Начало    За нас    Вашето мнение   
 
Енциклопедии Речници Библиотека За студента За ученика За най-малките
 Търсене
 Разглеждане по:
Заглавия
Автори
Категории
 


Живописна България (Пътеписи)
Висините
Витоша
Водопадът
Софийската долина
Из Владайското усте
Из Мала Стара планина
Седем престола
Искърски пролом
Своге
При шумът на Искъра
Планината се събужда
По висините и в самотиите
Погановският манастир
Рила
Една родопска усоя
Родопите
Белмекен
Волът
Бов
Мургаш
Юмрючал
Богдан
На върха Свети Никола
Един старопланински манастир
Един кът от Стара планина
Мочурът
Розовата долина и Тунджа
Най-младата столица на Балканския полуостров
До Радомир
Впечатления от „Българската Атина” Пловдив
Ерусалимите на българската признателност
Велико Търново (Поклонение на Асеневската столица)
Велико Търново
Царевец
Асенова махала
Новото Търново
Преслав
Един наш черноморски бисер
От Марица до Тунджа
Костенец
Разходка до Искър
Един ден на Витоша
Пилат
Нашата велика планина
Провинциални картини
По чуки и по чалове
Българският Херкулесбад
При брега на Дъмбовица
Един ден в сръбската столица
Посещение на Кремиковския манастир
Вискер планина
Един български Херкулесбад
България при Босфора
Лятна София
На полето
Черепич
Есенна сутрина
Буря в планината
По вълните на Черно море
Едно балканско село (непубликувано приживе)
  
Виж още:
Българска художествена литература /Литература след Освобождението до края на Първата световна война (1878-1918) /Пътеписи
Живописна България (Пътеписи)
Автор:
Вазов, Иван

