Родопите, радваха се на широки хоризонти. Още едно честито обстоятелство: над вратата на тоя хан нямаше никаква табла! Пръв път срещах подобно заведение без никакво претенциозно-безсмислено название, каквито модата е налепила на най-последните кафенета, на най-мръсните кръчмички в София – разни „Белли Венеции”, „Български корони”, „Златни левове”, „Градини преславни” и пр.. – които тъй страшно вонеят на културтрегерщина... Обикновено названията противоречат със съдържанието, както е случаят у нас и с повечето политически вестници.
Впрочем, аз нямах по-дълго да се облажавам, че съм под заслона на една гостилница с девствен горен праг, защото долу в кръчмата видях до стената една боядисана в черно дъска, на която съхнеха бели слова: Гостилница Европа!
Значи, и тук рекламата, и тук фалшът, в тия девствени гори! И тук Европата.
Аз бягам от нея, от шумът й, от праха й, от шапкосвалянията й и интригите й с бързината на четирийсет километра на час и диря убежище в това диво лоно на природата, а тя ме преследва и тука като някоя Банкова сянка!
Митето (ханджият шоп), ако да беше чел Гамбетовите речи, би могъл да отговори на моето възмущение с фразата на знаменитий оратор, леко поизменена:
– Que voulez-vou, messieurs, la civilization nous envahit…
Но Митето и да би искал, не би могъл да ми отговори така; защото на тоя час г-н М. беше грабясал всичкото му внимание и му даваше строги заповеди по въпроса за престървата, която трябваше да украси вечерята ни.
Часът беше шест и половина, значи, доста рано още в тия августовски дни. Затова решихме още сега да посетим водопада, 1/4 час извън града, в планината. Защото тоя водопад е една от славите на Костенец и всякой посетител на селото преди всичко се счита обязан да иде да се попачуди на неговата Ниагара, както би сторил в Москва – на Цар Колокол и в Неапол – на Везувия.
Тръгнахме из тесните улици, между два реда зидове и плетища, над които се зеленееха гигантски орехи и други буйноклонести дървета. Една друга забележителност на Костенец: тук съвършено отсъствуват псета! Из всичките му улици, които минахме, на идене и сега, никъде кучешки лай не е чут. Истинско село без кучета! Това отличава от всички български села Костенец и му дава гостолюбив и тих характер. Пръв път, като минувахме край една нова порта, изрънчи се свирепо едно псе извътре... Това ни доста учуди. Но един костенчанин, що се улучи там, извади ни от недоумение и ни обясни в прозрачна алюзия случая: тоя неподкупен цербер пазел от чуждо нашествие лъскавата и малко лека половина на ревнивият Отело – стопанинът на новата порта.
„О жени (и в Родопите), вашето име е непостоянство!”
Костенчанки, впрочем, не ми се видяха хубавици – хубавици в селский смисъл на думата: пластични и здрави. Те са твърде източени, тънкулясти, деликатни в снага и лице, без кръв и без месо и без мишци; те имат охтичав вид, като прегорелите кокони от Небеттепе в Пловдив.
Ние излязохме на края и се озовахме сред безконечни фасулеви градини. Зад тях, на един хвърлей пушка, се издигаха Родопите, пак тъй високи, намръщени и величави, както ги виждахме отдалеч. Надясно от нас те се продъваха дълбоко и из тоя пролом, настръхнал с диви космати канари и увиснали стени на Соколовец, скача водопадът, който отивахме да посетим. Водеше ни М., стар поклонник – на неговите престърви, – но не щеш ли, той ни заблуди из някакви пътеки измежду бостанските огради и ние бяхме принудени да попитаме едни костенчанки за пътя към водопада.
– Булка, откъде се отива за водопада? – попитах аз, като забравих, че те не са чели „Алмазна сыплется гора” от Державина.
Те гледаха в недоумение.
– Покажете ни пътя за там, дето скача водата отвисоко – поправих се аз.
– Дето ловят престърва – допълни М.
– Ха мари, тия искат при „топлата вода” да идат – казаха си една на друга селянките.
– Там, там! – потвърди М.
Костенчанките ни управиха.
– Как, нема тоз водопад е от топла вода? – попита А.