Витоша

Каниц, който няма думи да изкаже хубостта на Витоша и на чудесната панорама, която се открива от върха й, сравнява нашата планина с испанската Сиера Невада, изпъчила също тъй величаво гребена си на юг от старославния испански град Гренада. И ние, когато гледаме на Витоша, на тая колосална грамада от гранит, горделиво забила челото си в лазурните пространства на кръгозора, неволно се питаме колко би изгубила българската столица от красотата на панорамите си, ако да нямаше Витоша, ако вместо нея да беше поле или ниски хълмове без величие и без поезия. Навярно София тогава би имала по-благоразтворен климат, освободена от тая стена, що й препречва лъха на по-топлите южни ветрове, но и от колко хубости би се лишил кръгозора й от юг, хубости, каквито са натрупани сега във Витоша! От каква наслада за очите, от какви могъщи линии и багри за художника и вдъхновителни картини за поета, от горделива красота за чужденеца, от прелестни разходки за храбрия планински излетач, жеден да изпита сладостта и свежестта на планинския въздух в припебесните си катерения по скалисти чуки и върхове, дето гостуват само орлите, ветровете и белите облаци!
Витоша дава печата си, печата на грандиозност и сила, и дива красота на цялата Софийска равнина. Тя е славата на нашата столица.
Каква живописност, какво разнообразие, каква чудна хубост представлява видът на Витоша при разните осветления през деня, във всичките годишни времена! Каква наслада за очите, какви ласкаещи взора картини, постоянно менливи от играта на светлината и сенките по нейните зелени плещи и рамена, нацапани със сивите петна на карпите, на нейните върхове и чуки, оголели, от всякаква растителност, диви, сиротни и навъсени в небосклона! Когато пролетното слънце я осветли със златните лучи, нейната зелена смарагдова мантия лъсва още по-зелена, гигантът добива празничен вид под тая целувка на светлината; окото съзира ясно всичките подробности, издадености, вдлъбнатини и игри на линиите и багрите и безконечното разнообразие на пъстрата й премяна, най-малките грапели на зъберите й ясно се забелязват в чистотата на небесната синева. И цялата планина сякаш ти се усмихва приятелски и влече погледа ти, и те блазни, и те кани да идеш към нея. Ето там чистата й бяла пряспа, гостенка дори до августа и септемврия, лепната на урвата под Резньовете. Тя се белее, прилична на един чаршаф, прострян за съхнене, или на някакъв великански лист хартия, който никакви ветрове и хали не успяват да духнат от мястото му, от приоблачният яр. Ще кажеш, че очаква някого да напише някакви тайнствени слова по неопетнимата й белина... Пó на запад, над село Бояна, лъска и белее друго нещо вечно: Боянския водопад. Водният стълп, приличен на една неподвижна река от сребро, се проточил по плещите на планината, през рунтавата мантия на горите – прикована погледа. Гледаш го и искаш да чуеш гръмотевичния шум, с който скокът му от канара на канара оглушава там местността, и лудешка мисъл те блазни да се покатериш по недостъпната урва, да му се любуваш отблизо, да почувствуваш хладния лъх на кристалните студени струи, да изпиташ прохладителнат свежест на пръските им и да видиш в мрежата им цветовете на дъгата.
По заник слънце Витоша добива особено обаятелен вид. Лучите на заходящето слънце обливат с нежен розов цвят скалите на Камен дял и на Резньовете, гърбът й е позлатен и тихо рисува в модрите висини своите грапави очертания, Черни връх, вълшебно далечен, издига щърбата си пирамида в светлия простор, често завит със светлоалени облачета, които сякаш се събрали на тая чудесна висота дружно да изпратят слънцето и да му пожелаят лека нощ. Но пряспата вече е в сянка, в сянка са и плещите, и останалите части на планината, дъбовите й ниски гори придобиват тъмнозелен, почти мрачен шар, в сянка е и София, и цялата Софийска долина. И само ония скалисти върхове гледат още слънцето, залязло зад Люлин планина, и светят от прощалните му нежнорозови лучи като някакви вълшебни дворци и кули, разядени, изръфани от вековете.
Нова и чудата картина представлява гигантът, когато мъглите лазят по стените му. Големи сиви пухови вълни пъплят по зелената му мантия. В подвижните им отверстия и неправилно изрязани проломи поглеждат острови от зеленина или сивите сипеи на урвите. Често мъглите се сливат в една непроницаема сива завеса, която застила цялата долна половина на планината. Тогава горната половина виси в небето като една вълшебна планина, но още по-висока, странна, необичайна и фантастична между тая бяла мъглява завеса отдолу и тоя лазурен океан отгоре.
Но оня, който иска да види Витоша в най-бляскавата й хубост, нека я погледне зимно време, в ясен ден. Заслепително бялата покривка на Витоша блести ярко в чистите висини на небето, под заслепителното осветление на слънцето. Възхитителна е тогава Витоша. Тя добива неземен, феерически вид, тя губи за окото всяка плътност, прилича на един призрак, на един чуден мираж, застанал недвижим в дълбините на кръгозора и толкова далечен, и фантастичен, и прекрасен! Когато обаче тъмните развълнувани облаци замрачат челото на Витоша – а те го замрачават толкова често, – хубавицата става страшна със своята бурлива намусеност. Тя мята въз цялата природа някаква трагичност. Грозните облаци застрашително се ширят по небето, превзимат пространствата му, като предсказват наближаването на бурята и на буйни поройни дъждове, що крият в безплътните си черни недра. Радостта бяга от небето и земята, птиците плахо дирят прибежище. Студен вятър иде от намръщения лоб на планината, а глухият тътен на гръмотевицата,излязъл из тия облаци, раздира вече начумерените небеса.
Витоша живее със свой особен живот, тя се смее, въси се, спи, замръзнала под ледната си плащаница зиме; ликува в празничния блясък на зелените си гори лете и в багрено-златната си премяна есен, въздиша в шепота на листака си, пее хайдушката си песен в шума на ветровете, в гърмежа на водопада си, в яростта на бурите си, ту мила, ту сърдита, но винаги дива, царствена, повелителна и колосална, и стихийно велика. Тоя неин самобитен, вътрешен живот се увеличава с прилива на човешкия живот лете, от май до септември, когато тя става гостолюбива домакиня, пристъпна за софийските туристи. Тогава дълги и шумни кервани от тях се закатерят по хълбоците й, запъплят те редом по козите пътеки и без пътеки по стръмните й урви, за да отидат на гърба й и от него – на поклонение на Черни връх. Всяка година този хубав обичай се възприема от повече свят. По нея се разнасят весели гласове, песни, смехове на морните пътници от двата пола, кипящи от младост и живот и от жажда за бяг към небесата. Тогава пустинната голина на Черни връх зачернява от човешкия мравуняк, по грамадните скали, що стърчат въз темето на върха, се запокачват и накацват юноши и моми, а поляната му живописно се пъстри от разноцветните облекла на гостите. Тоя престол на облаците и орлите сега се населява и ехти от вълните на живота. И щастливците сега са стократно възнаградени за умората на дългото пътешествие дотука. Пред тях, от тая небесна висота, се отварят панорами феерически, каквито рядко дава планина на посетителите си. Цялата Софийска долина като на длан стои пред тях със София; Стара планина с главните си висове: Ком, Лакатник, Ржан, Мургаш, Св. Илия, Баба, сини и прозрачни в кръгозора; цялата Лозенска планина, и Плана, и Самоковското прекрасно поле, и снежните чуки на Рила, и величествения Мусала далек в хоризонта, и мъгловития простор на Пловдивската равнина. На юг и на запад се вълнуват картините на Люлин планина, на Вискер планина, Граховското поле и Осоговската планина. Пространства безконечни, видове омайни, гледка възхитителна и незабравима. А чистият планински въздух пълни гърдите с възторг и със здраве. И душата на възхитения зрител неволно възклицава: „Поклон, о моя хубава Българийо, поклон, чудна класическа Тракийо, поклон, жална и скъпа за сърцата ни Македонийо! Отечество, колко си хубаво, колко си за обич ти!”

  << >>
Начало : За нас : Вашето мнение : Защита на личните данни : Защита на авторските права : За рекламодатели
Галерии : Атлас : Таблици : Мерни единици : Хроника на човечеството : Статистика
Игра : Най-четено : На днешния ден : Личност на деня
Книгоиздателска къща Труд  Сирма Груп  Сирма Медия   Със съдействието на: Oracle Българска телекомуникационна компания