– Не, по при него извира топъл извор... Чудесно нещо! Ти се потопиш до шия в топличката водичка, а в лицето ти пръска ситен дъждец от скокът.
И М. си сбра лицето и замижа сладострастно, като че усеща вече, че го бие хладната росица от водата.
Пътят ни заследва нагоре по реката. Тук и там се изпречваха дъсчените бараки на бичкийниците – гилотините на родопските лесове, или по-право, на труповете им. Тая операция се извършва с помощта на един твърде прост механизъм: едно колело-долап, блъскано и въртяно от водата, привожда над себе си в движение огромен трион, който разрязва по дължина труповете на тънки дъски. На едно място към водопадската река се присъединява друга една речица отляво. Тя се нарича Пленщица. Такова чудато име ме заинтересува и аз разпитах после в село за значението му: то е свързано с историческо предание. При падането на българското царство, на един връх над Костенец имало силна крепост (мястото й днес се нарича Градище), защищавана от българска войска. Дълго време турците били отблъсвани от оградите й. Но най-после и на това орлово гнездо ударил часът. Дошъл някакъв празник и бранителите на крепостта, слезнали по-долу в една полянка да си хапнат и пийнат на зеленко, като оставили при крепостта само караули да назират и обаждат. Читателят усеща вече, че и тук се повтаря в малък вид историята на Самуиловата Беласица и Сперхия. Стражата сторила, както бранителите, и се разгащила да празнува светият ден. Неприятелят приближавал отвръст, но никой не виждал... Напразно един гарван приел на себе си спасителна мисия и твърде настойчиво се въртял над пирующите на зелената полянка, той даже пуснал една курешка насред честната им трапеза, но никой ни разбрал спасоносний смисъл на това въздушно послание... Турците нападнали изневерешки и – сеч и плен!... Речката, край която е станала тая катастрофа, оттогава била кръстена Пленщица, а полянката – Гарванова поляна.
Минахме из едно място, покрито със сгурия, следа от стари мадани, и се изкачихме на гола полянка. Тук се спряхме пред една трагическа картина: едно гигантско дърво, бук ли бе или друго – не помня, стърчеше изсъхнало – вероятно убито от мълния. То е почти бяло, като скелет. Скръбно се издигат могущите му някога, по мъртви сега клонове, по които ни една ветка не се клати, ни една шумка не се зеленее, ни едно птиче не пее... Тоя балкански великан се е преживял и ония, които сега дроби триона в бичкийниците, по са щастливи от него! Да, защото те са умрели вече, а тоя още живее: на самин връх на един от изсъхналите му клонове съгледах сега, че се зеленее кичурец шумица и се клати на ветреца, но как печално! Тая шумица е последня топлинка в това изстинало тяло, последний проблеск в тоя изгаснал живот! Бедното дърво прилича на един столетен старец, цял вкочанясал от параличът и комуто само едно око види още, за да види смъртта на всичко остало. Като да допълни трагизмът на картината, един гарван кацна на сухия клон и хвана да го кълве... Как зловещо се чернееше птица на трупа на тоя великан! Тя наумяваше Прометеевский крагуй!... Г. А. се възхити и поиска да срисува картината. Но с какво? С цигарото си ли?
Стигнахме водопада.
Тук друго зрелище, съвсем противоположно на горнето. Тук живот кипящ, гороломен; буйният живот на неукротимата стихия, която няма хабер ни от гневът на небето, ни от зъбът на червяка, ни от вековете. Огромен стълп вода пада от гола скала в един дълбок вир сред бели, клокочущи талази и пяна. Шумът на бухтенето на водата се удесетерява от ековете и предава надалече в плачевен стон. От тоя заглушителен шум нищо не може да се чуе. Ситен дъждец от пръските на водопада ни засипва и разхлажда. От вира нагоре се изправят червеникави гранитни стени, така хубаво излизани и изгладени, щото сякаш че по тях е работил чука на някой ваятел. На места има правилни вглъбнатини, на подобие на стенни долапи. Разбира се, всичко това е дело на водата, която през течението на вековете е менявала на разни страни изливът си. Близо извираше, действително, топла вода и по едно олуче тя се влива по-долу в един издълбан камък; но в това басейнче едва би могъл да се побере един човек. Банята беше твърде мътна, та М. изгуби всяко желание да се къпе. Но той скоро се възнагради с намерването на друго сладострастно наслаждение: предложи ни да се наместим всеки на по един остров на архипелага, който образуваха големите камъни, що насяваха вира, и да се почерпим ракийка под песента и росицата на водопада. Ние приехме с възхищение тая оригинална идея и през Гибралтарските проливи, които ни деляха, си подавахме стъкленцето, plus (както се изражава г. Заимов) зелена чушка, топната в сол! И наистина, аз за нищо не бих менил тоя сибаритски ракъ-мухабети! Скоро М., за да удвои блаженството си, показа вид, че иска да се събуе бос и да цопне краката си в студената вода, както правеха черногорските министри при княз Данило, когато имаха заседание при поточето... За жалост, теснотата на острова му не му позволи и тоя разкош.
Ние се завърнахме по тъмно в хана, капнали от умора. Там М. с ужас узна, че престърва не донесли. Нямало! Той не можа да се утеши цялата нощ за злощастието. Той чака и сутрешний ден, но заветната престърва не дойде. Тогава напусна Костенец и се запъти към Белово – със знаменитата тенекиева кутия.
Остави ме и А. Той тръгна пък за София с цел да си вземе и донесе сечивата, за да снима пейзажи. Но аз стоях още пет дена в Костенец, а него не видях да се върне.
Тези дни аз прекарах в постоянни разходки из райските ливади на север от Костенец, в лутания из горите и урвите, в бране лешници, в къпане под скоковете на бичкийниците, в мечтание, леност и спане... Аз се преобърнах на истинско дете на природата.
Тук се видях и със З. Стоянов, пръв път от четири години насам. „Гора с гора се не събира, човек с човек се събира”, казва пословицата. Той идеше също за водопада. Ние се разговорихме твърде любезно, както подобава на добри „еснафи”, и пак така се разпростихме. Уви, за вечно, защото не след много дни пристигна известие за смъртта му. Бог да го прости!
Най-после ми хрумна да възляза на планината до Мустачал, пък оттам да прескокна до комшият му – Мусалах. Но сред тъкмението ми за тоя поход внезапно падна дъжд, който изстуди въздуха, и Родопите се забулиха с мъгли. Водачът ми обяви, че вече е късно да се пътува: на планината има нов сняг!
А ние се намирахме още на края на августа!
Аз с душевна скръб се разпростих с мечтата си, като отложих при първа възможност да сторя това поклонение, и давно имам честта на тия пак страници да поделя с читателя впечатлението си от посещението на великанът.
Когато влакът мръдна от станцията Баня Костенец за към София, небето се бе пак изяснило. Аз хвърлих поглед на Мусалах. Негово царско величество сега беше наложил бяла капа. Преди да го изгубя от поглед, аз успях да направя с него следующия разговор, който и стенографисах в записната си книжка:

                  Високо възвишавай се,
                        о гордий великан,
                  надменно устремлявай се
                        в лазурний океан.

                  Що гледаш там отгоре ти?
                        Какво мечтаеш там?
                  Що дириш в кръгозорите
                        внимателен и ням?

                  Висок си, не постигаш се,
                        но казал би човек –
                  на пръсти йощ повдигаш се –
                        да видиш по-далек...

                  – Защо ми искаш тайните? –
                        каза гигантът стария; –
                  изглеждам аз безкрайните
                        граници на България!

1890

 


*Богата картинна галерия в Петербург, пълна най-много с произведения на руски живописци.

 

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания